Крадци на лица

19.

Лабораторията за изследване на веществени доказателства беше на третия етаж, затова първо се отбих при сканиращия електронен микроскоп, с помощта на който вероятно изследваха пробата с металните стружки от убитата Шепърд. Съставът на елементите предизвикваше излъчване на електрони от пробата, а резултатите се появяваха на видеоекран.

Накратко казано, микроскопът разпознаваше почти всичките сто и три елемента като например въглерод, мед или цинк и поради проникването в голяма дълбочина, бързите обороти, голямото увеличение на образа, веществени доказателства като тъкан от огнестрелна рана или косъмчета по лист от марихуана можеха да бъдат видени с учудващи, дори смайващи подробности.

Свръхмодерният микроскоп, произведен от фирмата „Цайс“, стоеше величествено като на трон в стаята без прозорци, до стените на която имаше шкафчета и етажерки, боядисани в тъмнозелено и бежово, дълъг плот и мивки. Тъй като този изключително скъп апарат беше много чувствителен на механични вибрации, магнитни полета, електрически и топлинни смущения, околната среда беше строго контролирана.

Съоръженията за вентилация и климатичната инсталация бяха отделно от тези на останалата част от сградата, а безопасното фотографско осветление се осигуряваше от специални лампи, които не предизвикваха електрически смущения и бяха насочени към тавана, за да осветяват с отразена светлина затъмнената стая. Подовете и стените бяха покрити с дебел пласт бетон, покрит с изолационен слой от стомана, за да не се чува глъчката на хората или шумът от движещите се по магистралата коли.

Мери Чан беше дребна жена с бяла кожа, една от най-добрите специалисти, работещи с микроскопи. В момента говореше по телефона, обградена от сложната си апаратура. С контролните табла на уредите, електрическите уреди, обектива с електронни лъчи, оптичната колона, рентгеновия анализатор и вакуумната камера, прикачена към един цилиндър с азот, микроскопът приличаше на сложната апаратура на космическа совалка. Лабораторната престилка на Чан беше закопчана до брадичката. С любезен жест тя ми даде да разбера, че ще приключи разговора след минута.

— Премери й пак температурата и й дай от тапиоката — казваше Чан на някого. — Ако повърне и това, обади се пак. Нали разбра? Да приключваме, имам работа.

— Дъщеря ми — обясни тя, като че се извиняваше. — Нещо я боли стомахът. Вчера е яла много сладолед. Влязла в сладкарницата „Чънки Мънки“, без да я видя.

Тя се усмихна, но изглеждаше уморена. Предположих, че не е спала цяла нощ.

— Е, да, и аз обичам сладолед — измърмори Марино, докато й подавахме нашето веществено доказателство.

— Още две метални частици — обясних й аз. — Неприятно ми е, че ще те притесня, Мери, но ако можеш, погледни ги още сега. Спешно е.

— От същия случай ли е или от някой друг?

— От пожара в окръг Лихай, Пенсилвания — отговорих аз.

— Наистина ли? — Тя изглеждаше изненадана, докато режеше залепената със скоч кафява хартия. — Господи! Предполагам, че е било по-ужасно от това, което чух по новините. Пък и онзи агент от ФБР. Странно, странно, много странно. — Тя нямаше откъде да знае за моята връзка с Бентън. — Като се сравнят тези случаи и пожарът в Уорънтън, човек започва да се пита дали не го е извършил някой откачен подпалвач, пуснат на свобода — продължаваше да говори тя.

— Точно това се опитваме да открием — отговорих аз.

Чан махна капачето на малката кутийка с вещественото доказателство и с пинсети отдели един пласт от снежнобелия памук, под който се показаха двете мънички блестящи метални частици. Тя се плъзна назад със стола си на колелца до плота зад нея и постави квадратно парченце от черен скоч, който можеше да се лепи и от двете страни, върху миниатюрна алуминиева поставка. Върху нея сложи едната стружка, която изглеждаше по-голяма от другата. Беше може би наполовина от обикновена мигла. Включи стереооптичния микроскоп, сложи пробата върху поставката и нагласи статива на лампата, за да може да види долното увеличение, преди да се прехвърли на електронния микроскоп.

— Виждам две различни повърхности — каза тя, докато нагласяваше фокуса. — Едната е много блестяща, а другата — тъмносива.

— Значи е различна от тази, която извадих от убитата в Уорънтън — казах аз. — Но и двете повърхнини са блестящи, нали?

— Точно така. Предполагам, че една от повърхнините е била изложена на окисляване от въздуха. По неизвестна причина.

— Може ли да погледна? — попитах аз.

Тя се дръпна настрани и аз погледнах през окуляра. При увеличение четири, металната частица приличаше на лента от смачкано фолио. Едва можах да различа тънките нащърбени места, направени от инструмента, който вероятно е бил използван за точене на метала. Мери направи няколко моментни снимки и после придвижи стола си назад до електронния микроскоп. Натисна някакво копче, за да проветри камерата или да изпусне вакуума.

— Ще отнеме няколко минути — каза тя. — Може да почакате тук или да си идете и да дойдете после пак.

— Ще отида да пия кафе — каза Марино, който не беше любител на сложната техника и много вероятно искаше да изпуши една цигара.

Чан отвори един клапан, за да напълни камерата с азот, което щеше да я предпази от външно замърсяване или влага. После натисна някакъв бутон на контролното табло и постави пробата на оптичната маса.

— Сега трябва да го нагласим на минус десет по шестмилиметровия живачен стълб. Това е вакуумното ниво, което е нужно, за да се включи лъчът. Обикновено става за две-три минути. Но искам да го сваля малко по-надолу, за да се получи наистина идеален вакуум — обясни тя и се пресегна да си вземе кафето. — Струва ми се, че получените резултати са много объркващи — каза след малко. — Има много неизвестни.

— А каква е новото? — запитах аз разочаровано.

— Вие ми кажете. Като прочета протоколите от експертизата в съда, винаги се питам дали аз, или някой друг се е явил на свидетелската скамейка. Искам да кажа, че първо заподозряхте Спаркс за този инцидент и аз бях започнала да мисля, че наистина е подпалил собственото си имение заедно с някакво момиче вътре. Вероятно за да се отърве от нея, защото е знаела нещо. А после, да се чудиш и да се Маеш, станаха още два пожара в Пенсилвания с още двама убити. Бяхте започнали да предполагате, че всички тези престъпления са свързани помежду си, нали така? А къде е бил Спаркс през всичкото това време? — Тя отново се пресегна за кафето си. — Извинете ме, доктор Скарпета, дори не ви попитах. Да ви налея ли кафе?

— Не, благодаря — отговорих аз.

Гледах как зелената светлинка се движи по измервателния уред, докато нивото на живака бавно се покачва.

— Пък и това, че онази душевноболна жена е избягала от приюта за откачени в Ню Йорк… Как й беше името? Кари коя? Ами онзи аналитик от ФБР, който отговарял за следствието, изведнъж взел, че загинал. Мисля, че можем да започваме — констатира тя.

После включи електронния лъч и мониторът намали увеличението на образа, което беше петстотин пъти. На екрана започнаха да се появяват линиите на електричния поток. Отначало приличаха на вълни, после започнаха да стават равни. Тя натисна някакви бутони, като пак намали увеличението на образа, този път до двадесет. Започна да се получава картина на сигналите, които се излъчваха от пробата.

— Ще променя големината на светлинното петно, което се получава от лъча, за да наберем повече мощност.

Тя въртеше разни копчета, за да настрои уредите. Набра някакви кодове и продължи да работи.

— Нашата метална стружка заприлича почти на накъдрена лента — оповести тя.

Графичното изображение беше като увеличено повторение на онова, което видяхме на оптичния микроскоп малко преди това, но образът не беше много светъл, което показваше, че имаме елемент с по-нисък атомен номер. Тя нагласи скоростта за сканиране на появилия се образ и отстрани част от фоновия шум, който приличаше на снежинки по екрана.

— Можете да видите ясно блестящата и сивата страна — показа тя.

— Мислиш, че това се дължи на окислението ли? — запитах аз и придърпах един стол.

— Имаме две повърхности на един и същ материал. Предполагам, че блестящата страна е била наскоро шлифована, а другата не.

— Струва ми се логично.

Нагънатият метал приличаше на шрапнел, увиснал в празното пространство.

— Имахме подобен случай миналата година — заговори Чан отново и натиска бутона за ограждане на образа в рамка, за да ми направи снимки. — Един човек беше пребит с тръба от някаква работилница за ремонт на машини. В тъканта на скалпа му имаше метална стружка, отхвръкнала от струга. Беше попаднала в раната. Сега ще обърнем частицата откъм задната, не много ясна страна и да видим какво ще покаже рентгенът.

Видеоекранът посивя, а електронният часовник започна да отброява секундите. Мери завъртя други копчета на контролното табло и изведнъж на екрана се появи светлооранжев спектър върху светлосин фон. Тя премести курсора и увеличи големината на това, което приличаше на странно изкривен сталагмит.

— Да видим сега дали има и други метали в състава.

Тя отново настрои апаратурата.

— Няма. Съвсем ясно е. Струва ми се, че се получи пак същото, което предполагахме. Ще извикам на екрана магнезия и ще видим дали линиите ще се припокрият.

Наложи спектралният анализ на магнезия над този на нашата проба и двете картини се оказаха еднакви. После включи на видеоекрана таблицата с елементите и квадратчето на магнезия светна в червено. Бяхме потвърдили нашия елемент и въпреки че очаквах точно това, все пак бях развълнувана от резултата, който получихме.

— Имаш ли някакво обяснение защо чист магнезий може да е бил пренесен в раната? — попитах Чан, когато Марино се върна.

— Ами, нали ти разказах случая с тръбата… — отговори тя.

— Каква тръба? — запита Марино.

— Смятам, че може да бъде само от някаква работилница за обработка на метали — продължи Чан. — Но не мисля, че е обичайно да използват магнезий при обработка на метали. Искам да кажа, че не виждам за какво им е бил.

— Благодаря ти, Мери. Ще се отбием на още едно място, но трябва да ми дадеш за малко металната стружка от инцидента в Уорънтън, за да мога да я покажа и на Отдела за експертизи на огнестрелни оръжия.

Тя си погледна часовника. Телефонът отново иззвъня и аз си представих колко работа я чака.

— Ей сега — обеща тя великодушно.

Лабораторията за огнестрелни оръжия и следи по инструменти беше на същия етаж. Там се занимаваха с повърхностни драскотини, дълбоки нарези и отпечатъци по ударниците на огнестрелните оръжия, гилзите и куршумите. Помещенията им в новата сграда приличаха на стадион в сравнение с тези в старата. Този печален факт свидетелстваше, че обществото ставаше все по-лошо.

Не беше необичайно ученици да крият малки пистолети в шкафчетата си, да се перчат с тях в баните. Говореше се, че ги носели и в училищните автобуси, а не се смяташе за изключение извършителите на жестоки престъпления да бъдат единадесет-дванадесетгодишни хлапета. Хората все още продължаваха да си купуват пистолети, за да се самоубиват, да убият мъжа си или жена си или дори съседа си, който имал куче, което постоянно лаело. Още по-страшни бяха незадоволените от живота и лудите, които влизаха в обществени заведения и застрелваха безразборно всички. Това обясняваше защо прозорците в моя кабинет и фоайето бяха с бронирани стъкла.

Работното място на Рич Синклер беше покрито с мокет, добре осветено, с изглед към стадиона, който ми приличаше на огромна метална гъба. Той работеше с някакви везни, за да изпробва каква сила е нужна, за да дръпнеш спусъка на пистолет „Торъс“. Двамата с Марино се ориентирахме по шума от ударника на пистолета. Не бях в настроение да разговарям и правех големи усилия да не се държа нелюбезно, но казах на Синклер още веднага какво ми е нужно и че помощта му ми трябва незабавно.

— Това е металната стружка от Уорънтън — казах аз и отворих малката кутийка с вещественото доказателство. — А това са тези, които открихме в трупа при пожара в Лихай. И двете имат нарези, които се виждат ясно на електронния микроскоп — обясних аз.

Важното беше да се види дали нарезите или следите са еднакви, което би потвърдило, че един и същ инструмент е бил използван, за да се получат магнезиевите стружки, открити досега. Металните лентички бяха много крехки и тънки. Синклер използва пластмасова пинсета, за да ги извади. Беше трудно да бъдат уловени, защото отскачаха и като че искаха да се изплъзнат, докато ги вадеше от памука. Той използва черни квадратни картончета и постави стружката от Уорънтън в средата на едното от тях, а стружките от Лихай на другото. После ги сложи на двете масички на микроскопите за сравнение.

— О, да! — каза Синклер, без да се замисли. — Имаме хубав материал.

Той постави с пинсетата стружките една до друга и увеличи уголемяването на образа на четиридесет.

— Може би е някакъв вид острие — заяви той. — Нарезите са вероятно от шлифоване в крайния етап, но се е получил някакъв дефект. В последна сметка, повърхността никога не може да остане безупречно гладка. Искам да кажа, че производителят може да е доволен, но няма нашите възможности да види разликата. Ето тук, мисля, че има една част, която се вижда по-добре.

Той се дръпна настрани, за да можем да погледнем. Марино пръв се наведе над окуляра на микроскопа.

— Прилича ми на следи от ски в снега — беше неговият коментар. — Това е от острието, нали? Или каквото е било там.

— Да, неточности, или така наречените следи от инструмента, оставени от човека, който е рязал метала. Виждате ли, че са еднакви, като ги доближите едно до друго?

Марино не виждаше нищо.

— Ето тук, докторе, погледнете — каза Синклер и се отстрани, за да погледна.

Това, което видях през микроскопа, беше достатъчно за пред съда, тъй като нарезите по стружката от Уорънтън в осветеното поле бяха същите като тези по металната стружка от другия случай. Явно беше, че един и същ инструмент бе изрязал нещо, направено от магнезий, и при двете убийства. Въпросът беше какъв може да е този инструмент и тъй като стружките бяха изключително фини, можеше да се предположи, че е бил много остър.

Синклер ми направи моментни снимки и ги постави в жълти фотографски пликове.

— Добре, а сега какво? — попита Марино, докато вървеше след мен през лабораторията за огнестрелни оръжия.

Минахме покрай специалисти, заети да изследват окървавени дрехи, поставени под биологически обезопасени похлупаци, а други — някаква отвертка „Филипс“ и едно мачете върху плот, във формата на Y.

— Отивам да пазарувам — казах аз.

Не забавих ход, докато говорех. Ставах все по-нетърпелива, защото знаех, че се приближавам към възпроизвеждането на това, което Кари, нейният съучастник или някой друг беше извършил.

— Какво искаш да кажеш с това, че ще „пазаруваш“?

През стената чувах приглушения екот на изстрелите за изпробване на огнестрелни оръжия на полигона.

— Защо не провериш какво прави Луси? А аз ще се обадя и на двама ви по-късно.

— Не ми харесва да казваш неопределено „по-късно“ — рече Марино, когато вратите на асансьора се отвориха. — Това значи, че ще обикаляш някъде сама и ще си вреш носа в неща, в които не би трябвало да се намесваш. Пък и сега не е време да ходиш сама по улиците, без да те придружава някой. А и нямаме представа къде е Кари.

— Вярно е, нямаме — кимнах аз. — Но се надявам това скоро да се промени.

Слязохме на първия етаж и аз се отправих към вратата, която водеше към паркинга, после отключих колата си. Марино изглеждаше толкова недоволен, че за момент си помислих дали няма да избухне и да вдигне скандал.

— Ще ми кажеш ли къде, по дяволите, си тръгнала? — попита той високо.

— Към някой спортен магазин — казах аз, докато включвах мотора на колата. — Най-големият, който мога да намеря.

Избрах „Джъмбо Спортс“, южно от река Джеймс, много близо до квартала, където живееше Марино. Иначе едва ли някога щеше да ми дойде наум да тръгна да търся баскетболни топки, леки гири или стикове за голф.

Поех по Паухайт Паркуей. След две бариери за плащане на таксата по магистралата имаше отклонение за Мидлотиън Търнпайк, което водеше към търговската част на града. Спорният магазин беше голям, изграден от червени тухли, а отпред имаше две статуи на спортисти, боядисани в червено, и монтирани на бели постаменти. Паркингът се оказа неочаквано пълен за този час на деня. Колко ли много загрижени за здравето си хора прекарваха обедните си почивки тук?

Нямах представа кое къде се намира и ми трябваха няколко минути да проуча надписите над безкрайно дългите редове между щандовете. Боксови ръкавици бяха пуснати на разпродажба. Имаше какви ли не гимнастически уреди, които можеха да подложат човека на невъобразими изтезания. Рафтовете с облекла за всякакви видове спорт бяха изключително дълги, изобилстващи от екипи в ярки цветове. Къде бе отишъл благородният бял цвят на дрехите, който носех в някои много редки случаи, когато намерех време да играя тенис, например. Предположих, че ножовете ще бъдат на щанда за къмпинг оборудване и ловни принадлежности. Те също заемаха голяма площ срещу задната стена. Имаше лъкове и стрели, игри за целене по мишена със стрели, палатки, лодки кану, комплекти за къмпинг и маскировка. В този час аз бях единствената жена, която, изглежда, се интересуваше от такива неща. В началото никой не пожела да ме обслужи, докато търпеливо оглеждах витрината с ножовете.

Един загорял от слънцето мъж търсеше пневматичен пистолет — играчка за десетгодишния рожден ден на сина си, а някакъв възрастен господин с бял костюм разпитваше за препарати срещу ухапвания от змии и комари. Накрая търпението ми се изчерпа и го прекъснах.

— Извинете, може ли за момент? — казах аз и пристъпих.

Продавачът, който беше съвсем млад, изглежда не ме чу в началото.

— Мисля, че първо трябва да се посъветвате с лекар, преди да ползвате препарати срещу ухапвания от змии — обясняваше той на възрастния господин.

— Но как, дявол да го вземе, смятате, че мога да направя това, след като работя в гора, където някоя северноамериканска змия може винаги да ме ухапе?

— Исках да кажа да се посъветвате, преди да отидете в гората, господине.

Не издържах и се намесих:

— Препаратите срещу ухапвания от змии са не само безполезни, но и вредни. Турникетите и срязването на мястото на ухапването, за да се изсмуче отровата от него, както и други мерки от този род, само ще влошат нещата. Ако ви ухапе нещо — казах на мъжа, — трябва да държите неподвижна онази част от тялото, където е ухапаното място, да избягвате да ползвате подръчни материали за бърза помощ и незабавно да отидете в болница.

Двамата мъже се стъписаха.

— Значи няма нужда да нося нищо със себе си, така ли? — попита мъжът.

— Нищо, освен чифт хубави ботуши и бастун, с който да разтваряте храстите и да проверявате дали няма змии — отговорих аз. — Стойте далеч от високата трева и не си пъхайте ръцете в кухини или дупки. Тъй като отровата се пренася в кръвта по лимфната система, широки превръзки като тези на „Ейс“ са добри, както и шина, за да държи крайника неподвижен.

— Вие да не сте лекар? — попита продавачът.

— Имала съм случаи на ухапани от змии.

Не допълних само, че жертвите не са били живи.

— Интересувам се дали имате брусове за точене на ножове? — попитах продавача.

— Брусове за точене на кухненски ножове или от тези за къмпинг?

— Да започнем с тези за къмпинг — отговорих аз.

Той посочи една стена, където най-различни камъни за точила и други видове брусове висяха на куки. Всички стоки бяха от запазени марки, макар да не се посочваха върху опаковките материалите, от които са изработени. Разгледах някои от тях и погледът ми се спря на редицата в дъното. Под прозрачен найлон забелязах обикновено правоъгълно блокче от сивкаво-сребрист метал. Беше „Запалител за огън“, направен от магнезий. Развълнувах се, докато четях указанията. За да накладе огън, човек трябваше само да изстърже с нож магнезиевата повърхност и да направи купче от стружките с големината на монета от двадесет и пет цента. Не беше нужен кибрит, защото запалителят съдържал някакво вещество, от което се получавали искри за запалването.

Тръгнах бързо обратно през магазина с половин дузина магнезиеви запалители в ръка, но в бързината се обърках и попадах ту на един, ту на друг щанд. Минах покрай топки и обувки за боулинг, бейзболни ръкавици и какво още не, докато накрая стигнах до плувните принадлежности, където погледът ми бе привлечен от лъскавите плувни шапки. Преобладаваха жълтите, но имаше и светлорозови. Веднага се сетих за материята в косите на Клер Роули. Още от началото бях предположила, че е носила нещо на главата си, когато е била убита, или най-малкото, когато пожарът е стигнал до нея.

За кратко бяхме предположили, че може да е била шапка за душ, но тъй като материята на такива шапки беше от тънък найлон, тя нямаше да издържи и пет секунди на високата температура. Но въобще не бяхме се сетили за плувна шапка. Набързо разгледах шапките на рафта и открих, че са направени от ликра, латекс34 или силикон.

Розовата шапка беше от силикон, за който знаех, че издържа на изключително високи температури, и то много повече от другите материи. Купих няколко такива шапки. Върнах се бързо в службата си. Имах късмет, че не ме глобиха никъде, макар да изпреварвах колите, независимо в коя лента се движех. Започнах да си представям разни неща, на които беше мъчително и ужасяващо да издържа. За пръв път се надявах предположенията ми да не се окажат верни. Карах бързо към лабораторията, защото трябваше по-скоро да се уверя.

— О, Бентън! — прошепнах аз, като че беше до мен. — Дано това да не е вярно.