Крадци на лица

1.

Бентън Уесли си събуваше маратонките в моята кухня, когато изтичах при него. Сърцето ми щеше да се пръсне от страх, омраза и още незабравен ужас. Писмото на Кари Гретхен беше в купа неотворени писма и други книжа, които не бях прочела до момента, когато реших да изпия чаша чай с канела, след като се прибрах в уединената си къща в Ричмънд, Вирджиния. Беше неделя следобед, пет часа и тридесет и две минути на осми юни.

— Предполагам, че го е изпратила до твоята служба — каза Бентън.

Той не изглеждаше разтревожен, докато се навеждаше надолу да си събуе чорапите.

— Роуз не чете писма, на които пише „лично и поверително“ — добавих аз, макар да го знаеше, но пулсът ми се бе ускорил.

— Може би трябва да го прави. Изглежда имаш много обожатели там. — Неговите язвителни думи режеха като ръбовете на хартия.

Гледах го как стъпи с белите си боси крака на пода, с лакти върху коленете, навел глава. Пот се стичаше по раменете и ръцете му, добре поддържани за мъж на неговата възраст. Очите ми се плъзнаха надолу към коленете и прасците му до слабите глезени, по които личаха шарките от плетката на чорапите. Той прокара пръсти през мокрите си посивели коси и се облегна назад на стола.

— Господи! — промълви, като избърса лицето и врата си с кърпата. — Прекалено съм стар за такива щуротии.

После си пое дълбоко дъх и го издиша бавно, с нарастващ гняв.

Часовникът му от неръждаема стомана „Брайтлинг-Аероспейс“, който му бях подарила за Коледа, беше оставен на масата. Той го взе и го сложи на ръката си.

— Дяволите да я вземат! Понякога хората са по-страшни и от рака. Дай да го видя — каза той.

Писмото беше написано на ръка със странни червени печатни букви, а горе на страницата бе нарисувана нескопосано някаква птица с гребен, дълги пера и опашка. До нея беше надраскана загадъчната латинска дума „ерго“, което значеше „следователно“, но в този контекст не ми говореше нищо. Разгънах обикновения бял лист за пишеща машина и го поставих пред Бентън върху старинната френска дъбова масичка, където закусвахме. Той не докосваше с ръка документ, който би могъл да послужи за веществено доказателство, затова прочете внимателно странните думи на Кари Гретхен и започна трескаво да премисля написаното.

— Пощенската марка е от Ню Йорк, но разбира се, в пресата бе разгласена вестта за нейното дело — казах аз и продължих да правя предположения. — Имаше една сензационна статия само преди две седмици. Така че всеки би могъл да научи от нея името на Кари Гретхен, а камо ли пък адреса на моята служба, който е обществена тайна. Това писмо вероятно не е от нея, а от някой друг откачен.

— Не, мисля, че е от нея — каза той и продължи да го препрочита.

— Нима може да бъде изпратено подобно писмо от съдебномедицинска психиатрична болница и никой да не го прегледа? — възразих аз и сърцето ми се сви от страх.

— „Сейнт Елизабет“, „Белвю“, „Мид-Хъдсън“, „Кърби“. — Той не вдигна очи. — Хора като Кари Гретхен, Джон Хинкли-младши и Марк Дейвид Чапман ги смятат за пациенти, а не за затворници. Те се ползват със същите граждански права като нас, докато се разхождат из щатските затвори и съдебномедицинските психиатрични центрове, пускат бюлетини в компютърната мрежа за педофили и дават съвети на серийните убийци по електронната поща. Пишат и подигравателни писма до главните следователи, които разследват смъртните случаи.

Гласът му стана по-язвителен, думите му по-отсечени. Очите му горяха от омраза, когато накрая вдигна очи към мен.

— Кари Гретхен ти се подиграва, „голяма шефке“. И на ФБР — тоест на мен — продължи той.

— ФБР и ФИБ (тоест лъжеца) — промърморих аз и ако случаят не беше такъв, щях да го сметна за смешно.

Уесли стана и метна кърпата на рамото си.

— Да кажем, че е тя — заговорих аз отново.

— Тя е! — Той изобщо не се съмняваше.

— Добре. В такъв случай тук има нещо повече от подигравка, Бентън.

— Разбира се. Тя ни напомня да не забравяме, че с Луси са били любовници, нещо, което обществеността не знае „още“ — каза той. — Напълно е ясно, че Кари Гретхен не се е отказала да съсипва живота на хората.

Не можех да понасям дори да чувам името й и бях вбесена — тя като че ли и сега, в момента, беше в къщата ми в Уест Енд, седеше с нас на закуска и тровеше въздуха с отвратителното си, зло присъствие. Представях си нейната високомерна усмивка, светещите й очи и се чудех как ли изглежда след пет години зад решетките, след като е била в съприкосновение с луди престъпници. Но Кари не беше луда. И никога не е била. Тя беше душевноболна, психопат, агресивна личност без никаква съвест.

Погледнах навън към полюляващите се на вятъра японски явори в двора и ниската каменна ограда, която почти не ме скриваше от погледите на съседите. Телефонът внезапно иззвъня. Не ми се щеше да го вдигна.

— Доктор Скарпета — казах в слушалката и видях как очите на Бентън се насочват отново надолу по страницата, изписана с червени букви.

— Здравей — прозвуча гласът на Питър Марино по телефона. — Аз съм.

Той беше капитан в полицейското управление на Ричмънд, а аз го познавах достатъчно добре, за да позная веднага гласа му. Събрах сили и се приготвих да чуя още лоши новини.

— Какво има? — попитах.

— Избухнал е пожар в една коневъдна ферма в Уорънтън. Сигурно си чула по новините — каза той. — Конюшни с коне за почти двадесет хиляди долара и къщата. Опустошено е и дворното място от около осемстотин и петдесет квадратни метра. Всичко е изгоряло до основи. От Отряда за борба с тероризма и пожарите са се обадили на Националния отряд за бързо реагиране.

Стори ми се, че в думите му има нещо неясно.

— Марино, защо се обаждаш на мен за пожара? Нали Западна Вирджиния не е в твоя район.

— В моя е — каза той.

Кухнята ми се стори малка и задушна, докато чаках да ми каже останалото.

— Току-що са се обадили.

— Имайки предвид нас?

— Позна. Твоя и моя милост. Викат ни утре рано сутринта.

Службата за борба с незаконната търговия с алкохол, цигари и огнестрелни оръжия беше създадена, когато бяха започнали да палят църкви и офиси, да правят бомбени атентати или да предизвикват аварии, при които Националния отряд за бързо реагиране имаше правни пълномощия. Аз и Марино не бяхме в този отряд, но не беше необичайно те и други полицейски служби да ни викат, когато имат нужда. През последните години бях участвала в разследванията на бомбените атентати в Световния търговски център и в Оклахома Сити, както и при следствието за самолетната злополука на TWA3, полет 800. Бях помагала и за идентифицирането на труповете след самоубийствата на хората от сектата „Клонка Давидова“ в Уейко и за аутопсиите на телата на убитите след атентата на Юнабомбър4. Знаех от печалния си опит, че от Националния отряд за бързо реагиране ме включваха в такива случаи само когато има умрели, а щом викаха и Марино, значи подозираха, че може да има и убийство.

— Колко са? — Посегнах към тестето със закачените с кламер фишове за повиквания.

— Не е важно колко са, докторе, а „кой е“. Собственикът на фермата е големият медиен магнат Кенет Спаркс, „единственият и неповторимият“. Но за момента не изглежда да го е извършил той.

— О, господи! — промълвих аз и пред очите ми притъмня. — Можем ли да бъдем сигурни?

— Не знам, той е изчезнал.

— Ще ми обясниш ли защо ми го казваш едва сега?

Почувствах, че кипвам от яд и едва се сдържах да не си го излея на него, тъй като за всички починали от неестествена смърт в щата Вирджиния разследванията правех аз. Не беше работа на Марино да ме уведомява за този инцидент и бях вбесена на моя отдел в Северна Вирджиния, че не са ми се обадили вкъщи.

— Не се сърди на твоите доктори във Феърфакс — каза Марино, който като че прочете мислите ми. — От окръга Фокиер помолили Националния отряд за бързо реагиране да поемем случая тук, затова стана така.

Но макар че това не ми хареса особено, беше време да се заловим за работа.

— Предполагам, че още не са намерили някой труп — казах аз и започнах да си записвам данните.

— Не са, по дяволите! Но тази работа ще ти достави удоволствие.

Спрях да пиша и оставих писалката върху листа със заявките.

— Марино, била е опожарена само една къща. Дори да подозират, че е умишлен палеж и произшествието е тежко, не разбирам защо Националния отряд за бързо реагиране се интересува от него.

— Собственикът е търгувал с уиски и автомати, да не говорим и за това, че е купувал и продавал расови коне — отговори Марино.

— Чудесно — промърморих аз.

— Е, да, но е кошмарно. Началникът на пожарната ще ти се обади довечера. А ти по-добре си стегни багажа, защото хеликоптерът ще дойде да ни вземе, преди да се зазори. Зле са подбрали времето, както винаги, и мисля, че трябва да се простиш с отпуската си.

Смятахме да тръгнем същата вечер с Бентън за Хилтън Хед и да прекараме една седмица край океана. Тази година почти не ни беше оставало време да бъдем заедно. Бяхме преуморени и изнервени. Не посмях да го погледна, като затворих телефона.

— Съжалявам — казах само. — Сигурна съм, че вече си се досетил. Станал е някакъв инцидент.

Поколебах се, като видях, че той не вдига очи и продължава да дешифрира писмото на Кари.

— Трябва да тръгна за там най-късно утре сутринта. Вероятно ще мога да се върна при теб към средата на седмицата — додадох аз.

Той не ме слушаше.

— Моля те, разбери ме.

Преструваше се, че не ме чува, но знаех, че е много разочарован.

— Нали ти работи и по двете следствия за нарязаните на части трупове? — запита той, докато четеше. — Телата, нарязани на парчета в Ирландия и тук. „Отрязани с трион кости“. А тя си е мечтала в това време за Луси и е мастурбирала. Изпитвала е оргазъм под завивките по няколко пъти на вечер. Поне така предполагам. — Погледът му се насочи към края на писмото и като че ли каза на себе си: — Тя казва, че те — Кари и Луси, са все още любовници — продължи той. — С думата „ние“ се опитва да се разграничи от случилото се. Иска да каже, че не присъства, като върши престъпленията си. Някой друг ги прави. Личност с много лица. Предвидимо и банално оправдание на душевноболна. А аз я мислех за много по-оригинална.

— Тя е напълно годна да бъде изправена пред съда — отговорих аз и нова вълна от гняв се разля по тялото ми.

— Но го знаем само ние с теб. — Той отпи глътка минерална вода от пластмасовата бутилка. — Откъде е измислила това Луси Муси?

Една капка се стече по брадичката му и той я изтри с опакото на ръката си.

— Това е галеното име, с което наричах Луси още като беше в детската градина. После тя не искаше да й казвам вече така. Но понякога все още се изпускам и я наричам по този начин. — Аз направих пауза и си я представих каквато беше по онова време.

— Тогава предполагам, че тя е казала на Кари галеното си име.

— Е, да. Знаем, че по онова време Луси доверяваше много неща на Кари.

— Тя беше първата любов на Луси. А всички знаем, че първа любов не се забравя, колкото и несполучлива да е.

— Повечето хора не избират една откачена за първа любов — казах аз. Още не можех да повярвам, че моята племенница Луси беше направила такова нещо.

— Ние сме психопатите, Кей — отвърна той, като че никога не бях чувала това му твърдение. — Някой привлекателен интелигентен човек седи до теб в самолета, зад теб на опашка, среща те зад кулисите, включва се към твоя Интернет. Братя, сестри, съученици, синове, дъщери, любовници. Приличат на теб и на мен. Луси не е имала късмет. Не беше лика-прилика с Кари Гретхен.

В задния двор бяха поникнали прекалено много детелини, но пролетта беше необичайно студена и чудесна за розите ми. Те се накланяха и полюляваха при всеки полъх на вятъра, а повехналите им венчелистчета се ронеха по земята. А в това време Бентън — пенсионираният началник от отдела, който анализираше поведението на престъпниците, продължаваше да говори:

— Кари иска снимки на Голт. От мястото на произшествието и от аутопсията. Ако й ги занесеш, в замяна щяла да ти съобщи подробности от полза за следствието — съдебномедицински бисери, които вероятно си пропуснала да видиш. Такива, които могат да помогнат на обвинението, когато делото иде в съда следващия месец. По този начин иска да каже, че е възможно да си пропуснала нещо, а то може да е свързано с Луси.

Очилата му за четене бяха оставени до него върху подложката на чинията и той понечи да си ги сложи.

— Кари иска да идеш да я видиш. В „Кърби“.

Лицето му беше напрегнато.

— Това е в неин стил.

Посочи писмото.

— Тя излиза отново на сцената. Знаех си, че ще стане така. — Говореше, но си личеше, че е изморен.

— Какво иска да каже с тази „тъмна светлина“? — запитах го аз и станах, защото не можех да седя нито минута повече.

— Кръв. — Изглеждаше сигурен. — Когато си намушкала Голт в бедрото с ножа, си прерязала бедрената му артерия, кръвта му е изтекла и е умрял. А може и влакът да го е довършил. Темпъл Голт.

Той отново свали очилата си. Не искаше да покаже, че е развълнуван.

— Докато Кари Гретхен съществува, и той ще ни се привижда. Злите близнаци — добави той.

Всъщност, те не бяха близнаци, но си бяха изрусили косите, а после си бяха обръснали главите до кожа. Бяха слаби като хлапетата преди пубертета, облечени еднакво като хермафродити, когато ги видях последния път в Ню Йорк. Бяха вършили убийства заедно, докато заловихме него на улица Бауъри5. Не бях имала никакво намерение да го докосвам, да го виждам или да разменям дори една дума с него, защото задачата ми в този живот не беше да сплашвам престъпниците или да извършвам убийства. Но Голт така си го пожела. Той го предизвика, защото да умре от моята ръка, значеше да ме обвърже със себе си завинаги. Не можех да се отърва от образа на Темпъл Голт, макар че бе умрял преди пет години. В паметта ми се бяха запечатали кървавите парчета, останали от него, разпръснати по просветващите стоманени релси, и пропълзелите от тъмните сенки плъхове, дошли да излочат кръвта му.

В кошмарите си виждах студените му сини очи, чиито ириси се бяха пръснали като молекули, и чувах тътена на влаковете, чиито фарове приличаха на кръгли луни. Няколко години, след като бях убила Голт, избягвах да аутопсирам загинали при железопътни злополуки, понеже като главен следовател по смъртните случаи на съдебномедицинския отдел във Вирджиния, можех да възлагам аутопсиите на заместниците си и точно това правех. Дори и сега не мога да гледам скалпелите за дисекции със същите очи на лекар заради техните студени стоманени остриета, защото той ме бе предизвикал да забия точно такова острие в него и го бях направила. Виждах го сред тълпите от безпътни мъже и жени, които ми заприличваха на него, а нощем спях по-близо до пистолетите си.

— Бентън, защо не вземеш един душ, а после ще говорим по-надълго за нашите планове през седмицата? — попитах го аз, за да прогоня спомените, които бяха непоносими за мен. — Да останем няколко дни сами, да четем и да се разхождаме край брега, е точно това, от което се нуждаеш. Ти много обичаш да караш колело и може би ще е добре за теб да го правиш.

— Трябва да уведомим Луси — каза той и също стана. — Макар че Кари е затворена в момента, тя ще създаде още неприятности, в които ще намеси и Луси. Това обещава в писмото си до теб.

Той излезе от кухнята.

— Колко още неприятности може да създаде човек като нея? — извиках аз след него.

Сълзи напираха в гърлото ми.

— Ще намеси и племенницата ти в съдебния процес — отвърна той. — И ще бъде разгласено пред обществеността като сензационна новина в „Ню Йорк Таймс“, компрометиращата информация ще излезе и в „Асошиейтед Прес“, а от „Ентъртейнмънт Тунайт“ — и по целия свят. „Агентка на ФБР е била лесбийка и любовница на душевноболна серийна убийца.“

— Луси напусна ФБР заради всички техни предразсъдъци, лъжи и загриженост как да изглеждат пред очите на света. Нищо друго не могат да направят, за да съсипят напълно душата й.

— Кей, тук става въпрос за нещо повече от ФБР — каза той.

Изглеждаше разтревожен.

— Бентън, не започвай пак… — Не можах да се доизкажа.

Той се облегна на портала на хола. Бях запалила камината, защото температурата беше само петнадесет градуса този ден. Той не обичаше да говоря така, а и не искаше някой да наднича в тази тъмна страна на неговата душа. Не желаеше да си представя злонамерените деяния, които Кари би могла да извърши, и, разбира се, безпокоеше се за мен. Щяха да ме призоват да свидетелствам, когато се стигне до произнасяне на присъдата по делото срещу Кари Гретхен, защото бях леля на Луси. Предполагах, че е възможно моята благонадеждност като свидетелка и показанията ми да бъдат поставени под съмнение, а репутацията ми — съсипана.

— Да излезем някъде тази вечер — каза Уесли с мил глас. — Къде би искала да отидем? В „Ла Петит“? Или на бира и скара при „Бени“?

— Ще размразя някоя от готовите супи. — Избърсах си очите и казах заеквайки: — Не съм много гладна, а ти?

— Ела тук — каза той нежно.

Размекнах се в прегръдките му, а той ме притисна до гърдите си. Устата му имаше солен вкус, като се целувахме. Винаги се учудвах, че тялото ми още е толкова гъвкаво. Облегнах глава на него, а наболата му брада се потъркваше в косата ми. Беше побеляла като плажната ивица, която знаех, че няма да видя тази седмица. Нямаше да ходим на дълги разходки по мокрия пясък, нямаше да водим дълги разговори по време на вечерите в „Ла Пола“ и „Чарли“.

— Мисля, че трябва да отида да видя какво иска тя — казах аз накрая.

Бях сложила глава на неговия топъл, влажен врат.

— В никой случай!

— Аутопсията на Голт я правиха в Ню Йорк. Нямам снимки.

— Кари знае много добре кой съдебен лекар е правил аутопсията на Голт.

— Щом знае, защо ги иска от мен? — промълвих аз.

Очите ми бяха затворени. Бях се облегнала на него.

Той помълча малко, целуна ме пак по главата и ме погали по косата.

— Знаеш защо — отговори той. — Сплашва те, разиграва те. Точно това, което хора като нея умеят да правят. Иска ти се да й набавиш снимките, за да види Голт накълцан на кайма. Да може да си фантазира и да измисли пак някоя щуротия. Крои нещо, а най-лошото, което можеш да направиш, е да реагираш по този начин.

— А какво значи това КИСМУГ (Кари иска снимки от мястото на убийството на Голт)? Какво е това? Като в обявите, когато търсиш нещо ли?

— Не знам.

— А „едно фазанско място“?

— Нямам представа.

Стояхме още дълго при портала на тази къща, която смятах за единственото мое убежище. Бентън свърза живота си с мен, когато вече не беше консултант при големи, заплетени случаи. Знам, че му беше неприятно, когато казвах „аз“ за това или „мое“ за друго, макар и да знаеше, че не сме женени и нищо, което имахме по отделно, не принадлежеше и на двама ни. Бях преполовила живота си и нямах желание да деля припечеленото по съдебен път с никого, включително с любовника си или със семейството си. Може би така изглеждаше, че съм егоистка и вероятно бях такава.

— Какво ще правя, като заминеш оттук? — Уесли се върна пак на темата.

— Иди с колата до Хилтън Хед и си купи хранителни продукти — отвърнах аз. — Вземи повече бира и уиски. Повече от друг път. И плажно масло, орехи от Южна Каролина, домати и лук от Видалия.

Очите ми отново се напълниха със сълзи. Прочистих гърло.

— При първа възможност ще взема самолета и ще дойда при теб, но не знам докъде ще стигнем с това следствие в Уорънтън. Вече сме имали такива случаи, не ни е за пръв път. Половината време ти си зает, другата половина — аз.

— Мисля, че животът ни е шибан — прошепна ми той на ухото.

— Изглежда, че и ние по някакъв начин го искаме така — отговорих аз и почувствах някакво непреодолимо желание за сън.

— Може би.

Той се наведе към устните ми и плъзна ръце по любимите му места.

— Нещо много лошо ще се случи по време на този съдебен процес — промълвих аз.

Искаше ми се тялото ми да отвърне на неговото желание, но не вярвах, че ще може.

— Всички ще се съберем отново на нейното дело в Ню Йорк. Федералното бюро, ти и Луси. Сигурен съм, че през последните пет години тя не е мислила за нищо друго и ще ни създаде неприятности от всякакъв род.

Дръпнах се назад, защото лицето на Кари с острите си изопнати черти изплува от някакво тъмно място в съзнанието ми. Спомних си я как пушеше една вечер с Луси на масата за пикник близо до полигона за стрелба на академията на ФБР в Куантико. Беше поразително красива. Още ми се струваше, че ги чувам как си правят шеги, че виждам еротичните им целувки — емоционални и дълги. Бяха притиснали с ръце главите си една към друга. Спомних си странното усещане, което сякаш премина през кръвта ми, и побързах мълчаливо да се отдалеча, преди да са разбрали, че съм ги видяла. Кари бе започнала да съсипва живота на моята племенница, вследствие на което се получи тази нелепа бъркотия.

— Бентън — казах аз, — трябва да си приготвя багажа.

— Вече е подреден. Повярвай ми.

Той припряно беше свалил част от дрехите ми и страстно желаеше да ме съблече съвсем гола. Винаги ме желаеше повече, когато не изпитвах същото към него.

— Не мога да те успокоя сега — прошепнах аз. — Не мога да ти кажа, че всичко ще се оправи, защото няма да може. Прокурорите и пресата ще се нахвърлят върху Луси и мен и ще ни размажат до стената, а Кари може да бъде оправдана. Това е то!

Обвих главата му с ръце.

— Истина и справедливост. В американски стил — прошепнах аз в заключение.

— Престани вече! — Той замълча, а очите му ме гледаха напрегнато. — Не започвай пак — каза той. — Преди не беше толкова цинична.

— Не съм цинична и не съм започвала нищо — отвърнах аз и още повече се ядосах. — Не съм рязала аз парчета от единадесетгодишното момченце и не съм го оставила голо до контейнера за боклук с куршум в главата. Не съм убила един шериф и един надзирател от затвора. И Джейн, собствената сестра на Голт, с която са били близнаци. Помниш ли това, Бентън? Спомни си Сентръл Парк на Бъдни вечер. Стъпките от босите й крака и нейната замръзнала кръв, както се е стичала до фонтана.

— Разбира се, че си спомням. Бях там. Знам абсолютно същите подробности като теб.

— Не, не знаеш.

Но аз вече се бях вбесила, дръпнах се от него и си събрах дрехите.

— Ти не пъхаш ръце в техните съсипани тела, не докосваш и не мериш раните им — заявих аз. — Не ги чуваш, че говорят, след като са умрели. Не виждаш лицата на хората, които са ги обичали, и чакат в моята скромна чакалня, за да чуят безсърдечни, неописуемо жестоки вести. Не виждаш това, което виждам аз. Не, не го виждаш, Бентън Уесли! Ти разглеждаш чисти съдебни досиета, гланцирани снимки и неодушевени места на престъпления. Прекарваш повече време с убийците, отколкото с онези, чийто животът е бил отнет. А може би и спиш по-добре от мен. Вероятно продължаваш и да сънуваш, защото не се боиш от сънищата си.

Той излезе от къщата, без да каже дума. Наистина бях прекалила. Бях се проявила като нечестна и подла. Пък и това не отговаряше на истината. Сънят на Уесли Бентън беше винаги неспокоен. Той се мяташе в леглото, мънкаше на сън и мокреше чаршафите със студена пот. Рядко сънуваше или може би си бе наложил да не си спомня сънищата. Затиснах със солницата и пиперницата краищата на писмото на Кари Гретхен, за да не се огънат ръбовете. Нейните подигравателни, язвителни думи сега бяха веществено доказателство и не трябваше да бъдат докосвани или измачквани.

С „Нинхидрин“ или „Лума Лайт“6 можеше да бъдат открити отпечатъци от пръсти върху евтината бяла хартия или пък екземпляри с почерка й можеха да бъдат сравнени с това, което ми беше надраскала набързо. Тогава щяхме да докажем, че тя е писала това откачено послание, след като скоро предстоеше процесът за убийствата, извършени от нея във Върховния съд на Ню Йорк Сити. И съдебните заседатели щяха да видят, че не се е променила след петгодишно психиатрично лечение, за което е било плащано от техните данъци. Тя не изпитваше угризения. Дори се наслаждаваше на това, което бе извършила.

Не се и съмнявах, че Бентън е някъде наблизо, защото не го бях чула да потегля с БМВ-то си. Тръгнах бързо по наскоро павираните улици, като минах край големите тухлени къщи, измазани с хоросан, докато накрая го видях под едни дървета с поглед, зареян в каменистата пътека край река Джеймс. Водата беше леденостудена, с цвят, подобен на стъкло, а перестите облаци приличаха на неясно очертани варовикови пластове по избледняващо небе.

— Заминавам за Южна Каролина. Но преди това ще разтребя жилището и ще ти купя уиски — каза той, без да ме поглежда. — Ирландско уиски и бира.

— Не е нужно да тръгваш тази вечер — казах му аз. Страхувах се да се приближа до него. Изкосо падащата светлина осветяваше косата му, а вятърът я развяваше. — Трябва да стана утре рано, а ти можеш да тръгнеш, като замина аз.

Той мълчеше, вперил поглед в белоглавия орел, който кръжеше над мен, откакто бях излязла от къщи. Бентън бе успял да си облече червения анорак, но ми се стори премръзнал с гимнастическите си гащета. Беше скръстил плътно ръце на гърдите си. Адамовата му ябълка се помръдваше, като преглъщаше, а потиснатото му желание си личеше на едно потайно място, което бе позволено да виждам само аз. В моменти като този не знаех защо ме понася така безропотно.

— Не очаквай да бъда като машина, Бентън — казах спокойно за хиляден път, откакто се бях любила с него.

Той продължаваше да мълчи, а водата като че бе изгубила сили да тече надолу към града и издаваше приглушен ромон, като несъзнателно се насочваше към буйните бързеи, надолу към бентовете.

— Понасям само толкова, колкото мога — обясних аз. — А то е повече от мнозина други. Не очаквай прекалено много от мен, Бентън.

Орелът кръжеше над върховете на дърветата.

Стори ми се по-примирен, когато заговори накрая:

— Понасям повече от много други. И то донякъде, защото и ти го правиш.

— Да, така е, важи и за двама ни.

Приближих се до него и плъзнах ръце по гладния червен колан, който опасваше талията му.

— Да, знаеш добре, че е така — отвърна той.

Притиснах го силно в обятията си и забих брадичка в гърба му.

— Един от съседите ти ни наблюдава — забеляза той. — Виждам го през стъклото на летящата врата. Знаеше ли, че имаш зяпач в този богаташки квартал за бели?

Той сложи ръцете си върху моите и започна да повдига един по един пръстите ми.

— Разбира се, ако живеех тук и аз щях да надничам да те гледам — добави той и гласът му прозвуча насмешливо.

— Но ти живееш тук.

— Не. Само спя тук.

— Да поговорим сега за утре сутринта. Обикновено ме взимат от Очния институт към пет часа — обясних аз. — Затова смятам да стана в четири… — Въздъхнах и се запитах дали животът ми ще бъде все такъв. — По-добре да останеш тази нощ.

— Но няма да ставам в четири часа.