Крадци на лица

18.

Няколко часа след това Марино караше Луси и мен обратно към Ричмънд. Това бе най-тягостното пътуване с кола, което си спомням. И тримата гледахме през прозорците на колата и мълчахме. Някакво ужасно гнетящо чувство беше надвиснало във въздуха. Струваше ми се, че всичко това не е вярно, а когато истината изплуваше отново в съзнанието ми, ме удряше като с тежък чук в гърдите. Спомените ми за Бентън оживяваха. Не знаех дали беше божия милост или по-голяма трагедия, че не прекарахме последната нощ заедно в едно легло.

В известно отношение не бях сигурна, че бих могла да понеса пресните спомени за неговото докосване, дъха му и как се чувстваше в моите прегръдки. После ми се приискваше да го прегърна и пак да се любя с него. Духът ми като че се спускаше по някакви урви в мрачни бездни, където цялата се сковавах от мисълта, че трябва да приема реалността и че трябва да се погрижа за вещите му в моята къща, включително и за дрехите му.

Тленните му останки трябваше да бъдат превозени до Ричмънд и въпреки че почти всекидневно се бяхме сблъсквали със смъртта, двамата с него не бяхме мислили за собствената си смърт и за това каква погребална церемония бихме искали или къде бихме желали да бъдем погребани. Все едно щяхме да живеем с орлите.

Пътуването по южната магистрала едно-деветдесет и пет ми се губеше в мъгла, като че времето бе спряло завинаги. Когато очите ми се напълнеха със сълзи, се обръщах към прозореца и закривах лице. Луси мълчеше на задната седалка и прикриваше като зад бетонна стена гнева, скръбта и страха си.

— Ще напусна работа — каза тя накрая, когато минавахме през Фредериксбърг. — Приключвам дотук. Ще си намеря нещо друго. Може би в компютърната сфера.

— Глупости! — отговори Марино, като я погледна в огледалото за обратно виждане. — Онази кучка иска да направиш точно това. Да напуснеш полицията. Да се превърнеш в неудачница и смотанячка.

— Аз съм си неудачница и смотанячка.

— Дрън-дрън, бабини деветини!

— Тя го е убила заради мен — продължи да говори Луси със същия безразличен и монотонен глас.

— Убила го е, защото го е искала. А ние можем да седим тук и да се самосъжаляваме, вместо да помислим какво можем да направим, преди тя да е пречукала следващия от нас.

Но племенницата ми беше неутешима. Макар и неволно, тя още преди време бе изложила всички ни на опасност чрез Кари.

— Кари иска да се виниш за това — казах й аз.

Луси не отговори. Аз се обърнах назад и я погледнах. Беше облечена с мръсните си сини работни дрехи и ботушите, а косата й бе в пълен безпорядък. Все още беше напоена с мириса на пожара, защото не се бе изкъпала. Очите й гледаха студено и решително след решението, което бе взела. Бях виждала този поглед и преди, когато безнадеждността и враждебността я караха да се самоунищожава. Една част от нея искаше да умре, а може би друга част беше вече мъртва.

Стигнахме до дома ми в пет и половина. Полегатите слънчеви лъчи бяха горещи и светли, а небето — тъмносиньо, но безоблачно. Взех вестниците от стъпалата пред входната врата и отново ми прилоша, като видях съобщението на първа страница в сутрешния вестник за смъртта на Бентън. Въпреки че идентифицирането му не бе още потвърдено, предполагаше се, че е загинал в пожар при съмнителни обстоятелства, докато е помагал на ФБР в общонационалното издирване на избягалата убийца Кари Гретхен. Следователите не казваха защо Бентън е бил в малкото магазинче, което бе изгоряло, или дали е бил подмамен там.

— Какво да направя с тези неща? — попита Марино.

Той беше отворил багажника на микробуса си, където в три големи кафяви книжни плика бяха събрани личните вещи от хотелската стая на Бентън.

Аз мълчах.

— Искаш ли просто да ги оставя в кабинета ти? Или да ги прегледам?

— Не, не, просто ги остави там.

Твърдата хартия шумолеше, докато той пренасяше пликовете в къщата през хола. Стъпваше тежко и бавно, а когато се върна пред къщата, аз все още седях пред отворената врата.

— Ще си поговорим по-късно — каза той. — И не оставяй тази врата отворена, чуваш ли? Алармената система да бъда включена, а вие с Луси не излизайте никъде.

— Не мисля, че трябва да се тревожиш за нас.

Луси беше оставила багажа си в спалнята близо до кухнята и гледаше през прозореца, докато Марино си тръгваше с колата. Приближих се зад нея и нежно поставих ръце върху раменете й.

— Не напускай работа — казах аз и опрях чело отзад на гърба й.

Тя не се обърна, но почувствах, че някаква горестна тръпка премина през тялото й.

— Ние сме заедно с теб в тази работа, Луси — продължих спокойно аз. — Останахме сами. Само ти и аз. Бентън щеше да иска да работим заедно. Нямаше да му е приятно да се откажеш. Какво ще правя аз без теб? Ако се откажеш, значи се отказваш и от мен.

Тя се разрида.

— Нужна си ми — едва можах да продумам. — Повече от всякога.

Тя се обърна и се притисна към мен, както правеше често, когато беше изплашено дете и копнееше някой да се грижи за нея. Сълзите й намокриха шията ми. Известно време останахме в средата на стаята, където все още стояха пакетите с компютърните принадлежности и учебниците й, увити с плакати от юношеските й години.

— Вината е моя, лельо Кей. Само аз съм виновна. Аз го убих! — проплака тя.

— Не — казах аз, като я притиснах силно към себе си. И моите очи се напълниха със сълзи.

— Как ще можеш някога да ми простиш? Аз ти го отнех!

— Не е точно така. Ти не си направила нищо лошо, Луси!

— Не мога да се примиря.

— Можеш и ще го направиш. Трябва да си помогнем взаимно, за да го преживеем.

— И аз го обичах. Заради всичко, което направи за мен. Помогна ми да започна работа във Федералното бюро. Даде ми възможност. Подкрепяше ме. За всичко.

— Нещата ще се оправят — казах аз.

Тя се отскубна от мен и се отпусна на ръба на леглото, като триеше лице с края на мръсната си, покрита със сажди синя риза. Опря лакти на коленете си и наведе глава, като гледаше как собствените й сълзи капят като дъждовни капки върху пода.

— Ще ти кажа нещо и трябва да ме изслушаш — каза с тих, но решителен глас. — Не съм сигурна, че мога да продължа да работя тази работа, лельо Кей. Всеки си има граници на издръжливост. Отнякъде започват и някъде свършват. — Тя се задъха. — И откъдето не можеш да продължиш нататък. Искаше ми се да бе убила мен, не него. Може би така щеше да ми направи услуга.

Гледах я как набира смелост, като че иска да умре пред очите ми.

— Ако не продължа да работя, лельо Кей, ти ще трябва да ме разбереш и да не виниш нито себе си, нито мен — промълви тя, като продължаваше да бърше лицето си с ръкав.

Приближих се до нея и повдигнах брадичката й. Беше топла и опушена от дима, а дъхът и тялото й миришеха лошо.

— Слушай — казах аз със строгост, която би я изплашила в миналото. — Да изхвърлиш тези гадни мисли от главата си още сега! Бъди доволна, че не си умряла и не си се самоубила, ако имаш това предвид. Говоря сериозно. Знаеш ли какво показва едно самоубийство, Луси? Гняв и отмъстителност. Това е последното „прецакване“. Ще погодиш ли това на Бентън? Ще го погодиш ли на Марино? Или на мен?

Задържах лицето й в ръцете си, докато ме погледна.

— Нима ще оставиш тази скапана отрепка Кари да ти причини това? Къде е борбеният ти дух, който познавах?

— Не знам — прошепна тя и въздъхна.

— Напротив, знаеш. Да не си посмяла да съсипеш живота ми, Луси. И без това е вече достатъчно съсипан. Да не си посмяла да ме накараш да прекарам дните, които ми остават с постоянния екот от фатален пистолетен изстрел. Не мислех, че си страхливка.

— Не съм.

Тя ме погледна открито.

— Утре отвръщаме на удара — казах аз.

Луси кимна и преглътна с усилие.

— Иди сега да вземеш един душ.

Изчаках, докато чух, че водата във ваната започна да тече и отидох в кухнята. Трябваше да хапнем нещо, макар да се съмнявах, че някоя от нас изпитва глад. Размразих пилешките гърди от хладилника и ги сложих да се варят заедно с пресните зеленчуци, които можах да намеря. Сложих и доста розмарин, дафинов лист и малко вино, но не и нещо по-силно, дори не и пипер, защото имахме нужда да успокоим нервите си. Марино се обажда два пъти, докато ядяхме, за да провери дали сме добре.

— Защо не дойдеш при нас — казах му аз. — Направила съм супа, макар че може да ти се стори малко постна за твоя вкус.

— Добре съм си и така — каза той, макар да знаех, че не е вярно.

— Имам достатъчно място, ако искаш да преспиш тук. Трябваше да се сетя по-рано да те поканя.

— Не, докторе. Имам да върша някои неща.

— Отивам на работа утре рано сутринта — казах аз.

— Не знам дали трябва — отговори той с укорителен тон, сякаш мисълта ми за работа означаваше, че в момента не говоря разумно.

— Имам план. И каквито и пречки да изникнат, ще го изпълня — заявих аз решително.

— Настръхвам, когато започнеш да плануваш нещата.

Затворих телефона и събрах от кухненската маса празните купички за супа. Колкото повече мислех за това, което щях да направя, толкова по-нетърпелива ставах.

— Ще ти бъде ли трудно да вземеш хеликоптер? — запитах племенницата си.

— Какво? — Тя ме погледна смаяно.

— Нали ме чу.

— Може ли да те запитам защо? Нали знаеш, че не мога да го поръчам като такси.

— Обади се на Тиюн — казах аз. — Кажи й, че ще поема работата в свои ръце и ще ми е нужна всякаква помощ, която мога да получа. Обясни й също, че всичко върви така, както предполагах. Ще имам нужда от нея и нейния екип в Уилмингтън, Северна Каролина. Да ни чакат. Още не знам кога тръгваме. Може би веднага. Но трябва да имам свобода на действие. Трябва да ми гласуват доверие.

Луси стана и отиде до мивката да си налее вода.

— Това е налудничаво — заяви тя.

— Можеш ли да осигуриш хеликоптер?

— Трябва да получа разрешение. Хеликоптерите са на разположение на Граничния патрул. Обикновено ползваме тях. А вероятно може да докарат и от Вашингтон.

— Добре. Уреди го, колкото можеш по-скоро. Утре сутринта ще отида в лабораторията да ги помоля да потвърдят онова, което вече знам. После може да отскочим и до Ню Йорк.

— Защо?

Тя изглеждаше заинтригувана, макар и скептично настроена.

— Ще посетим „Кърби“. Смятам да разнищя нещата докрай — отговорих й аз.

Марино се обади пак към десет часа и аз отново го уверих, че с Луси сме добре, доколкото бе възможно в нашия случай, и се чувстваме в безопасност в къщата ми с нейната сложна алармена система, осветление и пистолетите ми. Гласът му беше отпаднал и пресипнал. Бях сигурна, че в момента пие, а телевизорът му е пуснат.

— Трябва да дойдеш при мен в лабораторията в осем часа — казах аз.

— Знам, знам.

— Много е важно, Марино.

— Не е нужно да ми казваш това, докторе.

— Поспи сега — посъветвах го аз.

— Дадено.

Но аз не можах да заспя. Седнах пред бюрото в кабинета си и започнах да проучвам информацията за хора, загинали при съмнителни пожари. Прегледах данните за загиналата жена във Венис Бийч, после случая в Балтимор. Мъчех се да разбера дали има някакви сходства, какво е еднаквото при всички тези случаи, освен мястото, откъдето бе започнал пожарът. Макар и да бяха подозирали, че са умишлени палежи, следователите нямаха доказателства за това. Обадих се първо на полицейското управление в Балтимор и попаднах на един следовател от отдела, който изглеждаше склонен да говори.

— Джони Монтгомъри работеше по този случай — изломоти детективът и аз разбрах, че в момента пуши.

— Знаете ли нещо по въпроса? — попитах аз.

— Най-добре е да говорите с него. И вероятно ще трябва да намерите начин да удостоверите, че сте тази, за която се представяте.

— Може да се обади утре сутринта в службата ми за потвърждение. — Дадох му телефонния си номер. — Ще бъда там не по-късно от осем часа сутринта. А има ли Монтгомъри електронна поща или някакъв адрес, на който мога да му изпратя съобщение?

— Мога да ви го дам още сега.

Чух, че той отвори някакво чекмедже и после ми продиктува онова, което ми бе нужно.

— Струва ми се, че съм чувал за вас и преди — каза детективът и се замисли. — Ако вие наистина сте патоложката от съдебна медицина, която имам предвид. Знам, че е жена. При това хубава, ако се съди по това, което видях по телевизията. Хм… Идвали ли сте в Балтимор?

— Завърших медицинския институт във вашия красив град.

— Е, сега разбирам, че сте и високо образована.

— Остин Харт, младият мъж, който е загинал при пожара, също е бил студент в „Джон Хопкинс“ — предизвиках го аз да говори.

— Но е бил и хомосексуалист. Лично аз мисля, че е било престъпление от омраза.

— Имам нужда от негова снимка и всичко за живота, навиците и хобитата му — възползвах се аз от това, че бе станал по-разговорчив.

— О, да. — Той продължаваше да пуши. — Беше едно от хубавите момчета. Разбрах, че работел като модел, за да си плаща таксите в медицинския факултет. Участвал в рекламите за бельо на „Келвин Клайн“ или нещо подобно. Вероятно го е убил някой негов ревнив любовник. Като дойдете в Балтимор следващия път, докторе, трябва да отидете на „Камдън Ярдс“. Знаете новия стадион, нали?

— Разбира се — отговорих аз, като трескаво премислях това, което ми бе казал.

— Мога да ви снабдя с билети, ако искате.

— Би било много хубаво. Сега ще се свържа с инспектор Монтгомъри. Много ви благодаря за помощта.

Затворих телефона, преди той да може да ме попита кой е любимият ми бейзболен отбор и веднага изпратих съобщение до Монтгомъри по електронната поща, в което споменах онова, което ме интересуваше, макар и да чувствах, че вече знам достатъчно. После се обадих в отдел „Пасифик“ на полицейското управление в Лос Анджелис, което отговаряше за Венис Бийч. Провървя ми. Следователят, който бе водил разследването по случая с Марлин Фарбър, беше нощна смяна и току-що бе дошъл на работа. Казваше се Стъки и не държеше много да удостоверявам, че съм тази, за която се представям.

— Бих искал някой друг да бе разкрил вместо мен извършителя на това престъпление — каза той още в началото. — Минаха шест месеца, а още на нищо не съм попаднал. Нито едно свидетелско показание не ми помогна да напредна.

— Какво можете да ми кажете за Марлин Фарбър? — попитах аз.

— Играеше от време на време в сериалите „Военна болница“ и „Северно изложение“. Предполагам, че сте ги гледали.

— Не гледам много телевизия. Освен националния канал.

— И къде другаде играеше… А, да! В „Елън“. Не й даваха големи роли, но кой знае докъде можеше да се издигне? Беше най-хубавата жена, която някога сте виждали. Ходеше с някакъв продуцент, но сме напълно сигурни, че той няма нищо общо със случилото се. Единственото, от което се е интересувал, е била кока-колата и младите кинозвезди, на които е давал роли. Искам да ви кажа, че след като ми възложиха следствието, изгледах куп видеокасети с филмите, в които е участвала. Не беше лошо. Много жалко.

— Имаше ли нещо необикновено на мястото на престъплението? — попитах аз.

— Всичко там беше необикновено. Нямам представа как такъв пожар е могъл да започне от голямата баня на първия етаж, а и хората от Отряда за бързо реагиране не можаха да разберат. Там не е имало нищо за горене, освен тоалетна хартия и хавлии. Нямаше следи някой да е влизал с взлом, а алармената система не беше се включила.

— Инспектор Стъки, да не са намерили случайно нейните тленни останки във ваната?

— И това е едно от чудатите неща, освен ако не е било самоубийство. Може да е запалила огън и да си е прерязала вените или нещо подобно. Много хора си прерязват вените във вана.

— Има ли веществени доказателства за това?

— Госпожо, та тя беше просто овъглена. Изглеждаше, като че е минала през крематориум. Не беше останало достатъчно от нея, за да могат специалистите да я идентифицират на рентгена. Имаше само няколко зъба, парчета от кости, а също и няколко косъма.

— Да не е била случайно фотомодел?

— Да, участвала е в реклами по телевизията и в списанията. Добри пари е изкарвала. Карала е черен „Вайпър“ и е живяла в луксозна вила край океана.

— Ще можете ли да ми изпратите по електронната поща снимки и някои от рапортите?

— Дайте ми адреса си и ще видя какво мога да направя.

— Трябват ми спешно, инспектор Стъки — казах аз.

Затворих телефона. В главата ми рикошираха всевъзможни предположения. Всяка от жертвите е била физически красива и е била модел или се е снимала в телевизията. Това беше нещо като общ знаменател, който не можеше да бъде пренебрегнат. Всичко това ме наведе на мисълта, че Марлин Фарбър, Остин Харт, Клер Роули и Кели Шепърд са били избрани по някаква причина, която е била важна за убиеца. Около това се въртеше всичко. Начинът на процедиране беше присъщ за сериен убиец като Бънди, който бе избирал жени с дълги прави коси, подобни на приятелката му, която го изоставила. Това, което не се вместваше в картината, беше Кари Гретхен. Тя всъщност е била затворена в „Кърби“, когато са били убити първите трима души, а и начинът й на действие не беше такъв. Бях объркана. Кари не е била там и все пак е била. Подремнах малко на стола си, а в шест часа сутринта се стреснах и се събудих. Вратът ми пареше от това, че бях спала в неудобно положение, а гърбът ме болеше и се беше вдървил. Изправих се бавно, протегнах се и вече знаех какво трябва да направя, но не бях сигурна, че ще мога. Само мисълта за това ме изпълни с ужас, а сърцето ми заби със страшна сила. Чувах ударите на пулса си, все едно някой удряше с юмрук по врата. Погледнах кафявите книжни пликове, които Марино бе оставил пред етажерката за книги, пълна с юридически списания. Пликовете бяха запечатани със скоч и надписани. Взех ги и тръгнах по коридора към стаята на Бентън.

Макар че обикновено спяхме в едно легло, той се бе настанил в срещуположното крило на къщата. Тук той беше работил и бе оставял всекидневните си вещи, защото и двамата бяхме започнали да остаряваме и бяхме разбрали, че по-голямата площ е най-надеждният ни съюзник. Нашите уединени кътчета правеха ожесточените ни караници по-поносими, а отсъствието ни през деня превръщаше нощите ни в най-желаното време. Вратата му беше широко отворена, както я бе оставил. Лампите бяха изгасени, завесите спуснати. Сенките се открояваха ясно, докато стоях неподвижно и гледах в пространството. Трябваше да събера цялата си смелост, за да светна лампата.

Леглото с тъмносиния му юрган и чаршафите бяха безупречно оправени. Бентън беше винаги педантично изряден, колкото и да бързаше. Никога не беше чакал да му сменям чаршафите или да му пера бельото, а това донякъде се дължеше на чувството му за независимост и силното му его, което никога не бе отслабвало, дори и след като бе дошъл да живее с мен. Той искаше да прави нещата по свой начин. В това отношение двамата толкова си приличахме, че се чудех как се понасяхме. Взех четката му за коса от тоалетната масичка, защото знаех, че може да послужи за сравнение на ДНК-то, в случай че няма друг начин за идентифициране. Приближих се до малкото нощно шкафче от черешово дърво, за да погледна книгите и дебелите папки, натрупани там. Той е четял „Студената планина“. Беше използвал откъснатия триъгълник от някакъв плик, за да си отбележи мястото, докъдето бе стигнал. Беше прочел по-малко от половината на книгата. Там, разбира се, бяха и страниците от последното преработено издание на наръчника за статистика на престъпността, което той редактираше. Като видях разкривения му почерк, се почувствах съкрушена. Нежно прелистих страниците на ръкописа, като галех с пръсти трудно четливите думи, които той бе изписал. Сълзите отново бликнаха. После сложих пликовете върху леглото и отлепих скоча от единия плик.

Полицията беше прегледала набързо гардероба и чекмеджетата му, но нещата, които бяха напъхали в пликовете, не бяха добре сгънати. Просто ги бяха наблъскали вътре. Извадих една по една белите памучни ризи, двете тъмни вратовръзки и два чифта тиранти. Той си бе взел два костюма от тънък плат, които ужасно се бяха смачкали. Имаше официални обувки, спортно облекло, чорапи и един чифт бельо, но вниманието ми бе привлечено от несесера му за бръснене. Сръчни ръце бяха ровили в него, а капачката на един флакон „Живанши III“ не беше добре завинтена и част от одеколона се бе разлял. Познатата силна мъжка миризма ме лъхна и аз още повече се разстроих. Като че почувствах гладките му обръснати страни. Изведнъж го видях отново пред бюрото му в неговия предишен кабинет в академията на ФБР. Спомних си поразително благородните му черти, костюмът му от скъп плат и миризмата, която лъхаше от него по времето, когато вече бях започнала да се влюбвам, но още не бях го осъзнала. Старателно сгънах дрехите му на купчина и започнах да отлепвам скоча на другия плик. Сложих черното му кожено служебно куфарче на леглото и отворих закопчалките.

В него липсваше пистолета „Колт Мустанг .380“, който носеше понякога, привързан за глезена. Стори ми се показателно, че е взел и този пистолет вечерта, когато бе умрял. Той носеше винаги деветмилиметров пистолет в кобура през рамото си, но колтът беше за допълнителна защита, когато смяташе ситуацията за опасна. Тази странна постъпка показваше, че Бентън е знаел къде отива, след като е напуснал мястото на пожара в Лихай. Предполагах, че е отишъл да се срещне с някой, но не разбирах защо не е казал на никого, освен ако с възрастта не бе започнал да става небрежен, нещо, в което се съмнявах.

Извадих кафявия му кожен бележник, където си записваше нещата, които има да прави и започнах да го прелиствам, за да видя дали някоя наскоро насрочена среща ще привлече вниманието ми. Имаше час за подстригване и за зъболекаря, както и дати за предстоящи пътувания, но нямаше записано нищо за деня, в който бе умрял. Последната дата беше рождения ден на дъщеря му Мишел в средата на следващата седмица. Предполагах, че тя и сестра й са при майка им Кони, бившата жена на Бентън. Ужасявах се от мисълта, че ще трябва евентуално да споделям тяхната скръб, независимо какви чувства изпитват към мен.

Той бе написал набързо някои коментари и въпроси, свързани с характеристиката на Кари, чудовището, което бе причина за смъртта му. Иронията беше невероятна. Представях си го как се опитва да анализира поведението на Кари, с надеждата, че ще предвиди какво би могла да направи. Предполагах, че изобщо не му е минавало през ума, че дори още когато се е съсредоточавал върху нейното поведение, най-вероятно и тя е мислила за неговото. Планирала е престъплението в Лихай и записа на видеокасетата, а сега сигурно се перчи някъде като член на екипа на продуцента.

Погледът ми бе привлечен от някакви нахвърляни фрази като например „отношения/фиксирано внимание на престъпника към жертвата“, „сливане на една личност с друга“ „еротомания“, а също и „жертва, смятана за човек с по-високо обществено положение“. На гърба на страницата бе надраскал набързо „Живот по шаблон след това. Как се вмества манията на Кари за жертвоприношения? «Кърби». Какъв достъп е имала тя до Клер Роули? Вероятно никакъв. Нелогично. Показва ли това, че има и друг извършител? Съучастник? Голт. Като Бони и Клайд. Присъщият й начин на действие. Може би крои нещо тук. Кари не е сама. W/M 28-45? Бял хеликоптер?“.

Студени тръпки ме побиха, като разбрах какво е мислел Бентън, когато стоеше в моргата, правеше записки и гледаше мен и Герди как работим. Беше схванал онова, което изглеждаше съвсем очевидно. Кари не извършваше сама тези престъпления. Тя се бе свързала по някакъв начин с някой зъл съучастник, може би още докато е била в „Кърби“. Всъщност бях уверена, че тази връзка е отпреди нейното бягство и се питах дали тези пет години, през които бе стояла там, може да е срещнала някой пациент психопат, който е бил пуснат по-късно. Може би си е кореспондирала с него също така свободно и дръзко, както го бе правила с пресата и с мен.

Беше много показателно, че служебното куфарче на Бентън бе намерено в хотелската му стая, а знаех, че той го носеше със себе си преди това в моргата. Явно бе, че се е връщал в стаята си по някое време, след като си е тръгнал от мястото на пожара в Лихай. Но къде е отишъл след това и защо, оставаше загадка. Прочетох още някои бележки за убийството на Кели Шепърд. Бентън беше наблегнал на следното: „мания за убиване; обезумяла и разстроена“. Беше написал още „губи контрол“ и „жертвата не реагира съобразно плана; проваляне на обичайния начин на действие“. „НЕ Е БИЛО ПРЕДВИДЕНО ДА СЕ СЛУЧИ ТАКА. БЯС. ЩЕ УБИЕ ПАК.“

Затворих куфарчето и го оставих на леглото. Отново ме заболя сърцето. Излязох от спалнята, загасих лампата и затворих вратата, като знаех, че следващия път, когато ще вляза в нея, ще бъде, за да опразня гардероба и чекмеджетата на Бентън и някак си да се примиря, че ще живея без него. Тихо надникнах да видя какво прави Луси и видях, че спи. Пистолетът й беше върху нощното шкафче до леглото. Неспокойното ми бродене из къщата ме отведе във фоайето, където изключих алармата само докато взема вестника от верандата. После отидох в кухнята да направя кафе. Към седем и половина бях готова да тръгна за работа, а Луси не беше се помръднала. Тихо влязох пак в стаята й. Слънцето просветваше слабо през щорите на прозореца и милваше лицето й с меката си светлина.

— Луси… — казах аз и леко я докоснах по рамото. Тя се стресна, събуди се и седна на леглото. — Тръгвам вече.

— И аз трябва да ставам. — Тя отметна завивките.

— Искаш ли да изпиеш чаша кафе с мен? — попитах аз.

— Разбира се.

Спусна краката си на пода.

— Трябва да хапнеш нещо — посъветвах я аз.

Беше спала с гимнастическите си шорти и фланелката. Тръгна след мен мълчаливо като котка.

— Искаш ли от тестената закуска? — попитах я аз, като вадех чаша за кафе от бюфета.

Тя не каза нищо. Само ме гледаше, докато отварях кутията с гранола, с която Бентън закусваше повечето сутрини заедно с пресен банан или ягоди. Дори само приятната миризма беше достатъчна да се разстроя отново. Гърлото ми като че се затъкна, а стомахът ми се сви. Стоях безпомощно и нямах сили дори да извадя лопатката за сипване, да се пресегна да взема купичка или каквото и да било друго.

— Остави, лельо Кей — каза Луси, която разбра веднага какво става. — И без това не съм гладна.

Ръцете ми трепереха, докато отново отварях капака на кутията.

— Не знам как ще живееш тук — заяви тя.

После си наля кафе.

— Това е моят дом, Луси.

Отворих хладилника и й подадох картонената кутия с мляко.

— Къде е колата му? — запита тя, докато си сипваше мляко в кафето.

— Предполагам, че е на летището в Хилтън Хед. Той беше отлетял със самолета за Ню Йорк направо оттам.

— Какво ще правиш с нея?

— Не знам. — Започвах все повече да се панирам. — В момента колата му е на последно място в списъка ми. Всичките му вещи са тук — обясних аз. Поех си дълбоко въздух. — Не мога да взимам решения за всичко наведнъж.

— Би трябвало да изнесеш всичко оттук още днес.

Луси се облегна на плота, като пиеше кафето си и ме гледаше със същия угаснал поглед като преди.

— Говоря сериозно — продължи тя.

Не усетих никакво вълнение в гласа й.

— Няма да пипам нищо негово, докато тялото му не бъде докарано.

— Мога да ти помогна, ако искаш.

Тя пак отпи от кафето си. Започна да ме хваща яд на нея.

— Ще направя така, както реша, Луси — казах аз, а болката като че ли рефлектира във всичките ми клетки. — Този път няма да затръшна вратата и да избягам. Правих това през по-голямата част от живота си, още след като умря баща ми. После умря Тони, Марк беше убит, а аз все повече свиквах да се освобождавам от всяка връзка, като че е стара къща. Напусках я, сякаш никога не бях живяла с нея. И знаеш ли какво? Нищо не се получаваше.

Тя гледаше надолу към босите си крака.

— Говори ли с Джанет? — попитах я аз.

— Тя знае. А сега сигурно се е скапала, защото не искам да я видя. Нямам желание да се срещам с никого.

— Колкото повече бягаш, толкова повече сякаш стоиш на едно място — казах аз. — Ако не си научила нищо друго от мен, Луси, научи поне това. Не чакай да мине половината от живота ти.

— Научила съм много неща от теб — призна племенницата ми, а утринната светлина започна да прониква през прозорците и освети кухнята. — Повече, отколкото предполагаш.

Дълго време гледа вторачено към празния портал на вратата, която водеше към голямата стая.

— Все ми се струва, че той всеки момент ще влезе — промълви тя.

— Знам, и аз си мисля същото.

— Ще се обадя на Тиюн. Щом разбера нещо, ще ти звънна по пейджъра.

Слънцето вече напичаше от изток. Някои от хората, които отиваха на работа, примижаваха срещу светлината, предвещаваща ясен, горещ ден. Влях се в потока от коли по Найнт стрийт и минах покрай оградата от ковано желязо на Капитъл скуеър33 с неговите старинни бели сгради от времето на третия президент на САЩ Томас Джеферсън и паметниците на Джаксън и Джордж Вашингтон. Мислех за Кенет Спаркс и неговото политическо влияние. Спомних си колко бях изплашена и очарована едновременно, когато той се обаждаше с молби и заплахи. А сега страшно го съжалявах.

Всичко, което се бе случило напоследък, не бе заличило подозрението, което тегнеше над неговото име, по простата причина, че дори тези от нас, които знаехме, че имаме работа със серийни убийци, нямахме право да предадем тази информация по новините. Бях сигурна, че Спаркс не знае за това. Страшно ми се искаше да поговоря с него, за да го успокоя по някакъв начин, сякаш ако го направех, щях да се успокоя и аз. Депресията стягаше гърдите ми в студена, желязна хватка. Завих по Джаксън стрийт, за да вляза в паркинга пред моята сграда и видях катафалката, от която стоварваха някакъв мъртвец в черен чувал. Стреснах се както никога досега.

Опитах се да не си представям тленните останки на Бентън, увити така, или тъмнината в студената стоманена каса, след като се затвори вратата на хладилната камера. Беше ужасно човек да знае това, което знаех аз. Смъртта сега не беше абстрактно понятие за мен и можех да си представя всяка процедура, всеки звук и всяка миризма в едно място, където нямаше вече докосване с любов, а само клиничен обект и престъпление за разкриване. Тъкмо слизах от колата си, когато Марино пристигна.

— Имаш ли нещо против, ако сместя и моята кола тук? — попита той, макар да знаеше, че този паркинг не е за полицаи.

Марино винаги нарушаваше правилата.

— Добре, остави я тук — отговорих аз. — Един от микробусите е отишъл до магазина. Или поне така предполагам. Пък и ти няма да стоиш дълго.

— Откъде, дявол да го вземе, знаеш?

Той заключи вратата на колата и изчисти с пръст една прашинка от бронята. Марино пак беше станал груб както обикновено, но на мен това ми подейства изключително успокояващо.

— В кабинета си ли отиваш първо? — попита той, докато се изкачвахме по наклонената площадка към вратите, които водеха към моргата.

— Не. Направо ще се кача горе.

— Тогава ще ти кажа какво вероятно ще намериш оставено на бюрото ти — каза той. — Потвърдено е идентифицирането на Клер Роули. По един косъм от четката й за коса.

Не бях изненадана, но това потвърждение отново ме изпълни с тъга.

— Благодаря ти — казах му аз. — Сега поне сме сигурни.