Крадци на лица

7.

Дъждът се сипеше като из ведро, докато карах към къщи. Едва виждах пътя пред себе си. Бях изключила радиото, защото не исках да слушам повече новини този ден. Нощта щеше да бъде ужасна, тъй като бях прекалено изнервена, за да мога да заспя. На два пъти намалявах скоростта на петдесет километра в час, тъй като тежката ми лимузина плуваше през водата като хартиена лодка. На Уест Кеъри стрийт пътните дупки и пукнатини бяха пълни с вода като бурета, а червените и сини сигнални светлини върху колите на Бърза помощ ми напомняха, че не бива да карам бързо.

Беше почти десет часът, когато накрая свих по алеята към моята къща. Неясен страх сви сърцето ми, когато лампичките за дистанционното пред гаража ми не светнаха. Цареше пълна тъмнина, чуваше се само пърпорещият мотор на колата ми и барабаненето на дъжда, за да могат да се ориентират сетивата ми къде се намирам. За момент се поколебах дали да отворя вратата на гаража, или да потегля обратно. Вратата заяде.

— По дяволите!

Включих на задна скорост и подкарах, макар да не виждах нито алеята, нито тухления бордюр, нито дори храсталаците. Дръвчето, в което се блъснах, беше малко и не повреди колата, но бях сигурна, че съм утъпкала тревата, докато маневрирах към предната част на къщата, където аларменият механизъм би светнал поне лампите във фоайето. Сензорните лампички от двете страни на стълбите пред входната врата също не светеха. Опитах се логично да разсъдя. Лошото време е предизвикало повреда в електрическата инсталация по-рано тази вечер и бушоните са изгорели.

Дъждът проникна в колата ми, докато отварях вратата. Грабнах си чантата и служебното куфарче и се втурнах по стъпалата на входа. Намокрих се до кости, докато отключа входната врата. Тишината, която ме посрещна, ме вцепени. Редуващите се светлинки в платката с алармения код при вратата значеше, че алармата е изключена или че токов удар я е прекъснал. Но това не беше важно. В момента бях твърде изплашена, за да реагирам адекватно. Стоях във фоайето и водата се стичаше по твърдата дървесина на дюшемето, а мислите ми бяха насочени към най-близко намиращия се пистолет.

Не можех да си спомня дали съм върнала глока в чекмеджето на кухненския бюфет. Той, разбира се, беше по-близо от кабинета и спалнята ми, които бяха в другата част на къщата. Вятърът и дъждът плющяха по каменните стени и прозорците като камшици, а аз се напрягах да чуя някакви други звуци, като скърцане на дюшемето на горния етаж или стъпки по килима. Обхваната от паника, пуснах куфарчето и чантата от ръцете си и изтичах през трапезарията в кухнята. Мокрите ми крака едва ме удържаха да не падна. Отворих бързо дясното чекмедже в дъното на бюфета и почти извиках от облекчение, като открих пистолета.

Огледах къщата, като палех лампите във всяка стая. Доволна, че нямам нежелани гости, включих електрическото табло в помещението, където държах боклука, и оправих бушоните, които бяха изгорели. Редът беше възстановен, алармата отново включена, след което си сипах чаша ирландско уиски с лед и почаках нервите ми да се успокоят. След това се обадих в Уорънтън, но Луси я нямаше в мотела. Опитах се да звънна в апартамента й във Вашингтон, но Джанет вдигна телефона.

— Здравей, обажда се Кей — казах аз. — Надявам се, че не съм събудила никого.

— О, здравейте, доктор Скарпета — отговори Джанет, която не можеше да се насили да се обръща към мен на малко име, въпреки че много пъти я бях молила за това. — Не, аз просто седя тук, пия бира и чакам Луси.

— Разбирам — отвърнах разочаровано. — Тръгнала ли е вече от Уорънтън към дома?

— Това място вече не може да се нарече неин дом. Би трябвало да видите жилището сега. Има кутии навсякъде. Страшно е разхвърляно.

— Как ще издържите на всичко това, Джанет?

— Още не знам — каза тя. Долових, че гласът й потрепери. — Ще се нагодим някак. Само бог знае колко пъти трябваше да свикваме досега.

— Сигурна съм, че и този път ще се справите отлично.

Отпивах от уискито си и не вярвах много на това, което бях казала току-що, но в момента бях благодарна, че чувам топъл човешки глас.

— Когато бях омъжена преди много години, аз и Тони работехме в съвсем различни области — продължих да обяснявам, — но успявахме да намерим време един за друг, добре оползотворено време. В някои отношения така беше по-добре.

— Но сте се развели — изтъкна тя учтиво.

— Не веднага.

— Луси няма да си дойде най-малкото до един час, доктор Скарпета. Да й предам ли нещо?

Колебаех се. Не знаех какво да кажа.

— Всичко наред ли е? — попита Джанет след малко.

— Всъщност, не е — отговорих аз. — Предполагам, че не си чула. Вероятно и тя не е чула за това.

Предадох й накратко съдържанието на писмото на Кари до пресата. След като свърших, Джанет беше тиха като катедрала.

— Обаждам ви се, защото е по-добре да бъдете подготвени — добавих аз. — Може да се събудите утре и да видите писмото във вестника. Или да го чуете по късните новини.

— Добре е, че ми казахте — заговори Джанет толкова тихо, че едва я чух. — Ще кажа на Луси, щом се прибере.

— Кажи й да ми се обади, ако не е много изморена.

— Ще й кажа.

— Лека нощ, Джанет.

— Не, няма да е лека. Тази кучка ни трови живота от години по един или друг начин. Да я вземат мътните, писна ми от нея! Извинете ме за грубия език.

— И аз си го позволявам понякога.

— Но това се е случило отдавна, бога ми! — Тя се разплака. — Кари не я остави на мира. Луси просто няма късмет. Господи, та тя беше още дете, гениално дете, което може би трябваше да остане в колежа, където й беше мястото, вместо да стажува в онова шибано Федерално бюро за разследвания. Знаете, че съм още във ФБР, нали? Но виждам гадостите им. А те не постъпиха добре с нея, което я направи още по-уязвима за това, което върши Кари.

Бях изпила половината от уискито в чашата си, но нямаше достатъчно от което и да е питие на света, което да ме накара да се почувствам по-добре.

— Няма нужда и тя да се разстройва — продължи Джанет в изблик на откровеност, каквато не бях чувала досега от любовницата на Луси. — Не знам дали ви е казала. Всъщност, не мисля, че някога е имала намерение да ви уведомява, но Луси ходи на психиатър от две години, доктор Скарпета.

— Добре. Радвам се да го чуя — заявих аз, прикривайки болката си. — Не, не ми е казала, но не очаквах да го сподели с мен — добавих аз с глас, който прозвуча искрено, но болката в сърцето ми се засили.

— Иска да се самоубива — каза Джанет. — И го е казвала неведнъж.

— Радвам се, че ходи на лекар. — Само това ми дойде наум да кажа и сълзите ми бликнаха.

Бях сломена. Защо Луси не го е споделила с мен?

— Повечето от хората, които са постигнали големи неща в живота си, са преживявали и мрачни периоди — обясних аз. — Наистина се радвам, че прави нещо по този въпрос. Взима ли някакви лекарства?

— „Уелбутрин“. От „Прозак“ започва да се държи особено. Ту е като робот, ту обикаля баровете по цяла нощ.

— О! — едва можах да продумам аз.

— Не е нужно да изживява повече стресове, катаклизми или отхвърляне — продължи Джанет. — Не знаете какво става, когато нещо я извади от равновесие. По цели седмици е в депресия. Ту е радостна, ту тъжна, ту ентусиазирана, ту депресирана. В даден момент е мрачна и отчаяна, в следващия — властна и самонадеяна.

Тя беше поставила ръка на слушалката и си издухваше носа. Исках да разбера името на нейния психиатър, но се боях да попитам. Чудех се дали племенницата ми не е развила маниакална депресия, а не са й поставили правилно диагнозата.

— Доктор Скарпета, не искам тя да… — Джанет очевидно правеше усилия, защото преглътна и каза: — Не искам тя да умре.

— Няма — заявих аз. — Уверявам те.

Затворихме телефона, а аз седях дълго на леглото си облечена и се боях да заспя заради хаоса, който цареше в душата ми. Известно време плаках от гняв и болка. Луси можеше да ме нарани повече от всеки друг и тя го знаеше. Можеше да ме изпепели до кости, да съкруши сърцето ми, а това, което ми каза Джанет, беше най-жестокият удар. Неволно си спомних за любопитството, което Макгъвърн проявяваше, когато беше в моя кабинет. Тя, изглежда, знаеше много неща за Луси. Дали й беше казала за проблемите си?

Чаках Луси да ми звънне, но тя не се обаждаше. А след като не успях да се свържа с Бентън до полунощ, той ми се обади.

— Кей?

— Чу ли вече? — попитах развълнувано. — Това, което е направила Кари?

— Знам за писмото й.

— Дявол да я вземе, Бентън!

— Аз съм в Ню Йорк — изненада ме той. — Извикаха ме от Федералното бюро.

— Е, да. Трябвало е да те извикат. Ти я познаваш.

— За съжаление.

— Радвам се, че си там — реших да кажа аз. — Някак си ми се струва, че е по-безопасно. Не е ли парадоксално това, което казах? Та откога Ню Йорк е станал по-безопасен?

— Много си тревожна.

— Знаеш ли нещо повече? Къде е тя? — попитах аз, докато разбърквах леда в чашата си.

— Знаем, че е пуснала последното си писмо със зип код17 10036 от Таймс скуеър. Пощенското клеймо е от десети юни, тоест от вчера. Вторник.

— Денят, в който е избягала?

— Да.

— Но още не знаем как го е направила.

— Още не знаем — повтори той. — Като че се е телепортирала през реката.

— Не, не е така — отговорих аз раздразнено. — Все някой е видял нещо и вероятно й е помогнал. Тя притежава способността да кара хората да правят онова, което иска.

— В отдела за портрети по описания на престъпници са се обадили извънредно много хора — каза той. — Изглежда е изпратила посланието си светкавично до всички големи вестници, включително и на „Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“.

— И какво?

— Това е много сензационен материал за тях, за да го изхвърлят в кошчето за боклук, Кей. Издирват я толкова упорито, колкото „Юнабомбър“ или „Кънеган“18, а сега е писала и до пресата. Разказът й ще бъде четен с интерес. Дявол да го вземе, ще отпечатат нейните бръщолевения и ще предават по медиите бълвочите й. За тях тя е като златна кокошка. Ще излезе по кориците на списанията и ще започнат да правят филми за нея.

— Не искам да слушам повече — заявих аз.

— Липсваш ми.

— Нямаше да ти липсвам, ако беше при мен в момента, Бентън.

Казахме си лека нощ, след това оправих възглавниците зад гърба си и се поколебах дали да изпия още едно уиски, но се отказах. Опитах се да си представя какво би направила Кари, а криволичещият път винаги водеше към Луси. По някакъв начин сигурно го бе замислила отдавна, защото умираше от завист. Луси беше по-даровита във всяко отношение и Кари нямаше да се успокои, докато не обсеби тази първобитна красота и не изсмуче докрай жизнеността й. Започна да ми става ясно, че дори не беше нужно Кари да присъства, за да направи това. Всички ние се приближавахме стремглаво към нейната черна дупка, а силата на привличането й бе неудържима.

Сънят ми беше неспокоен, сънувах самолетни злополуки и чаршафи, пропити с кръв. Бях в някаква кола, а после във влак и някой ме преследваше. Когато се събудих в шест и половина сутринта, слънцето вече се показваше на яркото тъмносиньо небе, а локвите просветваха в тревата. Взех със себе си пистолета в банята, заключих вратата и пуснах душа. Спрях кранчето на водата, ослушах се внимателно, за да разбера дали алармата не свири и проверих платката с кода в спалнята, за да съм уверена, че съм го набрала. През цялото време разбирах колко шизофренно и неадекватно е поведението ми, но не можех да издържам. Бях изплашена до смърт.

Изведнъж започнах да я виждам навсякъде. Тя беше слабата жена със слънчевите очила и бейзболното кепе, която вървеше по улицата, или шофьорката, която спря близо зад мен при кабината за плащане на таксата по магистрата, или пък бездомницата с торбестото палто, която ме гледаше, докато пресичах Броуд стрийт. Припознавах я във всяка бяла жена с хулиганска прическа и татуировки по тялото, във всеки травестит или странно облечена жена, макар че през цялото време си казвах, че не съм я виждала повече от пет години. Нямах представа как изглежда сега и много вероятно нямаше да я позная.

Вратата към паркинга беше отворена, докато паркирах зад службата, а погребалното бюро „Блили“ товареше някакъв мъртвец отзад в блестящата си черна катафалка. Работата с докарването и откарването на трупове продължаваше.

— Хубаво време — казах на служителя от погребалното бюро, облечен в изискан черен костюм.

— Да, така е, а вие как сте? — последва отговорът на човека, който вече не ме слушаше.

Още един добре облечен мъж слезе от колата да помогне, носилката изщрака, а след това се спусна задната решетка. Изчаках ги да си тръгнат и влязох през голямата врата след тях.

Спрях първо в кабинета на Филдинг. Беше осем и петнадесет.

— Как върви работата? — попитах аз от вратата.

— Влез — покани ме той.

Преглеждаше някакви книги по рафтовете, а лабораторната му престилка се бе опънала на широките му рамене. Животът бе труден за моя заместник-началник, защото рядко намираше дрехи, които да му станат, тъй като всъщност талията му се бе сляла с бедрата. Спомних си първия ни пикник в моята къща, когато се бе излегнал на слънцето само по късите си джинсови панталони. Бях смаяна и леко смутена и почти не можех да сваля очи от него. Не че имах желание да се любя с него, но първобитната му физическа красота за кратко ме бе пленила. Не можех да разбера как може някой да намира време да се поддържа в такава форма.

— Предполагам, че си видяла вестника — каза той.

— Писмото — отговорих аз и настроението ми се развали.

— Да.

Той извади от полицата един остарял научен справочник и го хвърли на пода.

— Излязло е на първа страница с твоя снимка и стара нейна снимка от полицията. Съжалявам, че трябва да изтърпиш такава гадост — каза той и продължи да преглежда книгите си. — Телефоните горе ще прегреят от обаждания.

— Каква работа имаме тази сутрин? — смених темата аз.

— Тази нощ е станала автомобилна катастрофа на Мидлотиън Търнпайк. Пътникът и шофьорът са убити. Има доклади за огледи, а Димайо вече работи над тях. Няма нищо друго, освен това.

— То е достатъчно — заявих аз. — На дело съм в съда.

— Мислех, че си на почивка.

— И аз така мислех.

— Говоря сериозно. Не те оставиха да си починеш. И какво? Трябваше да се върнеш от Хилтън Хед, а?

— Заради съдията Боулс.

— Хм! — реагира Филдинг с отвращение. — Колко пъти вече ти е погаждал този номер? Мисля, че чака да разбере свободните ти дни, за да реши на коя дата да насрочи делото и така да ти провали напълно живота. И какво става? Ти си вдигаш партакешите и се връщаш тук, а половината от времето той си води делото сам.

— Обади се по пейджъра — обясних му аз.

— А можеш да си представиш какво ще правя аз. — Той посочи книжата, които се издигаха на купчини върху бюрото му. — Толкова съм изостанал, че ми трябва огледало за обратно виждане.

— Спокойно, няма да се заяждам с теб.

Сградата на съда „Джон Маршал“ беше на десет минути път пеша от новите ни помещения и сметнах, че е добре да повървя. Утрото беше слънчево, а въздухът — прохладен и чист. Вървях по тротоара на Лий стрийт и завих на юг по Девета улица, като минах покрай полицейското управление с чанта на рамо, а под мишницата си носех бележника, който се разтваряше като хармоника.

Делото тази сутрин беше свързано с един спекулант на наркотици, който беше убил свой конкурент. Затова се изненадах, когато видях най-малко една дузина репортери на третия етаж пред вратата на съдебната зала. В началото си помислих, че Роуз е сбъркала датата в моя график, защото не ми се беше случвало досега медиите да проявяват интерес към мен.

Но щом ме съзряха, журналистите хукнаха към мен с телевизионни камери на рамене, с насочени микрофони, а светкавиците на фотоапаратите лудо засвяткаха. В началото се стреснах, след това се ядосах.

— Доктор Скарпета, какъв е вашият отговор на писмото на Кари Гретхен? — попита един репортер от Шести канал.

— Не коментирам — казах аз и се втурнах към прокурора от Британската общност, който ме беше извикал тук да свидетелствам по делото.

— Какво ще кажете за твърденията, че това е заговор?

— Между вас и вашия любовник от ФБР?

— Бентън Уесли е, нали?

— Каква е реакцията на вашата племенница?

Шмугнах се покрай някакъв фоторепортер и нервите ми се изпънаха като изтънели електрически жици, а сърцето ми заби до пръсване. Затворих се в малката стая без прозорци за свидетелите и седнах на един дървен стол. Чувствах се като глупачка, уловена в капан, и се чудех как съм могла да бъда толкова наивна и да не се досетя, че може да се случи такова нещо след това, което Кари бе направила. Отворих бележника хармоника и започнах да преглеждам разните рапорти и диаграми, като се опитвах да си представя входните и изходни отвърстия на раните и кои от тях може да са били фатални. Стоях почти половин час в помещението, където не влизаше въздух, докато прокурорът от Британската общност ме откри. Поговорихме няколко минути, преди да седна на свидетелската скамейка.

Предварително подготвеният план в коридора малко преди това беше постигнал своята цел и аз разбрах, че започвам да изневерявам на своето аз, за да оцелея след това безскрупулно попълзновение върху собствената ми личност.

— Доктор Скарпета — заговори адвокатът Уил Лампкин, който години наред се бе мъчил да докаже, че е по-добър от мен, — колко пъти сте свидетелствала в този съд?

— Възразявам! — скочи прокурорът от Британската общност.

— Възражението се отхвърля — каза съдията Боулс, моят „почитател“.

— Не съм ги броила — отговорих аз.

— Но сигурно можете да ни кажете поне приблизително. Повече от двадесетина пъти ли? Повече от сто? Или милион пъти?

— Повече от стотина — казах аз и усетих жаждата му за кръв.

— И винаги сте казвала истината на съдебните заседатели и съдиите?

Лампкин се разхождаше бавно. Престорено почитание се бе изписало по червендалестото му лице, а ръцете му бяха кръстосани на гърба.

— Винаги съм казвала истината — отговорих аз.

— А не смятате ли, че е малко непочтено, доктор Скарпета, да спите с агент от ФБР?

— Възразявам! — Прокурорът от Британската общност отново бе скочил на крака.

— Възражението се приема — кимна съдията, като гледаше към Лампкин, а всъщност го насърчаваше. — Какво целите с това, господин Лампкин?

— Искам да кажа, Ваше Благородие, че това е конфликт на интереси. Всеизвестно е, че доктор Скарпета има интимна връзка най-малко с един полицейски служител, с който е работила по някои дела и е повлиявала на полицейските власти, както например, на тези от ФБР, така и на Отряда за бързо реагиране, когато е ставало дума за кариерата на нейната племенница.

— Възразявам!

— Възражението се отхвърля. Моля ви, говорете по същество, господин Лампкин — каза съдията, като се пресегна към чашата с вода, взе я и отпи глътка.

— Благодаря ви, Ваше Благородие — изрече Лампкин с пресилено почитание. — Опитвам се да илюстрирам тук един стар начин на действие.

Четиримата бели и осемте чернокожи стояха смирено на скамейките за съдебните заседатели и поглеждаха ту към Лампкин, ту към мен, като че гледаха тенисмач. Някои от тях се бяха намръщили. Един си чоплеше нокътя, а друг изглеждаше задрямал.

— Доктор Скарпета, не е ли вярно, че имате склонност да изопачавате ситуациите, както ви е изгодно?

— Възразявам! Той тормози свидетелката.

— Възражението се отхвърля — каза съдията. — Доктор Скарпета, моля ви, отговорете на въпроса.

— Не, въобще нямам такава склонност — отговорих развълнувано и погледнах към съдебните заседатели.

Лампкин взе една страница от някакъв вестник на масата, където седеше неговият провинил се деветнадесетгодишен клиент.

— Според този сутрешен вестник — побърза да продължи Лампкин, — манипулирате полицейските служители от години…

— Ваше Благородие! Възразявам! Това е скандално!

— Възражението се отхвърля — заяви студено съдията.

— Тук е написано черно на бяло, че сте била в заговор с ФБР да изпратите една невинна жена на електрическия стол!

Лампкин се приближи до съдебните заседатели и размаха пресниманата статия в лицата им.

— Ваше Благородие, за бога! — провикна се прокурорът от Британската общност. Пот бе избила през сакото на костюма му.

— Господин Лампкин, моля ви, продължете с разпита на свидетелката — каза съдията Боулс на неестествено пълния, дебеловрат Лампкин.

Това, което казах за разстоянието и траекториите и че жизненоважни органи са били засегнати от десетмилиметрови куршуми, остана замъглено в съзнанието ми. Не си спомнях почти нито дума, докато слизах по стълбите на съда и вървях бързо, без да поглеждам никого. Двама упорити репортери вървяха след мен до половината на сградата, но накрая се върнаха, като разбраха, че е по-лесно да разговарят с камък. Непочтеността на това, което се случи на свидетелската скамейка, не можеше да се опише с думи. Кари беше изпитала желание да стреля и само след едно малко гръмване се бях почувствала наранена. И знаех, че тази рана никога няма да заздравее.

Отключих задната врата на сградата, където работех, замижах на блесналата слънчева светлина и влязох в прохладния сенчест паркинг. Отворих вратата към вътрешността и почувствах облекчение, като видях, че Филдинг се задава по коридора. Беше облечен с чисти операционни дрехи. Предположих, че са докарали пак някой мъртвец.

— Всичко наред ли е? — попитах аз, докато прибирах слънчевите си очила в чантата.

— Имаме една самоубила се в Поухатън. Петнадесетгодишно момиче се застреляло в главата. Доколкото разбрах, бащата й забранил да се вижда с приятеля си. Изглеждаш ужасно, Кей.

— Преживях нещо като нападение на акула.

— О! Тия проклети адвокати! Кой беше този път?

Беше готов да набие някой.

— Лампкин.

— О, добрият стар Лампкин Змиорката! — Филдинг ми стисна рамото. — Всичко ще се оправи. Повярвай ми. Наистина ще се оправи. Трябва само да обърнеш гръб на мръсотията и да продължиш работата си.

— Знам — усмихнах се аз. — Ще бъда в стаята за оглед на трупове, ако ти потрябвам.

Самотната работа по обработката на костите беше за мен като някакво облекчение, защото не исках никой от моя екип да забележи депресията и страха ми. Запалих лампите и затворих вратата след себе си. Облякох халата си върху дрехите и си сложих два чифта предпазни ръкавици, после включих електрическата печка и вдигнах капака на тенджерата. Костите бяха продължили да се оголват, след като си бях отишла миналата вечер. Разбърках ги с дървената лъжица. Застлах масата с найлонов чаршаф. Черепът беше разрязан с трион по време на аутопсията и аз внимателно вдигнах от хладката мазна вода калвария19 и лицевите кости заедно със споените за тях зъби. После ги оставих на чаршафа да изсъхнат.

Предпочитах дървения инструмент за притискане на езика назад, вместо пластмасовата шпатула, за да изстържа тъканта от костта. Металически инструменти не можеха да се използват, защото имаше опасност да повредим нещо, ако открием наистина следи от насилие. Работех много внимателно, като отлепях и свалях тъканта, докато останалите части от скелета се варяха на бавен огън в тенджерата. Два часа ги чистих и плакнах, докато ме заболяха китките и пръстите. Пропуснах обяда си впрочем, дори не се сетих за него. Към два часа следобед открих някаква драскотина по костта в областта на слепоочието, където бях забелязала и кръвоизлива, затова спрях и погледнах с недоумение.

Придърпах операционните лампи по-близо и масата бе заляна със светлина. Драскотината по костта беше права, дълга не повече от два сантиметра и половина и толкова повърхностна, че човек можеше лесно да не я забележи. Бях виждала драскотини като тази само по черепите на хора от деветнадесети век, които са били скалпирани. В такива случаи драскотините и резките невинаги бяха по слепоочната кост, но това всъщност не значеше нищо.

Скалпирането не беше истинска хирургическа процедура и всичко беше възможно. Въпреки че не бях намерила доказателства, че на жертвата от Уорънтън липсват части от скалпа и косата, не можех да се закълна в това. Разбира се, когато я намерихме, главата не беше останала непокътната, а един трофеен скалп можеше да обхваща по-голямата част от черепа, но би могло да значи и че е изскубнат само кичур коса.

Използвах кърпа, за да вдигна пейджъра, защото не можех да докосна нищо чисто с ръцете си. Звъннах на Марино. Десет минути го чаках да се обади, докато продължавах да чегъртам внимателно черепа. Но не открих други следи. Това, разбира се, не значеше, че не е имало и други драскотини, тъй като най-малко една трета от двадесет и двете кости на черепа бяха изгорели. Напрягах си ума, за да реша какво да направя. Свалих си ръкавиците и ги хвърлих в боклука, после започнах да прелиствам тефтера с адресите, който бях извадила от чантата си, когато Марино се обади.

— Къде си, дявол да те вземе? — попитах го аз, тъй като стресът отделяше вече токсини в тялото ми.

— В ресторанта „Либърти Валанс“.

— Благодаря ти, че ми се обади толкова бързо — казах раздразнено.

— Господи, докторе! Може би сигналът се е изгубил някъде в ефира, защото чак сега го чух. Какво, по дяволите, има?

Чувах далечната глъчка на хора, които пиеха и се наслаждаваха на храната, която със сигурност беше много тежка и обилна, но си заслужаваше да я ядеш.

— От обществен телефон ли се обаждаш? — запитах аз.

— Да, днес ми е свободен ден, казвам го само за сведение.

Той отпи глътка от нещо, което предположих, че е бира.

— Трябва да отида във Вашингтон утре. Нещо важно се появи.

— О! Неприятно ми е, че го чувам.

— Открих още нещо.

— Ще ми го кажеш ли или ще ме караш да не спя цяла нощ и да се разхождам нагоре-надолу?

Беше пил и не исках да говоря с него за това сега.

— Слушай, можеш ли да дойдеш с мен, в случай че доктор Веси пожелае да ни приеме?

— Онзи специалист по костите от института „Смитсониън“ ли?

— Ще се обадя в дома му, като приключим разговора с теб.

— Утре също ми е свободен ден, така че смятам да те вместя някак в графика си.

Не казах нищо, само гледах врящата вода. Намалих малко градусите.

— Искам да кажа, че можеш да разчиташ на мен — изломоти Марино, като пак преглътна нещо.

— Ела у нас. В девет сутринта.

— Ще дойда точно на часа.

След това се опитах да се свържа с дома на доктор Веси Бетесда. Той се обади при първото позвъняване.

— Слава богу! Алекс? Обажда се Кей Скарпета.

— О! Как си?

Той беше винаги малко отнесен, за разлика от обикновените хора, които не прекарваха живота си да сглобяват отново костите на мъртъвци. Доктор Веси беше един от най-добрите съдебномедицински антрополози в света и ми бе помагал много пъти преди това.

— Ще се почувствам по-добре, ако ми кажеш, че ще бъдеш в града утре — казах аз.

— Ще съм на железопътната линия както винаги.

— Имам един труп с драскотина от порязване на черепа. Нуждая се от твоята помощ. Научи ли вече за пожара в Уорънтън?

— Не може човек да е в пълно съзнание и да не научи за това.

— Добре. Тогава значи разбираш.

— Няма да дойда до десет часа, защото няма места за паркиране — обясни той. — Открих онзи ден един свински зъб с алуминиево фолио, забито в него — продължи отнесено да обяснява с какво се занимава. — Предполагам, че е от някакво свинско печено, заровено в задния двор на един човек. Следователят, разследващ смъртните случаи в Мисисипи, сметнал, че е от човек, застрелян в устата.

Той се закашля и силно прочисти гърло. Чух го, че и той пие нещо.

— Все още намират понякога мечи лапи — продължи той. — А повечето следователи не ги познават и мислят, че са човешки ръце.

— Знам, Алекс — казах аз, — нищо не се е променило.