Крадци на лица

14.

Бейзболният отбор „Атланта Брейвс“ (Смелчаците на Атланта) беше вече отседнал в хотел „Шератон“ на Съсайъти Хил, когато Макгъвърн ме свали там към седемнадесет часа следобед. Стари и млади запалянковци, облечени с якета и шапки за бейзбол, обикаляха коридорите и баровете с огромни постери в ръка, за да получат автографи от своите идоли. Бяха извикали и полицаи за охрана. Един отчаян мъж ме спря, като влизах през въртящата се врата.

— Видяхте ли ги?

— Кого да съм видяла? — учудих се аз.

— „Смелчаците“!

— Как изглеждат? — попитах аз, но не дочаках отговор.

Наредих се на опашката, за да се регистрирам. Не ме интересуваше нищо друго, освен да отида и да си взема една вана. Забавихме се с два часа поради голямото движение точно преди да влезем във Филаделфия откъм южната й страна, където пет коли и един фургон се бяха нанизали един върху друг, а счупени стъкла и изкривени метални части се бяха разпилели по шестте платна. Стана късно, за да пътуваме още един час до моргата на Лихай. Трябваше да изчакаме до сутринта. Взех асансьора до четвъртия етаж. Открих стаята и пъхнах картата си в платката, за да отворя електронната брава. Дръпнах завесите и погледнах към река Делауер и мачтата със знамето на кораба „Мошулю“ в пристанището „Пенс Ландинг“. Едва тогава се почувствах във Филаделфия с чантата си с инструменти, алуминиевата кутия и дамската ми чанта.

Сигналната лампичка на телефонния секретар светеше. Прослушах записа от обаждането на Бентън, който казваше, че ще бъде в моя хотел. Щял да пристигне, щом успее да се измъкне от Ню Йорк и претовареното движение. Можело да го очаквам към девет часа. Луси си беше оставила новия телефонен номер и ме предупреждаваше, че не е сигурна дали ще може да дойде да ме види. Марино имал някакво известие за мен, но щял да ми го предаде, като му се обадя, а Филдинг ме уведомяваше, че семейство Куин се явили по телевизията в ранните новини и казали, че щели да съдят съдебномедицинския отдел и мен за нарушение на закона за независимостта на църквата от държавата и за причиняване на непоправими емоционални травми.

Седнах в края на леглото и си събух обувките. По чорапогащника ми се беше пуснала бримка, свалих го и го изхвърлих в кошчето за боклук. Дрехите ми се бяха впили в тялото, защото ги бях носила твърде дълго, а си представих и каква воня от варени човешки кости се е пропила в косата ми.

— Дяволите да го вземат! — изругах аз тихо. — Що за шибан живот е това!

Съблякох си костюма, блузата и бельото и ги метнах върху таблата на леглото. Проверих дали съм завъртяла докрай топката на бравата и започнах да пълня ваната с вода, толкова гореща, колкото можех да издържа. Шумът от водата, която шуртеше, започна да ме успокоява и аз се потопих в пяната от шампоана, който мирише на узрели на слънце малини. Бях малко смутена, че ще идва Бентън. Как беше се стигнало дотам? Любовници, колеги, приятели, за каквито и да се смятахме, всичко се бе сляло в едно, като рисунка по пясъка. Нашата връзка приличаше на десен с нежни краски, преливащи една в друга. Той се обади, докато се сушах.

— Извинявай, че ти звъня толкова късно.

— Как си? — попитах аз.

— Ходи ли ти се до бара?

— Не и ако ще е там отборът на „Брейвс“. Нямам нужда от бурни изживявания.

— „Брейвс“ ли? — запита той.

— Защо не дойдеш в стаята ми? Имам барче.

— След две минути.

Бентън пристигна с обичайното си облекло — тъмен костюм и бяла риза. По изпомачканите му дрехи личеше, че е имал напрегнат ден, а имаше нужда и да се избръсне. Той обаче ме притегли в прегръдките си. Стояхме така дълго, без да говорим.

— Миришеш на плодове — прошепна той в косата ми.

— Всъщност, сега трябваше да бъдем в Хилтън Хед — промърморих аз. — Как така се отзовахме изведнъж във Филаделфия?

— Страхотна бъркотия.

Нежно се дръпна от мен и си свали сакото. Метна го на таблата на леглото и отвори малкото барче.

— Както обикновено ли?

— Само минерална вода „Евиан“.

— Добре, но аз се нуждая от нещо по-силно.

Той развъртя капачката на бутилка „Джони Уокър“.

— Впрочем, ще го направя двойно, а ледът да върви по дяволите.

Подаде ми минералната вода, а аз го гледах как извади стола зад бюрото и седна. Оправих възглавниците на леглото и се разположих удобно. Двамата се погледнахме отдалече.

— Какво не е наред?

— Обичайният проблем, който изниква, когато изпратят за някое разследване, освен Отряда за бързо реагиране и Федералното бюро — каза той и отпи от уискито си. — Радвам се, че съм пенсиониран.

— Не приличаш много на пенсиониран — казах аз с кисела усмивка.

— Така си е. Като че нямам достатъчно грижи с Кари. Извикаха ме за това убийство, а да ти кажа откровено, Кей, Отряда за бързо реагиране си има свои анализатори и не мисля, че Федералното бюро трябва да си пъха носа в цялата тази работа.

— Обясни ми нещо, което не разбирам, Бентън. Не знам как оправдават намесата си в това следствие, освен ако не решат да твърдят, че тази жена е убита от терористи.

— Защото то много наподобява убийството в Уорънтън — каза ми той. — Знаеше го. А и не беше трудно за началника на Отряда да извика щатските следователи и да им каже, че Федералното бюро трябва да направи всичко възможно, за да им помогне. Тогава ни поканиха и ето ме тук. Имаше двама агенти на мястото на пожара в по-ранните часове днес. Вече всички са се настроили едни срещу други.

— Така е, Бентън, а уж всички сме на една страна — казах аз и тази стара тема пак ме ядоса.

— Доколкото разбрах, един от агентите на ФБР отишъл на местопрестъплението във Филаделфия и изстрелял един деветмилиметров куршум, за да види дали Пепър ще го надуши. — Бентън бавно разклащаше уискито в чашата си. — Пепър, разбира се, не го надушил, защото още не му били дали команда — продължи той. — А на агента това му се сторило смешно и изтърсил нещо, че кучето нямало нюх и трябвало да го върнат там, откъдето са го взели.

— Що за глупак би направил такова нещо? — попитах аз раздразнено. — Имал е късмет, че полицейското куче не го е нахапало.

— Е, това е положението — продължи той и въздъхна. — Същата позната гадост. В добрите стари времена агентите от ФБР имаха повече ум, отколкото сега. Те не размахваха постоянно значките си пред фотоапаратите и не се заемаха със следствия, с които не могат да се справят. Притеснен съм. Дори нещо повече, вбесен съм, че тези новаци развалят и моята репутация наред с тяхната, и то след като съм работил двадесет и пет години там… Така е, но просто не знам какво да направя, Кей.

Погледите ни се срещнаха, докато той отпиваше от чашата си.

— Просто си върши добре работата, Бентън — отвърнах аз спокойно. — Колкото и банално да ти звучи, това е единственото, което можем да направим. И не го правим за Федералното бюро, за Отряда за бързо реагиране или за щатската полиция на Пенсилвания, а заради жертвите и потенциалните жертви.

Той допи чашата си и я остави на бюрото. Светлините на „Пенс Ландинг“ просветваха празнично в моя прозорец, а тези на Камдън32 светеха от другата страна на реката.

— Не мисля, че Кари е още в Ню Йорк — каза той и се загледа в мрака навън.

— Утешителна мисъл!

— Но нямам доказателства за това, освен че не дава признаци да е в града. Откъде взима пари, например? Често следата започва оттам. От обир или крадени кредитни карти. Няма нищо засега, което да ни кара да мислим, че е някъде наоколо, но това, разбира се, не значи, че не прави нищо. Сигурно има план и съм сигурен, че го изпълнява.

Профилът му ясно се открояваше на фона на сенките, докато продължаваше да гледа втренчено към реката. Беше депресиран. Изглеждаше грохнал и съсипан. Станах и отидох при него.

— Трябва вече да си лягаме — казах и започнах да масажирам раменете му. — И двамата сме изморени, а всичко изглежда по-лошо, когато човек е уморен, нали?

Той се усмихна вяло и затвори очи, докато разтривах слепоочията му и го целувах отзад по тила.

— Колко взимаш на час? — промърмори той.

— Нямаш толкова пари — отговорих аз.

Не спахме заедно, защото стаите бяха малки, а и двамата се нуждаехме от почивка. Аз обичах да взимам душ сутрин, той също. Това беше и разликата между ново запознанство и удобството на старото. Имаше време, когато не спяхме по цели нощи и щяхме да се поболеем от любов, защото работехме заедно, а той беше женен и не можехме да удовлетворим глада си. Липсваше ми онова чувство, че живея. Често, когато бяхме заедно сега, сърцето ми беше пусто или изпитвах сладка болка, но усещах, че остарявам.

Небето беше сиво, а улиците мокри, защото ги бяха мили. Когато потеглихме с Бентън към центъра на града по Уолнът стрийт, пара се издигаше от уличните решетки и локвите. Утрото беше влажно и хладно. Бездомниците спяха по тротоарите или под мръсни одеяла в парковете, а един мъж изглежда бе умрял под някакъв надпис „Забранено за скитници“, точно срещу полицейското управление. Аз шофирах, докато Бентън преглеждаше книжата от куфарчето си и разсеяно си записваше нещо в жълтия служебен бележник. Свих по западната междущатска магистрала номер седемдесет и шест, където задните стопове на колите се бяха нанизали като червени стъклени мъниста, докъдето поглед стига. Слънцето зад нас вече изгряваше.

— Защо някой би избрал една баня, за да извърши престъпление? — попитах аз. — Защо не някоя друга част от къщата?

— Явно, че това означава нещо за него, ако са серийни престъпления — каза той и обърна листа. — Може би е нещо символично. Или пък има някаква друга причина. Според мен, ако става въпрос за един и същ престъпник, щом всички пожари започват от банята, значи има скрит смисъл. Този факт представлява нещо за него, може би е избрал това място, където да върши престъпленията си, ако му се е случило нещо там, когато е бил малък, например, сексуално насилие или малтретиране. Или пък е бил свидетел на нещо ужасно травматизиращо.

— Трудността се състои в това, че половината от затворниците имат подобни досиета. Повечето от тях са били малтретирани. А после си го връщат на другите.

— Дори в много по-тежка форма — допълних аз, — защото тях всъщност не са ги убили.

— В известен смисъл са убили нещо в тях. Ако са те пребивали и изнасилвали като дете, животът ти е съсипан, дори тялото ти да не е. Макар че нито едно от тези неща не обяснява психопатията. Човек може да не приеме злото, все пак има избор.

— И аз мисля така.

Той вдигна очи към мен.

— Знам.

— А какво ще кажеш за детството на Кари? Знаем ли защо е избрала да бъде такава? — попитах аз.

— Тя въобще не ни даде възможност да я разпитаме — напомни ми той. — Нямаше много неща в психиатричните й анамнези, освен това, което съчиняваше в даден момент. Луда днес, нормална утре. Неконтактна. Депресирана и непокорна или образцова пациентка. Катеричките навън имат повече граждански права от нас, Кей. А в затворите и психиатричните центрове често така бранят своите отделения, че човек може да помисли, че ние сме злодеите.

Утрото започваше да се прояснява. Небето бе нашарено във виолетово и бяло. Минавахме край земеделски райони. На места се виждаха скали от розов гранит, изтърбушени от пробитите в тях дупки от динамита, с който са взривявали масива, за да прокарат пътя. Парата, която се издигаше от езерата, ми напомни тенджерите с вряща вода, а когато минахме покрай високи заводски комини, от които се издигаше дим, се сетих за пожарите. Планините в далечината тънеха в сянка, а водните кули пъстрееха на хоризонта като цветни балони.

Пътувахме един час, докато стигнем до болницата „Лихай Вали“ — разпръснат бетонен комплекс от блокове, все още в строеж, с хангар за хеликоптери и първокласен център по травматология. Спрях на паркинга за посетители, а доктор Ейбрахам Герди ни посрещна в светлата си нова чакалня.

— Кей — каза той сърдечно и ми стисна ръката, — кой е предполагал, че ще ме посетиш един ден тук? А вие сигурно сте Бентън? Имаме много хубаво кафене. Искате ли кафе или нещо за ядене?

И двамата с Бентън отказахме учтиво. Герди беше млад патолог с черни коси и поразително красиви сини очи. Той беше минал през моя отдел като стажант преди три години и бе още съвсем нов в професията, затова рядко го викаха като експерт, чиито показания да имат тежест в съда. Но той беше скромен и добросъвестен, а тези качества бяха много по-ценни за мен, отколкото това да има опит, особено в този момент. И ако Герди не се бе променил, малко вероятно беше да е докосвал трупа, след като е разбрал, че ще идвам.

— Кажи ми докъде стигна с този случай? — попитах аз, като вървяхме надолу по широкия, излъскан сив коридор.

— Претеглих я, измерих я и започнах с външния оглед, когато ми се обади следователят по смъртните случаи. Щом каза, че Отряда за бързо реагиране ще се занимава с този случай и ти си тръгнала за насам, спрях да си давам зор.

В окръг Лихай имаше един назначен следовател по смъртните случаи, който решаваше кои починали да бъдат аутопсирани и после даваше заключение за причината за смъртта. За щастие, следователят беше бивш полицейски служител, който не се месеше на патолозите от съдебна медицина и обикновено се съгласяваше с решенията, които те взимаха. Но не беше същото в други щати или окръзи на Пенсилвания, където аутопсиите понякога се правеха върху масите за гримиране на мъртвите в погребалните бюра, а някои от следователите бяха в пълния смисъл на думата държавни служители, които не различаваха входното от изходното отвърстие на огнестрелни рани, пък и това не ги интересуваше особено.

Стъпките ни проехтяха по площадката на стълбището, а когато стигнахме в края й, Герди бутна двойните врати и се озовахме в склад, пълен с мукавени кутии и хора, които работеха с каски като тези на строителите. Минахме през още една част от сградата и тръгнахме по друг коридор към моргата. Тя беше малка, с розови теракотени плочки и неподвижно заварени маси от неръждаема стомана. Герди отвори шкаф и ни даде стерилно операционно облекло за еднократна употреба, найлонови престилки и ботуши за еднократна употреба. Облякохме всичко това над дрехите, обухме ботушите и си сложихме хирургическите ръкавици и маските.

Мъртвата беше идентифицирана като Кели Шепърд, тридесет и две годишна чернокожа. Беше работила като медицинска сестра в същата болница, където сега лежеше сред труповете. Бяха я сложили в черен чувал върху поставката в хладилната камера, в която този ден нямаше нищо друго, освен светли оранжеви пакети с проби за хирурзите и мъртвородени бебета, които чакаха за кремация. Превозихме с количката мъртвата до стаята за аутопсии и свалихме ципа на чувала.

— Направихте ли й рентгенови снимки? — попитах Герди.

— Да, и взехме отпечатъци от пръстите й, а зъболекарят направи скица на зъбите й вчера и ги сравни с рентгеновите снимки, които си е правила приживе.

С Герди отворихме чувала, отвихме чаршафите, после поставихме обезобразеното тяло под силната светлина на хирургическите лампи. Тя се бе вкочанясала и бе леденостудена, а очите й, които не виждаха вече нищо, бяха полуотворени върху окървавеното лице. Герди още не я беше измил и кожата й бе хванала коричка от тъмночервена кръв, а косата й се бе втвърдила като космите на четка за миене на чинии. Раните й бяха толкова многобройни и ужасяващи, че изглеждаха нанесени от човек, обзет от пристъп на бяс. Долових гнева и омразата на убиеца и си представих ожесточената й борба с него.

Пръстите и дланите на двете й ръце бяха изпорязани до кости, докато се е опитвала да се брани и е хващала острието на ножа. Имаше дълбоки рани по ръцете, от лактите надолу до китките. Порезните рани по краката й също вероятно са били причинени от това, че е лежала на земята и се е опитвала да избегне замахващия нож. Раните бяха толкова близо една до друга, че приличаха на някаква първобитна звездовидна конфигурация над гърдите, стомаха и раменете, а също и по хълбоците и гърба.

Много от раните бяха големи, с неправилни ръбове, нанесени от ножа, когато се е врязвал, а жертвата се е дърпала, или когато острието е било изтегляно от раната. От разположението на раните можеше да се предположи, че ножът е бил с едно острие и дръжка и поради това бе оставил нееднакви резки. Една драскотина започваше от дясната челюст и стигаше до шията, а гърлото й беше прерязано в посока от дясното ухо надолу към средата на шията.

— Това показва, че е било прерязано изотзад — казах аз, докато Бентън гледаше мълчаливо и си водеше бележки. — Главата е била дръпната назад и шията е останала открита.

— Предполагам, че прерязването на гърлото е било финалът — каза Герди.

— Ако е получила такова нараняване в началото, кръвта й е щяла да изтече много бързо и е нямало да може да окаже съпротива. Затова, много е възможно да й е прерязал гърлото накрая, когато е била с лице към пода. А къде са й дрехите?

— Сега ще ги донеса — каза Герди. — Знаете ли, има много странни случаи напоследък. Всички тези ужасни автомобилни катастрофи, за които после се оказва, че са предизвикани от някой, който е получил инфаркт на волана, отклонил се от пътя и убил още трима-четирима души заедно със себе си. Наскоро стана дума за едно убийство по Интернет. И съпрузите вече не убиват жените си по обикновен начин. Удушават ги или ги пребиват и им отрязват главите.

Той продължаваше да говори, докато отивах към далечния край на помещението, където дрехи съхнеха на закачалки над плитък леген. Те бяха отделени помежду си с найлонови чаршафи, за да не би веществени доказателства и телесни течности да бъдат пренесени по невнимание върху останалите. Покрих втората маса за аутопсии със стерилен чаршаф, а в това време един асистент от моргата доведе Тиюн Макгъвърн.

— Реших да видя какво става, преди да тръгна за мястото на произшествието — обясни тя появата си.

Беше облечена със сините си работни дрехи и ботуши и носеше някакъв кафяв служебен плик. Не си бе дала труда да облече халат или да си сложи ръкавици, докато оглеждаше нашата заклана мъртва.

— Боже господи! — възкликна тя.

Помогнах на Герди да постели пижамата на жената върху масата, която току-що бях покрила с чаршаф. Горната и долната част на пижамата бяха напоени с миризмата на дим и бяха толкова почернели от саждите и така напоени с кръв, че не можех да разбера цвета им. Памучната материя беше изпорязана и пробита отпред и отзад.

— С тези дрехи ли я докараха? — запитах аз, за да бъда сигурна.

— Да — отговори Герди. — Всички копчета, както обикновените, така и телените, бяха закопчани. Питам се дали част от кръвта по дрехите не е била от него. При такава борба не бих се учудил, ако и той е пострадал.

Усмихнах му се.

— Някой добре те е обучил — казах аз.

— Една жена в Ричмънд — отговори той.

— На пръв поглед прилича на лична разпра — обади се Бентън. — Била си е вкъщи, по пижама, късно през нощта. Класически случай на убийство, извършено от душевноболен, каквито често се срещат, когато двама души са имали интимна връзка. Но има и нещо малко необичайно — каза той, като дойде по-близо до масата. — Лицето й. Пък и има едно порязване тук. — Той го посочи. — Не се вижда никаква рана. Типично за случаи, когато нападателят е имал връзка с жертвата и насочва цялата си ярост към лицето, защото то представлява личността.

— Порязването по лицето не е толкова дълбоко, колкото на другите места — забелязах аз и внимателно разтворих раната. — Най-дълбока е раната на челюстта, после се стеснява нагоре по бузата.

Дръпнах се назад и огледах пак пижамата.

— Интересното е, че нито едно от големите или телените копчета не липсва — установих аз. — И няма следи от сълзи, както може да се очаква след подобна борба, когато нападателят сграбчва жертвата и се опитва да я подчини.

— Мисля, че „подчини“ е важната дума тук — каза Бентън.

— Или пък изобщо не е имало подобно нещо — предположи Макгъвърн.

— Може и така да е — съгласи се Бентън. — Светкавично нападение. Нещо е накарало този тип да откачи и да се развихри. Много се съмнявам, че е очаквал нещата да се развият по този начин, за което свидетелства и пожарът. Изглежда, че и него не е успял да овладее.

— Според мен, този човек не е останал дълго, след като я е убил — каза Макгъвърн. — Подпалил е къщата и си е тръгнал, като е смятал, че така ще прикрие зверското си деяние. Но ти си напълно прав. Не си е свършил добре работата. А може да се прибави и това, че противопожарната аларма се е включила в един и петдесет и осем през нощта и пожарните коли са пристигнали там за по-малко от пет минути. Затова щетите са били минимални.

Кели Шепърд имаше изгаряния втора степен на гърба и стъпалата, и това бе всичко.

— А алармата за крадци? — попитах аз.

— Не е била включена — отговори Макгъвърн.

Тя отвори служебния плик и започна да нарежда върху бюрото снимки от мястото на престъплението. Бентън, Герди и аз ги разглеждахме известно време. Жертвата с окървавената си пижама лежеше по лице при портала на банята. Едната й ръка беше пъхната под тялото, а другата, протегната напред, като че се е мъчила да се добере до нещо. Краката й бяха изпънати право напред и доближени плътно един до друг, а стъпалата й почти докосваха тоалетната чиния. Тъй като подът е бил мокър, беше невъзможно да бъдат открити кървави следи от влачене по земята, ако е имало такива, но увеличените снимки на рамката на вратата и стената показваха ясно издраскани места по дървото, които изглеждаха направени наскоро.

— Пожарът е започнал — обясни Макгъвърн — точно оттук.

Тя посочи една снимка от вътрешността на изгорялата баня.

— Този ъгъл е близо до ваната, където има отворен прозорец с перде. И в тази част, както виждате, има изгорели останки от дървени мебели и възглавнички на канапето. — Тя ги посочи на снимката. — Та значи имаме една отворена врата и един отворен прозорец, или така да се каже, нещо като вентилационна тръба или комин. Също като при камина. Пожарът е започнал тук, на пода покрит с теракотени плочки и е стигнал до завесите. Но огънят не е бил толкова силен този път, за да засегне тавана.

— Защо смяташ, че е станало така? — попитах аз.

— Има само една обяснима причина. Тази скапана баня не е била построена както трябва. Искам да кажа, ясно е като бял ден, че убиецът е струпал мебели, възглавнички от канапето и каквото е имало в банята, за да накладе огън. Но пожарът не се е разгорял, както е очаквал. Първоначалният огън не е могъл да обхване струпания горивен материал заради отворения прозорец и пламъкът се е насочил към него. Пък и онзи тип не е останал да го наблюдава, иначе е щял да разбере, че е на път да се провали. Пожарът е успял само да близне тялото отгоре като драконски дъх.

Бентън стоеше мълчалив и неподвижен като статуя, докато оглеждаше снимките. Разбирах, че преценява много неща в този миг, но типично за него, беше пестелив на думи. Той не беше работил с Макгъвърн досега и не познаваше доктор Ейбрахам Герди.

— Това ще ни отнеме много време — промърморих аз.

— Тръгвам за мястото на инцидента — неочаквано каза той.

Лицето му беше непроницаемо като камък, а то ставаше такова, когато усещаше повея на злото. Погледнах го и очите ни се срещнаха.

— Можеш да дойдеш с мен — предложи му Макгъвърн.

— Благодаря.

— И още нещо — додаде Макгъвърн. — Задната врата беше отключена и имаше една празна кутия от консерва за изпражненията на котката в тревата до стълбите.

— Мислите, че е излязла, за да почисти кутията ли? — запита Герди, като тутакси се обърна към двамата. — А този човек е чакал там, така ли?

— Това е само една от хипотезите — уточни Макгъвърн.

— Значи убиецът е знаел, че тя има котка, така ли? — запитах аз с известно съмнение. — И че вероятно ще излезе навън през нощта да изхвърли изпражненията от кутията?

— Не знаем дали не е изпразнила кутията с изпражненията по-рано същата вечер и я е оставила на двора, за да се проветри — подчерта Уесли, докато развързваше халата си. — Може по някаква причина да е изключила алармената система и да е отворила вратата късно през нощта или в ранните сутрешни часове.

— А котката? — попитах аз. — Появи ли се?

— Не още — каза тя и двамата с Бентън си тръгнаха.

— Ще започна да подсушавам раните — казах на Герди.

Той взе един фотоапарат и се зае да прави снимки, докато аз нагласявах осветлението. Разгледах раната от порязването на лицето и взех няколко влакна от тъканта и един къдрав черен косъм, дълъг единадесет сантиметра и половина, който предположих, че е от нейната коса. Но имаше и други косми, червеникави и по-къси. Установих, че са боядисвани наскоро, защото един сантиметър от корена на косъма беше черен. И, разбира се, имаше косми от котката навсякъде, полепнали вероятно по окървавените места на тялото, докато жертвата е лежала на земята.

— Персийска котка ли е? — запита Герди. — С дълга, много фина козина?

— Така ми се струва — отговорих аз.