Крадци на лица

13.

В понеделник сутринта се разрази буря, която разлюля града със силни ветрове и проливни дъждове. Карах към работата си с чистачки на стъклата, включени на бързи обороти, и климатична инсталация, за да не се изпотят стъклата. Когато отворих прозореца, за да дам жетона за таксата по магистралата, ръкавът на костюма ми се намокри. Заварих две коли на погребални бюра, спрели на моето място на паркинга, и трябваше да оставя колата си навън. Петнадесетте секунди, които ми бяха нужни, за да притичам през паркинга и да отключа задната врата на сградата, бяха върхът на изтезанието. Намокрих се до кости. Вода капеше от косата ми, а обувките ми скърцаха по паркинга.

Проверих в дневника какъв е графикът ми за сутринта след пристигналите през нощта случаи. Едно пеленаче бе умряло в леглото на родителите си. Някаква възрастна жена, изглежда, се бе самоубила със свръхдоза от някакво лекарство. Имаше и убити след някаква престрелка между пласьори на наркотици на един от строежите на жилищни блокове в покрайнините на града. През последните няколко години градът беше определен като един от най-престъпните в Съединените щати. Бяха регистрирани сто и шестдесет убийства за една година при население по-малко от четвърт милион души.

Виняха за това полицията. Обвиняваха дори мен, но ако сведенията, събрани от моята служба, не бяха угодни на политиците, подсъдимите изобщо не стигаха до съда. Всички тези безпочвени твърдения не преставаха да ме възмущават, тъй като на тези, които бяха на власт, не им беше дошло и наум, че съществува нещо, което се нарича превантивно лекарство, и то, в края на краищата, е единственият начин за предотвратяване на някое заболяване. Беше далеч по-лесно да ваксинираш някого срещу детски паралич, например, отколкото да го лекуваш след това. Затворих дневника с графика и излязох от кабинета си. Обувките ми оставяха мокри следи по празния коридор.

Влязох в съблекалнята, защото вече усещах, че започва да ме втриса. Свалих бързо полепналия по мен костюм и блузата си и с големи усилия си облякох операционните дрехи. Колкото повече бързах, толкова по-трудно се оправях. Сложих над тях лабораторната си престилка и изсуших косата си с хавлия, като прокарах пръсти през нея, за да не ми пада на очите. Лицето, което ме гледаше от огледалото, беше неспокойно и изморено. Не можех нито да ям, нито да спя добре, а не се ограничавах особено с кафето и алкохола. Всичко това се бе отразило в сенките под очите ми, които обаче се дължаха и на прикрития безпомощен гняв и страха от Кари. Нямахме никаква представа къде е, но във въображението ми тя беше навсякъде.

Отидох в стаята за почивка, където Филдинг, който избягваше кофеина, си вареше билков чай. Неговите мании за здравословен начин на живот не ме накараха да се почувствам по-добре. Не бях играла гимнастика повече от седмица.

— Добро утро, доктор Скарпета — каза той ведро.

— Да се надяваме, че ще е добро — отговорих аз и се пресегнах да взема каната за кафе. — Изглежда графикът ни не е натоварен засега. Оставям вие да решите дали да свикате събрание на персонала. Аз имам работа.

Филдинг беше бодър, издокаран с жълта риза с френски ръкавели, цветна вратовръзка и черни панталони. Дори обувките му блестяха, защото, за разлика от мен, той не допускаше превратностите на живота да му попречат да се грижи за себе си.

— Не знам как го правиш — казах му аз, като го огледах от главата до петите. — Джак, никога ли не страдаш от естествени неща като депресия, стрес, от желание да похапнеш шоколад, да изпушиш цигара или да пийнеш уиски?

— Излизам от равновесие, като се преуморя — отговори той, докато отпиваше от чая си и ме гледаше през парата, която се издигаше от него. — А това става, когато ме засегнат. — Той се замисли за момент. — Струва ми се, че най-лошото, което правя, като се замислих сега, е, че зарязвам жена си и децата. Измислям си претекст да не си стоя вкъщи. А аз не съм толкова безчувствен, че да не си давам сметка, че ме намразват. Така че самият аз се самоунищожавам. Но те уверявам — каза ми той, — че ако отделяш време за бягане, каране на колело, за няколко лицеви опори или упражнения за краката и корема, бъди сигурна, че ще бъдеш смаяна от резултата. — Преди да си тръгне, той добави: — Това са естествени морфини за човека, нали?

— Благодаря ти — извиках след него. — Извинявай, че те попитах.

Едва бях седнала зад бюрото си, и Роуз се появи. Косата й бе вдигната във висока прическа. Така приличаше на изпълнителен директор с елегантния си морскосин костюм.

— Не знаех, че сте тук — каза тя, като остави продиктуваните по микрофона и оформени протоколи върху купа с книжата. — Обадиха се току-що от Отряда за бързо реагиране. Беше Макгъвърн.

— Така ли? Знаеш ли за какво?

— Каза, че ходила във Вашингтон през уикенда и трябвало да ви види.

— Кога и за какво?

Започнах да подписвам писмата.

— След малко ще дойде — отговори Роуз.

Вдигнах очи изненадано.

— Обади се от колата си и ми каза да ви предам, че била в района на Кингс Доминиън и щяла да бъде тук след двадесет-тридесет минути.

— Тогава значи е за нещо важно — промърморих аз, докато отварях картонена кутия със стъкла.

Обърнах се, свалих найлоновото покривало на микроскопа и включих осветителя.

— Не сте длъжна да зарежете всичко — каза Роуз, която винаги ме бранеше. — Не си е записала час и дори не попита дали можете да я приемете.

Сложих стъклото с материал за наблюдение на микроскопа и погледнах през окуляра, за да видя част от тъканта на панкреаса, чийто клетки бяха порозовели, бяха се свили и изглеждаха изтънели или увредени.

— Не забелязвам никакви токсини — казах на Роуз, като поставих друго стъкло върху поставката. — Освен ацетон. Това е отпадъчен продукт при неправилен метаболизъм на гликозата. В бъбреците се вижда хиперосмоларна вакуализация на проксималното тубуларно каналче на тристенните клетки. Което значи, че вместо да приличат на розови кубчета, те са станали светли, набъбнали са и са увеличени.

— Пак се занимавате със Съни Куин — каза Роуз загрижено.

— Освен това имаме клиничната анамнеза. Дъхът му е миришел на плодове, слабеел е, бил е постоянно жаден и е уринирал често. Всичко това е можело да бъде потиснато с инсулин. Но не че не вярвам на молитвите, противно на това, което е казало семейството му на репортерите.

Съни Куин беше единадесетгодишният син на родители, които вярваха в някаква религиозна система за лечение чрез вяра. Той бе умрял преди осем седмици и макар че бях наясно относно причината за неговата смърт, нямаше да напиша заключението си, докато не пристигнеха и останалите изследвания и резултати. Накратко казано, момчето бе умряло, защото не беше лекувано по медицинските предписания. Родителите му се бяха противопоставили остро на аутопсията. Излязоха по телевизията и ме обвиниха в религиозно преследване и че съм поругала тялото на детето им.

Роуз толкова пъти бе ставала свидетел на моето възмущение от това, че попита:

— Искате ли да им се обадя?

— Не е важно дали аз искам. Налага се.

Тя започна да се рови в дебелата папка с анамнезите на Съни Куин и ми записа един телефонен номер.

— Желая ви успех — каза тя и тръгна към вратата, която свързваше двете стаи.

Набрах номера със свито сърце.

— Госпожа Куин? — попитах аз, когато се обади женски глас.

— Да.

— Доктор Кей Скарпета е на телефона. Получих резултатите на Съни…

— Не ни ли причинихте достатъчно мъка вече?

— Предположих, че може да искате да знаете от какво е умрял синът ви…

— Нямам нужда да ми казвате нищо за сина ми!

Чух, че някой взе слушалката от нея и сърцето ми заби до пръсване.

— Аз съм господин Куин — каза мъжът, който се прикриваше като с щит зад религиозната свобода, след което бе разбрал, че е погубил сина си.

— Причината за смъртта на Съни е била остра пневмония, получена вследствие на остра диабетична кетоацедоза от диабетис милитус. Моите съболезнования, господин Куин.

— Всичко това е погрешно. Направили сте грешка.

— Няма никаква грешка, господин Куин. — Не казах нищо друго, за да не проличи гнева в гласа ми. — Мога само да ви посъветвам, ако при някое друго от по-малките ви деца се появят същите симптоми като при Съни, веднага да потърсите медицинска помощ. За да не се наложи да страдате по същия начин още веднъж…

— Не позволявам никакъв лекар от съдебна медицина да ми казва как да отглеждам децата си — произнесе със смразяващ тон той. — Госпожо, ще се видим в съда.

Точно това ще стане, помислих си аз, защото знаех, че Британската общност ще обвини него и жена му, че са извършили престъпление към дете, като не са се погрижили за него.

— Не ни се обаждайте повече — каза Куин и затвори телефона.

Поставих слушалката обратно с натежало сърце. Когато вдигнах очи, видях, че Тиюн Макгъвърн стои в коридора точно пред моята врата. Разбрах по изражението на лицето й, че е чула всяка моя дума.

— Влез, Тиюн — поканих я аз.

— А аз си мислех, че само моята работа е трудна. — Очите й ме гледаха съчувствено, докато взимаше стол и сядаше точно срещу мен. — Знам, че трябва да съобщаваш постоянно такива неща, но никога не бях те чувала да ги казваш. Не че и на мен не ми се налага да разговарям постоянно с разни хора, но за щастие, работата ми не е да обяснявам точно на близките на починалите какво е причинил на трахеята или на дробовете димът, който са погълнали.

— Това е най-трудната част — казах аз, но бремето, което тегнеше на плещите ми, не намаля.

— Предполагам, че си вестителката, която биха искали да убият.

— Невинаги — възразих аз, но знаех, че в самотната ми, макар и вече закоравяла душа ще звучат до края на живота ми обвинителните думи на семейство Куин.

Дълбоко в мен отекваха викове, писъци и проклятия, пропити от гняв и мъка, а понякога и упреци, задето бях дръзнала да докосна раните на засегнатите. Не исках да разговарям за това с Макгъвърн. Не желаех и да се сближавам с нея.

— Трябва да се обадя само на още едно място — казах аз. — Затова, ако искаш кафе… Или просто си отдъхни малко. Сигурна съм, че ще ти е интересно това, което може да открия.

Обадих се в университета на Северна Каролина в Уилмингтън и макар че още нямаше девет часът, отговорникът по студентските дела беше вече там. Той бе изключително любезен, но не ми помогна с нищо.

— Много добре разбирам защо се обаждате и ви уверявам, че искаме да ви помогнем — обясни ми той. — Но не можем да го направим без съдебна заповед. Не сме в състояние просто така да решим и да направим чуждо достояние лична информация, за който и да било от нашите студенти. И, разбира се, особено по телефона.

— Господин Шед, става дума за убийство — напомних му аз, като се мъчех да прикрия раздразнението си.

— Разбирам — отвърна той.

Разговорът продължи доста време в същия тон. Не успях да постигна нищо. Накрая се отказах и затворих телефона. Бях отчаяна и насочих вниманието си към Макгъвърн.

— Те просто си пазят задниците за в случай, че семейството й се опита да ги обвини по-късно за нещо. — Тя не ми казваше нищо ново. — Трябва да не им оставяме друг избор и точно това смятам да направим.

— Правилно — отговорих аз навъсено. — И така, какво те води насам?

— Разбрах, че са пристигнали лабораторните резултати или поне някои от тях. Обадих се късно следобед в петък.

— Ето това вече е новина.

Стана ми неприятно. Ако следователката, която се занимаваше с откриването на веществени доказателства, се бе обадила на Макгъвърн, преди да ги съобщи на мен, щях наистина да се разсърдя. Взех телефона и се обадих на Мери Чан, която беше млад специалист, назначен отскоро в лабораторията.

— Добро утро. Разбрах, че си получила някои сведения за мен?

— Точно се канех да ги сваля долу.

— Същите ли са, които си изпратила на Отряда за бързо реагиране?

— Да. Точно те са. Мога да ви ги пратя по факса или да ги донеса лично.

Дадох й номера на факса в моя кабинет и не й показах открито раздразнението си, но й намекнах за това.

— Мери, в бъдеще по-добре ме уведомявай навреме за разследванията, които ръководя, преди да си започнала да разпращаш лабораторните резултати на другите.

— Съжалявам — каза тя. Разбрах, че наистина съжалява. — Обадиха се в пет часа, а аз бях тръгнала вече да си ходя.

Сведенията бяха в ръцете ми две минути по-късно, а Макгъвърн отвори очуканото си служебно куфарче и извади своя екземпляр. Тя ме наблюдаваше, докато четях. Първият от тях беше анализ на стружката, която приличаше на метална и я бях извадила от порезната рана в областта на лявото слепоочие на жертвата. Според резултатите от сканиращия електронен микроскоп и рентгена, въпросният материал беше от магнезий.

А относно остатъците от косата на жертвата, получените резултати бяха просто необясними. Инфрачервеният спектрален фотометър беше повлиял на влакната така, че селективно да абсорбират инфрачервената светлина.

Характерната структура се оказа тази на полимер полисилоксана или силиция.

— Не смяташ ли, че е малко странно? — попита Макгъвърн.

— Да започнем с магнезия — казах аз. — Първото, за което човек се сеща, е морската вода. Тя съдържа много магнезий. Или оловен миниум. Нашият човек е или химик инженер, или работи в лаборатория за научни изследвания. Не смяташ ли така? А може и да е нещо, свързано с експлозивите?

— Ако се появи и калиев хлорид, тогава, да. Може да е барутен прах — отговори тя. — Или друг експлозив, оловен стифнат или оловен азид на живачния фулминат, ако е свързано с капачки за детонатори, например. Или азотна киселина, сярна киселина, глицерин, амониев нитрат, натриев нитрат. Нитроглицерин, динамит и така нататък и така нататък. Но ще добавя, че Пепър щеше да надуши експлозиви като изброените.

— А магнезият? — попитах аз.

— Ползва се в пиротехниката или за фойерверки — каза тя. — За да се получи ярка бяла светлина. Или бенгалски огън. — Тя сви рамене. — Алуминиевият прах е за предпочитане, защото полепва по-добре, докато магнезиевите частици са покрити с нещо като ленено масло.

— Бенгалски огън — повторих аз. — Палиш бенгалски огън, поставяш го на стратегически места и си тръгваш. Така можеш да спечелиш няколко минути, нали?

— Възможно е, ако имаш подходящ горивен материал.

— Но това не обяснява как е попаднала там тази стружка или металическа частица, която не е изгоряла, забила се е в раната и изглежда, е привнесена от някакъв остър инструмент, с който е била порязана.

— Не използват магнезий, за да правят ножове — отбеляза Макгъвърн.

— Не, не може да е това. Прекалено е мек за ножове. Да не е продукт от космическите технологии, много е лек?

— Напълно е възможно, но в такива случаи остават сплави, които биват откривани при изследванията.

— Добре. Да минем тогава на силиция, от който правят силикон. Не е ясно откъде се е взел. Освен ако е имала присадени изкуствени гърди от силикон.

— Мога да ти кажа, че силиконовата гума се използва за изолации на електрически кабели, хидравлични течности и водонепромокаеми материи. Но нито едно от тях не пасва тук, освен ако е имало нещо в банята или може би във ваната. Нещо розово, не знам какво точно.

— Известно ли е дали Спаркс е имал рогозка пред ваната в банята, която да е била гумена? — попитах аз.

— Сега започнахме огледа на къщата заедно с него — отговори тя. — Но той казва, че облицовката в банята е била предимно в черно и бяло. Мраморният под и стените са били черни, а мивката, шкафчетата и ваната — бели. Вратата към душа е била европейска и е била изработена от огнеупорно стъкло, което изключва възможността да се пръсне на милиард малки частици, когато температурата надвиши четиристотин градуса по Фаренхайт.

— Това обяснява защо се е разтопила в тялото — установих аз.

— Да, стъклото се е деформирало и го е покрило.

— Не напълно — отговорих аз.

— Вратата е имала месингови панти и е била без каса. Това, което открихме, показва, че е така. Явно, че паметта на приятелски настроения към теб медиен магнат не му е изневерила поне в това отношение.

— А за другото?

— Само бог знае, Кей.

Тя разкопча сакото си и го съблече, като че изведнъж се сети да се отпусне, но не пропусна да си погледне часовника.

— Имаме работа с много умен престъпник — каза тя. — Това поне е ясно за всички ни.

— А хеликоптерът? Какво ще кажеш за него, Тиюн? Предполагам, че си чула вече за малкия бял „Швайцър“ или „Робинсън“, или как му беше името, който ковачът е видял в деня преди пожара. Може би е същият, който видяхме и ние с теб два дни по-късно?

— Това е само една от теориите. Нещо като опипване в тъмното — каза тя и ме погледна изпитателно. — Той може да е предизвикал пожара и да е трябвало да стигне бързо до летището. Затова предния ден хеликоптерът е летял, за да разузнае над фермата, тъй като пилотът е знаел, че ще трябва да кацне, а после да отлети, като се стъмни. Ясно ли ти е за какво намеквам?

Кимнах.

— После петъчният ден минава. Спаркс убива момичето и подпалва къщата си. Притичва до пасбището, качва се на хеликоптера, който го закарва някъде близо до „Дюлс“. Джипът му е бил паркиран наблизо. Отива до летището, оправя си нещата с квитанциите, а вероятно и с багажа. После се потулва някъде, докато дойде време да отиде във фермата „Кресливата кукумявка“.

— А защо хеликоптерът се появи и в понеделник, когато работехме на мястото на пожара? — попитах аз. — Как си го обясняваш?

— Пироманите обичат да наблюдават пожари за удоволствие. По дяволите, откъде да знаем, че самият Спаркс не е бил в него и не ни е наблюдавал отгоре как си скъсваме задниците от работа. Може най-малкото да е параноик. Предположил е, че ще сметнем, че в хеликоптера са хора от пресата. А и ние точно така си помислихме.

— Това засега са само хипотези — казах аз. Беше започнало да ми омръзва да я слушам.

Пренареждах новите документи, които продължаваха да се трупат. Макгъвърн ме наблюдаваше. После стана и затвори вратата.

— Слушай, смятам, че е време да си поговорим — каза тя. — Струва ми се, че не ме харесваш. Но може би, ако ми кажеш ясно какво има, ще оправим нещата по някакъв начин.

— Не съм сигурна какво мисля за теб, ако толкова искаш да знаеш. — Изгледах я продължително. — Най-важното е всички да си вършим работата добре, за да не изгубим нишката. Особено след като разследваме престъпление, при което някой е бил убит.

— Сега вече започваш да ме дразниш.

— Уверявам те, не го правя нарочно!

— Мислиш, че не ми пука, ако някой е бил убит ли? За това ли намекваш? Смяташ ли, че щях да стигна дотук, ако не ми беше пукало кой е запалил някой пожар и защо?

Тя нави ръкави, като че се канеше да се бори с някого.

— Тиюн — казах аз, — нямам време за излишни спорове. Безсмислени са.

— Държиш се така заради Луси. Смяташ, че съм те изместила или бог знае какво. Нали това е причината, Кей?

Сега пък тя ме ядоса.

— Двете с теб сме работили заедно и преди, нали? — продължи тя. — И не сме имали никакъв проблем досега. Затова човек се пита какво се е променило? Мисля, че отговорът е ясен. Разликата е в това, че в момента, докато говорим, твоята племенница се премества в нов апартамент във Филаделфия, за да работи под мое ръководство. Под мое. Не под твое. А това не ти харесва. И знаеш ли още какво? И аз да бях на твое място, нямаше да ми е приятно.

— Не е нито времето, нито мястото за такъв разговор — заявих твърдо аз.

— Добре. — Тя стана и преметна сакото върху ръката си. — Тогава да идем на някое друго място. Смятам да разрешим този въпрос, преди да се върна на север.

Почувствах се затруднена, макар да управлявах безпогрешно моята империя от бюрото си, където папките с книжата бяха моите надзиратели, гвардията трябваше да полага каторжен труд по статиите от списанията, а легионите, които се занимаваха с известията и писмата, нямаше никога да ме предадат. Свалих си очилата и разтрих лице. Ако гледах Макгъвърн размътено, щеше да ми бъде по-лесно.

— Какво ще кажеш да обядваме заедно? — казах аз. — Но ще трябва да ме почакаш още три часа. А междувременно — станах аз от стола си, — оставила съм едни кости в тенджера, които трябва да поврат. Можеш да дойдеш с мен, ако имаш здрав стомах.

— Няма да ме изплашиш с това — заяви Макгъвърн.

Стори ми се, че е доволна.

Макгъвърн не беше от хората, които се мъкнат по петите на някой, и след като включих печката в помещението за обработка на костите, тя изчака само докато започна да се вдига пара. После отскочи до офиса на Отряда за бързо реагиране в Ричмънд и се появи ненадейно след около час. Беше задъхана и напрегната. Аз я погледнах и внимателно разбърках костите, които вряха на слаб огън.

— Имаме още един случай — съобщи тя.

— Още един какво?

Оставих голямата пластмасова лъжица върху плота.

— Още един пожар. Пак някаква откачена работа. Този път е в окръг Лихай, на един час път от Филаделфия. Ще дойдеш ли с мен?

През ума ми минаха всевъзможни предположения за това какво може да се случи, ако зарежа всичко и тръгна с нея. Пък и чувствах, че се изнервям при мисълта, че ще стоим в колата само двете цели пет часа.

— Избухнал е в някаква къща — продължи тя. — Започнал е рано сутринта вчера. Открили са и някакъв труп. На жена. В голяма баня.

— О, не!

— Явно пожарът е бил предизвикан, за да прикрие убийство — каза тя и продължи да обяснява защо този инцидент може да се окаже свързан с онзи другия, в Уорънтън.

Когато отрили трупа, полицаите от щатската полиция в Пенсилвания веднага поискали помощ от Отряда за бързо реагиране. А следователите по пожарите, които отишли на местопрестъплението, вкарали данните в портативните си компютри и програмата за аналогични пожари веднага показала подобна връзка. Пожарът в Лихай придобил такава важност, че от ФБР предложили свои агенти, а Бентън и щатската полиция приели да се включат в следствието.

— Къщата е построена върху бетонна плоча — обясняваше Макгъвърн, докато карахме по магистралата 1–95 Север. — Затова няма да се наложи да се занимаваме със сутерен и слава богу. Нашите момчета са там от три часа тази нощ, а това, което е интересно при този случай, е, че пожарът не е могъл да изиграе докрай ролята си. Само части от големия апартамент, стаята за гости точно над него на втория етаж и всекидневната долу са изгорели, макар че има значителни щети по тавана на банята и пукнатини по циментовия под на гаража.

Такива пукнатини се получаваха, когато вследствие на бързо повишаваща се температура, влагата прониква в цимента и завира.

— Къде се намира гаражът? — запитах аз и се опитах да си представя това, което ми описваше.

— От страната на къщата, където е голямата баня. Пак е бил буен пожар, но изгарянето не е било цялостно, макар да има много поражения. В останалата част на къщата открихме само дим и щети от водата. Маниерът на престъпника беше същият като на онзи, подпалил фермата на Спаркс. Няма следи да е бил използван катализатор за горене, а не е имало и остатъчно горивен материал в банята, за да се предизвика висок пламък.

— Трупът във ваната ли беше? — запитах аз.

— Да. Косите ми настръхнаха, като го видях.

— Представям си. В какво състояние го намерихте? — зададох аз най-важния въпрос, докато Макгъвърн караше служебния форд с шестнадесет километра повече от разрешената скорост.

— Жертвата не беше толкова обгоряла, че следователят по смъртните случаи да не може да установи, че гърлото й е било прерязано.

— Значи е вече аутопсирана?

— Да ти кажа право, наистина не знам какво са свършили досега. Но тя няма къде да отиде. А това е по твоята специалност. Моята задача е да разбера какво, дявол да го вземе, можем да открием още на местопрестъплението.

— Значи няма да ме използваш да изравям останки?

Макгъвърн се засмя и пусна компактдисковата уредба. Не очаквах да прозвучи Моцарт.

— Можеш да изравяш каквото си искаш — каза тя с усмивка и това намали малко напрежението. — Впрочем, не си лоша за тази работа. От тези си май, които не бягат. Умееш да разрешаваш всякакви проблеми, освен междуличностни.

— Ако си направила безброй аутопсии и си вдигала достатъчно трупове, не е нужно да вдигаш и гири — отклоних аз нападката.

— Покажи ми ръцете си.

Протегнах ръце, а тя ги погледна, като в същото време смени лентата, по която караше.

— Виж ти! Не съм си представяла какви мускули могат да се развият от трионите, скалпелите и градинарските ножици — отбеляза тя.

— Градинарски ножици ли?

— Ами онези, които използвате за отваряне на гръдния кош.

— Извинявай, но това са ножици за разрязване на ребра.

— Е, да, но съм виждала градинарски ножици в някои морги и куки за плетене, които използват за вадене на куршуми.

— Не и в моята морга. Поне не в тази, в която съм сега. Е, в миналото бяхме принудени да импровизираме — съгласих се с нея аз отчасти, заслушана в музиката на Моцарт.

— Една от малкото професионални тайни, която не ти се иска да излезе наяве в съда — додаде Макгъвърн. — Подобно на това да скриеш най-хубавата бутилка от конфискувани спиртни напитки в някое тайно чекмедже на бюрото си. Или пък като някои полицаи, които си пазят спомени от местопрестъпленията, като например лули за марихуана и оръжия на разни смахнати. Или като някои съдебни патолози, които задържат ребра или части от черепи, които е трябвало да бъдат погребани заедно с труповете.

— Не мога да отрека, че някои от моите колеги не са докрай коректни — казах аз. — Но според мен, да задържаш части от трупове без разрешение, не може да се причисли към същата категория, като това да свиеш бутилка конфискуван алкохол.

— Ти си ужасно принципна и безкомпромисна, нали, Кей? За разлика от нас, останалите, ти никога не се уповаваш на необосновани преценки и не правиш грешки. Никога не преяждаш и не препиваш. А да ти кажа право, това кара нас, простосмъртните, да се боим да бъдем близо до теб, защото се страхуваме, че ще ни държиш под око и няма да одобриш това, което правим.

— Господи, каква ужасна представа! — възкликнах аз. — Надявам се, не ме възприемате така.

Тя замълча.

— Аз, разбира се, категорично не се възприемам по този начин. Дори обратното, Тиюн. Може би съм само малко по-резервирана, защото така налага ситуацията. И вероятно съм по-необщителна, тъй като винаги съм си била такава. Не съм склонна да си признавам публично греховете, но не се и оглеждам наоколо, за да съдя другите. Уверявам те, по-придирчива съм към себе си, отколкото някога съм била към теб.

— Не съм останала с такова впечатление. Струва ми се, че ме отглеждаш щателно от всички страни, за да си сигурна, че ще мога да обуча Луси и няма да й окажа пагубно въздействие.

Нямаше как да оборя това обвинение, защото беше вярно.

— Но аз дори не знам къде е тя!

— Е, аз пък мога да ти кажа. Във Филаделфия. Снове нагоре-надолу между офиса и новия си апартамент.

За известно време звучеше само музиката и докато пътят обикаляше Балтимор околовръст, неволно си спомних за студента по медицина, който също бе загинал при съмнителен пожар.

— Тиюн — казах аз, — колко деца имаш?

— Едно. Син.

Разбрах, че темата не й е много приятна.

— На колко години е?

— На двадесет и шест, казва се Джо.

— Наблизо ли живее?

Погледнах през прозореца и видях как прелитат светещите надписи, сочещи отклоненията към улиците на Балтимор, които навремето, когато следвах медицина в „Джон Хопкинс“, познавах много добре.

— Не знам къде живее да ти кажа право — сподели тя. — Никога не сме били близки. Не съм сигурна, че някой някога е бил близък с Джо. И не съм уверена, че някой би желал това.

Не исках да любопитствам, но тя самата продължи да говори:

— Разбрах, че нещо не е наред с него, когато започна да ходи скришом при бара с напитките, а беше само на десет години и пиеше джин или водка, а после допълваше бутилките с вода, като мислеше, че така ще ни заблуди. На шестнадесетгодишна възраст беше вече буйстващ алкохолик и често влизаше в болницата да се лекува, взимаше наркотици, пиеше, вършеше непристойни неща, крадеше, какво ли не правеше. Напусна дома ни на деветнадесет години. Скиташе се насам-натам. Накрая прекъсна всякакви връзки с нас. И да ти кажа откровено, сигурно е станал скитник.

— Имала си тежък живот — признах аз.