Креолско сърце

Първа глава

Луизиана, 1837 година

— Хайде, Ники, побързай! Не биваше да влизаме толкова навътре в тресавището!

Мишел, разбира се, беше напълно права и Никол долови уплахата в гласа й.

Но денят бе прекрасен и тя за първи път бе успяла да се измъкне от безкрайната процесия от посетители, прииждащи в плантацията на Кристофови, за да изразят почитанията си на гостуващата им фамилия Сен Клер.

— Само си въобразяваш — сряза я Ники. Ще погрознееш от страх. — Тя се протегна, изопна стройния си гръб и изпълни гърди с все още хладния въздух.

— Господи, колко си опърничава — каза Мишел, поглеждайки я през рамо. Колкото и да изопваше шия и да се повдигаше на пръсти, тя не можеше да види голямата бяла господарска къща. — Тук нещо не ми харесва. Навътре има змии. Освен това искам да смъкна най-сетне тези отвратителни дрехи.

Ники само се засмя през храсталака, така че красивото й, овално лице засия и живите й, сини очи заблестяха.

— Ама нали готвачката каза, че трябва да й донесем две кошници ягоди, ако искаме да ни направи сладкиш за вечеря — напомни тя. Беше по-дребна от Мишел и изглеждаше изящна, но не и слабичка. Имаше едра, висока гръд, добре заоблен ханш и тънка талия. — Ти върви напред. Аз ще те следвам отблизо.

— Майка ти не би одобрила подобно нещо. — Мишел се огледа наоколо: виещият се приток на Мисисипи, гъстата трева под нозете й, високият кипарис, който се извисяваше като страж над тресавището. Махна, за да пропъди една досадна оса, подскочи уплашено, когато една лиана се заплете в полите й и каза: — Мисля, че не бива да те оставям тук сама.

Медночервената главица на Ники се появи от храсталака.

— Че кой би могъл да ми стори нещо тук? — Кой наистина, помисли си тя. Кристофови бяха една от най-богатите фамилии в околността, а Сен Клер се радваше на огромна почит.

Мишел се колебаеше.

— Татко спомена, че Ален Льофевр щял да дойде за вечеря.

Ако споменаването на красивия французин целеше да примами Никол, то опитът се оказа напразен.

— Задръж го за себе си. Мен не ме интересува.

— Защо?

— Много е… превзет… Непрекъснато се върти около мен и ми декламира глупавите си стихове. Искам някой храбър, дързък мъж, който веднага да ми грабне сърцето.

— Божичко, ти наистина си откачена. — Но Мишел знаеше, че е безсмислено да спори. Никол Сен Клер бе най-опърничавото момиче, което познаваше. За разлика от нейния спокоен нрав Ники се отличаваше с твърдоглавие, решителност и безстрашие. Странното е, че двете бяха толкова добри приятелки.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш сама? — попита Мишел.

— Разбира се.

Мишел въздъхна, погледна за последен път към Никол, но тя вече й бе обърнала гръб и избелялата й синя рокля, която бе взела от нея назаем, за да не изцапа изящния си тоалет от жълт муселин, бързо изчезна в далечината.

Мишел сбърчи чело и се запита дали все пак да не я изчака, но после се отказа. Ники щеше да се прибере вкъщи едва когато изпита желание за това, а на нея й се искаше да се окъпе и да дремне по обед.

Мишел привдигна износената си, окъсяла рокля и пое към къщи. Нямаше търпение да махне отвратителното си одеяние и отново да се облече в скъпа коприна и сатен.

Ники проследи как приятелката й изкачи възвишението и изчезна зад него. Много би искала да са по-често заедно, но тъй като плантациите на родителите им бяха твърде раздалечени, тя можеше да го прави само веднъж-дваж в годината.

Мишел бе добра, близка приятелка. И все пак Ники се зарадва, че ще поостане няколко минути сама под топлите лъчи на пролетното слънце и започна да пълни кошницата с едри, сочни ягоди.

С щастлива въздишка повдигна поли над храстите и навлезе по-навътре в гъсталака. Изминала бе само няколко крачки, когато чу как една клонка изпука зад нея и се разнесе гръмък, дрезгав мъжки смях.

Ники замръзна. Зад храста, само на две-три стъпки от нея, стояха двама дрипави мъже и се смееха на несръчните й движения. Очите им бяха впити в кокалчетата й, които се подаваха над големите кафяви обувки.

Ники пусна полите си и им хвърли един от онези погледи, които така омагьосваха мъжете.

— Какво търсите тук? — попита тя на френски.

Но те й отвърнаха само с мрачни погледи и тя повтори въпроса си на английски.

По-едрият от двамата повдигна вежди. Явно бе учуден, че тя говори без акцент.

— Ами-и, просто минаваме да видим съседите.

Когато приближи до нея, Ники усети, че мирише на уиски. Ризата и панталоните бяха прокъсани и мръсни и висяха свободно на мършавото му тяло. Той прокара грубата си длан по бузата й и се засмя, като показа кривите си, жълтеникави зъби. Ники почувства, че и обзема страх.

— Вие не сте тукашни — каза тя и бавно отстъпи назад.

По-дребният, набит мъж с посивели коси, ленени панталони и риза на червени карета, също се приближи.

— Ами-и, видяхме те как събираш ягоди с твойта дружка. Та си рекохме, я да идем да им речем здрасти.

— Тези земи принадлежат на семейство Кристоф. Вие нямате право да стъпвате тук.

Високият се изхили.

— Теб пък какво те засяга? Ти не си от тях, то си личи. — Очите му се спуснаха по старата й, излиняла басмена рокля, която висеше отгоре й като чувал. — Хубавичка е, а Честър?

Запази спокойствие — заповяда си тя на английски — езика, който ползваше обикновено. Това бе любимата фраза на майка й.

— Моля господата да ме извинят, но в къщата ме очакват.

Тя се опита да ги заобиколи, но мъжът, когото нарекоха Честър, я хвана за ръката.

— Никъде няма да ходиш — поне засега. — И той рязко дръпна надиплената й яка, впи нокти в изтънелия син плат и го раздра.

— Махайте се! — Ники ритна мъжа по пищяла и се опита да се освободи, но Честър само затегна хватката си. Изруга грубо и с доволна усмивка я притисна до, гърдите си, обгръщайки талията й с коравата си ръка.

— Не се даваш лесно, личи си. Много обичам жената малко да се подърпа.

Тя потръпна, като усети хладния ветрец по оголената си кожа и студената, влажна ръка на мъжа, която се плъзна нагоре по ръката й.

— Пуснете ме! — Ники се съпротивляваше с всички сили, но високият мъж само се изсмя. Притисна тялото й още по-силно и я повлече към една тревиста вдлъбнатинка, заобиколена от бръшлян и високи храсти.

— Подскачай колкото си щеш — каза той и я тръшна на земята. — Ние с Били така и така ще те оправим. Избери сама дали ще е с бой или без. За нас е все едно как ще си направим удоволствието.

Тя отново се опита да извика, но той затисна устата й с ръка, съдра излинялата й синя рокля и смъкна голямата фуста.

Сигурно е само лош сън! — помисли си Ники. Но не беше. Едно непознато досега чувство — страхът — стегна гърлото й. Той приклещи бедрата между мършавите си дълги крака, докато Били вдигна ръцете й над главата. Двамата заоглеждаха гърдите й, които с нежна белота се надигаха над корсета.

Сърцето на Ники заби лудо от паника и отчаяние. Защо не послуша Мишел? Какво да прави сега, за бога?

Едва след миг забеляза, че мъжете я оглеждат някак по-особено, явно бяха изненадани от дантелените й гащички, от снежнобелия корсет и от скъпата бродирана ризка, които напълно контрастираха с износената й рокля.

— Тая с джуфките не ще да е селянка — отбеляза Бил.

Честър изруга тихо. За миг сякаш се поколеба и Ники придоби кураж. Опита се да го сплаши, като му каза колко богат, и влиятелен е баща й, но дланта му заглуши думите й.

— Вече е все тая — отсече най-сетне. — Кат сме стигнали до тук… Пък и тъй ми е напращяло — продължи той ухилен, като оголи жълтите си зъби, — че не мога да се удържа.

С тези думи двамата привдигнаха Ники и се заеха с връзките на корсета й.

— Я ми подай ловджийския нож, Били.

Набитият се изсмя и измъкна от кожената торба, окачена на колана му, огромен арканзаски нож. Такова острие Ники бе виждала само у мъжете в доковете на Ню Орлиънс. Един слънчев лъч проблесна по тежката ръкохватка и събуди у Ники първо пълен ужас, после нови страхове и най-сетне — кураж за действие.

Усети, че двамата бяха разхлабили хватката, отскубна се и заби коляно между краката на по-високия. Възнаградена бе с едно гръмогласно „Ох!“, последвано от мъчителния му стон, с който той се изтърколи на земята. Ники не изчака нисичкия да реагира, а се втурна към конете им, които бе съгледала на близката просека.

Моля те, господи, шепнеше тя, защото знаеше, че трябва чудо да стане, за да успее да стигне до конете, да развърже единия и да се метне на седлото, преди нисичкият да я настигне.

Чудото й се яви под формата на усукана лиана. Тя чу тежките стъпки на преследвача си, запъхтяното му дишане и пороя от псувни, когато се препъна и се тресна на земята. По-късно ще кажа сто пъти Аве Мария, закле се тя и продължи да тича.

Достигна разтреперана до конете. Ах, само ако успее да развърже и втория и да го прогони… Но шишкото се бе надигнал и я следваше по петите. Тя смогна да отвърже само по-дребното конче, една кобилка, която изглеждаше добра бегачка, и се метна на седлото. За първи път в живота си Ники яздеше като мъж, усещането бе ново и неприятно. Но нямаше друг избор, затова залегна над кобилата, заби токове в хълбоците на животното и хукна в галоп през просеката.

Хвърли поглед назад и видя, че Честър се опитва да й отсече пътя към господарския дом. Оставаше й само да поеме към града — едва ли другият ще я последва натам! Но тропотът на копитата зад нея й подсказа, че не се бе поколебал.

Ники присви колене и се хвана с всички сила за седлото. Краката й не достигаха металните стремена и мъжкото седло й беше толкова неудобно, че едва успяваше да се задържи върху него. Но щом животното премина в равен галон, тя се поуспокои. Измъкна се от тресавището и пак усили темпото. Успее ли да мине зад каменния зид на края на полето, без да я свалят от коня, ще се спаси.

Поне така си мислеше, докато прескочи зида и разбра, че преследвачът й е сторил същото.

Господи, ами сега? Дръпна по-силно юздите на коня, прилепна за шията му и отново го пришпори. Трябваше да стигне до Ла Ронда, там щяха да заловят тия безумци.

Дребната кобилка дишаше тежко, с пяна на уста, но Ники се носеше в пълен галоп по улиците на Ла Ронда, градчето, където плантаторите от околността ходеха за провизии. В отчаяния си бяг тя хвърли поглед назад, за да види дали преследвачът не се е отказал и така не забеляза, че на пътя й се бе изпречила каруца, натоварена догоре с бъчви. Кобилата усети преди Ники задаващия се сблъсък и подскочи, опитвайки се отчаяно да избегне удара с тежкия впряг.

Ники почувства как гърбът на животното внезапно се изправи, как излетя във въздуха и светът се обърна с главата надолу. Затвори очи пред страшния удар.

Вместо това тялото й се удари в нещо твърдо, но все пак податливо, кожата й се докосна до плат и тя отвори очи, за да види, че е в прегръдките на непознат мъж. Тъй като го взе за онзи, който я следваше по петите, тя се опита да се освободи. Но гръмкият глас на мъжа, който тихо я заговори на френски, мигом я успокои.

— Всичко е наред, шери. Няма да ви изпусна.

Ники преглътна, опита се да си възвърне самообладанието и забеляза, че едва може да говори.

— Един мъж ме преследва — отвърна тя на същия мелодичен език. — Първо бяха двама. Опитаха се… искаха… — Тя сведе поглед към раздраната си ризка, по която бяха полепнали кал и клонки. Фибите й бяха изпопадали и по раменете й се бе пръснала медночервената грива. Гърдите й се повдигаха и спускаха над корсета в такт с учестеното й дишане.

Усмивката на французина угасна и гласът му прозвуча твърдо.

— Няма от какво да се страхувате, шери.

Ники усети мекия плат на дрехата му, когато той я притисна закрилнически към гърдите си. Енергично вирнатата му брадичка подкрепи думите, казани от него и Ники му повярва.

— Дрехите ми… — прошепна тя с надеждата, че той ще прояви разбиране. Но всички думи бяха излишни.

Мъжът заобиколи каруцата, която бе спряла, каруцаря, който приближи с разтревожен вид и тълпата, която се бе насъбрала, за да я отведе от тясната, прашна уличка на дървения тротоар.

Ники вдъхна уханието на одеколона му и сключи ръце около шията на непознатия, за да се хване по-здраво. Щом усети силните му ръце и широката гръд, тя осъзна колко е едър. И освен това — красив, със загоряла кожа и къдрава, тъмнокестенява коса с кехлибарени отблясъци. Веднага забеляза дълбоките трапчинки, когато той й се усмихна, макар че след това лицето му придоби загрижен вид. Имаше топли кафяви очи.

Не ги откъсваше от нея, докато я носеше по тротоара. Но щом се приведе, за да влезе в магазинчето на Годен, топлотата им изчезна. Устните му се бяха свили на тънка резка, а на челюстта му потрепваше един мускул.

— Мадам Годен, — каза той на закръглената, дребна собственичка — малката мадмоазел явно се нуждае от нови дрехи.

Думите му прозвучаха като заповед. Той я занесе до една завеса, която прикриваше вътрешната част на магазина, пусна я да стъпи на земята и й се усмихна окуражаващо.

— Тук ще бъдете на сигурно място, докато се върна.

Хвърли й още един поглед, който й се стори преценяващ. Нежно погали с пръст бузите й, така че мравки я полазиха по гърба и се обърна. Със сериозно изражение размени няколко думи с магазинерката, погледна за последен път към Ники и излезе навън. Забеляза колко широки са раменете му, очертаващи се под тъмносиния фрак, който впечатляващо се стесняваше към тесния му ханш. При всяка крачка под шитите по мярка тъмносиви панталони се открояваха яките му мускулести бедра.

Завесата падна зад него и закръглената магазинерка дойде при нея.

— Наредиха ми да се погрижа колкото може по-добре за вас, мадмоазел. — Мадам Годен отметна една посивяла къдрица и се усмихна.

Ники хвърли последен поглед към завесата, която още се полюшваше леко и преглътна. Главата й беше замаяна, устата — пресъхнала, а пръстите — студени и безчувствени.

— Успокойте се, мадмоазел — каза жената, като забеляза тревогата й. — Ще ви донеса да облечете нещо и никой нищо няма да научи.

— Целият град ще научи — заяви Ники, която отново бе дошла на себе си. — Господи, каква сцена устроих пак. — Въздъхна отчаяно. Все успяваше да се оплете в разни истории. Баща й сигурно ще побеснее като научи, а и майка й, която обикновено се отнасяше по-снизходително към нейните геройства, сигурно също няма да е във възторг.

— Много очарователна сцена — отвърна жената, като оглеждаше едрите гърди на Ники и тънката й талия. Мадам Годен се усмихна и допря устни до мястото, което французинът бе погалил. — Мосю дьо Вилие изглеждаше направо омагьосан.

— Кой? — попита Ники с надеждата, че не е чула добре.

— Александър дьо Вилие. Сигурно го познавате. Неговото семейство е най-богатото в областта. Те притежават голямата плантация за захарна тръстика, Бел Шен.

— Това беше значи… Александър дьо Вилие? — Ники пребледня. — Но аз мислех, че те са сега във Франция, да нагледат имотите си.

— Херцогът е там. Казват, че се разболял. Днес Александър заминава при него. Брат му Франсоа остава тук да се грижи за Бел Шен.

— О, не — проплака Ники, която се почувствува още по-зле. — Баща ми ще ме убие.

— Да не се знаят с дьо Вилие?

— Да. От войната.

— Не съм ви срещала тук. Да не сте на гости?

— Да. — Тя подаде мъничката си длан. — Казвам се Никол Сен Клер. От Медоууд край Байо Лафурше. Отседнали сме у Кристофови.

— Вие сте дъщеря на Етиен Сен Клер?

— Да.

В гласа на пълната, ниска жена прозвуча страхопочитание.

— Мнозина познават баща ви. Той е един от големите герои от войната срещу англичаните. За мен е чест да се запозная с дъщеря му.

— Много ви благодаря. И аз се радвам, че се запознах с вас.

Мадам Годен се засмя, оглеждайки разкъсаните й, мръсни дрехи. Ники чак сега се досети, че тя е заподозряла Александър дьо Вилие.

Господи, само това липсваше!

— Що се отнася до дрехите ми, мадам…

Докато Ники разказваше трескаво как мъжете се бяха нахвърлили върху нея, как е побягнала и господин дьо Вилие се е притекъл на помощ в сюблимния момент, мадам Годен, видимо успокоена, дръпна зад гърба и втора завеса, която отделяше пробната от магазина.

Каза, че била и шивачка и донесе бледорозова рокля от муселин, обсипана с дребни вишневи цветчета и с бухнати под лакътя ръкави.

— Сигурно ще ви е малко дълга, но лесно ще я скъсим.

— Няма нужда — възпротиви се Ники. — Трябва да се прибера преди мръкнало.

— Сигурна съм, че господин дьо Вилие на драго сърце ще ви изпрати, дори ако му се наложи да отложи пътуването си.

— О, не — възкликна Ники. — В никакъв случай.

Мадам Годен кимна загрижено.

— Така си е. Много сте млада за тоя див жребец. Но кой знае… — Тя вдигна рамене. — Може би като се върне след години от Европа…

Ники се засмя, защото тази перспектива й се стори изведнъж привлекателна. Нали сама каза, че й трябва мъж, който да я грабне?

— Дотогава сигурно ще ме забрави — каза тя и се запита наум дали наистина ще стане така. — По това време сигурно ще е женен вече за някоя престаряла аристократка.

В очите на мадам Годен проблясва дяволитост:

— Може… Но едва ли. Мисля, че няма да забрави толкова бързо малката мадмоазел, чиито очи имат цвета на Карибско море и която галопираше по корсет и ризка из улиците на Ла Ронда.

При това напомняне Ники простена и бързо се облече.

— Много ви моля, не му издавайте коя съм.

Пълната жена се усмихна закачливо.

— Сигурно ще ме попита. Но щом сте дъщеря на Етиен Сен Клер, може и да си замълча, поне за година-две…

— Безкрайно ви благодаря, мадам. Вечно ще съм ви признателна. Ах, да, изпратете сметката в Медоууд… — Не обичаше да пилее пари. Времената бяха тежки. Двете с майка й пестяха всяко пени.

— Мосю дьо Вилие вече уреди всичко.

— Наистина ли? — Ники неочаквано премина отново на английски — езика, на който говореха у дома, макар че баща й бе французин, както и в нейното училище, Салем Академи.

— Какво казахте, мадмоазел?

— О, простете. Предайте на мосю дьо Вилие, че от все сърце му благодаря за помощта.

Тази работа хич нямаше да се хареса на баща й, но можеше пък и да не научи. А и семейство дьо Вилие сигурно може много по-лесно да си позволи подобен разход, отколкото те. Е, помисли си тя, налага се поне веднъж да смиря гордостта си и да постъпя практично.

Освен това нямаше да го види повече.

Решена да не се среща никога с красивия си избавител, Ники изтръска клечките и праха от бельото си и нахлузи красивата розова рокля.

— Къде е тя?

— Малката мадмоазел ли? — попита мадам Годен, като искрено се забавляваше от явната заинтересованост на привлекателния французин.

— Кой друг? — изръмжа той. — Колко полуголи госпожици влязоха днес в магазина ви?

Мадам Годен се нацупи и вдигна рамене.

— Изчезна, мосю. Страхуваше се, че родителите й ще се тревожат за нея. Анри я откара с колата у тях.

Мухльото Анри бе съпруг на мадам Годен. Това че бе поверила очарователната девойка само на неговата закрила, разтревожи Александър още повече.

— Взе револвер — добави тя, като видя дълбоките бръчки, които се очертаха на челото му. — Не открихте ли нападателите?

— Изчезнали са безследно. Но толкова близо до тресавището и реката просто нямаше шанс да ги намерим.

— По дяволите! Що за мъже! Как може да се нахвърлят върху това невинно създание!

Лицето на Александър просветна.

— Коя е тя? Тукашна ли е?

— О, не, дошла е само на гости. — Мадам се засмя, като видя разочарованието, изписано на лицето му. — Радвайте се, че заминавате. Малката мадмоазел е прекалено млада за вас — каза, че едва навършила петнайсет.

Той вдигна високо вежди.

— Петнайсет? — В гласа му прозвуча смайване.

— Ако я бяхте погледнали в лицето, а не в преждевременно здравото тяло, сигурно щяхте сам да забележите.

Алекс тихо се засмя. Беше дванайсет години по-възрастен от нея и наистина трябваше да я огледа по-внимателно, пък и всъщност не се интересуваше от толкова млади момичета.

— Май че сте права.

— Ама е голяма хубавица, нали? Същински ангел.

Алекс се засмя.

— Ангел с медночервени коси, ясносини очи и тяло, което копнее за мъжки ласки… Както правилно отбелязахте, трябва да се радвам, че се разминах с подобно изкушение.

Но по пътя до доковете и след това, докато гледаше как от погледа му изчезват плантациите за захарна тръстика по бреговете на Мисисипи и все повече се приближават светлините на Ню Орлиънс, той непрекъснато си мислеше със завист за мъжа, в чиито обятия тя щеше да попадне някой ден.

Когато след продължително пътуване пристигна във Франция, вече почти бе забравил за нея. Само веднъж, когато забеляза жена с очи, напомнящи нейните, се запита кого ли е ощастливила.