Креолско сърце

Пета глава

Докато очакваше нетърпеливо Патрик да се върне, за да направят обещаната разходка с конете, Ники се срещаше четири пъти седмично с Алекс при конюшнята. Макар че той не отваряше дума за това, тя знаеше, че през другите три вечери отива с парахода до Ню Орлиънс. И много добре разбираше защо.

Лизет. Мисълта за нея я измъчваше, макар непрекъснато да си повтаряше, че това не я засяга.

За пръв път от години тя имаше истински дом, предоставен й от Александър дьо Вилие. Какво повече можеше да иска? Но щом се прибереше вечер след ездата в стаичката си, тя ясно съзнаваше за какво жадува. Искаше той да забележи жената в нея. Искаше зародилото се приятелство между тях да се превърне в нещо по-значително.

Но това щеше да си остане само мечта, защото мъж като него никога не би се влюбил в някакво си слугинче, независимо от колко благороден род произхожда.

Ники затвори вратата, сне бонето си, разплете плитките и разреса косите си. После свали черно-бялата униформа, която й бяха дали при пристигането. Махна фустите, блузата и най-сетне — неудобната превръзка, с която пристягаше гърдите си. Добре че живееше сама. Така можеше да опази тайната си.

Но докога? Постепенно бе започнала да изпитва доверие към Александър дьо Вилие, да се надява, че той може да й помогне и дори да я освободи от договорните задължения. И тогава? Какво ще прави тогава?

Израснала бе в плантация, възпитали я бяха така, че да стане добра съпруга на плантатор. Жената бе длъжна да участвува в решаването на семейните дела, да създаде дом за мъжа и децата си и да наглежда прислугата, всички ония хора, без които не можеше да функционира едно толкова голямо домакинство.

Това бе тежка, но достойна задача. И тя бе подготвена за нея. Майка й бе сърцето на Медоууд и я бе научила на всичко, което знаеше.

Но новите мита съсипаха пазара на захарта, а с него — и Медоууд. Тя бе вече на осемнайсет и се намираше в още по-незавидно положение, отколкото преди три години, когато пое тежкото бреме. Тогава поне имаше цел.

Семейство Рамсес й бе обещало да я научи как се, водят сметките — едно занятие, за което тя проявяваше известен афинитет и талант. Малко жени упражняваха тази професия и тя се надяваше, че с дребната сума, която ще спести до изтичането на договора, ще успее да си намери работа, ако усвои добре занаята.

— Боже господи!

Ники подскочи, щом чу този глас. Мисис Леандър стоеше на прага, гледаше изумено гърдите на девойката и се кръстеше, сякаш бе видяла адски демони. После влезе и енергично затръшна вратата. Ники преглътна мъчително.

— Н-не ви чух да чукате.

В отговор се чу глухо ръмжене.

— Я ми кажи, малка госпожице, какви игрички играеш?

Ники нахлузи бялата памучна риза, но без бандажа тя не можеше да прикрие налетите й гърди.

— Не ми се сърдете, мисис Леандър. Просто се опитах да се предпазя.

— Да се предпазиш ли? Като ни измамиш? Като се правиш на нещо, което не си?

— Не, не го направих нарочно. Просто така се получи.

Ники умоляваше икономката да прояви разбиране. Разказа й за Лорна и за това как едва се е спасила от надзирателите в затвора.

— После дойде търгът и Лорна каза, че може би… няма да ме озлочестят, ако продължа да се правя на момиченце.

Възрастната жена отново се прекръсти.

— Господ да ни е на помощ. Ама че проблем.

— Може пък да е за добро — отвърна Ники. — Мосю дьо Вилие ще трябва рано или късно да научи истината. Може би ще е най-добре да му кажем веднага.

— Ти да не си полудяла? — Икономката вдигна побелелите си вежди. — Ако научи, мис Клариса ще те прогони.

— Коя е тя?

„Дано не е някоя нова любовница!“ — помисли Ники.

Мисис Леандър я погледна изненадано.

— Мисля, че още не си чак толкова стара, та да не чуваш. Слугите ще се скъсат да говорят за нея. Разправят каква студена мръсница била и как мистър Алекс ще има да се мъчи с нея.

— Вероятно напоследък съм била нещо разсеяна.

— Мис Клариса е избраницата на господаря. Скоро ще стане господарка на Бел Шен.

— Какво?

— В края на лятото смятат да направят огромен бал, на който ще обявят годежа си и официалната дата на венчавката. Вероятно ще е веднага след жетвата. Тържествата ще струват цяло състояние, но пък нея бълха я ухапала.

— Значи той… смята да се жени? — попита тя като замаяна. Още не можеше да повярва.

— Нали това ти казвам. А мис Клариса положително няма да допусне жена като теб да живее под един покрив с Алекс.

Икономката я измери с поглед от червенокосата главица до изящните ходила, които се подаваха изпод нощницата.

Никол сведе очи.

— Ако той ме продаде, ще умра.

Тя взе да мачка ризата си и се загледа в ръцете, отпуснати в скута й.

— Тук, в Бел Шен, за пръв път от много години намерих истински дом. И ако се наложи отново да го напусна, няма да го преживея. — Горчиви сълзи потекоха по бузите й.

Мисис Леандър седна по-близо до нея.

— Успокой се де, успокой се. Мистър Алекс никога няма да те продаде на някой злодей.

Ники се разрида още по-силно. Икономката притисна главата й към пълната си гръд.

— Хайде миличка, недей да страдаш — погали я тя по главата. — Щом искаш да останеш, ще запазим истината в тайна. Когато мистър Алекс и мис Клариса се венчаят и тя се настани тук, сигурно ще се съгласи да останеш. Тя е практична жена. Мистър Алекс даде немалко пари за теб. Непременно ще държи да си ги върне до последния цент.

Това не бяха особено розови перспективи, но поне имаше надежда да не я изхвърлят от Бел Шен.

— Значи няма да ме издадете?

— И през ум не ми минава. Не ще позволя на мис Клариса да си пъха носа навсякъде. Но мисля, че мистър Алекс прави голяма грешка. Той е добър човек и заслужава жена, която да го обича, а не да се омъжва за него само за да увеличи семейното богатство и да получи титлата му.

— Алекс не вярва в любовта.

— А, значи вече сте на „Алекс“, така ли?

— Така го наричам само наум.

— Мила моя, по-добре си избий тези мисли от главата, казвам ти го за твое добро.

Ники въздъхна дълбоко и се опита да се усмихне, макар че съвсем не й беше до това.

— Права сте, разбира се.

Мисис Леандър стана и Никол също се надигна.

— Никога няма да забравя каква услуга ми правите.

Икономката набърчи чело.

— Дано да е наистина за твое добро.

Ники се запита какво ли иска да каже.

На другия ден Патрик се завърна в Бел Шен и тя престана да мисли само за предстоящата женитба на Алекс. Нужно й бе едно малко приключение, за да се оправи. Откога не бе яздила на воля, откога не бе вършила просто онова, което й се иска?

С грейнали очи чакаше Патрик пред конюшнята. Наближаваше полунощ.

— Аз ще яздя Наполеон — съобщи тя без всякакви предисловия.

— Да не си луда? Само господарят се качва на него.

— Нали каза, че няма да ни хванат. Ако ще яздим, аз вземам само Наполеон и никой друг.

Патрик се почеса по главата и я погледна разколебано. После се засмя.

— Храбра си като ирландка, малката — каза той със силен акцент. — Но да не кажеш после, че не съм те предупредил.

Оседлаха конете. Ники поиска дамско седло, макар че Патрик я убеждаваше да предпочете мъжкото.

— С това нещо ще си счупиш тънката шия.

— Така ми е по-лесно да яздя — заяви тя. Не му обясни, че в продължение на години бе яздила само по този начин.

Отведоха конете под дърветата зад конюшнята и се метнаха върху тях. Патрик й помогна да се намести добре, а после сам яхна своя кон. Наполеон бе неспокоен, хапеше юздата. Ники си помисли, че досега не го бяха яздили така. Поговори му тихичко, за да го успокои и скоро бяха готови да потеглят.

— Умееш да се държиш с него — каза Патрик с уважение, смушка хълбоците на големия черен жребец, който си бе избрал и двамата се впуснаха в галоп, като копитата прокънтяха по сухата земя.

Ники не си спомняше да е прекарвала по-хубава нощ. Звездите сияеха над нея, жребецът реагираше на всяка нейна команда и тя се чувстваше свободна като птица. След като яздиха няколко часа покрай полетата със захарна тръстика, те поспряха край потока, за да напоят конете. Слязоха и потопиха нозе в прохладните му води.

— Наистина си хубава, малката. Кой знае каква жена ще излезе от теб.

— Благодаря ти, Патрик.

— Обзалагам се също, че ще станеш добра съпруга, като те слушам само колко умно приказваш и как си възпитана… — той я погледна с възхищение и понечи да добави още нещо, но Наполеон изцвили и им напомни, че е крайно време да поемат за дома.

Ники тайно въздъхна с облекчение. Патрик бе поне две години по-малък от нея, макар да си мислеше, че е тъкмо обратното. Беше добро момче и на драго сърце би се сприятелила с него. Надяваше се, че ще я разбере, когато научи, че всъщност го е заблуждавала.

Мина и през ума, че и Алекс няма да е във възторг, когато научи истината.

— Хайде да се надпреварваме до върха на хълма — подвикна й Патрик, след като възседнаха конете. Двамата препуснаха буйно. В началото двете животни бягаха глава до глава, после Наполеон, смушкан от Ники, прескочи една съборена ограда и изхвърча напред. Когато прекосиха една запустяла нива, той имаше вече две дължини преднина. Галопираше с присвити уши и изопната шия. Едрият чистокръвен жребец се наслаждаваше на надбягването не по-малко от нея.

С висок победен вик Ники го обузда малко преди да изкачат височинката, от която се виждаше господарският дом.

— Прекрасно беше! — възкликна тя. Двамата спряха под един дъб и дадоха на животните да отдъхнат.

— Ти наистина си страхотна ездачка, малката. — Патрик я гледаше почти със страхопочитание.

— Така е — каза Алекс, като излезе от сянката. — И от много кураж ще си счупи врата.

Патрик преглътна толкова мъчително, че дори Ники го чу.

— Тя… тя вече умее да язди, ваша милост. Добре сте я обучили.

— Отведи конете в конюшнята. Съливан иска да си поговори с теб. — Очевидно главният коняр не смяташе просто да си побъбри с момчето.

— Да, ваша милост.

— И престани да ме наричаш така.

— Слушам, ваша милост, тоест… слушам, сър.

Алекс изчака Патрик да отведе конете, после погледна мрачно към Ники, чието сърце биеше толкова лудо, че щеше да се пръсне.

— А що се отнася до теб, малка моя… — Той я хвана за подмишниците и я привдигна, така че тя застана на пръсти. — Как, по дяволите, ти хрумна да направиш подобно нещо? Наполеон е най-скъпият ми кон. При това е опасен. Направо е чудо, че не си си счупила врата. — Той я разтърси яко. — Заслужаваш да те напердаша. И като си помисля… — той я хвана по-силно и се загледа в една пръчка на земята, сякаш тъкмо това смяташе да стори.

Ники разтвори широко очи. Той я гледаше толкова мрачно, сякаш бе готов да я убие. Усещаше колко силни са ръцете, които я държаха, а по издадената му напред брадичка личеше колко е разгневен. Внезапно изпита чувството, че отново се е върнала в дома на Лорен, където се опитваше да се спаси от тежките удари на господаря си и да забрави болката, но в същото време напрегна сетните си сили, за да не покаже колко се страхува. Тя изскимтя и се отпусна в ръцете на Алекс.

— Моля ви, не ме бийте — рече момичето уплашено. — Моля ви…

Алекс разхлаби хватката. За нищо на света не би могъл да я удари. Красивите й очи толкова се бяха разширили, че сякаш заемаха цялото й бледо личице. Девойката трепереше.

— Ах, малката ми. Преди беше толкова храбра, а сега се плашиш. Какво, за бога, са направили с теб?

После тя се разплака с кратки, сърцераздирателни хлипове. Той я прегърна, за да си поплаче на гърдите му, докато влагата от сълзите й проникна чак до кожата му.

— Добре, добре — успокои я мъжът и отметна една къдрица от насълзената й буза.

— Не мога да ви кажа колко съжалявам. Беше толкова прекрасно да се почувствам отново свободна, дори и само за една нощ.

Алекс я отдръпна от себе си.

— Бел Шен не е затвор — каза мрачно той. — И мисля, че не искам кой знае колко от теб. Просто държа да не ми отмъкваш най-ценния жребец.

— Как може да говорите така — тя вдигна очи към него и храбро устоя на суровия му поглед. — Не съм го откраднала. Само го пораздвижих.

— А, не ще и дума.

— Но щом това толкова ви дразни, аз се заклевам, че никога вече няма да го правя.

Алекс едва не се разсмя, но се постара да остане сериозен.

— Разбира се, че повече няма да правиш така, иначе следващия път ще изпълня заканата си. Освен това през следващите две седмици ще работиш по два часа повече дневно. А ако нещо се е случило на Наполеон, боят може да не ти се размине.

Ники го наблюдаваше изпод гъстите си, влажни мигли. Несъмнено бе ядосан, направо кипеше от яд. Но по лицето му се четеше и някаква загриженост. Да не би Алекс да се е уплашил за нея?

— А сега тичай вкъщи — приключи конското той. Изпроводи я с поглед. Какво толкова имаше в нея?

Когато отиде до конюшнята, понеже не можеше да заспи, и установи, че Наполеон е изчезнал, той просто побесня. Дори и за миг не предположи, че някой го е откраднал, но никога не би се досетил кой е виновникът.

Когато я видя как надбягва конярчето нагоре по хълма, не повярва на очите си. Добре се бе научила, да язди, далеч по-добре, отколкото си мислеше. Но Наполеон не бе кон за начинаещи. Учудваше се, че животното изобщо е приело да го възседнат на това непривично за него седло. И че бе позволил да го направлява толкова лек конник като нея. Добре, този път й прощава, но следващия няма да има милост.

Може би все пак трябваше да си получи заслужения пердах. Ако пак й се прище да язди посред нощ, поне ще знае как да усмири желанието си.

Алекс смъмри сам себе си. Откога се бе заел да възпитава подчинените си? Явно си бе загубил ума. Изглежда момичето го настройваше така — събуждаше у него закрилнически инстинкти…

Той поклати глава. Нямаше съмнение, че Ники е изключително създание. Всъщност се радваше, че купи договора й. Тя заслужаваше този шанс, шансът да постигне нещо в живота. И ако не се чувстваше така омаян от хубостта й, не би се поколебал да я назначи в Бел Шен.

Но винаги, щом я видеше, той се чувстваше малко като Валкур Фортие. Непрекъснато се питаше как ли ще изглежда тялото й, когато порасне, как ли ще пада бакъреночервената й коса, когато разпусне плитките си?

Почакай още три години, рече си той. След три години ще я направиш своя любовница. Имаше си толкова проблеми с Бел Шен, при това му предстоеше сватба, а и напрежението между него и брат му растеше, тъй че едва ли ще усети кога ще отлетят тези три години.

През следващите две седмици почти не й се удаде да срещне Алекс. Той работеше до изтощение на захарната плантация, а благодарение на среднощната си разходка и тя трябваше да се труди повече от обикновено. Веднъж го видя на верандата, докато метеше там, но съзнателно го избягна.

В никакъв случай не съжаляваше за онова, което бе сторила — лудешката нощ на свободата си заслужаваше изкуплението. Чудеше се само как да се държи с него отсега нататък.

Как допуснах да се изложа така? Трябваше да понесе наказанието, което й бе определил, без да каже нито думица. Каквото и да бе то, щеше да го изтърпи и да запази самоуважението си. А вместо това тя прояви позорно малодушие.

Не би се държала така, ако не се бе сетила точно в този момент за Арман Лорен, търговеца на платове, който купи договора й от Рамсесови. Лорен я бе научил да се страхува. Сред нощните си разпивки винаги я пребиваше до синьо, докато ребрата й почваха да пукат или костите й да се трошат. Живееше в непрекъснат страх и ужас, че това може да се повтори.

Тогава се появи Адриан Пакстън. Красивата тъмнокоса жена никога не биеше Никол, но като пъхна тайно брошката в бельото й и я прати в затвора, тя също така ясно й показа каква власт може да има един човек над друг.

Това вече е минало, опита се да си внуши Никол. Ти си дъщеря на Етиен Сен Клер. Вече не си в затвора, а дори и да беше там, крайно време е да си припомниш коя си всъщност. Горещо се надяваше, че ще успее да изпълни намерението си, но дори и да не намереше сили, пак бе добре, че положи тази клетва.

Следващият понеделник наказанието й изтече. Докато седеше под един дъб зад конюшнята и обядваше с къс месо и сирене, тя видя Алекс да се приближава право към нея.

— Знаех си, че ще те намеря тук — каза той за нейна изненада.

— Търсили сте ме?

— Липсваше ми — подкачи я той. В бежовите си панталони за езда и в бялата ленена риза изглеждаше красив както винаги. Широката периферия на плантаторската шапка предпазваше тъмнокафявите му очи от слънцето.

Бузите на Ники поруменяха и пулсът й се учести още щом го видя да идва към нея. Искаше й се да му каже, че и той много й е липсвал, но предпочете да си замълчи.

— След около половин час ще трябва да тръгна за захарната мелница. Помислих си, че ще поискаш да ме придружиш. Така ще можеш пак да пояздиш, а и сигурно ще ти е интересно да погледаш какво правят там.

Звучеше прекрасно. Не можеше да му каже, че бе прекарвала часове в мелницата на родителите си в Медоууд. Най-хубавата нощ в годината бе онази, в която честваха празника на жетвата — захарния бал, на който всички работници пиеха заедно със семействата си ром или силабуб — бяло вино със сметана и до сутринта танцуваха между варелите със съхнеща тръстика.

Много искаше да приеме, но вместо това поклати глава:

— Днес е понеделник. Ще трябва да измия пода и да сменя спалното бельо…

— Казах им, че ще трябва да ми помогнеш за няколко часа.

Ники се засмя.

— Е, тогава ще дойда на драго сърце.

Алекс я огледа от главата до петите със страстен поглед, от който дъхът й спря. Готова бе да слугува две години свръх срока, стига в този миг да бе облечена с нещо по-красиво от монашеската черна униформа.

— Защо не отидеш да се преоблечеш?

„Да, но с какво?“ — помисли си възмутено девойката.

— Опасявам се, че ще трябва да се задоволя с тези дрехи — вирна брадичка тя. — Ако ви дразнят, предпочитам да остана тук.

Алекс се усмихна снизходително.

— Помолих мисис Леандър да ти ушие някои неща. Тази сутрин тя ми съобщи, че били готови. Ще ги намериш горе в стаята си.

Изражението й сигурно е било неописуемо.

— Подарявате ми нови дрехи?

— Иди горе и виж.

Ники едва не се просълзи. Алекс се бе сетил за нея, беше се погрижил. Хвърли му една усмивка, като се надяваше, че тя ще му каже повече, отколкото думите на благодарност.

— Много ви благодаря. Страшно сте любезен.

— Ти по-добре побързай.

Ники кимна и хукна към къщата. Радваше се, че е възложил задачата на единствения човек, посветен в тайната й. Детските дрешки ще й харесат, даже и да изглежда невръстна в тях, а мисис Леандър сигурно се е сетила да направи корсажа достатъчно голям, за да не се подават гърдите й от него.

Когато влезе в стаята, видя, че дрехите са още по-нескопосани, отколкото предполагаше. Очакваше я жълта муселинова рокля и друга от бледорозова коприна, заедно с подходящи бонета към тях. Щяха да са много хубави, ако не бяха обсипани с рюшчета и дантели и нямаха дантелените фусти под тях. До тоалетите бяха оставени бели гащички с дълги крачоли, чиито рюшчета ще се поддават под подгъва.

Никол направи гримаса, като си представи как ще изглежда в тях. О, как копнееше да се облича отново като жена, да се почувства пак като госпожица. Бандажът й се стори по-тесен и неудобен от всякога. После забеляза в другия край на леглото семплата тъмносиня рокля за езда. Корсажът бе достатъчно голям и отпред бе украсена само с миниатюрни плохи. Роклята бе къса, но без фуста с рюшчета. До нея имаше й подходяща морскосиня барета с тясна периферия.

Ники сложи роклята на гърдите си и се завъртя пред малкото огледало в дървена рамка, поставено на обикновения дъбов шкаф. За пръв път от много години имаше нови дрехи. И всичко това дължеше на Алекс.

Бързо нахлузи роклята за езда, сложи си кокетната барета и се впусна надолу по стълбите. Алекс вече я чакаше до оседланите коне. За нея бе определил едър, кестеняв жребец.

— Предположих, че Максимилиан ще ти хареса повече от Орейндж Блосъм.

— Хубав е — каза тя и погали коня по стройната шия.

Алекс се изкашля. Прекалено млада е за онова, което си мислиш, напомни си той, след като забеляза, че конят не бе единственото красиво създание пред очите му. Почти съжали, че й поръча новите дрехи. Роклята за езда подчертаваше нежното личице на Ники, бакърения блясък на косите й. Изглеждаше млада; но не и малка. Не биваше да й предлага да го придружи, разбра той изведнъж и реши да не повтаря грешката си.

Но тя се усмихна толкова щастливо, че сърце не му даде да я разочарова.

— Много благодаря за дрехите — каза девойката, преди да се качи на високото каменно стъпало и да се намести на дамското седло така, сякаш го бе правила поне хиляда пъти. — За първи път от много години получавам нови рокли.

— За мен бе удоволствие — каза Алекс и се метна на гърба на Наполеон. — Поеха по шосето, което се виеше покрай блатото зад къщата.

— Бел Шен означава „красив дъб“ — поясни Алекс. — Баща ми нарекъл така плантацията заради огромното дърво при входа.

— Прекрасно име. Струва ми се, че й подхожда.

Алекс се почувства поласкан.

— Повечето плантации са разположени край някоя река или езеро — обясни й той, докато яздеха. — От тук закарваме тръстиката с кораб до доковете на Ню Орлиънс. Цената се договаря с един мъж, наричан комисионер. Той измъква най-изгодното заплащане и събира всичките пари.

— Нещо като счетоводител.

Алекс се засмя.

— Да, но носи много по-голяма отговорност.

Ники кимна.

— Блатото е също тъй необходимо за захарта както реката — продължи Алекс. — От него вземаме дървета за огъня, на който слагаме варелите с тръстика. А и отвеждаме натам излишната вода от полетата.

Ники му се усмихна окуражително. Неприятно й бе, да се преструва, че всичко това е ново за нея, но Алекс явно толкова се радваше на проявения интерес, че не й се искаше да го разочарова.

— Как се засажда захарната тръстика?

— Това се прави напролет. Работниците прокарват бразди, раздалечени на метър и половина една от друга. На пет сантиметра дълбочина се набучва разсадът. Новата тръстика израства от старата.

— А кога се прибира?

— Чак наесен. Между октомври и декември, зависи от захарността. Но ако изчакаме прекалено дълго, студът може да я унищожи напълно.

Обичаше тембъра на гласа му — бе дълбок и звучен и в него се долавяше лек френски акцент. Един мъжествен глас, който я стопляше цялата.

Яздеха по прашния път между тръстиката, висока цял метър. Докъдето стигаше погледът й, стъблата се вълнуваха като смарагдовозелено море. Като завеса от зеленина, затваряща гледката пред онези, които не са част от нея. На плантацията негрите работеха редом с ирландски емигранти, които изкарваха с изнурителния си труд по един долар на ден.

— Пътят води до полята и се спуска чак до брега — каза й Алекс. — Мелницата е до водата, така лесно може да се товарят буретата със захар на параходите. — Преминаха в лек галоп и скоро стигнаха до захарната мелница.

Тя представляваше голяма сграда, подобна на плевня и бе по-внушителна от мелницата в Медоууд. От едната й страна бяха струпани няколко тежки машини, каквито виждаше за пръв път. На тях работеха шестима мъже, докато останалите режеха и чукаха вътре.

— Извършваме известна реконструкция — поясни Алекс. — Модернизираме мелницата.

Той стъпи на земята и й помогна да слезе. Едрите му длани обхващаха напълно талията й. Ники се опита да не мисли колко големи и топли са те.

— Когато дойде време да се сече, тръстиката е достигнала вече два метра височина. Наистина е много впечатляващо да гледаш как работниците размахват големите си мачете — с един удар се смъкват листата, с друг се отсича върхът и с трети — стеблото. Сетне тръстиката се събира на двуколки и се откарва в захарната мелница, където се изсипва в пресите. Досега мулета въртяха тежките мелничарски камъни, с които се изстисква сокът. Сега инсталираме парна машина, която ще върши същото. Тя е далеч по-ефективна.

— И какво става, след като се изстиска сокът?

— Насипва се в редица от варели, после водата се изкипява и се отстраняват примесите. И тук смятаме да подобрим работата.

Ники се засмя.

— Направо съм поразена, мосю. Откъде сте почерпили тези модерни идеи?

Алекс също се засмя.

— Защо не ми викаш Алекс? Поне когато сме насаме?

— Добре, щом искате. Алекс. — Стори й се, че му стана приятно.

— Изкарах една година в парижката Политехника. Там се запознах с Норбер Рильо. Сега той е в Бел Шен и ръководи подобренията.

— И какво друго правите? — междувременно на Никол наистина й бе станало интересно. Баща й бе разказал за някакви експерименти, при които се използвали дървени въглища за избелване на захарта, а това щяло да доведе до повишаване на цените. Споменавал бе също, че все по-често се използват химикали — киселини или основи — с които можело точно да се определи кога е достигнато необходимото ниво на захарност.

— Господин Рильо изобрети така наречената „вакуумна система“. Все още е на стадия на експеримента, но той е убеден — и аз му вярвам — че чрез нея занаятът ни ще стане по-ефективен и по-доходен.

— Изглежда доста рисковано да се въвежда нещо, което още не е изпробвано — каза Ники.

Алекс се усмихна.

— Много си умна, малката ми. Разбира се, че има риск. Но аз съм убеден, че системата ще заработи.

Господи, това бе единствената му надежда. Ако новите машини не повишат производството и качеството на захарта и не му донесат допълнителни доходи, той ще изгуби Бел Шен, както и имотите във Франция. Дори и на Франсоа не бе доверил колко са близо до фалита.

— Надявам се, че не преча — прозвуча зад тях студеният, недружелюбен глас на Валкур Фортие. — Чух, че сте почнали нововъведения и наминах да видя с очите си какво става.

На лицето му се изписа мръснишко изражение.

— Поздравявам ви за добрия вкус, Александър. Тя наистина си струваше парите.

— Това не е ваша работа, Валкур. Предположенията ви са погрешни — „Поне засега!“, помисли си Алекс. За момент се почувства виновен, че има подобни намерения, макар че смяташе да ги осъществи едва след години.

— Щом така казвате, приятелю. — Фортие тихичко се изхили, но суровият му, тъмен поглед опипа Никол от глава до пети.

Ясно бе какво си мисли. Ники неволно се приближи до Алекс. Той вложи цялото си самообладание, за да не я прегърне закрилнически.

— Огледайте спокойно всичко, Фортие — подкани го Алекс, като посочи големите машини. — Може и да научите нещо полезно.

Това изглежда съвсем не се понрави на другия.

Алекс отведе Ники до конете, постави я на дамското седло и се метна на Наполеон. Фортие отиде при тежките машини, които току-що бяха монтирани, а двамата препуснаха обратно.

— Не ми харесва този човек — каза Ники, когато стигнаха до конюшнята.

— Стой настрана от него — предупреди я Алекс. — Готов е на всичко, за да те отмъкне. Безскрупулно копеле.

— О, сигурно няма да посмее… — Но изражението на Алекс показваше, че точно това ще направи.

— Плантацията му граничи с нашата. Често язди покрай синора. Гледай да не ходиш натам сама.

— Но аз нямам кон. Как ще стигна изобщо дотам?

Алекс я прикова с поглед.

— Преди това не те възпря.

Ники не му отговори. Просто нищо не му убягваше. И двамата знаеха, че някой ден тя пак ще яхне коня. Но следващия път няма да вземе Наполеон — и няма да допусне да я хванат.

— Чака ме работа — каза му тя, след като Патрик отведе конете.

Алекс кимна и девойката се запита какво ли си мисли. Той се отправи към къщата. Ники пое по друга пътека, извеждаща пак дотам. Щом стигна до слугинския вход, тя хвърли поглед на предната веранда и замръзна на място.

Там стоеше русокоса жена със зелена рокля и се усмихваше на Алекс. Сигурно бе Клариса.