Креолско сърце

Двадесет и първа глава

Ники се окъпа и изсуши косата си на огъня. Празното легло в ъгъла изглеждаше примамливо: имаше такава нужда от сън.

Благодарна бе за проявената от Алекс деликатност. Остави я да спи сама в стаята за гости. Така няма да тръгнат приказки, които лесно може да стигнат до ушите на Клариса. Някой може да предположи, че го прави само заради себе си, но Ники знаеше, че не е така. Алекс пет пари не даваше какво ще си помисли бъдещата му жена, или пък който и да е друг.

Ники облече меката бяла памучна нощница, която мисис Леандър й бе донесла, качи се на леглото и се мушна между чистите хладни чаршафи. После се зави до носа и затвори очи.

Помоли Алекс да й позволи тя да се погрижи за ръката му, но той не се съгласи. Тежките стъпки на мисис Леандър по стълбата, както и малко по-леките крачки на Нора Джеймс й подсказваха, че двете са се заели с това. Алекс търпеше стоически всичко.

Ники легна на една страна и бухна пухената възглавница. Толкова бе изтощена, че очакваше мигом да заспи. Но вместо това пред очите й бе само мрачното изражение, с което Алекс й заяви, че бил постъпил като глупак.

Буца й заседна на гърлото. Не искаше да го обижда и дори за миг не бе помислила, че той може да изтълкува опита й за бягство като израз на пълно безразличие към него. Но двамата никога не бяха си казвали какво изпитват един към друг. Алекс като че ли не бе способен да направи любовно признание, а тя само би влошила положението, ако му каже колко държи на него.

Очите й се напълниха със сълзи и тя напразно се опита да ги спре. Спомни си как я държеше в ръцете си в покоите на Фортие и я притискаше тъй плътно до себе си, че тя чуваше биенето на сърцето му, докато той й нашепваше утешителни думи на френски. Винаги й помагаше, винаги я защитаваше. Тази вечер дори живота си рискува заради нея.

Представи си едрото му, силно тяло, унесено в неспокойна дрямка на голямото легло с балдахина.

Трябваше да му е благодарна за проявената тактичност. Да се радва, че не настоя да остане при него. Но вместо това тя си представи как я люби, как я целува и гали, разпръсквайки страховете я.

Тя желаеше Александър. Желаеше го както винаги. Но тази нощ, след като едва избегна изнасилването, тъй различно от любовта, която бе свикнала да получава, тя го пожела по-силно от всякога.

Копнежът я изгаряше, тя така пламтеше от страст, че почти обезумя. Затова не посмя да отиде при него. Не посмя да му признае истинските си чувства.

Обичам те. Умирам винаги по малко, когато си тръгваш, след като си ме любил. Всеки път, когато ръцете ти ме омагьосват, а аз си мисля, че скоро ще галиш с тях Клариса. Готова съм света да обърна, за да ти родя деца и остана с теб до края на дните си.

Но не мога да пожертвам честта си. Не мога да опетня фамилното име.

Ники легна по корем и ороси възглавницата със сълзи. Как да му каже, че го обича, след като това означава да се превърне в играчка в ръцете му?

Но можеше ли да мълчи и да го остави да си мисли, че е изпитвала просто животинска страст? Или че любовта не съществува?

Тялото й се разтърси от ридания. Как й се искаше да изтърчи и да подири утеха при него, да стопли сърцето му.

Но не отиде. Само мълвеше безспир името му в мрака и притискаше възглавницата вместо неговата гръд. По едно време все пак стана и дръпна резето на тежката дървена врата. В този миг обаче си помисли за Клариса и за опасността да роди извънбрачни деца и се върна.

Обичам те, повтори тя още веднъж. Ах, дано успее да му каже истината, преди да стане прекалено късно.

Посред нощ Алекс се събуди от почукване на вратата. Стана, наметна виненочервения си халат и отвори. На прага стоеше Рам. По лицето му се четеше тревога, под очите му имаше тъмни кръгове и ъгълчетата на устните му бяха провиснали от умора.

— Всичко е наред, Рам. Ники е тук. Нищо не й се е случило.

— Слава на аллаха — каза едрият турчин, макар да не бе мюсюлманин. Облегна се с облекчение на рамката на вратата.

— Пратих ти вест. Но ти сигурно вече си бил заминал.

— Не знам с какво ме упоиха тия жени, ама ме държа с часове. Като се събудих, хукнах да я търся. Заплаших Даниел, че ще й прережа гръцмуля, но тя зъб не обели. — Той се засмя — Никол може само да се радва, че има такава приятелка.

— Ако беше мълчала така и пред годеника си, Ники нямаше да попадне в ръцете на Фортие.

— На Фортие ли?

Алекс кимна и му махна да влезе.

— Ще пийнеш ли бренди?

— Да, благодаря. Добре ще ми дойде.

Мъжете влязоха в спалнята и Рам се отпусна уморен в едно кресло пред камината, в която тлееше само жарава. Алекс му подаде чаша бренди, наля и на себе си от кристалната гарафа, оставена върху нощното шкафче и седна в другото кресло.

Рам хвърли съчки в огъня и разровя жаравата.

— Чувствам се така, сякаш съм те предал.

Алекс махна с ръка.

— Глупости. Вината е само моя. Трябваше да й кажа истината за Фортие. Длъжен бях да я задържа тук и след сватбата… и не биваше да спя с нея.

Едрият турчин се усмихна.

— Като стане белята, идваш на друг акъл, ама…

Алекс кимна уморено.

— Какво смяташ да правиш с Рьоне?

— Познаваш ли го?

— Посещаваше от време на време Даниел.

Алекс поклати глава.

— Не мисля, че е имал лоши намерения. А и без него как щях да разбера, че Никол е в ръцете на Валкур. Поел е голям риск и в никакъв случай не мога да го пратя обратно там — един господ знае какво ще направи с него Фортие.

— Понякога онези слуги, към които си проявил милост, стават най-предани.

Алекс се съгласи.

— Ники твърди, че всеки имал право на втори шанс. Утре Рьоне ще получи своя.

— А Даниел?

— Ако тя наистина е толкова предана на Никол, колкото твърдиш, предпочитам само тя да е около нея. — И той се засмя за първи път през тази нощ. — Много бих искал да видя какво ще стане, когато Даниел научи, че годеникът й е донасял всичко на Фортие.

Едрият турчин се засмя високо.

— Да. Мисля, че най-добре ще е да я оставим тя да го накаже.

Като изпи брендито си, Рам се оттегли в една стая в дъното на коридора, а Алекс легна отново. Питаше се дали ще успее лесно да заспи.

Толкова близо бе до Никол, само няколко крачки го деляха от вратата, зад която спеше тя. Толкова обичаше да я гледа и тъй често го бе правил, без тя да подозира. Изглеждаше тъй сладка и невинна, тъй беззащитна. Ех, ако можеше да се ожени за нея. Как щяха да кроят заедно планове за бъдещето. Както обича да помага на другите и както е привързана към Бел Шен, сигурно чудеса щяха да направят двамата.

Алекс стисна юмруци. Не биваше да си представя такива неща. Той бе поел вече по пътя си — и той не водеше при Никол.

Представи си я как лежи в стаята си. Възбуди се само при мисълта за мекото й, сладко тяло, изтегнато под него.

Алекс впи поглед в балдахина. Колкото и да я желае, повече няма да спи с нея. Така се бе заклел още преди да стигне във Фелисиана. Ако господ я запази жива и здрава до мига, когато ще я спаси, той ще я остави на мира.

А и с повторния си опит за бягство тя бе показала достатъчно ясно какво чувства. Явно изпитваше към него само плътска страст. И тя не бе достатъчна, за да се обвърже с него. Не бе достатъчна, за да я задържи при него.

Алекс притвори очи и се опита да заспи. Имаше нужда от отмора, ще трябва да напрегне всичките си сили, за да отведе Ники в градската къща и да се сбогува с нея, без дори да я целуне по бузата.

Дори за миг не се усъмни, че може да се огъне. Винаги изпълняваше решенията си. Но да каже сбогом на Никол Сен Клер щеше да е по-трудно от всичко досега.

Облегнат на парапета на „Мемфис лейди“, Алекс гледаше към брега. До него Никол стискаше закопчалката на взетата назаем пелерина. Отдолу носеше вълнена рокля, дадена й от една слугиня. Лицето й бе бледо, под очите й имаше тъмни полукръгове. Вятърът рошеше къдрите на медночервената й коса.

— Алекс? — Мъжът се извърна, щом чу плахия й, малко неуверен глас. — Знам колко ми се сърдиш.

— Защо да ти се сърдя? — Колкото и да се стараеше да се владее, гласът му прозвуча рязко. Твърде дълго се бе правил на глупак пред нея — стига толкова. — Ти си неомъжена жена, накарана насила да стои при мъжа, на когото явно изобщо не държи. На твое място и аз така щях да постъпя. Бих се опитал на всяка цена да се измъкна.

Тя протегна ръка към него, но той се дръпна. Не искаше да усеща близостта й, не искаше да се поддава на изкушението, което би събудил допирът на нежната й длан.

Пред очите им се нижеха схлупени колиби, край които играеха негърчета. Тъмнокожи мъже прокарваха с мачетето си дълги просеки сред гъстата зеленина на захарната тръстика.

— Фортие каза, че Фелисиана била влюбена в теб — каза тихо Ники. — Вярно ли е?

Алекс я погледна.

— Не. Почти не се познавахме, преди да се омъжи за Фортие. — Отново се сети що за човек е Валкур и поклати глава. — Нашата любов е плод на фантазията му.

Ники като че ли не се учуди.

— Какво искаше да каже с това, че ще стана негова, ако ти се провалиш?

Алекс се бе опасявал от този въпрос.

— Надявах се, че никога няма да узнаеш. Не исках да се тревожиш. — Очите й се впериха уплашено в него. Две големи синьо-зелени езера, които събудиха у него желанието да я прегърне и да разсея страховете й.

— Моля те, кажи ми.

Алекс въздъхна уморено и прокара ръка по чупливата си кестенява коса.

— Като купих договора ти, ти стана част от Бел Шен. Фортие има полица за земята и всичко останало.

— Значи и за робите и крепостните — прошепна тя и сърцето на Алекс се разтуптя отчаяно.

— Да.

— Включително и за мен.

— Да.

— Ако не се ожениш за Клариса, не ще можеш да върнеш заема и Фортие ще получи Бел Шен заедно с всичко, включително и мен.

Алекс кимна.

— Не се тревожи, няма да се стигне дотам. Но сега разбираш защо не можех да те пусна, дори и да искам. Ако си отидеш, преди да е изплатен дългът, Фортие има право да те преследва. А той, както добре знаеш, наистина ще го направи.

— Трябваше да ми кажеш.

— Не мислех, че това ще те накара да се откажеш от мисълта за бягство. А както вече казах, аз като пръв глупак си мислех, че ще те убедя да останеш. Държах да останеш при мен по своя воля — а не от страх пред Фортие.

— Алекс…

— От днес нататък градската къща ще бъде само на твое разположение. Аз ще наминавам понякога, за да видя как си, но няма да очаквам… да ме забавляваш… дори със светски разговори.

— Алекс, моля те…

— Тъй като ни чака още дълъг път, ще те помоля да ме извиниш. Ще отида да правя компания на Рам. — И той забързано се отдалечи.

Като видя как едрата му фигура изчезна във входа, болка прониза сърцето й. Той бе горд мъж, силен и грижовен. Но беше толкова самотен. Имаше много по-голяма нужда от нея, отколкото бе предполагала, а тя го бе обидила дълбоко.

Пръстите й се разтрепериха и тя се хвана още по-здраво за перилата. Поне ще си възвърне скоро свободата. След като върне дълга, Алекс ще я освободи. Щом си мисли, че тя е безразлична към него, няма причина да я задържа при себе си.

Нали точно това искаше — напомни си тя. — Пак ще разполагаш със себе си. Ще живееш така, както ти се харесва.

Защо това й се стори изведнъж толкова маловажно?

Ники се опитваше да усмири болката в гърдите си и се опитваше да се хване за тази лъжа. Как можа да се стигне дотам? Как успя така да хлътне по него, че дори собственото й щастие да й се струва маловажно? И дори мъките, на които ще са изложени извънбрачните й деца, някак избледняха пред желанието да го утеши, да го дари с любовта, от която толкова се нуждае?

Моля те, татко, кажи ми, че постъпвам правилно. Повтори ми отново, че честността и почтеността заслужават тази висока цена. Но в съзнанието й не изплуваха утешителните слова на баща й. Не се яви благият му образ. Не се разбуди спомен, който да сгрее сърцето й.

Тя впи очи в мътните черни води.

— Закриляй го, мили боже — прошепна тя. — Дай му щастие… и го накарай все някога да ме разбере.

Пристигнаха в градския дом. Щом видя Ники, Даниел избухна в сълзи.

— Господи, какво е станало? Отдавна вече трябваше да сте далеч оттук. Как ви намери — кълна ви се, нищо не съм казала. — Тя погледна уплашено към Алекс, който я гледаше мрачно.

— Ценя предаността, която проявяваш към господарката си — заяви той за нейна изненада. — Но се страхувам, че тя ще ти разкаже не много приятни неща за твоя годеник. Можете да си поговорите, като си тръгна.

— Да не е станало нещо с Рьоне?

— Не, Даниел — отговори Ники. — Той е добре.

Алекс направи знак на прислугата да се оттегли и се обърна към Ники.

— Надявам се, че през следващите седмици ще се справиш добре и сама. След като върна дълга, ще ти помогна да се установиш там, където желаеш. — Суровото му изражение внезапно се смекчи и погледът му стана почти гальовен.

— И знай, мила моя, че ще ми липсваш така, както никой друг досега.

Сърцето й се сви.

— И ти ще ми липсваш, повярвай ми — прошепна тя.

Алекс кимна сериозно и тръгна към вратата.

— Алекс?

Ръката му замръзна върху дръжката, но той не се обърна. Отвори вратата и излезе в градината, като внимателно и бавно я затвори зад себе си.

Цели три седмици не получи никаква вест от Алекс. Даниел направи на нищо Рьоне, а той го удари на отчаяни молби за прошка и я уверява в неувяхващата си любов до мига, в който тя обеща въпреки всичко да се омъжи за него. Така хвалеше Алекс, че Ники се просълзи и се оттегли в стаята си.

Франсоа дойде да я посети. Беше не по-малко отчаян от нея.

— Александър е съвсем зле. Никога не съм го виждал такъв. Блъска по осемнайсет часа на ден, удавя мъката си в работа. Клариса беснее. Твърди, че я пренебрегвал и е напълно права. — Франсоа поклати глава. — Доскоро изглеждаше толкова щастлив. Просто не разбирам какво става. — Той погледна умолително Ники. — Знам колко държи на вас. Моля ви, поговорете с него и разберете какво му е.

— Алекс вече не идва при мен.

— Как? Но защо? Аз мислех…

— Като се оженят с Клариса, ще ми върне договора. Тогава ще се махна оттук. Навярно ще отида в Савана или в Чарлстон.

— Мислех, че го обичате. Вярно, не сте го казвали, но бях убеден, че…

— Не мога да стана негова жена, Франсоа, и никога няма да му стана любовница. Не мога да го деля с друга жена. Предполагам, че ме разбирате.

Франсоа се отпусна на дивана.

— Да, разбирам ви.

Повече не споменаха за Алекс.

Ноември премина сравнително спокойно, но оживлението по улиците нарасна и припомни на всички, че наближават Коледните празници.

Два пъти ходиха на обяд с Мишел. Макар че Ники не можеше да се съсредоточи и веселостта на посетителите в ресторанта й се струваше някак неуместна, тя все пак се радваше на възможността да поговори с приятелката си.

— Разкажи ми за Томас — помоли Ники, защото й се искаше да чуе нещо радостно.

— Попита ме дали съм съгласна да стана негова жена и аз казах „Да“.

— О, Мишел, това е прекрасно! — тя протегна ръка през масата и стисна десницата на приятелката си. — Определихте ли вече датата на сватбата?

— Точно след четири месеца. Струва ми се цяла вечност, но Томас иска да дойде с мен в Батон Руж, за да поиска официално ръката ми от татко. Той сигурно ще бъде във възторг от него.

— Разбира се, и майка ти също.

— Даже леля ми не може да го нахвали.

— С тоя си чар Томас може да накара и просяк да му подари обувките си.

Мишел се засмя.

— А с теб какво става? — запита тя и погледна Ники със зелените си очи. — Навестява ли те Александър?

— Не — сведе очи Ники. — Не очаквах, че ще ми липсва толкова.

— Ах, Ники. Толкова ми е мъчно за теб.

— Продължих да водя книгите му. Исках да му сторя някакво добро, преди да си тръгна. А и така убивам времето… Прегледах и подредих всички сметки от последните десет години, но ми трябват копията на Луи Мутон, за да ги сравня.

— Защо не пишеш на Александър? Може сам да ти ги донесе.

— Мислех си за това. Но ако го видя, само ще се разстроя още повече.

— Да, сигурно е така. Но ако ставаше дума за Томас, аз щях да се стремя да прекарам с него всеки миг преди раздялата.

Чак до вечерта думите на Мишел отекваха в мислите на Ники. Толкова малко време оставаше. И все пак тя не смееше да се срещне отново с него. Не беше сигурна, че ще намери сили да се раздели отново с любимия мъж.

— Алекс, радвам се да те видя — Томас подаде ръка на приятеля си. — Нали не си забравил Мишел?

— Здравейте, мадмоазел Кристоф — Алекс докосна устни до ръкавицата й. — За мен е удоволствие да ви видя отново.

— Отслабнал си — укори го Томас. — Пребиваш се от работа.

— Малко изоставаме с жътвата, но мисля, че скоро ще успеем да наваксаме всичко. Новите машини се оказаха дори по-добри, отколкото очаквах. Затова дойдох — да поговорим. Искам да прегледаме новите договори, които ми даде Луи Мутон.

— А, като стана дума за Мутон — намеси се ненадейно Мишел. — Вчера обядвах с Никол. Тя е прегледала счетоводните ви книги. Остава й само да ги свери с екземпляра, който е у вашия комисионер.

Алекс положи усилие, за да прикрие чувствата си.

— Ще се погрижа да го получи. Благодаря ви, че ми казахте. — Той се усмихна насилено. — Чух, че скоро ще мога да ви поздравя.

— Така е, приятелю — потвърди Томас. На теб трябва да благодаря. Ако не бяхте вие с Никол, ние нямаше да се срещнем.

— Да, явно Никол е отговорна за много неща.

След като обсъдиха с Томас деловите въпроси, Алекс се отправи незабавно към кантората на Луи Мутон. Опитваше се да заглуши гласа, който му нашепваше, че иска да използва книгите само като предлог да види Ники. Всъщност сметките слабо го интересуваха. Те бяха само добър повод.

Не завари Мутон в кантората, но тъй като продължи упорито да чака, младият помощник на комисионера най-сетне му даде книгите. Преди да ги отнесе на Ники, той трябваше да отиде на две други делови срещи, които като че ли се проточиха до безкрай, както и ранната вечеря с един стар приятел, който явно забеляза, че умът му е другаде.

— Много се преуморявате, Александър — каза Джонатан Уайтмор. Въпросът не е чак толкова важен. Искате ли да го обсъдим, когато се поосвободите малко?

— Може би сте прав — съгласи се Алекс и въздъхна с облекчение. — Тази вечер много неща ми се въртят из главата. — Например срещата с Никол Сен Клер. Естествено, не ще може да се люби с нея и дори няма да я докосне. Но искаше поне да я види.

В осем часа вече крачеше забързано по Тулуз стрийт към градската си къща. Тя бе слабо осветена. Запалени бяха само лампите в кабинета, където вероятно стои Рам и в спалнята на Ники на втория етаж. Като си помисли за нея, пулсът му се учести.

Стиснал тежките книги, подвързани с кожа, Алекс почука на резбованата входна врата. Фредерик му отвори и го посрещна сърдечно усмихнат.

— Добър вечер, сър.

— Добър вечер, Фредерик. — Погледът му се стрелна по стълбата, отвеждаща към стаята на Никол.

— Предпочете да вечеря горе — поясни слугата. — Напоследък често прави така.

Алекс свъси чело.

— Да не е болна?

— Не. Не. — Фредерик като че ли искаше да каже още нещо, но си замълча.

А и Алекс не го запита.

— Да й съобщя ли, че сте дошъл или сам ще се качите?

Знаеше, че трябва да почака долу, за да не придава толкова интимен характер на срещата им, но вместо това каза:

— Аз ще ида при нея.

Стискайки все така здраво книгите, които леко, се бяха овлажнили от притеснението му, той се изкачи по стълбата и почука на вратата й.