Дрънченето на сребърната лъвска глава по масивната входна врата накара Ники да спре на горната стълбищна площадка. Слизаше да закусва долу в трапезарията заедно с възрастната дама, но от любопитство остана да види как Фредерик отваря вратата и кани вътре едва чернокоса жена, почти на нейния ръст. Мургавата хубавица в очарователна виненочервена копринена рокля се усмихна на Фредерик и каза, че иска да види Александър.
— Коя е тази? — прошепна Ники на Даниел, която бе застанала до нея.
Слугинята се отдръпна дискретно, тъй че да наблюдава ставащото, без да я забележат.
— Това е мадмоазел Ейми, любовницата на мосю дьо Вилие.
— Лизет? — повтори Ники, сякаш не искаше да повярва. Не можеше да не забележи съблазнителната хубост на тази жена, червените й устни, оформени като сърчице.
— Да.
Неволно Ники стисна юмруци и сърцето й се сви.
След няколко минути Алекс влезе забързан във фоайето.
— Помолих те да не идваш тук — рече той вместо поздрав. По отвесните бръчки на челото му личеше колко е разгневен.
— Що не ме посети толкоз време? — въпреки силния си, но очарователен акцент Лизет изглеждаше не по-малко ядосана. — Твърде дълго отсъстваш.
— Аз не съм ти роб, Лизет. Идвам, когато си искам.
Издутите устни на Лизет се нацупиха.
— И к’во съм сторила не по твоя угода? Нима вече не желаеш твоята Лизет? — По погледа й личеше, че дори не допуска подобна мисъл.
Никол също.
Когато Алекс не отговори, тя се завъртя буйно около него, така че още по-добре изпъкна елегантната й рокля.
— Добре изглеждам, нали? — Лицето й стана някак по-изразително, не тъй изкуствено. В черните й очи пламтеше почти детинска радост.
Гневът на Алекс се уталожи.
— Изглеждаш приказно. — Лизет грейна от комплимента и отново си възвърна вярата в притегателната си сила. — Честно казано — заяви Алекс — исках да те видя тази вечер. — Той я хвана за ръка и я отведе до вратата. — По-добре да се разходим из градината й да поговорим.
Щом престъпиха прага, Лизет се хвърли на врата му и го целуна. Ники забеляза тържествуващия й поглед, както и собственическия жест, с който обгърна врата му с ръка.
— Как си позволява Алекс! — Тя буйно се извъртя на токове и хукна към стаята си. Ако не напусне веднага този дом, сигурно ще убие и двамата. В живота си не бе изпитвала такъв гняв. Вчера Александър й бе признал, че я обича, целуваше я и я галеше тъй както никой мъж преди него. А тази нощ се канеше да прекара с Лизет!
Ядът бушуваше в нея. Идеше й да се спусне по стълбата и да изскубе черните коси на жената, косъм по косъм. Искаше й се да зашлеви Александър по прекалено хубавото му лице и да му каже какъв долен мерзавец е.
Даниел й помогна да си сложи роклята за езда.
— Май побесняхте? Нали?
— Да, побеснях! Как дръзва да се мъкне с тази… с тази фуста? За бога, та баба му седи в трапезарията. Той не е никакъв джентълмен и аз ще му го кажа.
Даниел я дръпна за ръката.
— Мисля, че ще сгрешите.
— Защо?
— Ако направите това, херцогът може да си помисли, че ревнувате.
— Да ревнувам! От тази… тази… разпусната жена! — Но още докато изричаше думите осъзна, че този арогантен тип Алекс точно така ще реагира. А и беше истина. Тя ревнуваше от Лизет и бе ужасно сърдита на Алекс. И тази мисъл я накара да побеснее още повече.
С къси, решителни движения си сложи ръкавиците за езда, мина покрай централното стълбище и по коридора към задното стълбище. Щом излезе навън, тя пое дълбоко дъх, за да се успокои и после тръгна към конюшнята. Ще поязди Наполеон — и ще излезе сама — ако ще Алекс да се пукне от гняв! Докато не приближи до границата с Фортие, нищо не я заплашва.
Патрик бе достатъчно благоразумен, за да не спори с нея. Никога не я беше виждал така разстроена, но по стойката й и по камшика, с който се пляскаше по кожения ботуш, разбра, че нищо не може да й се изпречи на пътя.
— Внимавайте — предупреди я той. — Времето скоро рязко ще се промени. Задава се буря. Никога не може да се предвиди кога ще нахлуе вятърът от залива.
— Няма да се бавя. — Щеше да се забави колкото си иска! Всичките да вървят по дяволите. Може договорът й да е в ръцете на Алекс, но душата й е свободна. Вече не е слугинче, а почетен гост на дома. Докато Алекс я приема така, тя ще прави каквото й хрумне.
Изведе Наполеон до камъка за качване и се намести в дамското седло. Днес жребецът бе по-спокоен и тя се досети защо. Алекс го бе пуснал при кобилата. От тази мисъл гневът й се разбушува още повече. Такива са мъжете! Тя заби малките си ботуши в хълбоците на коня. За нищо друго ли не мислят?
— Виждала ли си Ники? — запита Алекс Рашел, която седеше сама в трапезарията. В чинията й бе останало само едно парченце сладкиш.
— Смяташе да ми прави компания, но не слезе. Може още да не е готова.
„А може и да е видяла Лизет“ — помисли си Алекс. Точно това искаше да избегне. Той изпсува тихо и тръгна да търси Даниел. Вече бе надникнал в стаята на Ники и знаеше, че е излязла. Може би слугинята знаеше къде е отишла. Намери пълничкото момиче в задния двор, където проветряваше завивките, преди да ги прибере в стаята на господарката си.
— Виждала ли си Ники?
— Да, мосю.
— Къде е тя, по дяволите?
— Отиде да поязди. Нали знаете колко обича.
— С кого тръгна?
Тя сви рамене. Бризът издуваше черните й памучни поля. Алекс погледна към небето и видя, че е притъмняло. Облаците образуваха плътна сива стена, предвещаваща приближаващата буря.
— Дано само не е тръгнала сама — рече той тревожно и се отправи към конюшнята. Като установи, че Наполеон е изчезнал и дамското седло на Ники не е на местото си, той разбра какво е станало, макар че би предпочел да му се размине.
— Тръгна сама, нали?
Патрик не се сепна дори от строгия му поглед.
— Щом това момиче си набие нещо в главата, нищо не може да го разубеди. Но аз не бих се тревожил за нея. Казах й, че времето може да се влоши.
— И си мислиш, че е достатъчно разумна да се прибере, преди да завали?
Патрик разбра, че е по-добре да не отговаря на този въпрос.
— Кой да ви изкарам?
— Волтер е най-бърз.
Патрик изведе големия сив жребец от бокса и чевръсто го оседла. Като привърши, Алекс пристегна ремъка на корема и се метна отгоре. Закле се да я намери на всяка цена — а пипне ли я, ще й извие хубавата розова шийка.
Ники пое по една пътека покрай полетата със захарна тръстика и подкара Наполеон в галоп. Въздухът стана по-свеж, облаците надвиснаха, но Ники не потегли обратно. Няма да се прибере, преди да се успокои, за да застане пред Александър така, сякаш всичко й е все едно.
Междувременно осъзна колко глупаво би било да му вдига скандал. Тя живееше благодарение на щедростта му и зависеше от него. Можеше да я продаде, когато си поиска и така с един удар да се освободи от тежкото бреме. Не вярваше, че ще го направи, но след като видя какво стана във фоайето, вече не бе толкова самоуверена.
В далечината се чу гръм, но не се появи светкавица. Сигурно бурята бе още надалеч. Тя спря Наполеон и слезе, после го отведе до един малък ръкав на реката, който, се вливаше в близкото блато. Учуди се, че гневът й все още не се бе разминал. Как може да е толкова ревнива? Как изобщо успя да оглупее дотам, че да му повярва? Нали знае какви са мъжете? Със собствените си очи видя на какво са способни.
Ники стоеше, потънала в мисли, докато Наполеон пасеше. Изведнъж забеляза един конник да идва към нея. Когато се приближи още повече, тя позна човека, който я гледаше мрачно. Да върви по дяволите! В ада да иде дано!
Алекс спря коня си и слезе. Закапаха първите капки.
— Какво, по дяволите, търсиш тук? Нали обеща да не излизаш сама?
— Така си мислите. Нищо не съм обещавала.
— Струва ми се, че разбра колко е опасно.
— Аз не тръгнах към Фортие — рече тя.
— Все едно. Не искам да се излагаш на опасност. Отсега нататък ще яздиш само с мен или с някой друг. Ясно ли е?
— Вървете по дяволите!
Погледът на Александър помръкна.
— Я повтори.
— Вървете по дяволите.
Той я грабна за ръката и я притисна към гърдите си.
— Прекаляваш, зверче такова. Ще правиш каквото ти казвам, чуваш ли?
— А ако не се подчиня? Ще ме затворите пак в стаята ми ли? Ще ме оставите пак да гладувам?
Алекс я пусна.
— Просто не искам да ти се случи нещо лошо.
— Че защо? Нали си имате Лизет — ще се забавлявате с нея.
— Лизет? — повтори той. Забеляза дързостта в погледа й, буйните пламъчета в тюркоазносините й очи. — Значи това било. — Той тихо се засмя. — Ти ревнуваш.
— Да ви ревнувам от тази… жена? Сигурно сте си загубили ума.
Алекс я грабна. Опита се да прикрие доволната си усмивка и я почеса зад ухото. Ники се опита да се освободи, но той я задържа без усилие в прегръдките си и дори изпита наслада от топлотата на гърдите, които се отриваха в неговите при опита й да се изплъзне.
— Пуснете ме! — викна гневно тя. — Вие сте чисто и просто един арогантен, нищожен… женкар!
Темпераментният й изблик по-скоро го развесели, отколкото засегна.
— Радвам се, че ме ревнуваш. Господи, никога не си била толкова пламенна.
Ники се отдръпна. Без много да му мисли, тя му лепна звучна плесница, която отекна като далечен гръм.
— О, боже! — прошепна тя и старите страхове се надигнаха у нея.
Алекс само се усмихна и потърка ударената си буза.
— Доста сила се крие в малкото ти телце.
— О, ъ-ъ… съжалявам. Наистина не исках… аз просто… Толкова ме ядосахте!
Алекс посегна към нея, но тя се дръпна, защото все още не знаеше какво ще й направи. Той се усмихна и около устните му се появиха съблазнителните трапчинки.
— Предполагам, че си ни видяла във фоайето.
— Да — прошепна тя, опитвайки се да прикрие болката си.
— Канех се да я посетя тази вечер, за да й кажа, че скъсвам с нея.
— Какво?
— Но тъй като ме изпревари и дойде у дома, аз й го казах още днес.
— Вие… вие сте й казали, че вече няма да я посещавате?
— Точно така.
— Заради чувствата си към мен?
— Точно така.
— Но й казахте, че изглежда приказно. Целунахте я.
— Тя наистина изглеждаше приказно. Но не съм я целувал. Тя ме целуна, а това е нещо съвсем различно. На драго сърце ще ти покажа каква е разликата, ако ми дадеш възможност да го сторя.
Казваше й истината. Убеди се като видя арогантната му усмивка и самодоволното му изражение.
— Ах, Алекс.
Ники се хвърли в обятията му, прегърна го здраво за шията, а той я привдигна до себе си. Устните му се впиха в нейните и тя усети мъжествената топлина на дъха му. Открехна устни, позволи на мъжкия език да влезе между тях и отговори на целувката му. Една сладка целувка, която трябваше да му каже колко се е заблуждавала и как ужасно съжалява, че се е усъмнила в него.
— Прощавате ли ми? — попита тя.
— Почти всичко — заяви той и отново я целуна, притисна тялото си до нея, докато едва не й се зави свят. Само дъждовните капки, които ставаха все по-гъсти и намокриха дрехите им, успяха да ги върнат към действителността.
— Много път има до вкъщи — заяви тя с лека усмивка. — По-добре да тръгваме.
— Няма да се връщаме. Няма как да изпреварим бурята. Ще отидем в ловната хижа. Тя е тук, наблизо.
— Добре.
Девойката го остави да я отведе при конете. Дъждът забарабани равномерно. Помогна й да възседне Наполеон, яхна Волтер и двамата потеглиха.
Захарната тръстика покрай пътя полюшваше тъмнозелените си листа и приличаше на загадъчно, развълнувано море. Работниците отдавна се бяха прибрали на сушина. От другата страна на пътя шумоляха и проскърцваха високите кипариси, обрамчили блатото. Изпукваха сухи клони, купчини сухи листа се вдигаха във въздуха и отлитаха нанякъде.
— Бива си го вятърът — изръмжа той, опитвайки се да надвика рева на бурята. — Трябва да се подслоним някъде, преди да се разрази още по-силно. — При тези думи той подкара по-бързо едрия сив жребец, а Ники го последва върху кафявия. Светкавица раздра небето и рукнаха буйни потоци. Двамата яздеха все по-бързо, докато в един момент Алекс свърна от главния път й пое по малка, разкаляна пътечка, която водеше навътре в блатото. Над главите им плющяха клони и Ники за пръв път се уплаши, но скоро видя върха на един червен тухлен комин и не след дълго се показа двуетажна дървена къщичка.
Пред верандата Алекс скочи от коня и й помогна да слезе. Ръждивочервената й рокля за езда бе подгизнала и полепнала по тялото й. От косите и се стичаше вода и повечето фуркети бяха изпопадали.
Алекс завъртя тежката месингова топка на вратата и я бутна навътре.
— Влизай. Аз ще се погрижа за конете и ще дойда веднага.
Ники кимна, а мъжът отведе животните в една голяма кошара със заслон в единия й край. Ники затвори вратата и се огледа из вътрешността на ловната хижа. Тя приличаше по-скоро на обширна колиба, отколкото на къща. В голямото помещение се набиваше на очи голямото огнище от глина. Нагоре отвеждаше стълба. Повечето мебели, включително и коженият диван пред камината, бяха от кипарисово дърво. Върху широките дъски на дюшемето имаше килими, а на прозорците висяха семпли бели завески. Обзавеждането бе по-скоро скромно, отколкото елегантно, но всичко изглеждаше чисто и подредено.
Вратата се отвори и Алекс влезе посред вихрушка от листа. Едва сега тя забеляза, че и двамата бяха мокри до кости.
— Струва ми се, че трябваше да поема по-рано към дома — каза тя, защото се почувства виновна.
Алекс се опита да я погледне сърдито, но усмивката го издаде.
— И на мен така ми се струва.
Вятърът блъскаше клоните в прозореца. Ники се разтрепери. С две едри крачки Алекс се озова при нея.
— Още е рано да палим огън, но тази нощ сигурно няма да минем без него.
Докато той се зае с камината, начупи клонки и сложи няколко пъна на скарата, Ники отново се огледа.
— Живее ли някой тук?
— Не. Използваме я само като ходим на лов. Най-често бием елени, но понякога гоним и мечки. Някои мъже си падат по миещите се мечки. Нора Джеймс, жената на лесничея, поддържа къщата. — Той разпали огъня и се върна при нея. — По-добре е да си свалим дрехите.
За първи път Ники се почувства неловко.
— Тук сме сами, Алекс. Не е редно да се събличам пред теб.
Алекс се засмя снизходително.
— А още по-малко е редно да си навлечеш възпаление на бронхите.
И той се отправи с едри крачки към дървената стълба и се качи в стаите, разположени горе. Завърна се с две меки вълнени одеяла.
— Можеш да се завиеш в него — каза той, подавайки й едното от тях.
После застана зад нея, за да разкопчае роклята й. Колкото и да й бе неудобно, тя нямаше какво да възрази срещу аргументите му. Никак не й се искаше да се разболее.
— Можем да се изсушим на огъня — добави той, докато разтягаше влажния й корсет.
— Алекс! — възкликна Ники и се отскубна. — Какво правите?
— Правя се на камериерка — отвърна той засмяно. — Това успокоява ли те?
Бузите на Ники пламтяха, но тя се подчини. Алекс й помогна да свали полите и фустите си, после й развърза корсета, така че застана пред него по ризка и гащички. Но дъждът така ги бе измокрил, че бяха станали почти напълно прозрачни. Тя забеляза това по погледа на Алекс, който вече не я гледаше в лицето. Вместо това очите му не се откъсваха от тъмните кръгове, които се очертаваха около връхчетата на гърдите й, щръкнали от студа.
Щом видя изражението на лицето му и прочете желанието в очите му, направо й секна дъхът. Стоеше като хипнотизирана, без да помръдне, докато погледът му се плъзна по тялото й, поспря да огледа кръшната й талия и се спусна по заобленостите на ханша. После се прикова към тъмночервените къдрици в триъгълничето между бедрата й.
— Прекрасна си — прошепна задавено той.
С треперещи пръсти и разтуптяно сърце Ники притисна одеялото към себе си.
Алекс само се засмя. Колко невинна изглежда, помисли си той. И в известен смисъл наистина бе недокосната. Защото когато тя му разказваше за миналото си, той разбра, че мъжете, с които е била, просто са я насилвали и са си вземали каквото им трябва, задоволявали са похотта си, без да помислят за нея.
Тази нощ всичко щеше да бъде другояче.
Тази нощ той ще я посвети в радостите на любовта, ще й доставя удоволствие по безкрайно много начини, ще направи всичко, за което бе мечтал. Съдбата ги бе събрала.