Креолско сърце

Дванадесета глава

Алекс седеше зад голямото си махагоново бюро и пишеше нещо в зелената, подвързана с кожа главна счетоводна книга, но мислите му не се откъсваха от Никол. За десети път през последния четвърт час поглеждаше към големия часовник в орехова рамка, поставен на камината. Два без пет.

Ако не се появи до два и петнайсет — а той не бе сигурен, че тя ще дойде — ще отиде в стаята й и ще я домъкне лично.

Точно една минута преди два на вратата учтиво се почука и Алекс въздъхна с облекчение. Заобиколи бюрото, завъртя сребърната топка и отвори. Там стоеше Никол в жълта всекидневна рокля, а до нея — баба му. Щом погледна ведрото изражение на възрастната дама, той разбра, че посещението й няма нищо общо с онова, което се бе случило между него и Никол в ловната хижа.

— Радвам се да те видя, бабо — поздрави я той както подобава и я целуна по набръчканата буза.

— Бонжур, Александър. Явно тържеството не те е изтощило особено.

Той бе облякъл удобни кафяви панталони и лека памучна риза. Искаше срещата му с Никол да не е официална и тя да се почувства в негово присъствие ведро както някога.

— А ти? Добре ли се забавлява?

— Честно казано, да. И то толкова добре, че реших да преустановя траура в чест на баща ти. Достатъчно дълго трая.

Едва сега той забеляза светлосинята й рокля. Откакто бе пристигнала, тя се носеше само в черно.

— Татко само би се зарадвал.

— Може би. В известен смисъл никога не успях да го разбера напълно. Мъжът ми — твоят дядо — държеше сам да се заеме с възпитанието на сина си, а аз бях достатъчно млада и глупава, за да допусна това.

— Радвам се, че ние двамата имахме повече късмет — каза Алекс.

— Майка ти направи същата грешка — продължи тя — като остави Шарл да те възпитава сам. — Цъкна неодобрително с език и погали с обич Алекс по бузата. — Очевидно нито един мъж от рода дьо Вилие не успя да разбере колко ценно нещо е да имаш добра жена.

— А, не знам — рече Алекс като се усмихна топло на Ники, — мисля, че умеем да оценим едно съкровище, когато ни попадне в ръцете. — Не сваляше очи от нея. — Трябва по-често да носиш жълто, мила. Наистина много ти отива. — Всъщност тя изглеждаше прекрасна във всякакви дрехи — а особено без тях.

— Радвам се, че ти харесва — каза весело тя. Прекалено весело. Нима вчерашният й гняв се бе изпарил?

Той я целуна почтително, макар че искаше да направи нещо съвсем различно. Усети дъх на теменужки и с мъка потисна спонтанната възбуда в слабините си. Харесваше му начинът, по който роклята подчертаваше тънката й талия, харесваше му прическата, при която дългите й къдри падаха по раменете. Но не му допадаше начинът, по който девойката се усмихва — сякаш знае нещо, което той не подозира.

— Може би искаш да поговорим, бабо? — запита той, защото нямаше търпение да се заеме с онова, което му бе на сърцето.

— А, нищо спешно. — Тя приседна до Никол на кожения диван.

Алекс се изкашля. Малката дива котка няма да му се изплъзне толкова лесно.

— Поканих Никол да обсъдим заедно някои неща — каза той и седна на креслото срещу тях.

— Започвай тогава — рече възрастната дама.

— На четири очи — добави Алекс. Никога досега баба му не проявяваше подобна недосетливост.

— Добре — съгласи се тя най-сетне, като въздъхна. — Дойдох с нея само за да те помоля да уредиш пътуването ни. Вече обсъдих всичко с твоя приятел Томас. Той ми каза, че следващата събота заминава кораб за Франция.

— Да не смяташ вече да си тръгваш? — вдигна учудено вежди Алекс.

— Опасявам се, че нищо друго не ми остава. — Рашел му разказа за болестта на приятелката си и завърши с думите: — Поне няма да пътувам само в компанията на камериерката си.

Алекс сбърчи чело, защото внезапно подозрение го жегна.

— И кой друг ще дойде с теб?

— Никол, разбира се. Ние обсъдихме надълго и нашироко този въпрос, докато те нямаше. Това е идеалното решение, нали така?

Алекс стисна зъби, за да не изругае на глас. Хвърли на Никол такъв поглед, че би я усмъртил на място, но тя само вдигна рамене.

— Това е най-доброто разрешение на проблема — съгласи се той. — Но има една малка засечка.

— И каква е тя? — попита Рашел.

— Никол няма да дойде с теб.

— Какво? — подскочи девойката. — Но защо? Предполагам, че не би отказал на баба си една компаньонка за дългия път? За това толкова продължително и изнурително пътуване.

— Казах, никъде няма да ходиш.

— Но, но аз не мога да остана тук… след сватбата ти. Клариса няма да го допусне.

— Няма да останеш тук. Ще се настаниш в градския ми дом.

Ники пребледня. Искаше да каже нещо, но нямаше сили. Тулуз стрийт. Улицата, на която живеят любовниците му. Тя се отпусна на дивана. Така й се бе стегнала гръдта, че не можеше дума да продума.

— Моля те, Алекс — промълви девойката, — пусни ме да замина с госпожата.

— Не.

— Александър — каза Рашел и лицето й придоби особено изражение. — Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

За миг настъпи мълчание. После той каза:

— Аз притежавам нейния договор. Тоест Бел Шен го притежава. Тя няма да замине. Това е окончателното ми решение.

Рашел го погледа още миг, но вместо да се ядоса, както очакваше той, тя се усмихна.

— Както решиш, Александър. — Тя се обърна към Никол, която я гледаше с невярващ поглед и я погали по разтрепераната ръка. — Александър знае какво е най-добро за вас — рече тя.

— Но госпожо…

— Ще ми липсвате, дъще моя. — Тя се обърна, усмихна се на Александър и напусна стаята, като притвори вратата зад себе си.

Никол стоеше, без да помръдне и го гледаше, без да го вижда. Сълзи напълниха очите й.

— Не съм предполагала, че можеш да бъдеш толкова жесток.

Алекс седна до нея и взе студените й ръце в топлите си длани.

— Не искам да те нараня. Никога не съм искал.

— Тогава ме пусни да си вървя.

Той погледна през прозореца към градината. По езерото бавно се носеха лебеди и лек бриз повяваше мъха по клоните на надвисналите дъбове.

— Ти обеща да ме изслушаш. Ще трябва да удържиш на думата си.

Никол не отговори и не извърна поглед встрани. Алекс пое дълбоко дъх, за да се успокои и после потърси най-точните думи.

— В началото — преди да разбера коя си — си мислех, че ще сме най-щастливи, ако те направя моя любовница. Знаех, че държиш на мен — и те желаех. Толкова те желаех. — Той помълча, но тя нищо не каза. — Знаех, че са те измъчвали. Предполагах, че вече не си девствена. Тъй като миналото ти не можеше да бъде скрито и нямаше да се намери подходящ съпруг за теб, аз вярвах, че ще ти е най-добре да останеш с мен.

— Можех да отида другаде. Можеше да ми помогнеш да започна нов живот.

Алекс я погледна иронично.

— И кой щеше да се погрижи за теб?

Ники стана и вирна брадичка.

— Онази, която се грижеше, преди да се появиш ти — аз самата.

— Ти? — повтори той. Запита се дали не му се е счуло. — Необходимо ли е да ти припомням в каква каша се бе забъркала? — Това я накара да замлъкне. — В наши дни една жена трудно може да оцелее сама.

— Няма да ти стана любовница, Алекс. Независимо от съображенията ти.

— Ти ми позволи да те любя. Искаше ме не по-малко, отколкото аз теб.

— Мислех, че те обичам. Но съм се лъгала.

— И сега искаш да ме убедиш, че съм ти напълно безразличен?

— Точно така е. Изпитвах просто благодарност и нищо повече.

— Благодарност? Отдаде ми се от благодарност, така ли?

— Точно така.

Алекс й хвърли един пронизващ поглед.

— Лъжеш — каза той, придърпа я до себе си на дивана и я целуна. Целувката му бе страстна и кръвта й забушува.

Ники се овладя, отблъсна го и се опита да потисне лумналата жарава, която я изгаряше цялата и стапяше волята й. Когато Алекс разтвори устните й и пъхна език между тях, Ники го пожела по-силно от всякога. С огромно усилие успя да се обуздае, да устои на изкушението да обгърне шията му с ръце и да простене неговото име. Макар да стискаше ръцете й между телата им, тя много добре си спомни силните мускули под ризата, копринените къдри по гърдите му.

Усети горещия твърд член да опира в бедрото й. Ръката му галеше гърдите й, милваше ги нежно през финия ленен плат. Неволно връхчетата им щръкнаха и се притиснаха към дланта му.

Момент на слабост, предпазливо докосване на езичето й до неговото и в следващия миг тя буйно извърна глава.

— Престани! Не разбираш ли, че вече не те желая!

С тих, дълбок смях Алекс каза:

— Както виждам, мила, благодарността няма нищо общо с онова, което става между нас. — Гласът му, все още дрезгав от страст, я докосна като милувка. — Искам те и ти също ме желаеш. Толкова е просто.

Ники оправи роклята си с треперещи пръсти.

— Заблуждаваш се. Но дори и да си прав, това не променя нищо. Аз няма да стана твоя любовница. Няма да стана твоя метреса.

Алекс въздъхна изтощен.

— Трябва да се оженя за Клариса. Франсоа е взел пари назаем, като заложил като гаранция Бел Шен и имотите ни във Франция. Опитах се да надбягам времето и да изплатя дълговете, но не успях. Във Франция възникнаха нови проблеми. Дори с пускането на нововъведенията реколтата пак няма да донесе достатъчно приходи. Мога да върна дълговете само ако взема пари от Клариса. Тя го предложи преди време. Договорите вече са готови. В деня на сватбата ни ще получа парите.

Изглеждаше толкова уморен, че Ники неволно изпита състрадание към него. Едва се удържа да не го докосне.

— Съжалявам, Алекс. Не знаех.

— Никой не знае и не бива да узнае за това.

— Не можеш ли да заемеш пари от другаде?

— Господи, бог ми е свидетел, че опитах. Мога да събера известна сума, но не е достатъчно. Франсоа е получил толкова пари от Валкур само защото Фортие е хвърлил око на Бел Шен. Знаеше, че няма да успеем да изплатим ипотеката. Разчита на това. А аз не мога да допусна подобно нещо.

Никол знаеше какво е да загубиш дома си.

— Съжалявам — повтори тя и този път прозвуча от сърце.

— Бракът е обикновена сделка. И преди се опитвах да ти обясня това.

Ники вдигна учудено вежди.

— Но Клариса сигурно ще иска да има деца?

Алекс сведе очи.

— Естествено, че и наследниците са важни.

— Естествено — повтори глухо тя.

— Бих искал нещата да са други, но нищо не може да се промени. По този начин поне ще останем заедно.

— Не — каза тя.

— Да, по дяволите!

Ники скочи.

— Отказвам да говоря повече по този въпрос. Няма да стана твоя любовница, Александър. И каквото и да кажеш или сториш, няма да ме разубеди. И затова те моля още веднъж, пусни ме да замина с баба ти.

Лицето на Алекс предвещаваше скорошна буря.

— Ти си моя. Моя си, и двамата го знаем! Ще останеш тук, при мен.

— Върви по дяволите! В ада да идеш дано! — В следващия миг тя изхвърча от стаята. Стига празни приказки. Щом Рашел замине за Франция и тя ще изчезне оттук. Този път ще го стори сама. Нищо друго не й оставаше.

— Ще ми липсвате — каза Ники и прегърна изящната старица, застанала на кея.

Край тях чайките крещяха и шумоляха с криле, а такелажът на кораба стържеше и дрънчеше под острия следобеден бриз. Матроси от всички раси, различни и по ръст, и по униформа, подготвяха кораба за отплаване.

Заедно с Алекс и възрастната дама, Никол бе напуснала Бел Шен, вземайки първия параход, плаващ надолу по течението. За първи път след пускането й от затвора щеше да отиде в града.

— И ти ще ми липсваш, дъще моя — рече Рашел.

Сълзи оросиха бузите на Ники и девойката се притисна по-силно към старицата. След сблъсъка с Алекс тя бе ходила няколко пъти при нея, молейки я да предприеме нещо.

— Внукът ми никога не се е грижил така за жена — обясни й тя, — а вие сте изискана жена, детето ми. Той трябва да разбере колко си подхождате — и ако все още не го е разбрал, сигурно не след дълго ще го стори. Ще видите. Тя потупа Ники по ръката. — Ще видите, че съм права.

Ники не можеше да й каже, че е принуден да се ожени за Клариса, колкото и да държи на нея. Вместо това се усмихна и смени темата.

Сега гледаше старата жена.

— Другата есен пак ще дойда — обеща й Рашел. — А Александър може да ви вземе със себе си като идва във Франция да нагледа имотите. — Тя сякаш бе забравила за предстоящата женитба на внука си. Сякаш животът в Бел Шен щеше да продължи без изменения.

Ех, да беше така.

— Ще ми пишете ли често? — запита Ники, но още щом го каза се сети, че няма вече да е там.

— Разбира се, че ще ви пиша. А вие се погрижете Александър да ми отговаря също тъй често.

— Обещавам — каза тихичко тя. Пред възрастната дама двамата с Алекс се държаха сърдечно един към друг, но тя бе сигурна, че Рашел е забелязала потиснатата враждебност между тях. Цял ден купуваха подаръци, които старицата щеше да занесе във Франция, обядваха в ресторанта „При Луиз“ — най-изисканото заведение във Френския квартал и накрая все пак успяха своевременно да настанят Рашел и камериерката й в кабината на кораба.

— Не тъгувайте — каза й старицата и попи с бяла дантелена кърпичка сълзите й. — Сигурна съм, че Алекс ще се погрижи добре за вас.

В този момент Ники изпита истинско отчаяние.

— Несъмнено ще го направи — каза тя. Но тя нямаше да му даде възможност за това. Още преди мръкване двамата ще се завърнат в Бел Шен. А след три дена тя отново ще дойде в града, и то завинаги. Или — ако зависеше от него — дотогава, докато и на нея й се насити като на Лизет… Във вторник щеше да я настани в градската си къща. Но не знаеше, че тя ще изчезне още в понеделник.

— Обичам ви, мила госпожо — каза Ники.

Старата дама повтори същите думи на френски, избърса сълзите си, повторно целуна внука си за сбогуване и се облегна на ръката на едрия, тъмнорус капитан, който бе слязъл специално от своя кораб, „Сий Джипси“, за да й помогне да се качи на борда.

— Тя е в добри ръце, приятелю — увери той Алекс със сърдечна усмивка, която напълно контрастираше с грубите му черти и със загорялата кожа.

— На никого нямам такова доверие, както на вас — каза Алекс, който познаваше капитан Морган Траск от близо десет години. Той бе успял да натрупа завидно състояние от памука и морската търговия. Беше солиден и умен — и един от най-суровите хора, които Алекс познаваше.

Рашел прегърна Ники за последен път, после се облегна на ръката на капитана с обветреното лице и тръгна по трапа към кораба. Докато екипажът вдигаше платната, възрастната дама махаше от парапета. След това Алекс отведе Ники.

Тя се изсекна в кърпичката си, заплака тихо и се опита да не мисли колко самотна остава сега без възрастната дама, която в изминалите седмици бе като майка за нея.

— Нали имаш мен — утеши я Алекс, като погледна угриженото й лице.

„Ти принадлежиш на Клариса, а аз си нямам никого“ — помисли си тя, но не го изрече гласно.

— Ужасно съм уморена, Алекс. Не може ли направо да се приберем?

Алекс смяташе да отиде с нея на театър, но Ники се опасяваше, че няма да издържи. Не сега. Особено като знае какво й предстои.

— Добре, щом така предпочиташ — съгласи се той за нейна изненада. — Когато се настаниш в града, ще имаме достатъчно време за всякакви забавления. — Потъмнелите му от страст очи й подсказваха, че има предвид главно любовта.

Тя си наложи да му се усмихне, макар че съвсем не бе в настроение.

— Разбира се.

Следващите два дни се проточиха до безкрай. Тъй като бе започнала жътвата, Алекс не можеше да си вдигне главата от работа. Ники бе много доволна, че й остава време да дообмисли плана си.

Ще вземе само две рокли и един кон. Но не Наполеон или Максимилиан — бяха прекалено ценни. И не Орейндж Блосъм, защото бе много стара. Ще препусне по Ривър роуд право към Ла Ронда и оттам ще вземе среднощния параход, плаващ нагоре по течението. Но вместо да отиде в Батон Руж или в Начез, както би предположил Алекс, тя ще слезе от борда в някое малко градче по пътя и ще продължи навътре по сушата, като стигне до Джаксън, Монтгомъри или дори до Атланта.

Тъй като нямаше пари, ще се наложи да открадне от Алекс. Тази част от плана й бе най-неприятната. Знаеше къде държи парите за домакински нужди — видяла ги бе в най-долното чекмедже на бюрото му.

Ще му остави писмо, в което ще обясни мотивите за постъпката си и ще му обещае някога да върне парите. Коня ще му остави в Ла Ронда. И той сигурно ще го намери, ако някой не го открадне преди това.

Само Даниел бе посветена в плана й. Тя имаше доверие в пълничката французойка и се нуждаеше от помощта й. Даниел ще измисли някакво извинение за отсъствието й сутринта, ще каже, че е болна и по този начин ще й даде възможност да избяга достатъчно надалеч, преда Алекс да разбере истината и да я последва по петите — а тя бе сигурна, че той ще го направи.

Ако има късмет, той ще се откаже, преди да я намери. А може и да я пусне да си върви, след като е разбрал колко държи тя на свободата си. Каквото и да стане, тя няма да се огъне. Той не й бе оставил друга възможност.

Най-сетне настъпи понеделник и на свечеряване Ники едва прикриваше вече нервността си. Алекс не сваляше очи от нея цялата вечер — но по жадния му поглед тя разбра, че дори не подозира за предстоящото бягство. Поне не направи опит да я съблазни.

Но я желаеше — това бе несъмнено.

Най-лошото бе, че и тя го желаеше. Всеки път, когато усетеше погледа му, сърцето й се разтупкваше лудо и тя пламваше цялата. Добре, че скоро ще се махне оттук.

— Ужасно съм уморена, Алекс. Ако не възразяваш, аз… ще се прибера в стаята си. — Тя внимателно избегна думата легло.

Алекс се усмихна снизходително, сякаш разбираше какво има предвид, макар да не го казва.

— Добра идея. Утре те чака дълъг път. Иска ми се от самото начало да се почувстваш добре в новия си дом — а по изкусителната извивка на устните му можеше да се прочете, че смята да прекара с нея идната нощ. Той отдръпна стола си и се приближи. — Ще те изпратя догоре.

— Мога и сама — каза тя, но той сякаш не я чу. Хвана я за ръка и я поведе нагоре по стълбата.

Пред вратата на стаята Алекс повдигна брадичката й с ръка и й каза:

— Разбери, скъпа, тази нощ за последен път ще ни раздели вратата.

Тя не му възрази и той се наведе и я целуна толкова страстно, че коленете й омекнаха. Не се съпротиви, нека той повярва, че е пречупил волята й. След като затвори вратата, Ники се облегна на нея и изчака пулсът й да се успокои. Опря ръка на корема си, свит на топка. Да върви по дяволите! Как може така да се размеква от една целувка.

Даниел й помогна да съблече синята копринена рокля и да сложи тъмносинята рокля за езда, която бе вече отпусната и разширена. Смяташе да изчака един час Алекс да заспи, макар че всъщност не бе толкова важно. Къщата бе потънала в тишина. Ако мине по задната стълба, той няма да я чуе.

Най-опасната част от плана й бе открадването на коня. Патрик се бе превърнал в заплаха за нея, но и да я хване, едва ли ще посмее да се изпречи на пътя й. Докато Алекс бе на полето през деня, тя взе от чекмеджето на бюрото му само толкова пари, колкото й трябваха за бягството. Освен това прибра и тежкия пистолет.

В конюшнята всичко стана по-лесно, отколкото очакваше. Конете я познаваха и дори не изпръхтяха. Ако се съди по шумното му хъркане, Патрик спеше като заклан. Може би бе гаврътнал нещо на вечеря.

Тя се усмихна. И този приятел щеше да й липсва.

Избра си Унспърс, червеникав жребец, който яздеха рядко. Ники го оседла, отведе го до камъка за качване и тихо го подкара към пътя. Само след час тя стоеше в пристанището на Ла Ронда заедно с трима мъже, двама, от които приличаха на работници, а един на джентълмен и с още една жена, която явно си беше пийнала.

В този късен час невинаги имаше пасажери и затова бяха окачили фенер, за да подскажат на парахода да пристане. Ники си взе кабина на пасажерската палуба — не бе луксозна, нали искаше само да поспи в нея. „Мемфис лейди“ бе старо и поочукано корито. Обикновено превозваше само товари и никога не отиваше по-далеч от Батон Руж.

На сутринта Ники възнамеряваше да слезе при първа възможност от борда и да потърси някакъв превоз за вътрешността на щата. Това бе вторият й шанс и този път не биваше да допуска никакви грешки. Ще си намери работа и ще спечели достатъчно пари, за да не зависи от никого. Тя легна на тясната койка, без да се разсъблича. Цялата мебелировка се състоеше от моряшки сандък, над който бе окачено огледало. Стените бяха облицовани с чамови дъски. Кабината нямаше прозорец и й напомняше за затвора. Скоро ще се махнеш оттук, припомняше си постоянно тя. И тогава ще си свободна. Никой не ще може да ти нарежда какво да правиш и какво да чувстваш. Никой няма да иска от теб да топлиш леглото му!

Никой няма да ти подаде ръка в нужда. Никой няма да те целува и да те уверява, че всичко ще се оправи.

Макар че събра всичките си сили, тя не успя да сдържи сълзите, които обляха бузите й. Обичаше Александър. Обичаше го и му вярваше. Но той разруши доверието й. И освен това показа какъв е в действителност, като й отне всякакъв шанс да бъде щастлива. Във Франция можеше да намери щастието си. Там тя щеше да бъде отново Никол Сен Клер.

Очевидно за него тя беше само предмет, притежаван от него, една покорна жена, готова да задоволи щенията му и да се остави един ден да я захвърлят. Дори не знаеше що е любов. Не вярваше в нея.

След като се отнесе така с нея, Ники също престана да вярва в любовта.

Тя притвори очи, за да потисне задавящата я мъка и се заслуша в шума на колелото, което разпенваше водата, поддавайки се на лекото полюшване на парахода. След време ще забрави Алекс. Питаше се само колко време ще й трябва за това.

Александър се събуди в ранни зори. Искаше да хване още първия параход за Ню Орлиънс. Ники бе опаковала багажа през последните два дни, следователно бе готова за път.

Миналата вечер едва устоя на изкушението да я съблазни и да я люби. При целувката в слабините му лумна пламъкът на желанието, тя го омая. Легна си неспокоен, толкова я желаеше, че не можеше да заспи. На два пъти сериозно си мислеше дали да не отиде горе и да я целува дотогава, докато тя сама не го помоли да я вземе. Знаеше, че би могъл да постигне това. Тя не бе от ония жени, дето умеят да включват и изключват чувствата си.

За своя изненада установи, че и той не умее да го прави.

Вземайки по две стъпала наведнъж, младият мъж стигна бързо до вратата й и почука. Наложи се да почука още два пъти, преди Даниел да отвори.

— Стана ли? — попита той.

— Да, мосю. Но ще й трябва време да се приготви.

— Кажи й да побърза. Корабът няма да ни чака.

Даниел кимна и затвори вратата. Алекс слезе в трапезарията, за да изпие чаша кафе. Когато Ники не дойде дори след като поднесоха закуската, той пак се качи. При почукването му се появи Даниел.

— Тази сутрин нещо не се чувства добре, мосю. Моли да я извините. Каза, че скоро щяла да слезе. — Алеко забеляза, че Даниел отбягва да го поглежда в очите, докато говори. Мачкаше с ръка черната си памучна пола, а с другата ръка навиваше около пръста си гъста тъмна къдрица.

Той изруга тихо и отвори вратата с такъв замах, че Даниел едва не падна на пода.

— Къде е тя?

— Сигурно е минала по задната стълба.

Алекс се обърна, хвана я здраво за ръцете и я повдигна така, че тя се опираше само на пръсти.

— Лъжеш! Кажи ми къде е и то веднага!

Даниел се разтрепери.

— Замина. Помоли ми се да й помогна и аз го направих.

— Къде? Къде замина?

— Не мога да я издам.

Алекс я стисна по-силно и я разтърси.

— Къде е тя, по дяволите?

В големите сиви очи на Даниел припламна страх, но тя продължаваше да мълчи.

— Опасявах се аз, че ще направи нещо такова. Но предполагах, че ще изчака първо да отидем в града.

— Ники е много изобретателна, мосю. Нищо няма да й се случи.

— Нищо няма да й се случи ли? Тя е избягала крепостна, за бога. Всички я познават. Все някой ще я види, ще се сети коя е. Ако властите научат, пак ще я тикнат в затвора — или ще постъпят още по-нечовешки с нея. Може да минат седмици, преди да ми съобщят къде е.

— Господи, това и през ум не ми мина — каза Даниел. Полека-лека се разколеба.

— Трябва да я намеря, Даниел. И то преди да я открие някой друг.

Даниел закърши ръце. Явно бе, че се колебае. Разкъсваше се между поетото обещание и страха.

— Какво ще й направите?

— Ще я отведа пак там, където й е мястото.

Даниел въздъхна, предавайки се.

— Взе среднощния параход и тръгна нагоре, срещу течението. Искаше да отиде някъде навътре, далеч от брега. Повече не знам.

Алекс изруга тихо.

— Трябваше да предвидя това. — След като се преоблече в стаята си и взе нож и новия си пистолет, тъй като старият бе изчезнал от чекмеджето заедно с част от парите, той се спусна надолу по стълбата и се отправи към конюшнята. Намерил бе проклетото й писмо, в което тя му обещаваше да върне парите и го молеше да не я търси.

Да я остави да си върви. Ако беше толкова просто… Представи си как се оправя сама по широкия свят. Наистина ли е искала да го напусне? Може би е било просто хрумване. Но тя бе млада и неопитна. Не познаваше света и хората. При него щеше да е на сигурно място и да притежава всички хубави неща, от които толкова дълго е била лишавана. Защо не искаше да признае, че той прави всичко само за нейно добро?

Изведе Максимилиан от бокса — той бе много по-подходящ от Наполеон за онова, което му предстои. Почти бе свършил с оседлаването, когато Патрик се появи и мигом довърши всичко.

— Надявам се, че момичето не е загазило пак.

— Ако досега не е загазило, сигурно ще му се случи — изръмжа Алекс, метна се на коня и препусна в галоп.