Креолско сърце

Четвърта глава

Една прислужница се разболя и се наложи Ники да помага при сервиране на вечерята в трапезарията.

Тя представляваше просторна зала, в която бе разположена голяма маса за двайсетина души, заобиколена от резбовани столове с високи облегалки от розово дърво. От тавана висеше позлатен полилей, а на прозорците имаше завеси от тъмнорозова коприна, между които се откриваше прекрасна гледка към градината и малкото изкуствено езерце.

Ники избута тежката плъзгаща се врата, стискайки в ръка кристалната гарафа за вода. За миг й се стори, че мъжът, който гледа към нея, е Алекс, но единствената прилика между двамата бе в цвета на косата и на очите. Франсоа бе по-слаб и малко по-нисък. Беше приятен на вид, но чертите му бяха някак по-тънки, по-женствени, докато Алекс бе подчертано мъжествен.

— Вече се питах кога ли ще решиш да се прибереш у дома. — За разлика от обикновено, Алекс говореше на френски. Гласът му съвсем не звучеше нежно. — Предполагам, че си свършил парите.

— Ще трябва пак да те моля за милостиня, братко. — Устните на Франсоа се изкривиха в цинична усмивка. — Какво ти е, ти май въобще не се радваш, че ме виждаш?

— Някога се радвах. Преди ти да решиш, че основната ти цел в живота е да работиш колкото може по-малко и да пилееш колкото може повече.

Лицето на Франсоа пламна.

— Лесно ти е да приказваш. Получи титлата, получи и имота. А на мен ми остана само името и онова, което благоволяваш да ми подхвърлиш.

Никол пълнеше чашите с вода, но все пак забеляза как едно мускулче заигра по лицето на Алекс.

— Цялата Бел Шен беше твоя, Франсоа. Ако беше я ръководил както трябва, аз щях да остана във Франция. Но ти занемари всичко.

— За бога, тогава имаше криза. За мой късмет все пак успях да опазя Бел Шен.

— Късмет ли? — повтори Алекс. — Признавам, времената бяха тежки, но за да се управлява успешно плантация като Бел Шен е нужно нещо много по-важно от късмет — упорит труд! А ти, братко, изобщо не си способен на такова нещо.

Франсоа отдръпна стола си назад и стана, като хвърли салфетката на масата.

— Не ти позволявам да ми говориш така. Връщам се в града.

Той се отправи гордо към вратата, но поспря, щом чу гласа на Алекс, в който неочаквано прозвуча нотка на съжаление.

— Франсоа, защо непрекъснато се караме? Преди не беше така.

Брат му не отговори.

— Станалото — станало — продължи Алекс. — Сега най-важното е Бел Шен. Имам нужда от помощта ти.

— Аз не ставам за бизнесмен, както сам заяви преди малко. Все ще намериш някакъв изход. Винаги си го намирал. Междувременно си наех апартамент в хотел Сен Луи. Всъщност наминах да ти съобщя това. Ако ти потрябвам, можеш да ме намериш там.

И той напусна стаята с гордо вирната глава, без дори да погледне назад. След няколко секунди се тръшна и входната врата.

Алекс побутна настрана вечерята, до която почти не се бе докоснал и се облегна назад. Никол чакаше нарежданията му, застанала до вратата.

— Ах, малка моя — каза той на френски, предполагайки, че тя няма да го разбере. — Защо животът е толкова сложен?

— Хапнете нещо, мосю — отвърна тя на английски и побутна чинията към него. От бланшираните патладжани все още се издигаше ароматна пара, а до тях имаше крехко кокоше месо, задушено във вино.

Той се усмихна на грижовността й.

— Защо не поседнеш до мен — предложи й той за нейна, а вероятно и за своя изненада.

— Имам още… толкова работа…

— И аз, мила моя, и аз.

Тя приседна и скоро разбра защо другите се тревожат толкова за него. Александър дьо Вилие бе като остров — носеше на плещите си голяма отговорност и нямаше с кого да я подели.

— Сигурно е много тежко — поде Ники — да отговаряш за толкова хора и да не можеш да разчиташ на ничия подкрепа.

За миг той я погледна някак особено. Изглежда се питаше, да не би да е разбрала какво си говореха с брат му, но после изглежда пропъди тази мисъл.

— Едно време, като бяхме тримата заедно — баща ми, Франсоа и аз, всичко бе много по-лесно.

— Ами майка ви? — запита Ники.

Той вдигна мощните си рамене.

— Рядко я виждах. Баща ми ни отгледа. Тримата бяхме много сплотени. — Той се поотпусна, отхапа от филийката препечен хляб и се зае с кокошката. — Гладна ли си? Ако искаш, ще наредя да донесат чиния и за теб.

Ники се усмихна и се запита колко ли мъже, богати като Александър дьо Вилие, биха споделили вечерята си с едно слугинче.

— Хапнах вече — каза тя. — Но вие започнахте да ми разказвате за майка си.

— Родителите ми не бяха особено близки помежду си. Баща ми искал да има наследници: за него децата бяха всичко. Майка ни рядко идваше да ни види — брак по сметка, нали разбираш? Всички бяха доволни и се ползваха с пълна свобода.

— Предполагам, че така постъпват аристократите.

Всъщност цялата история й се стори чудовищна.

— Значи разбираш от тия работи.

— Аз не съм глупачка, мосю.

— Забелязах — отвърна той развеселен. — Но аз не държа особено на титлите. Предпочитам да се смятам за американец. В Америка няма аристократи.

Ники се зарадва, че той мисли така. Стори й се по-човечен, не тъй недостижим.

— Е, поне вие може да се ожените по любов.

Алекс се усмихна подигравателно.

— По любов? Не вярвам в любовта. Човек си взема жена, защото това му носи изгода — и, за да създаде потомство, разбира се.

— Ами чувствата? Едва ли бихте си взели жена, на която изобщо не държите.

Алекс тихичко се изсмя.

— Не ме гледай тъй разочаровано. Мъжете си имат начин, по който да отдадат дължимото на плътските си страсти. Не е задължително това да става в брачното ложе…

— Искате да кажете, че за това си има любовници — заяви тя прямо и Алекс се усмихна толкова широко, че отново му се появиха трапчинки.

— Непрекъснато ме изненадваш.

— Чух какво си шушнат слугите. Освен това прекарах известно време във вашия дом, помните ли?

— Къщата си е моя. Лизет ще остане в нея, докато й се наситя. После ще й подаря малка къщичка на село или в някой друг град, ако предпочита.

— Господи, звучи така, сякаш смятате да я натирите в полето. Татко почиташе дълбоко майка ми. Правеше всичко, за да бъде тя щастлива. И мама му отвръщаше със същото. — Щом си спомни за родителите, горчива буца заседна на гърлото й.

Алекс отпи глътка вино.

— Може и да си права, но аз лично не съм виждал нищо подобно.

— Лизет знае ли как се отнасяте към нея?

— Лизет си знае интереса. Прави само онова, което й носи най-голяма изгода.

Ники го зяпна слисано.

— Значи ще имате любовница, която ви обича заради парите ви и жена, която въобще не ви обича — тя дръпна стола си и стана. — Може и да съм по-млада от вас, мосю, но за някои неща съм несъмнено по-мъдра. — И тя се отправи към вратата с изопнати рамене.

За миг й мина през ума, че Алекс може и да се ядоса на приказките й, но щом затвори вратата, отвътре долетя гръмкият му смях.

Как може човек да не вярва в любовта? — запита се тя, след като изми чиниите и се прибра горе в тясната си мансарда. Сигурно ще се намери жена, която един ден ще покаже на Александър дьо Вилие какво представлява любовта. За първи път се изкуши от мисълта да му разкрие коя е.

Докато стоеше на палубата на парахода, отвеждащ го надолу по течението към Ню Орлиънс, Алекс си мислеше за необичайния разговор с девойката. Кавгата с Франсоа го бе разстроила, но ето че влезе Ники и грижовно го накара да си изяде вечерята, която почти не бе докоснал.

Тихичко се засмя. Наистина беше очарователна.

Запита се къде ли се е научила да говори толкова добре английски. Още при следващия разговор ще се опита да разбере. Осъзна, че това го радва. Ники говореше с него като равна, а подобно поведение бе направо смайващо при едно толкова младо момиче. Тя схващаше бързо и имаше остър ум, но същевременно изглеждаше чувствителна и състрадателна. Той бе доста затворен човек. Може би младостта и непосредствеността й го накараха да й се открие.

Доволен бе, че и другите я обичаха. Мисис Леандър твърдеше, че било истинско удоволствие да се работи с нея, защото никога не мърморела и винаги била готова да свърши повече работа, отколкото й се полага.

Даниел му бе разказала как Ники намерила едно котенце. Тъй като майка му била умряла, тя го хранела капка по капка, като изстисквала в муцунката му млякото от едно парцалче. Останала будна до среднощ, за да се грижи за полумъртвото животинче, но сутринта се заловила за работа, без да се оплаква.

Още щом я видя, петнайсетгодишното конярче Патрик го попита как й е името, но той не му отговори. Няма да му позволи да я задиря. Още е много млада. И не е каква да е. Когато му дойде времето, той ще я задоми.

Пронизителното свистене на сирената за мъгла го изтръгна от мислите му. Мощното витло на парахода разпени водата под доковете. Тази нощ ще прекара с Лизет, която сигурно ще го поразсея. Не беше кой знае каква събеседница, но за онова, което си бе наумил, не бяха нужни много думи.

Когато прекоси корабостроителницата, пресече Декатур стрийт и пое по Тулуз стрийт към своя дом, той си спомни какво бе казала Ники за любовта. Беше млада и още много наивна. Нека си запази илюзиите, докато може. И без това е изпитала на гърба си суровата реалност на живота. По-късно ще научи още една горчива истина — любовта не съществува, тъй както не съществуват феите и коболдите.

Тъй като Александър оставаше да работи до късно на полето и не се връщаше да вечеря, Никол успя да привърши сравнително рано кухненската си работа. Навън бе още светло и тя реши да се отбие в конюшнята, където често ходеше напоследък.

Щом пое по козята пътека, тя видя на небето ято сребристи жерави. Край градината играеха няколко негърчета. Във въздуха миришеше на восък и тамян — наблизо лееха свещи.

Почти като у дома — помисли си Ники и изведнъж осъзна колко се е привързала към плантацията.

Влезе в прохладната конюшня, покатери се на най-ниската пречка на конския бокс и се облегна на вратичката. Прошепна няколко думи и към нея се приближи едър, расов кафяв жребец, наречен Наполеон. Ники нежно го потупа по кадифените ноздри.

— Е, малка моя, ти май обичаш конете почти колкото хората?

Щом чу гласа на Алекс, Ники се обърна и впи поглед в него. Застанал бе точно зад нея, тъй че телата им почти се допираха. Носеше бежови панталони за езда и бяла ленена риза с дълги ръкави, разкопчана на гърдите. Обикновено ходеше така да работи на плантацията. Липсваше само широкополата му, бяла плантаторска шапка.

— Много обичам конете — рече тя и преглътна, защото изведнъж гърлото й пресъхна. Сърцето й се разтупка и стомахът й се сви.

— Умееш ли да яздиш? — Един мускул подскочи на бедрото му, когато окачи висок черен ботуш на портичката. От разгърдената му риза се подадоха тъмнокафяви, къдрави косми и тя загуби ума и дума. Той изтълкува мълчанието и като отрицателен отговор и я попита:

— А искаш ли да се научиш?

Един вътрешен глас й нашепна: кажи не, но тя рядко се вслушваше в него, а сега бе направо сляпа и глуха.

— На драго сърце.

— Тогава аз ще те науча.

Усети как я хвана за кръста с едрите си, топли длани и я свали от вратичката.

— Патрик! — викна той и длъгнестото конярче излезе от стаичката си, разположена в дъното на конюшнята. — Оседлай Орейндж Блосъм.

— Сега ли?

— Ще ти бъда много признателен, ако успееш да се справиш с тази работа до утре — отвърна сухо Алекс.

Високото момче погледна Ники също тъй жадно, както и при първата им среща и се запъти да изпълни нарежданията на господаря си.

— Дамите използват дамско седло — обясни Алекс. — Ела да ти покажа.

Гласът му бе дълбок и изкусителен, късното слънце хвърляше златисти отблясъци върху кестенявата му коса. Той се усмихна над нея и разкри хубавите си бели зъби и очарователните трапчинки. Тя бе принудена да извърне очи, за да запази самообладание.

Алекс като че ли нищо не забеляза. Метна с лекота тежкото дамско седло върху чувал със слама и й помогна да се намести на тапицираната му седалка.

— Преметни крак около рога му.

Тя се подчини и постепенно играта започна да й харесва.

— Така ли?

— Не съвсем. Поизправи се малко.

Той я хвана за кокалчето, намести го грижливо, като я държеше за ханша с другата си ръка. Ники усети как пламна цялата.

— Така е по-добре — рече той тихо, но за разлика от преди гласът му прозвуча напрегнато.

— Орейндж Блосъм е готова — извика Патрик и Алекс като че ли изпита облекчение. Отидоха до момчето, което държеше юздите на една сивкава кобила.

— На двайсет години е — каза Алекс на Ники. — И муха не може да стъпче.

Не изчака да му отговори, грабна я за кръста и я намести върху кобилата. С добре премерени движения прехвърли единия й крак през рога на седлото, а другия напъха в стремето. Може конят да е толкова стар, че едва да се държи на краката си, но все пак бе приятно да поязди отново.

— Трябва да я насочваш с юздите — поучи я Алекс и й посочи как. — Стой изправена на седлото.

Ники се подчини, макар че едва се удържаше да не я пришпори през отворената порта и да изчезне като вихър из полето от захарна тръстика. Когато се стъмни, Алекс й показа как се язди в тръс и галоп.

— Ти си просто родена ездачка — каза той и тя се почувства малко виновна, че го е заблудила. — Ако искаш можем вечер да се упражняваме, докато се научиш достатъчно, за да излизаш навън от дворчето.

Ники грейна.

— Би било прекрасно.

Той я погледна някак особено.

— На колко години си всъщност?

Божичко, с какво бе събудила подозрението му? Трудно и бе да се прави на дете, след като бе положила всички усилия, за да изличи от паметта си своето детство.

— На колко съм години? — повтори тя въпроса му, за да спечели време.

— На колко точно?

Не можеше да се представи за дванайсетгодишна.

— На тринайсет — отвърна тя и се зарадва, че наоколо е толкова тъмно. — През октомври ще навърша четиринайсет. — На двайсет и четвърти октомври имаше рожден ден — поне за това не го излъга.

— Изглеждаш по-голяма.

— Наложи ми се рано да съзрея.

Той кимна, явно отговорът й го задоволи. Патрик дойде да отведе Орейндж Блосъм, която изцвили леко като я откарваха. Алекс нямаше никакво намерение да си върви. Застана до Ники, която се бе облегнала на оградата.

— Как стигна дотам? Защо си станала крепостна? Очевидно си добре възпитана. Как, за бога, попадна в затвора?

Ники се опря на парапета и вдигна поглед към високите дъбове, които се издигаха в далечината като сиви сенки. Угасна и последната светлинка, само луната и звездите огряваха дворчето пред конюшнята. Вече бе започнала да се пита дали той ще се заинтересува някога от миналото й. Не й се вярваше да го стори, но го очакваше едновременно с радост и страх.

— По време на кризата загубихме всичко. Баща ми почина внезапно и двете с мама останахме сами. Същата година умря и майка ми. Лекарите казаха, че получила удар, но аз мисля, че сърцето й се пръсна от мъка.

— Сигурно си имала към кого да се обърнеш за помощ!

„Към вашия баща“ — обвини го мислено тя. — „Към вашето семейство. Обърнахме се към вас, но вие не пожелахте да ни помогнете“.

— Повечето ни приятели бяха закъсали по-зле и от нас. Най-сетне реших, че ще е най-добре да се продам и да понауча това-онова, за да мога по-късно да се издържам сама. — Алекс я слушаше внимателно и тя придоби кураж да продължи. — Рамсесови купиха договора ми, за да ми помогнат — познаваха семейството ни от години. За нещастие малко по-късно самите те изпаднаха в затруднения. Продадоха ме на един мъж в Ню Орлиънс, който на пръв поглед изглеждаше напълно почтен… — Ники потръпна, щом си спомни за него. Винаги щом се сетеше за Лорен, я обземаше дълбок страх.

— Биеше ме винаги, щом се върнеше пиян, цялата бях покрита със синини. Веднъж ми счупи ръката… — Ники се загледа в далечината и се опита да не се поддава на ужасните спомени. — Зарадвах се, когато ме продаде. Все едно ми бе кой ще ме купи, исках само да се махна.

— Гу’син Алекс? — обади се изневиделица Лемюел, слугата на Алекс. — Гу’син Томас пристигна.

Алекс погледна надолу към Ники, разгневен от мъчителните спомени, които помрачиха лицето й. Мисълта за жестокостите, на които е била подложена, го задуши. Добре че не знаеше името на нейния мъчител.

Неволно бе свил длани в юмруци. Погледът му се премести от Ники на Лемюел, който търпеливо чакаше встрани.

Погали я по бузата, искаше му се да я утеши, но не намираше думи.

— Трябва да вървя — каза той.

Почти бе забравил за срещата си с Томас Деминг. Трябваше да прегледат новите транспортни договори и Томас предложи да дойде при него в плантацията. Но Алекс знаеше, че Томас просто обича излетите на село. Често гостуваше за цял ден в Бел Шен. Алекс също се радваше на компанията му, защото в негово присъствие можеше наистина да си отдъхне.

Ники му протегна ръка:

— Много благодаря за урока. Беше твърде любезно от ваша страна. Вече почти бях забравила какво значи да се отнасят човешки с теб.

Лицето на Алекс помръкна. Погледна я така, сякаш искаше да каже нещо, но си замълча.

— Не оставай до късно навън — рече той най-сетне, после й обърна гръб и си тръгна.

На път за дома Ники отново мина през конюшнята. Вътре бяха запалили фенери, миришеше на коне и прясно сено. Конярчето я спря на изхода.

— Да знаеш, малката, много храбро се държа, кат се има предвид, че не си се качвала на кон. — Той пъхна палци в гайките на синия си памучен панталон и й се усмихна отвисоко. Държеше се приятелски, беше висок, със светла кожа, кестеняви коси и кафяви очи, които не се виждаха ясно на светлината на лампата.

— Благодаря. — В плантацията работеха десетки ирландци. Прокудени от дълъг, изтощителен глад, хиляди от тях бяха имигрирали в Лузиана.

— Казвам се Патрик О’Фланъри. А ти?

— Ники Стоктън.

— Радвам се, че се запознахме, Ники — засмя се той весело и искрено. — Дамското седло си го бива, но ако искаш да се научиш да яздиш истински, трябва да възсядаш коня по мъжки. Аз мога да те науча.

— Мосю дьо Вилие ще ме научи да яздя — каза тя, макар че все още не можеше да повярва в това. Но нали й обеща, а Алекс винаги спазваше обещанията си.

— Разбирам, язди с него колкото щеш, но ако дойдеш с мен, ще разбереш как можеш наистина да изпиташ удоволствие от това.

Очите на Ники блеснаха. Патрик О’Фланъри приличаше на ласкател, но можеше и да греши.

— Какво имаш предвид?

— Ами ти продължи да се упражняваш, а някоя нощ ще изчакаме хубаво да се стъмни, ще си изберем двата най-хубави коня и ще препуснем на воля.

— Предлагаш да ги откраднем?

— Ами, просто ще ги изведем малко на разходка.

Звучеше прекрасно.

— О, как ми се иска да пояздя Наполеон — каза тя. Много й се щеше да почувства под себе си големия расов жребец.

— Него не може. Херцогът ще се разбеснее като триста дяволи, ако разбере, че сме взели Наполеон. Но всички останали…

В Бел Шен се намираха едни от най-ценните коне на света. Да ги поязди ще е наслада, каквато не бе изпитвала от години.

— И какво ще стане, ако ни хванат? По-рано Никол рядко се замисляше над последствията от своите действия. Но вече знаеше какво значи да те бият с пръчка.

— Е, сигурно ще ни накарат да работим допълнително. Досега не са ме били, така че няма от какво да се страхуваш.

Ники се засмя. Не се плашеше от допълнителна работа. Заслужаваше си да поеме този риск, ако може да поязди и вятърът отново да облъхне лицето й.

— Ще замина за няколко дена. Трябва да откарам едни коне на надбягванията. Ти продължи да се упражняваш, а като се върна, ще отидем да пояздим.

— Добре, Патрик, съгласна съм.

Преди срещата с Томас Деминг Алекс отиде да се изкъпе. Ламюел, старият негър, който му служеше за камериер, вече бе напълнил ваната и бе оставил до нея чистя дрехи: тъмносив фрак, виненочервена жилетка и тъмночервени панталони. На секретера от махагон бе сложена табла със студено месо, сирене, хляб, и плодове, а до тях — бутилка вино и кристална чаша с високо столче.

Засмя се на предвидливостта на стареца. По-късно щяха да им сервират вечерята в кабинета, но дотогава можеше да залъже глада си и с това.

Лемюел трепереше над него. Алекс реши да го попита как е ревматизмът му, за да се увери, че старецът не работи свръх силите си.

След кратката баня Алекс се избърса и започна да се облича. Всъщност трябваше да обмисли договорите, които Томас ще прегледа с него, но не можеше да откъсне мислите си от девойчето с медночервените коси. Като си припомни историята на нейния живот, той се зарадва, че я купи. Не можеше да понесе мисълта, че някой ще я измъчва, защото я харесваше. Не за първи път осъзнаваше това. Тя бе открита и пряма. Без никакъв фалш — нещо твърде необичайно за човек, преминал през толкова изпитания.

Не му харесваше само това, че се възбужда винаги щом се приближи до нея.

Господи, та тя бе почти дете. Е, може би не съвсем, но и далеч не бе толкова голяма, че да може с чиста съвест да я възжелае. Навярно изглеждаше просто зряла за възрастта си. Но тялото й още бе едва напъпило.

Къде бяха чувствените заоблености, които винаги го привличаха неудържимо, налятата гръд, за която копнееха ръцете му?

Знаеше, че това е чисто безумие. Но проблемът си оставаше. През цялото време, докато я гледаше на старата кафява кобила, той размишляваше над него. И му се стори, че намери решението.

След три, най-много четири години Ники ще порасне. И ако многообещаващите й природни прелести разцъфнат, тя ще се превърне в чудно красива жена. Тя го харесваше — той усещаше това. Трябваше й някой, който да се грижи за нея. Нима би могъл да си намери по-подходяща любовница?

Алекс бе търпелив, умееше да чака, когато се наложи. Инстинктът му подсказваше, че в случая си заслужава. Дотогава все ще успее да обуздае чувствата си. В края на краищата си имаше Лизет да му топли леглото, а скоро щеше и да се венчае. Алекс среса с доволно изражение тъмнокестенявата си коса, оправи маншетите на бялата риза с къдрички и слезе долу.

— Томас — възкликна той, като влезе в елегантния салон и протегна ръце. — Радвам се, че те виждам.

Стройният рус мъж в тъмносин фрак и шити по мярка сиви панталони се надигна и здраво стисна ръцете му.

— Томас не бе единственият, който желаеше да те посети. Надявам се, че нямаш нищо против, скъпи.

Алекс потрепна щом чу зад себе си приближаващия се женски глас.

— Клариса… — Той стисна изящните й длани в бели ръкавици. — Очаквах да се завърнеш едва след две седмици. — Приведе се, като внимаваше да не измачка елегантните й сребристосини поли и я целуна по бузата.

— За щастие Максуел се оправи по-бързо, отколкото очаквахме.

Максуел бе зетят на Клариса Едикот. Преди две седмици той се бе разболял и Клариса отиде при сестра си Маргарет в Ню Йорк, за да й помага.

— Освен това — каза тя и извъртя бледосините си очи. — Маргарет понякога е просто непоносима. — Щом тръсна глава, от старателно направената й фризура се отделиха белезникави къдрици и грозно се разхвърчаха. — Нямах търпение да се прибера.

— Радвам се, че отново си тук — заяви Алекс и Клариса засия. Тя бе висока, слаба и грациозна. Една хубава млада жена.

По произход бе англичанка, но родителите й се бяха заселили в Луизиана още докато беше дете. Фамилията Едикот притежаваше Елмтри, една от най-големите плантации за захарна тръстика в областта. Но всъщност бяха натрупали състояние от сечене на монети. „Едикот и къмпани“ осигуряваха метални пари за повечето южни щати, всеки от които имаше различни монети.

Клариса отстъпи назад, за да огледа Алекс. Забеляза бръчките, които умората бе изписала край очите му и изтощението, което не можеше да се прикрие.

— Както виждам, продължаваш да се съсипваш от работа.

В думите и се четеше загриженост, но и възхищение. Нейният род вярваше в ползата от упорития труд. За няколко години те бяха поставили основите на голяма фирма и Клариса искаше тя да се разраства и процъфтява.

— Исках да приключа по-рано, но полицата на Фортие има скорошен падеж и затова сме под пара.

Нямаше защо да я заблуждава. Като бъдеща негова съпруга тя държеше да знае истината и сама бе напълно откровена с него. Това бе част от споразумението им.

Влезе един слуга и донесе на сребърна табла две кристални чаши с бренди и една винена — с шери. Всеки взе чашата си и те насядаха пред мраморната камина, в която поради топлото време светеше не огънят, а ваза с лилави глицинии.

— Наистина е несправедливо — каза Томас. — Франсоа така опропасти плантацията, че сега ти се налага да работиш по четиринайсет часа на ден, за да закърпиш положението.

Алекс въздъхна и се облегна назад.

— Всъщност вината не е негова. Татко го знаеше какъв е. Никога не се е интересувал от бизнес. Баща ни изискваше прекалено много от него.

— Доколкото разбирам — заяви Клариса с присъщата й прямота, — баща ти е искал да ръководиш делата му във Франция и затова не му е оставало нищо друго, освен да повери плантацията на Франсоа.

— Да — съгласи се Алекс. — Напълно си права.

— Франсоа е егоистичен и разхайтен хлапак — отсъди тя. — По-добре да ти се махне от главата.

Алекс преглътна възраженията си. Макар да казваше истината, не беше редно да говори така. Но деликатността й бе чужда.

— В момента просто има проблеми. Ще се оправи.

— Добре ще е да побърза — каза тя. — Когато се венчаем, ще слеем Бел Шен и Елмтри. Няма да допусна той да пилее парите на Елмтри.

Алекс стисна устни. Бракът с Клариса нямаше да е лек. Но предимствата, които той щеше да донесе на Бел Шен и на неговия род, далеч надхвърляха евентуалните неудобства.

— За Франсоа отговарям аз, Клариса, не ти.

Като негова съпруга тя щеше да участва в решаването на семейните въпроси и това бе напълно справедливо, но той все пак си запазваше правото да има последната дума. Обяснил й бе това още преди да решат да се венчаят. Отсега си знаеше, че ще му се налага често да й го припомня.

Клариса като че ли внимателно обмисляше следващите си думи.

— Напълно си прав, скъпи. И понеже заговорихме за отговорностите, искам да ти кажа, че всъщност дойдох, за да си изясним този въпрос. Радвам се, че сте тук, Томас. Искам да изложите всичко най-детайлно, тъй че да бъде както си му е редът.

Алекс повдигна вежди, но нищо не каза. Клариса бе интелигентна жена. Каквото и да си бе наумила, сигурно бе в техен общ интерес.