Креолско сърце

Двадесет и четвърта глава

— Ники! — Алекс хвърли шапката си на Фредерик й влезе забързано в салона. От дни се подготвяше за този миг, но сега се притесняваше като ученик. Знаеше, че е налудничаво — та нали Ники го обичаше и той бе влюбен в нея.

Но Никол Сен Клер бе жена със самостоятелен ум и воля. Никога не знаеше със сигурност какво точно ще направи и това само разпалваше любовта му.

— Рам! — извика той. Учуди се защо къщата изглежда тъй пуста и студена. Когато никой не се отзова на повикването му, той отиде в трапезарията, после в кабинета, но не намери никого.

— Трябваше да ми спестиш усилията и да ми кажеш веднага къде е — каза той на Фредерик с тон, който би трябвало да прозвучи заповеднически, но всъщност бе просто радостен.

Слугата вдигна рамене. Ако бе в нормално състояние, сигурно щеше да забележи, че негърът се държи странно и стиска неодобрително устни. Но Алекс се втурна нагоре към стаята на Ники, вземайки по две стъпала наведнъж. Тя също се оказа празна.

— Даниел! — кресна той. Но вместо да изтича при него, французойката само подаде глава от вратата на слугинската стая и едва-едва се затътри.

— Къде е господарката ти?

— Замина заедно с Рам.

— С Рам ли? Но тя знаеше, че ще дойда. Къде отидоха?

Даниел сведе очи.

— Остави писмо за вас — рече тя и му подаде белия плик, на който Ники бе изписала името му с красивия си почерк. Сложила бе даже восъчен печат.

Алекс го счупи и зачете ситните редове:

Ръката му се разтрепери и изведнъж прохладният коридор му се стори направо леден. В писмото Ники му съобщаваше, че знае за наследството, както и за изплатения дълг към Фортие. Известно й е също, че въпреки всичко смята да се ожени за Клариса. Не го упрекваше. Само твърдеше, че знае колко много означава Бел Шен за него и разбира какви изгоди би му донесъл един брак с наследницата на фамилията Едикот.

Не, Ники не му отправяше упреци, а завършваше писмото си с молба той също да прояви разбиране спрямо нея.

Следваше подпис:

„С любов, Никол.“

Алекс се облегна на махагоновия парапет, а ръката му така трепереше, че жилавата хартия зашумоля и резкият звук отекна в мъртвешката тишина на дома.

— Къде е тя? — запита той, като думите едва излизаха от свитото му гърло.

— Не знам, мосю.

— Знаеш — отвърна Алекс с умоляващ поглед. — Кажи ми, за бога, кажи.

— Каквото и да кажете или сторите, господин херцог, не ще ме накара да я издам.

Алекс премигна, защото изведнъж сълзите забулиха погледа му.

— Мисля, че все пак ще ми кажеш, Даниел. Когато ти обясня.

Едва след шест дни пристигнаха в пристанището Галвестон. Това бяха най-тежките дни в живота на Ники.

Защото през последно време се бе отдала всецяло на Алекс и любовта й бе пораснала до безкрай. Никога не бе предполагала, че толкова ще й липсва. Колкото и отчаяно да се опитваше да мисли за нещо друго, тя непрекъснато се питаше къде ли е сега и дали тя също му липсва.

Непрекъснато си повтаряше, че вече й е все едно. Той бе доказал неоспоримо, че единственото важно нещо за него е Бел Шен и състоянието на фамилията му.

Станалото между тях бе минало-заминало — само миг от един изпълнен с грижи живот.

Дори пътуването бе мъчително. Бурята ги преследваше непрекъснато. През първите дни Ники се чувстваше толкова зле, че не можеше нищо да хапне и не ставаше от тясната койка.

Изглежда господ се смили над нея, като й прати Рам за придружител. Опитният моряк не страдаше от вълнението. Грижеше се за болните и дори помагаше на екипажа в тежки моменти.

А над Ники направо трепереше. Благодарение на неуморните му грижи тя най-сетне се посъвзе. Когато пристанаха в Галвестон, небето се заоблачи, предвещавайки дъжд. Леденият вятър напълно съответстваше на потиснатото й настроение.

Наистина, страхуваше се да се омъжи за абсолютно непознат човек и да замине в почти безлюдните земи, населявани доскоро само от диви индианци, но пък поне мензисът й започна веднага след като напуснаха Ню Орлиънс.

Трябваше да се радва, че не очаква дете от Алекс. И няма да обремени допълнително мъжа, който ще я вземе. Но не бе така. Детето щеше да е частица от Алекс, която завинаги ще остане при нея. Синът или дъщеря му щяха да са плод на любовта й към него. Един спомен от плът и кръв, който не ще й позволи да го забрави, където и да отиде.

Ники и Рам слязоха почти последни от кораба. Ники бе доволна, че отново ще усети твърда почва под краката си. В пристанището цареше оживление. Навсякъде търгуваха с памук. Но все пак нямаше такъв хаос, като в Ню Орлиънс. Те си пробиха път между матроси, заселници, свине, кучета, кокошки и крави и се насочиха към прашния път покрай брега. Ники разглеждаше смаяна селището, което твърде много се различаваше от големия град.

— За съжаление не е тъй хубаво като във Френския квартал — каза Рам.

— Но не е и така пренаселено — отвърна тя и решително вирна брадичка. Без да обръща внимание на гърления му смях, младата жена извади статията, която бе изрязала от вестника и още веднъж я прочете, макар че вече я знаеше наизуст.

— Трябва да се свържем с капитан Мерсер, ръководителя на групата. Той живее в хотел Галвестон, близо до централния площад. Къде ли ще е това?

Докато Рам оглеждаше дървените къщи и малките дъсчени бараки, носейки в едната ръка чантата си, а в другата — огромния й куфар, Ники отиде пра един мъж в униформа, застанал само на няколко метра от, тях.

— Извинявайте, господине, бихте ли ми казал как мога да стигна до площада?

Едрият мъж се засмя и белите му зъби просветнаха на загорялото лице. Острият вятър рошеше гъстите кестеняви коси.

— Лейтенант Брендън Траск, моряк от флота на щата Тексас, е на вашите услуги, мадам.

Траск. Името й звучеше познато. Като се вгледа в резките му, мъжествени черти, в паметта й изплува образът на също тъй едрия капитан Морган Траск, който командваше Сий джипси. Макар че косите и очите им имаха различен цвят, двамата си приличаха като близнаци. Запита се дали не са братя, но не каза нищо. Колкото по-малко хора знаят за миналото й, толкова по-добре.

— Добър ден, господин лейтенант — рече Ники. — Трябва да отида на площада.

— Ясно, мадам. Намира се точно на главната улица. Вървете оттук направо, докато стигнете до църквата. Там се намира и хотел Галвестон.

— Много ви благодаря, господин лейтенант.

— За мен бе удоволствие, мадам — и той отдаде чест.

Когато Ники си тръгна, Рам погледна предупредително лейтенанта. Високият войник само се усмихна и продължи да гледа след нея. Усети на гърба си — или по-долу — неговия поглед, и неочаквано се засмя.

Малко след това пристигнаха на площада, намиращ се само на няколко пресечки от пристанището. Макар че Галвестон бе градче, което изобщо не можеше да се сравнява с Ню Орлиънс, тук хората също се приготвяха за Коледа, до която оставаха още само две седмици. Витрините и вратите бяха украсени с хартиени гирлянди.

Ники се опитваше да не забелязва тези неща. Последните три коледни празника й бяха донесли само мъка. Нямаше основание да вярва, че този ще е по-различен.

Тя ускори крачка и стигна най-сетне до хотела — доста семпла дървена постройка, в която нае една стая.

— Капитан Мерсер сигур ши са зарадва да ви види, мадам — заяви портиерът. — Той вече събра ина глутница пощръклели… ъ-ъ, прощавайте, мадам, една група заселници, дето само чакат да грабнат някоя невеста.

Ники се насили да се усмихне.

— Къде мога да го намеря?

— Ши са върни за вечеря. Дотогаз си починети или пък разгледайти града.

— Много ви благодаря. Наистина имам нужда от почивка. — А най-вече искаше да остане сама. — Защо не се поразходите, Рам? Сигурна съм, че искате да огледате града.

— Нека първо да кача куфарите.

След известно време тя слезе пак във фоайето и намери човека, когото търсеше.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, мадам — Раймон Мерсер, мъж на средна възраст с дебели бакенбарди, я оцени само с един бегъл поглед.

— Много ви благодаря, капитане — Ники подаде малката си ръка и дебелият като буре мъж я разтърси.

— Защо не седнем? — предложи той. Настаниха се на малка пейка от орехово дърво.

— И съпругата ви ли ще пътува с нас? — запита Ники, като забеляза тънката златна халка на пръста му.

— Тя ще остане при сестра си в Галвестон. След няколко месеца трябва да роди. Последния път имаше проблеми, та сега решихме да не рискуваме.

— Да, разбирам. — Ники нервно мачкаше подгъва на кафявата си вълнена рокля. Недалеч от тях, облегнат на стената до камината, украсена с палми, стоеше Рам. Ники настоя да вечерят заедно в малкия ресторант на хотела. Имаше бифтек, картофено пюре и сос, а едрата фигура на Рам с подчертано ориенталските черти привличаше погледите.

— А останалите какви са? — запита Ники. — Сигурно са се явили и други жени, освен мен?

— Общо шест — рече капитанът. — Утре в ранина ще се срещнете пред хотела, за да изберете бъдещия си съпруг.

— Как… как ще стане това?

— Ами сигурно ще теглим жребий. Онази, чието име излезе първо, ще може първа да избира и така нататък.

— Това ми се струва… справедливо.

Капитан Мерсер я изгледа приятелски.

— Вие сте такава хубавица, че още тази вечер можете да излезете и да си намерите съпруг, ако искате.

Стомахът й се сви.

— Не — каза тихо Ники. — Ще си опитам късмета заедно с другите жени. Тези мъже поне са решили да изградят дом и да създадат семейство.

— Свестни момчета са, гарантирам ви. Може да не са първи хубавци или кой знае колко образовани, но когото и да изберете, лошо няма да видите. Тук жените са кът и никой няма да рискува да загуби своята.

Ники се засмя. Раймон Мерсер стана.

— Така, а сега трябва да вървя. Имам да върша още сума ти неща, преди да тръгнем утре.

— Много ви благодаря за поясненията, капитане. Ценя вашата любезност.

— За мен бе удоволствие, мадам.

Капитан Мерсер си сложи фуражката, отдаде чест и гордо излезе навън.

Когато си отиде, Рам се приближи до нея.

— Сигурна ли сте, че точно това искате?

— В момента почти в нищо не съм сигурна, Рам. Но вече реших и ще го направя.

Ники почти не можа да мигне до сутринта. Утре животът й щеше да се промени напълно. Дори Рам ще я изостави и тя ще поеме в тексаската пустош с някой мъж, когото дори не познава. Мъж, който очаква да остане при него завинаги, след като е дала веднъж съгласието си. Ники преглътна мъчително. Беше се любила само с един мъж. Алекс я възбуждаше дори с поглед, дори с леко докосване до бузата й. Какво ли е да лежиш до чужд човек? Дали ще е мил или грубиян? Дали ще й се стори отблъскващ или ще може да му се отдаде без отвращение?

Очите й се напълниха със сълзи. Тази нощ ще си поплаче за последно. Съпругът й не ще види сълзи в нейните очи. Каквото и да й струва, тя ще го направи щастлив. Помоли се на бога и тя да се почувства някой ден щастлива с него.

Ники прегърна тънката възглавница и си представи, че това е Алекс. Спомни си как я държеше в обятията си, чу отново гальовните му думи. От утре, закле се тя, няма вече да тъгувам за него, няма да се измъчвам със спомени за мъжа, когото напуснах. Ще го заличи от паметта си, тъй както бе заличила ужасяващите писъци на затворничките.

Ники преглътна, защото усети болки в гърлото и още по-здраво стисна възглавницата. Защо стана всичко така? Ех, ако я обичаше повече…

После сълзите й избликнаха неудържимо. Плачеше за мъжа, когото бе обичала и изгубила. За детето, което също бе изгубила. Не възпираше риданията си чак докато тънката памучна калъфка се напои със сълзи, искаше да изплаче цялата си мъка.

Утре започвам нов живот — закле се тя. До сутринта все ще намери кураж да поеме по избрания път.

— Добро утро, мадам.

— Добро утро, капитан Мерсер. — Дебелият мъж огледа лицето й и сигурно забеляза синкавите кръгове под очите й, пребледнелите бузи и безцветната усмивка, която нищо не можеше да прикрие.

Днес улиците на Галвестон не бяха тъй оживени, студът и вятърът бяха накарали повечето жители да си останат вкъщи. Ниски сиви облаци покриваха небето и острият вятър шибаше дебелата й вълнена пелерина. Макар че край тях минаха няколко каруци, тежко натоварени с денкове и строителни материали, най-оживено бе на пристанището, където непрекъснато приставаха нови кораби.

Ники последва капитана по дъсчения тротоар и той я отведе до групата жени, събрали се пред входа на хотела.

— Уважаеми дами — заяви капитанът, — позволете да ви представя Никол Сен Клер. Мис Сен Клер, това са Изабел Харви, Мария Гонсалес, Елеанор Хоскинс и Присила Фонтен.

— Добър ден — каза Ники.

Жените, които явно бяха не по-малко нервни от нея, просто й кимнаха, усмихнаха се или отвърнаха на тихия й поздрав.

— Мислех, че са шест — каза тя на капитана.

Мерсер вдигна рамене.

— И ние така се надявахме. Може шестата жена да пристигне по-късно, но нямаме време да я чакаме.

Недалеч от жените се бе насъбрала по-внушителна група мъже. Имаше всякакви: някои носеха велурени панталони, а други бяха облечени в домашнотъкани ризи и ленени панталони. Едни бяха избръснати, а други брадясали, с разрошени от вятъра коси. Някои се бяха постарали да се наконтят, намазали бяха косите си обилно с гел и носеха чисти бели ризи. Когато капитанът им махна да се приближат, от тях лъхна силна миризма на евтин одеколон.

— Мъжете да се строят — каза капитанът и Ники отново пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Силас — посочи той един мъж от тълпата, който се усмихваше очарователно, — вие ще теглите имената.

Капитан Мерсер извади шест листчета от джоба на ризата си, махна едното, на което бе името на отсъстващата жена, и ги хвърли във фуражката си.

Силас, тъмнокос, жилав и дребен мъж, теглеше бележките една по една и ги подаваше на Раймон Мерсер.

— Мис Харви, мис Гонсалес, мис Сен Клер, мис Фонтен и после мис Хоскинс. Дамите имат няколко минути на разположение, за да разгледат мъжете, след което трябва да обявят кого избират. Свещеникът ще пристигне всеки момент, а преди залез-слънце трябва вече да сме доста далеч оттук.

Ники нервно облиза устни. Мъжете потропваха и гледаха с очакване към жените. Изабел Харви, пълничка жена на около трийсет години, не си губи много времето.

— Ей оня там — каза тя и отиде при един едър мъж, който изглеждаше малко по-стар от нея, имаше издадена напред брадичка и топла усмивка. Като смъкна потната си шапка и се засмя, другите му заръкопляскаха с уважение.

— Матю Спрингър — представи се той. — За мен е чест, мис Харви.

Мъжете отново заръкопляскаха и Изабел се усмихна. Ники реши, че е направила добър избор.

— Мис Гонсалес? — запита капитанът.

— Си, сеньор. Готова съм. — Мария бе красиво, стройно момиче, младо, тъмнокосо, с блестящи черни очи. Мъжете явно я харесаха, макар да си личеше, че е бременна.

— Искам онзи мъж в края, ако той е съгласен. — Тя посочи дребен, мургав мъж, който също като нея бе от мексикански произход.

— Ще бъда добър баща на детето ти — обеща той и бузите на Мария пламнаха.

Мексиканецът я прегърна гордо и я отведе настрани.

Всички погледи се насочиха към Никол, която отвори уста да каже нето, но просто не можа.

— Мис Сен Клер? — попита настойчиво капитанът.

— Аз… аз… онзи джентълмен с карираната риза. — Тя посочи с трепереща ръка към един мъж, няколко години по-голям от нея, който надничаше между други двама. Беше висок и малко слабоват, но имаше лице на добряк и нежни сини очи. Той първо погледна ту единия, ту другия мъж пред него, после сведе очи към карираната си риза.

— Мен ли? — попита той с разширени от учудване очи.

Ники кимна. Избрала беше онзи, който и се стори най-безобиден, като се надяваше, че ще се отнася добре с нея.

— Дявол да го вземе! — Възкликна той. — Не мога да повярвам! — За момент тя си помисли, че ще й откаже. Но мъжът се засмя и излезе напред. — Да знаете, че съм страшен късметлия. — Всички се засмяха, а някои прошепнаха нещо подигравателно.

— Саймън Стилуотър се казвам, от Тенеси. Радвам се да се запозная с вас, мадам. — Саймън свали омачканата си шапка и й подаде слабата си, костелива ръка. Беше топла, но малко влажна. На Ники изведнъж й прилоша.

Докато капитанът викаше другите жени да направят своя избор, тя последва Саймън на една пейка, разположена по-встрани.

— Не се тревожете, аз добре ще се грижа за вас, мадам — заяви сериозно той.

Ники едва го чуваше какво говори.

— Вярвам ви, Саймън.

— След кат сегинка ще се венчайм и такова, значи, нали мога да ви наричам по име, а не мадам?

— Естествено — отвърна тя, но забрави да му каже малкото си име. От другата страна на улицата долетя екът на църковната камбана. Ники стана бавно, привлечена от този звън, който й напомняше за камбаните на Ню Орлиънс.

— Какво ви е, мадам? — запита Саймън, като забеляза страдалческото й изражение и отсъстващия й поглед.

— Няма… няма нищо. Само искам да остана за малко насаме. — Без да изчаква отговора му, Ники прекоси бързо прашната улица и полите й запърпориха, шибани от ледения зимен вятър. Като отвори тежките църковни двери, тя погледна назад и видя Рам да говори със Саймън, който кимаше утвърдително, вероятно в отговор на неговите предупреждения.

Ники кимна печално. Знаеше, че вече е привикнала към тактичната подкрепа на турчина, така както бе привикнала към силата и страстта на Александър, Ужасно ще й липсва.

Усети как буца заседна на гърлото й. Няма да плача, заповяда си тя. Никога вече няма да плача.

Стига толкова. Влезе в църквата, за да почерпи тук сили и кураж да продължи по пътя си. Прекръсти се и коленичи на една твърда пейка. Сбра молитвено длани. Погледът й се спря на меката светлина, струяща от олтарните свещи, и на разпятието. Започна да се моли.

Не помнеше колко време бе стояла така, усети само, че коленете я заболяха и, че Саймън Стилуотър кой знае защо не дойде да я потърси.

Но не неговият тънък, гъгнив глас наруши тишината в полупразната църква. Гласът, който достигна до ушите й и накара сърцето й да замре, звучеше тъй топло и познато.

— Значи предпочиташ да се омъжиш за съвършено непознат човек, вместо да останеш любовница на мъжа, когото обичаш…

Тя се обърна и го видя изправен до себе си. Макар челото му да бе набраздено от тревога и умората да бе белязала мъжественото му лице, той изглеждаше още по-красив, отколкото бе останал в паметта й.

— Помолих те да не идваш — прошепна тя. — Помислих, че ще ме разбереш и ще се откажеш от мен. — Алекс протегна ръка да я погали, но тя се дръпна.

— Никога не ще се откажа от теб — каза дрезгаво той.

Ники стана и го погледна в очите. Напрегна докрай волята си, за да произнесе думите, които сърцето й отхвърляше.

— Това е въпрос на чест — каза тихо тя. — Без чест животът нищо не струва.

— Да — каза той. — Научих това от теб.

— Моля те, Александър, моля те, остави ме.

Но той сякаш не чу думите й. Коленичи безмълвно до нея и взе в топлите си шепи леденостудените й ръце.

— Мадмоазел Сен Клер, аз те обичам повече от всичко на света. Не мога да понеса дори мисълта да живея без теб. Ще ми окажеш ли върховната чест да станеш моя жена?

Ники политна към твърдата пейка. Когато Алекс вдигна до устните си треперещите й пръсти и ги целуна, на очите й избликнаха сълзи и се изтърколиха по нежните бузи.

— Трябваше да те попитам още преди — обясни й той, когато тя не му отговори, — но исках да дам на Клариса шанс да запази реномето си. Затова изчаквах. — После измъкна от джоба на жилетката си малка кадифена кутийка и вдигна капачето.

На подложката от лъскав бял сатен грееше диамантен пръстен. Сред камъчетата, които блещукаха под светлината на свещите, имаше четириъгълен, гладък аквамарин с цвета на очите й.

— Алекс — промълви едва чуто Ники и протегна ръце към него.

Той я взе в обятията си и я притисна. После я целуна по косите и благодари на бога, че все пак бе успял да я намери навреме.

— Омъжи се за мен — прошепна и той на ухото и пъхна пръсти в меките й коси. — Тук и сега.

Той чу, че тя заплака тихо, после замълви непрекъснато името му, сякаш за да се увери, че наистина е при нея.

— Обичам те, Алекс — прошепна Ники през сълзи. — Обичам те до смърт. — Тя обсипа бузите и врата му с нежни целувки и най-сетне впи устни в неговите.

Алекс потръпна. Никога не бе преживявал толкова сладко, опияняващо докосване.

— Слава богу, че те намерих. Трябваше да ти направя това предложение много по-рано. Такива мъки причиних и на двама ни… Ще можеш ли някога да ми простиш?

— Не биваше да се усъмнявам в теб. Трябваше да ти имам доверие.

— Ще те обичам вечно, мила моя. Никога не се съмнявай в мен. — Той взе пръстчетата й, целуна ги топло, сластно, а Ники се притисна до него и отговори на целувката му с не по-малка страст.

След малко я пусна и каза:

— Но ти още не си ми отговорила.

Ники се усмихна и отново го целуна.

— Мисля, че вече дадох дума на друг — подразни го тя. — Какво ще правим с моя годеник?

— Саймън Стилуотър великодушно се отказа от претенциите си… след като разбра, че си моя.

Ники се засмя.

— В такъв случай, господин дьо Вилие, ще отговоря на тъй трогателно зададения ти въпрос, че с гордост ще стана твоя жена.

Алекс я целуна. И дългата му, чувствена целувка разбуди у двамата желания, за които църквата не бе най-подходящото място.

— Обещавам ти, че няма да съжаляваш.

Ники грейна.

— Досега не съм съжалила за нито един миг, прекаран с теб.

После го хвана подръка и той я поведе право към олтара. В този момент през страничната врата влезе дребен чернокос свещеник, чието дълго расо се влачеше подире му.

— Мога ли да направя нещо за вас? — запита той.

— Отче, знам, че молбата ми е малко необичайна, но ние трябва да се венчаем незабавно. — Той се усмихна чаровно на Ники. — Искам да отведа тази дама час по-скоро в леглото, но без да уязвя честта й.

— Алекс!

Той се усмихна още по-широко.

— Е, отче?

Дребничкият свещеник никак не бе изненадан.

— Има случаи, синко, когато ми се налага да поизменям правилата. Този ми изглежда точно такъв.

Алекс се обърна към Никол.

— Като се върнем вкъщи, ще вдигнем голяма сватба, но повече няма да рискувам отново да те загубя.

— И аз — добави тя. — Обещавам ти, че вече няма да бягам от теб.