Креолско сърце

Трета глава

Кършейки ръце, Никол стоеше до блестящото черно ландо, оставено на Роял стрийт пред една табелка, на която пишеше: Томас Б. Деминг, адвокат.

От едната й страна стоеше посивял стражар, а от другата — също тъй посивял негър, облечен в елегантна червено-златиста ливрея.

Стражарят извади от джоба си часовник и вдигна капачето.

— Подранили сме с няколко минути.

— Ще дойде — каза старият негър. — Ще пристигне навреме.

Така и стана.

Никол тъкмо погледна към ъгъла на улицата, когато високият, широкоплещест мъж зави и се отправи към тях. Ники премигна веднъж, после втори път и политна към каретата, за да се хване за нея. Не може да бъде!

Но беше истина. Да, това бе той, Александър дьо Вилие. Навсякъде би разпознала това лице. Когато през тежките времена на слугуването се свиваше на тесния одър, за да се стопли, или когато трябваше да търка грубия под или да мие планини от мръсни чинии, тя си мислеше за него и се питаше какво ли прави. Питаше се също дали ако животът й се бе стекъл иначе, той би дошъл да я навести — толкова й се искаше да е така.

Гледаше го как се приближава, взема документите й от надзирателя и й хвърля бегъл поглед. Щом очите му се спряха на нея, сърцето й се разтупка. Дали ще я познае? Мили боже, помоли се тя, моля те, нека не ме познае.

Не можеше да понесе мисълта, че му се явява в мръсни дрипи и със сплъстени коси. Ами ако тъкмо затова я е купил? Спомнил си е за нея и е дошъл за втори път да я спаси. Сърцето й заби лудо и парцалите, с които бе пристегнала гърдите си, взеха така да я стягат, че остана почти без дъх.

Мъжът връчи на надзирателя платежно нареждане, както бе обещал. Кочияшът зае мястото си на капрата. За миг Ники изтръпна от страх, когато две кафяви очи се приковаха в нея и една едра длан привдигна брадичката й. Той й хвърли преценяващ поглед, после мрачните му очи опипаха първо покритото й с кал и мръсотия лице, а сетне се плъзнаха по роклята й, чието деколте зееше празно и провиснало.

Странен блясък озари лицето му и тя се запита дали не изразява всъщност неговото разочарование.

— И никакви кражби в Бел Шен, чу ли? — каза той. — А сега скачай в каретата.

Тези груби думи разсеяха надеждите на Ники. Тя беше просто негова собственост, нищо повече. Изобщо не я беше познал.

Преглътна буцата, заседнала на гърлото й, за да удържи сълзите, които напираха. Колко глупаво бе да вярва, че той ще се позаинтересува коя е — а тя за нищо на света няма да му признае. Баща й бе ходил в Бел Шен да моли за помощ, но бе получил отказ. Никол подслуша зад вратата на кабинета му неговите думи след завръщането от плантацията.

— Франсоа е точно такъв, какъвто го помня — каза той на майка й. — Егоистичен и равнодушен. Заяви, че баща му бил прекалено щедър, но той бил бизнесмен. Трябвало да се грижи за собствените си интереси и брат му напълно споделял това убеждение.

Никога нямаше да забрави отчаяното изражение на баща си и сълзите на майка си.

Ники потисна печалните спомени и седна срещу едрия мъж в скъп, тъмнозелен фрак. Внимаваше да не вдига очи, тъй както се бе научила в затвора, но не се сдържа и крадешком го погледна. Установя, че той я наблюдава с не по-малко любопитство. Знаеше, че трябва да отвърне очи, но просто нямаше сили да го стори.

Изглеждаше също тъй прекрасен, както си го спомняше. Сега излъчваше зрялост, която тогава още липсваше у него. Брадичката му бе волева, чертите бяха станали малко по-резки. Чувствените трапчинки край устните бяха изчезнали, а около очите се очертаваха бръчки. Изглеждаше състарен, сякаш отговорността, която вече носеше, му бе отвела младостта.

Веднага забеляза, че е гневен и се запита дали тя не е причина за това. Когато продължи да я гледа безмълвно, сякаш му се искаше да изчезне от погледа му, усети как у нея бавно се надига гняв.

— Аз не съм крадла — заяви тя най-сетне. С нищо не бе заслужила онова, което я сполетя през последните три години. С абсолютно нищо!

— В документите ти пише друго. — Той протегна към седалката й мускулестия си, дълъг крак. — Твърдят, че намерили в гащичките ти смарагдовата брошка на твоята господарка.

Ники пламна. Как може да говори тъй спокойно за нещо толкова интимно?

— Господарката ми наистина намери там смарагдовата си брошка и в това няма нищо чудно, защото сама я бе сложила там.

— И защо ще го направи? — попита той с неприкрита ирония, като се облегна назад. Плещите му бяха толкова широки, че почти покриваха червената кожена тапицерия.

— З-защо ли?

Побесня от обвинението, което се четеше в погледа му. Искаше й се да му изкрещи в лицето цялата истина, но за бога, не можеше да му каже, че жената просто ревнуваше. Никога нямаше да повярва, че една жена може да ревнува от дванадесетгодишно момиче!

— Не знам — излъга тя и й се прииска да потъне в земята от срам. Вместо това обаче изопна гръб.

Очите на французина станаха още по-сурови.

— Е, може да си сигурна, че няма да пъхна бижута в гащичките ти, така че внимавай да не ги открия там.

Ники така си прехапа езика, че я заболя. Той за какъв се смята?

— Необходимо ли е непрекъснато да споменавате за бельото ми? — Тя така силно стисна челюсти, че почти изсъска.

— Да не искаш, да кажеш, че имаш бельо?

Очите й се разшириха.

— Вие… вие не сте джентълмен!

Александър се усмихна. Трапчинките му се появиха отново.

— Радвам се, че все още показваш нокти. Я ми кажи, на какво се дължи това, че една малка уличница като теб говори така перфектно английски?

Малка уличница! А тя си мислеше навремето, че баща му може да й помогне.

— След като ме смятате за такова нищожество, защо купихте договора ми?

Усмивката на Александър угасна. Погледът му се спусна по окъсаните й, мръсни дрехи и по сплъстената коса, която тя напразно се опитваше да прикрие под качулката.

— Исках да се позабавлявам.

След тези сурови, недвусмислени думи в купето настъпи мълчание. Дочуваше се само въртенето на колелата и чаткането на конските копита по паважа. Сърцето на Ники удряше по-силно и от конските подкови. Искал да се позабавлява. Дъщерята на Етиен Сен Клер, одрипавяла и мръсна, ще трябва да го забавлява. Беше вече достойна само за присмех, или ругатни.

И какво забавно намираше един мъж като Александър дьо Вилие в такова жалко създание като нея? Докога ли ще чака така, със свит стомах, да разбере?

Сякаш в отговор на нейния въпрос колелата замлъкнаха и кочияшът скочи на земята, като отвори широко вратата на купето.

— Пристигнахме, гу’син Алекс.

Той скочи навън и кочияшът помогна на Ники да слезе.

Господарят посочи към вътрешността на каретата.

— Почисти добре тапицерията, Укиа. Тя положително има въшки.

В този миг Никол Сен Клер, някога обожавана красавица, с която баща й се гордееше, поиска да умре на място. Най-ужасното бе, че той беше прав.

Преглътна тежко и сведе поглед. Никога няма да покаже на този французин колко дълбоко я обидиха думите му. Може и да изглежда ужасно, но в жилите й тече кръвта на Сенклерови.

— Къде отиваме? — попита тя, след като преглътна сълзите си.

— Ще те заведем да се изкъпеш. — Той я погледна мрачно. Дори радостта от предстоящата баня не приглуши мъката й. Само се молеше да не й проличи.

Преминаха през порта от ковано желязо и навлязоха в добре поддържана градина, в която цъфтяха жасмин и орлов нокът. Птички пиеха вода от малък мраморен шадраван. В дъното се издигаше розова двуетажна къща, която на цвят напомняше много родния й дом. Имаше бели первази на прозорците и балкон с перила от ковано желязо пред една от стаите на първия етаж. Александър отвори тежката входна врата от резбован кипарис и те влязоха във фоайето, където един слуга в ливрея с невъзмутим вид взе шапката и ръкавиците на Александър.

— Чий е този дом? — запита Ники, удивена от прекрасния паркет и щукатурите по тавана. Салонът бе покрит със скъпи килими, а върху масички от тъмно дърво стояха крехки порцеланови вази.

— Мой.

— Но аз мислех, че вие… — Мислеше, че той живее в Бел Шен или във Франция.

— Какво си си мислила? — попита рязко той.

Защо побесня така?

— Нищо.

— Мадмоазел — каза той иронично, — имате ли други въпроси или можем да се качим горе и да се погрижим за вашата баня?

Сарказмът му я накара да почервенее. Защо не бе останал в спомените й такъв — саркастичен и долен, какъвто бе в действителност? Вместо това тя си спомняше за хубавото му лице и за мига, в който я спаси на улицата в Ла Ронда. Наистина, външно не се бе променил, но през изминалите години тя бе разбрала, че външността на човека не е най-важното. Въпросът бе какъв е по душа.

Като повдигна мръсните си поли и си придаде, доколкото можа, самоуверен вид, Ники се заизкачва по стъпалата.

Една теснолика жена с бяла шапчица и престилка се появи горе в коридора.

— Бонжур, ваша милост — поздрави го тя на френски и Ники изтръпна.

Божичко, сега, след смъртта на Шарл дьо Вилие Александър бе станал херцог. Херцог дьо Бризон! Как не се досети?

— Казах ви да не ме наричате така — отвърна рязко Алекс.

— Пардон, мосю.

— И ви помолих да говорите на английски. И вие, и господарката ви имате нужда да се поупражнявате.

— Да, мосю — отвърна тя покорно.

— Предполагам, че още не се е прибрала.

— Не, мосю. Беше много ядосана. Каза, че няма да прекара нощта с една престъпница, дори ако вие присъствате, за да я развличате.

Алекс едва сдържа усмивката си. Както бе предрекъл Томас, Лизет бе побесняла от гняв. След като й съобщи, че ще доведе една крепостна от затвора за длъжници, тя явно бе хукнала навън. „Ако продължаваш да ме пренебрегваш — заяви тя гневно — ще те напусна завинаги“. Но и двамата знаеха, че няма да го стори.

Лизет имаше буен темперамент, който Алекс търпеше само защото показваше същата пламенност и в леглото, но бе сигурен, че никога няма да се откаже от удобството да бъде негова любовница.

— Стоплих вода, както ми наредихте — каза жената. Той погледна към момичето, което преглъщаше мъчително и нервно облизваше устните си.

— Как се казваше? — попита той.

— Аз ли? Ники Стоктън.

Той я огледа по-внимателно, опита се да разпознае нещо зад пластовете мръсотия по лицето й.

— Да имаш случайно роднини тук… някоя заварена сестра или братовчедка?

— Не.

— Срещнах някога момиче, което приличаше на теб. Същият цвят на косите, същите очи. Но беше по-голяма и бе французойка.

От години не се бе сещал за момичето от Ла Ронда. Учуди се, че въобще я помни.

— Във всеки случай тя не миришеше като теб — добави той безмилостно, защото още се измъчваше от мисълта, че бе поел отговорност за още един човек. Всъщност не можеше да си го позволи.

— Тя ухаете на теменужки. А ти миришеш така, сякаш си живяла в кочина.

Лицето на момичето пребледня като платно. Раменете, които изглеждаха гордо изпънати дори на тръжния подиум, сега провиснаха унило и сломено. Долната й устна трепереше, тя заби поглед в пода.

— Знам — каза девойката и думите й прозвучаха тъй тихо и с такава болка, че нещо го прободе в сърцето.

Алекс се почувства като магаре. Какво, по дяволите, му става? Обиждаше момичето още от първия момент, наказваше го заради собствената си глупост. При това малката с нищо не бе заслужила подобно отношение. Не беше нейна вината, че постъпи толкова неразумно.

Алекс повдигна брадичката й с пръст. От очите й бликнаха сълзи и се стекоха по бузите.

— Съжалявам, малката — рече той тихо. — Не си виновна ти. — Изтри с два пръста сълзите й и прокара следа по бледото личице, покрито с мръсотия. Усмихна й се извиняващо.

— Е, вече всичко е минало. Тук си на сигурно място и докато си спазваш задълженията по договора, нищо не те заплашва. Мари ще ти помогне да се изкъпеш и облечеш, а утре ще те отведа у дома в Бел Шен.

У дома. Колко време бе изминало, откак бе напуснала своя дом? Ники се уплаши, че Александър може да прочете копнежа по лицето й и се опита да не поглежда към него, но бе невъзможно. Също както бе невъзможно да не усеща топлината на пръстите му, подпрели брадичката й или да не чува приятния му тембър. Ядът му се уталожи и той я загледа загрижено.

После се обърна към слугинята.

— Погрижете се за нея.

Жената кимна, отведе я в една стая на горния етаж и затвори вратата зад гърба си.

Ники я усети как взе да разкопчава роклята на гърба й.

— Ако нямате нищо против — каза тя, когато прислужницата свърши, бих предпочела да снема останалото сама.

Не можеше да рискува. Трябваше й време, за да научи истината за семейство дьо Вилие. Приятели ли бяха или врагове? Дали бяха забравили за старата дружба между техните семейства или Александър дьо Вилие все пак щеше да й помогне?

Жената кимна.

— На леглото съм оставила старата униформа на дъщеря ми. Малко е износена, но е чиста. Мисля, че ще ти стане.

Щом Мари напусна стаята, Ники смъкна мръсните си дрехи и парцалите, с които бе пристегнала гърдите си. Малко я боляха, но бе щастлива, че се отърва само с толкова. Изведнъж се сети, че трябва с нещо да смени старите дрипи — изпита отвращение дори при мисълта да нахлузи отвратителните фусти.

Огледа се и забеляза една врата, водеща към съседното помещение. Открехна я едва-едва и видя, че зад нея има по-голяма стая, цялата в плюшове и дантели. Отвътре долиташе мирис на тежък парфюм.

Запита се чия ли е тази стая и тихичко се прибра в своето помещение, като се зае с маскировката си. Претърсването на стария, резбован шкаф с чекмеджета не донесе нищо, но на дъното на раклата от розово дърво откри чаршаф от муселин, който бързо разкъса на ивици и ги пъхна под черната униформена рокля на леглото. После отиде при голямата медна вана, поставена в ъгъла.

Водата тъкмо бе достигнала необходимата температура и Ники бавно се отпусна в нея. Ухаеше на рози.

Сети се, че някога наистина предпочиташе аромата на теменужките. Споменът изплува толкова отдалече. После осъзна и още нещо: Александър дьо Вилие си бе спомнил за нея. Поне смътно. За първи път след толкова години предишният й живот не й се стори чак толкова далечен.

Ники не можеше да се нарадва на банята и старателно се изтърка от глава до пети. За измиване на косите й бяха оставили шише, пълно с течност с остър мирис. Щом свърши тази работа, тя отново изтърка тялото си. Мари влезе още преди да е приключила с къпането и затова тя се отпусна по-надълбоко в сапунената вода.

— Недей да бързаш — усмихна се тя приятелски на Никол. Беше малко по-висока от нея, имаше посивяла коса и едро, но гладко лице. — Как ти беше името?

— Ники. Ники Стоктън.

— Ники — повтори жената с топъл, сърдечен глас, но изведнъж забеляза, че в стаята е тършувано. Усмихнатите й устни се свиха на тясна резка.

— Не е това, което си мислите — побърза да каже Ники, но Мари не я изслуша. Излезе с решителни стъпки от стаята.

Защо провалям винаги всичко — запита се отчаяно Ники, докато излизаше от ваната, бързайки да се изсуши. Опасявайки се, че Мария ще се върне още преди да се е облякла, тя пак пристегна гърдите си и надяна отгоре памучната блуза. Тънкият, излинял, но ухаещ на сапун плат й се стори върха на лукса, а черната униформа с колосаната бяла престилка — по-скъпоценна от моден парижки тоалет.

Среса косите си с четката със сребърна дръжка, сплете ги и ги зави на охлюв около ушите. После си сложи колосаната бяла шапчица, която покри до голяма степен лъскавите й, медночервени къдри. Щом се погледна в огледалото, забеляза, че полите й стигат на педя от пода, тъй че се виждаше кокалчето й, обуто в бял чорап и част от фустата — както бе модерно да ходят младите момичета.

Изглеждаше млада. Винаги бе имала невинен вид. Но женствените заоблености на тялото издаваха истинската й възраст. След като ги бе поприкрила, тя бе сигурна, че може да заблуди, когото и да е. Поне на първо време.

Докато чакаше Мария да се завърне, тя приседна на тапицираната табуретка пред тоалетката и се загледа през прозореца, от който се виждаше градината. Наслаждаваше се на прекрасните багри, но изведнъж вратата се отвори толкова рязко, че вихър премина из стаята. Вътре нахлу Александър дьо Вилие.

Буреносното му изражение бе красноречиво.

— Мислех, че добре си ме разбрала — заяви той. Гласът му отново прозвуча сурово. — Няма да търпя никакви кражби… — той спря насред дума. За миг му се стори, че е сбъркал стаите. Момичето, втренчено в него, нямаше нищо общо с малката скитница, която бе купил на търга.

— Благодари се на бога, че Фортие не можа да те огледа добре. Сигурно щеше да даде две хилядарки.

— Две хиляди? — изписка тя и скочи. — Дали сте за мен толкова пари?

— Да, но вече съжалявам за това, уверявам те.

За бога, точно така беше. Момичето бе още почти дете, а само като я погледна, усети присвиване в слабините. Косите й имаха цвета на нов меден грош, а очите й бяха аквамаринови. Пълните устнички аленееха примамливо. Господи, никога досега не го бе привличало толкова силно едно девойче.

— За последен път те предупреждавам — заяви той. — Ако не искаш да се озовеш пак на тръжния подиум, трябва веднага да промениш поведението си.

— Моля ви, напразно ме подозирате. — Лошо й стана само при мисълта, че може отново да я пратят за продан. — Аз… само разглеждах всички тези хубави вещи. — И изведнъж осъзна, че това бяха женски принадлежности. Дантели и тежък парфюм. Алекс бе женен! — Аз… аз просто не можах да се въздържа.

Алекс я погледна в очите и разбра, че лъже. Искаше й се да умре.

— Тези хубави неща не са твои. Добре е да го запомниш.

— Мосю дьо Вилие — каза тя и повтори името му така, както го бе произнесла прислужницата, като внимаваше да говори с лек английски акцент. — Благодаря ви за всичко, което направихте за мен. — До този момент. Не бе забравила заплашителните му думи: той очакваше тя да го забавлява. — Няма да ви окрада. Давам ви честната си дума.

— И колко струва честната дума на една крадла? — Отговорът се четеше в погледа му: ни пукнато пени.

— Не съм крадла. Знам, че не ми вярвате, но това е самата истина. Никога не съм вземала нищо чуждо. А що се отнася до честната ми дума, аз държа на нея повече, отколкото на всичко друго. Само тя ми остана.

Алекс се загледа по-внимателно в нея и забеляза както прямия й поглед, така и вирнатата брадичка. Този път казваше истината. Сигурен бе в това. В Бел Шен живееха стотици хора. Стотици хора, за които той носеше отговорност. Бързо се бе научил да преценява мъжете и жените и рядко грешеше.

— Добре, Ники. Вярвам ти.

— Наистина ли? — тя го погледна тъй изненадано, че той едва сдържа усмивката си.

— Нали ти казах. — Протегна ръка към нея, но момичето продължаваше да го гледа като недоверчиво зверче. Той не отдръпна ръката си и изчака тя да се убеди в почтените му намерения, преди предпазливо да я поеме. Мъничките й, топли пръстчета изчезнаха в лапата му, но още повече го трогна нейната усмивка. Виждаше я едва за втори път, но вече не съжаляваше, че е платил за нея.

— Предполагам, че напоследък не са те прехранвали.

При мисълта за ядене тя неволно облиза устни.

— Не са.

— Защо не отидеш долу да попиташ готвачката няма ли да се намери нещо за теб? Казах й, че ще се отбиеш при нея.

— Благодаря — каза тя, но не помръдна от мястото си.

— Хайде, върви — настоя господарят й.

Тя му се усмихна отново и изчезна. В стаята цареше полумрак. Едва сега Алекс забеляза, че навън се бе стъмнило.

Когато за последен път гостува в Бел Шен, Ники беше още дете. Твърде малка, за да запомни огромния бял господарски дом, който се извисяваше на два етажа и половина плюс тавана. Десетки колони обграждаха всеки етаж, така че образуваха широка галерия, зад която стаите оставаха прохладни и през лятото. Широкият вълнообразен покрив, обсипан с множество малки капандури, се спускаше от двете страни на къщата под високите комини.

Но още щом каретата затрополи по обградената с дъбове входна алея, Ники си спомни за чудно хубавите полици на камините от благороден черен белгийски мрамор и за прекрасните полилеи от розов кристал, които осветяваха фоайето. Колкото и луксозно да бе имението Медоууд, в сравнение с Бел Шен то изглеждаше направо сиромашко.

Изскърцването на колелетата по обсипаната с мидени черупки площадка подсказа, че са стигнали пред входа. Алекс й помогна да слезе и двамата влязоха в къщата.

— Докарах ви помощничка — каза той на икономката. — Ники, това е мисис Леандър. Тя ще ти покаже всичко.

Мисис Леандър, едра жена с посивели коси, почти с половин глава по-висока от Ники, я хвана здраво за ръката и я отведе в малка мансардна стаичка на третия етаж.

— Една прилежна слугиня никога не е излишна — заяви тя многозначително.

— Ще се старая много — обеща девойката.

Прекара една неспокойна нощ в непознатата обстановка, като непрекъснато се мяташе в леглото. Трепереше, макар че в стаята бе топло. Присъни й се Арман Лорен. В кошмара й присвяткваха свити юмруци, чувстваше как счупените от бой кости се забиват в плътта й. Всичко тънеше в кръв и непресъхващи сълзи.

После чу заплашителния смях на надзирателите и ужасените викове на жените.

Ники подскочи. Нощницата й, мокра от пот, бе прилепнала за тялото, а сърцето й биеше лудо. Едва след момент осъзна, че нищо не я заплашва и топлината на стаята проникна в нея. Паяжините на страха изчезнаха и веселите шарки на завивката я успокоиха.

Придърпа до брадичката си жизнерадостните розови карета, опипа ги почти със страхопочитание и най-накрая отново заспа.

Изминаха две седмици. Оттогава бе виждала Алекс само няколко пъти, но вече бе натрупала някои наблюдения. Забеляза, че домакинството му се води добре и че работата й няма да е особено изнурителна. Заета бе главно в лятната кухня извън господарския дом и обикновено привършваше малко след вечеря, често даже, преди да се стъмни. В събота или в неделя следобед беше свободна, също като работниците от плантациите.

В една малка енорийска църква, построена специално за работниците, всяка неделя отслужваха литургия. Ники ходеше на нея, макар че иначе странеше от другите. Позволяваха й да се разхожда почти из цялата плантация. През последните три години не се бе радвала на такава свобода.

Що се отнася до Алекс — ако зависеше от госпожа Леандър и от останалите прислужници, сигурно Червено море щеше да се отвори пред него. Те през цялото време трепереха над него и се тревожеха, че не ядял достатъчно и прекалено много се блъскал. Ники усещаше как все повече се увлича по него.

— Защо жена му живее в града, след като той прекарва тук повечето си време? — запита тя уж между другото.

— Мосю Алекс не е женен — отвърна й Даниел льо Гоф, камериерката, която отговаряше за стаите на горния етаж. Тя беше ниско, възпълничко глуповато момиче с игриви сиви очи. В нея имаше някаква селска хубост и гъстите й кестеняви коси лъщяха на слънцето, чиито лъчи падаха косо през отворения прозорец. — Но си има разни приятелки.

— Да не искаш да кажеш, че има… любовница?

— Мадмоазел Лизет го… забавляваше напоследък, но…

Щом чу тежките стъпки на госпожа Леандър, Даниел млъкна.

— Много е малка, за да й приказваш такива неща — заяви икономката. — Като порасне и се омъжи, сама ще разбере кое как. — И тя подритна към тъмнокосото момиче метлата, която бе захвърлило насред стаята. — А сега — на работа.

С малко по-топъл глас се обърна към Ники:

— Що се отнася до вас, млада госпожице, долу ви чака цял куп сребърни съдове, които трябва да излъскате.

Ники я последва в трапезарията. Наистина обичаше тази добросърдечна жена. Но мислите й бяха твърде далеч от количката за сервиране, отрупана със сребро.

Само Алекс и неговата любовница й бяха в ума. Лизет. Жената, която живееше в градската му къща на Толуз стрийт. Знаеше, че има такива жени, но никога не ги беше виждала. Шушукаше се, че Ричард Пакстън, последният й господар, имал любов с омъжена жена, но това бе нещо друго. За да бъде нечия любовница, една жена трябва да е приказно хубава, умна и съблазнителна. Убедена бе, че любовницата на Алекс притежава всички тези качества и дори много други и това кой знае защо й развали настроението.

Ники бе едва от две седмици в Бел Шен, когато пристигна Франсоа дьо Вилие, а заедно с него започнаха и първите неприятности.