Креолско сърце

Петнадесета глава

Ники почака на кея, докато Алекс купи билети за връщане. Следващият кораб бе Анибал, далеч по-луксозен параход от Мемфис лейди.

Край тях бе пълно със смеещи се деца, хванали се за полите на майките си. Дамите, предимно плантаторски съпруги, бяха облечени в елегантни рокли от коприна и дантели, носеха изящни шапчици и снежнобели ръкавици. Макар че в Монтаня гъмжеше от комарджии и други съмнителни личности, мнозина предпочитаха този пристан заради удобното му географско положение.

Чу се силният писък на сирената на блестящия, бял параход, чиито високи комини бълваха гъст черен дим.

— Параходът пристига! — изкрещя някой и настъпи суматоха.

Сърцето на Ники също заби по-учестено, когато видя да се приближава величественият кораб. Анибал бе лакиран в бяло и червено и се издигаше на четири етажа над водата. Той бе въплъщение на човешкия стремеж да се съчетава скоростта с красотата. Надолу по течението достигаше скорост над петнайсет възела и заедно с товара си можеше да поеме триста и петдесет пасажера.

— Готова ли си? — попита Алекс, който бе застанал отново до нея.

Тя му се усмихна.

— Никога не съм пътувала с толкова луксозен параход.

— Тогава никога няма да забравиш вечерта, която ни предстои.

Тя му обърна внимание, че двамата съвсем не са облечени подходящо за вечеря в елегантния салон. И че сред пътниците сигурно ще се намерят хора, които знаят кой е, знаят и за предстоящата му женитба с Клариса Едикот.

Той бе Александър дьо Вилие, херцог Бризонски. Можеше всичко да си позволи — и обикновено си го позволяваше.

Алекс я отведе на тексаската палуба, където се намираха каютите от първа класа, но я остави да постои до парапета, за да се полюбува на гледката.

— Аз ще се погрижа за багажа — заяви той — и после ще пообиколим кораба.

Не обърна внимание в коя кабина изчезна мъжът, но се замисли със свито сърце за сблъсъка, който ще настъпи тази нощ, ако той се опита отново да я съблазни. Ясно му бе заявила какво смята да прави и не смяташе да се отмята от думите си.

— Господи, не може да бъде!

Един спомен проблесна като светкавица у Ники, щом чу тези думи, прошепнати на френски. Рязко се обърна.

— Мишел! — възкликна тя, като видя приятелката си от детинство. Двете се прегърнаха, засмяха се и пак се прегърнаха, изтривайки сълзите на радост от бузите си.

— Не, просто не мога да повярвам — каза Мишел и отстъпи назад, за да огледа Ники от главата до петите. — Толкова често си мислех за теб и се питах какво ли правиш. Чух разни слухове… — Тя поклати глава и извъртя красивите си зелени очи, сякаш чутото е било пълна измислица. Кафявите къдрици, обрамчващи лицето й, подскочиха утвърдително.

Радостта на Ники угасна.

— След като вие се изселихте, положението в Медоууд се влоши. Татко умря. Малко по-късно си отиде и мама. Имахме дългове, купища дългове…

— Съжалявам. Не знаех…

Ники храбро се усмихна:

— Откъде ще знаеш? Вие вече бяхте заминали.

Мишел кимна.

— И ние едва се съвзехме. Но във Франция баща ми успя отново да натрупа пари. Миналата година се завърнахме в Луизиана. Татко купи нова плантация, на север от Батон Руж.

— Много се радвам. Баща ти винаги е работил толкова усилено.

— Къде живееш сега, Ники?

Зад рамото на Мишел видя приближаващия се Алекс, който ги оглеждаше внимателно. Само след секунди ще бъде при тях. Мишел ще разбере, че пътуват заедно и ще се възмути от скандалната им връзка.

Тя преглътна на сухо, защото не знаеше какво да отговори.

— Аз… живея в Бел Шен. Нали си спомняш, че баща ми и Шарл дьо Вилие бяха приятели.

— Младата дама бе така любезна да ни почете с присъствието си — допълни дипломатично Алекс, застанал до Никол.

Тя ги представи.

— Мишел Кристоф, Александър дьо Вилие.

Алекс вдигна до устните си тясната, покрита с ръкавица длан на Мишел.

— Приятно ми е да се запознаем, мадмоазел Кристоф.

Мишел поруменя.

— За мен е чест, мосю. — И отново се обърна към Ники, която се опитваше да запази спокойствие. — Значи се връщаш в Бел Шен?

— Мадмоазел Сен Клер има къща в Ню Орлиънс — отвърна вместо нея Алекс. — А вие, мадмоазел?

— Аз отивам на гости при една приятелка в същия град. Ах, Ники, не е ли прекрасно? Ще можем пак да се срещаме и да ходим заедно тук и там.

— Да… — кимна колебливо Ники. — Ще се радвам.

Мишел извади от джоба на роклята си черна кадифена панделка. На края й се полюшваше малко порцеланово часовниче.

— Леля Лаверн ме чака. Страхувам се, че вече е организирала нещо за тази вечер.

— Къде ще отседнете? Никол сигурно ще иска да ви види.

— На Роял стрийт, номер осемстотин и дванайсет. Но може би ще успея да намина в каютата ти, ако вечерята приключи по-рано. Кой номер е?

Никол пребледня.

— Триста — отговори Алекс. — Само на няколко метра от моята.

— Мишел прегърна Ники и изтича към стълбата.

Никол погледна учудено Алекс:

— Лъжата ти бе много галантна, но ако реши да ме посети, ще разбере истината.

— Сигурна ли си?

Ники леко се усмихна.

— С теб, Александре, човек никога не може да е сигурен.

Той гръмко се засмя.

— Както и с теб, мила.

Алекс наистина бе наел две отделни каюти. Никол му бе безкрайно благодарна. Чувстваше се изтощена и нервна. А мисълта, че ще й се налага да отблъсне Алекс, бе направо непоносима.

За нейна изненада вечерта премина приятно и без конфликти.

Двамата вечеряха в един усамотен ъгъл на централния салон под неоготическите греди на тавана, които бяха ликвидирани в бяло и украсени с позлата. Никога не бе виждала по-изискана обстановка, като се започне с преплетените мотиви на дебелите персийски килими, та до стъклописите по капандурите по покрива, през които светлината проникваше в помещението.

Масите бяха застлани с ленени покривки. В единия край на салона, дълъг сто метра, имаше огромен сребърен варел с вода, а другият се украсяваше от голямо огледало в позлатена рамка. След като се нахраниха, излязоха да се поразходят по палубата на лунна светлина. Той сякаш бе доловил умората й и дори вътрешното раздвоение, което я обземаше винаги в негово присъствие, и явно се стараеше да избягва всякакви неприятни теми. Накрая я изпрати до вратата на каютата й. Ники изтръпна, когато той се приведе над нея, но Алекс докосна съвсем леко устните й.

— Лека нощ — промълви той, отвори вратата и я затвори зад нея.

Ще разбера ли някога що за човек е? — запита се тя. Но бе прекалено изтощена, за да се впуска в размисли. Едва й стигнаха силите да се съблече, но най-сетне успя да свали дрехите си и се пъхна в леглото. На сутринта оставиха в Ла Ронда Цеке и Максимилиан и отидоха в Ню Орлиънс. В пристанището се виждаха кораби от цял свят, а десетките параходи се бяха подредили в дълга редица. Повечето от елегантните „плаващи дворци“, както ги наричаха, щяха да отпътуват следобед, докато малките корабчета непрекъснато приставаха и отплаваха.

На улица „Декатур“ Алекс спря един файтон и под тихото чаткане на конските копита поеха към Тулуз стрийт. Разстоянието до градската му къща бе малко. Далеч по-малко, отколкото би искала Ники. Когато кочияшът спря пред оградата от ковано желязо, тя си спомни как за първи път стъпи в този дом и стомахът й се сви на топка.

Не беше забравила онова жалко създание, което Алекс доведе в един ужасен следобед от затвора в края на май. Както и красивата креолка с гарвановочерните коси, която живееше тук като негова любовница. Какво ли е станало с Лизет? Дали не плаче сега за Алекс и за любовта, която ги е свързвала? Нали и Никол ще я сполети същата участ, когато Алекс й се насити?

— Ела, мила — каза той тихо и обгърна талията й с ръце, за да й помогне да слезе.

Без да го погледне Ники се остави да я отведе през градината, до входното стълбище, водещо към резбованата порта от кипарисово дърво. Вратата се отвори широко още преди той да почука. Пред тях стоеше като истукан Фредерик, но само след миг им се усмихна широко и намигна. Даниел дотърча по стълбите надолу, понечи да я грабне в прегръдките си, но се закова на крачка пред нея.

— Слава богу — вие сте жива и здрава. — Тя се прекръсти и погледна Ники с големите си сиви очи, които молеха за прошка. — Господин херцогът каза, че щели да ви пратят в затвора. Не знаех как да постъпя. Толкова, ама толкова се страхувах за вас. — И тя замачка полите с дебелите си пръсти.

— Не ти се сърдя, Даниел — Ники й подаде ръка и крепко стисна дланта й. — Постъпила си така, както си сметнала за добре. — Тя не добави, че с пристигането си Алекс я бе спасил от голямо нещастие, защото въпреки всичко бе убедена, че щеше да се измъкне и сама.

— Сигурно няма да останеш тук, при мен, в Ню Орлиънс? — запита тя, защото се сети за годеника й. — Какво прави Рьоне?

Даниел се изкиска.

— Нали казват, че раздялата разпалвала любовта. Може така да му домъчнее за мен, че най-сетне да определи деня на сватбата ни.

Ники се засмя.

— Нищо чудно. — После се обърна към Алекс. — И Фредерик ли си пратил тук?

— Да, заедно с Бетси. — Бетси бе жената на Фредерик. — Надявам се, че вече е по-добре… — запита той загрижено едрия негър.

— Бебето се усмири — ухили се Фредерик и белите му зъби блеснаха. — Остави майка си на спокойствие, ама като се роди, ще има да тича около него. — След шест месеца Бетси очакваше първата си рожба.

— Тя е силна жена — рече. Алекс. — Ще се справи.

Ники го погледна, понечи да го запита какво ли разбира той от бебета, но си замълча. Господарят на плантация като Бел Шен трябваше да разбира от всичко.

Алекс и се усмихна.

— Помислих си, че ще се почувстваш по-добре, ако имаш наоколо близки хора.

— Да, благодаря. Много си грижовен.

— Искам да ти представя още един приятел. — Той я отведе в салона, където, облегнат на мраморната камина, стоеше едър мъж с внушителни ръце и рамене. Носеше морскосини брезентови панталони и ръчно тъкана риза. — Никол, запознай се с Байрам Сит, мой стар другар. Запознахме се в Алжир.

Значи това бе турчинът, с когото се бе сприятелил в затвора.

— Мисля, че си ми разказвал за него. — По разменените погледи между двамата тя разбра, че е отгатнала правилно.

— Наричат ме просто Рам — рече мъжът със странен акцент и кимна леко, което можеше да се приеме за поздрав. — Казвайте ми Рам.

Точно така. Рам — ще рече овен. Точно на това приличаше. Черепът му бе обръснат до голо, клепачите му бяха без мигли и очите — леко дръпнати като при монголците. Гъстите черни мустаци висяха чак до брадичката му. Не бе виждала мъж с толкова масивни ръце и крака. Бяха широки колкото талията на дребен мъж.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас — каза тя.

— Рам ще поостане за известно време тук — заяви Алекс.

— Къде, в Бел Шен ли?

— Не, тук — повтори тихо той.

— Тук? — Какво ще търси мъж като тоя в градския му дом?

— Ще се погрижи да не ти се случват разни неприятности, докато аз съм зает с жътвата.

— Нищо няма да ми се… — Ники прекъсна изречението по средата, защото изведнъж се сети каква ще е задачата на едрия мъж. — Искаш да кажеш, че ще следи да не избягам оттук, така ли?

— Трябва ти време, за да посвикнеш.

— Значи той ще е моят надзирател. Ще ме държиш тук като в затвор.

— Рам ще се грижи за теб — обясни й Алекс с растящо недоволство в гласа. — Може да имаш нужда от помощ.

Ники пое дълбоко дъх, за да се успокои и едва тогава заговори:

— Струва ми се, че съм малко уморена — каза тя и тръгна към вратата. — Ще се прибера в стаята си.

Алекс не я спря, но я последва нагоре по стълбата. Настигна я в коридора, защото тя не знаеше в коя стая ще живее.

— Заповядай — каза той и отвори вратата към едно просторно помещение.

Стомахът на Ники се сви на топка. Нима очаква от нея да се настани в стаята на Лизет — само от тежкия сладникав парфюм на тази жена ще получи задух!

— Не може ли да получа друга стая? — попита тихичко тя, надявайки се той да я разбере.

Без да й отговори Алекс я дръпна вътре. За нейна изненада помещението бе напълно празно, с изключение на едно огромно легло с балдахин, заемащо цяла стена.

— Предоставям на теб да избереш мебелировката. Това е най-хубавата стая в цялата къща. Иска ми се да се почувстваш щастлива в нея. Надявам се да я подредиш по свой вкус. Леглото принадлежеше на баща ми. Много държа на него, но ако те дразни, ще наредя да го качат горе.

Ники се огледа, учудена от всичко, което правеше заради нея.

— Една нова мебелировка ще струва доста скъпо. Знам, че нямаш излишни пари.

— Това е нищо в сравнение със сумата, която дължа на Фортие. Подобни разходи вече нямат значение.

Стаята наистина беше чудесна. Току-що боядисана, с прекрасен паркет и капаци на всички прозорци. Беше много слънчева, имаше очарователен балкон с перила от ковано желязо, а долу се виждаше градината.

— Стаята е добра.

— Да наредя ли да изнесат леглото?

То също бе основно почистено: великолепната, ръчно резбована рамка от махагон блестеше. Махнали бяха дори матраците.

— Хубаво легло. За мен ще е чест да спя в него.

— Баща ми би бил щастлив, ако можеше да научи това.

Ники се изправи и каза:

— Едва ли щеше да се зарадва особено, ако научеше, че смяташ да го делиш с мен.

Алекс не можеше да отрече това. Шарл дьо Вилие би наредил да го нашибат с камшик, ако научеше какво бъдеще е подготвил за дъщерята на неговия приятел. Всъщност Алекс сам не знаеше защо постъпва така.

— Радвам се, че все пак ме послуша! Все някога ще се убедиш, че всичко е било за твое добро.

— Върви по дяволите! Изобщо не съм се подчинила. И не съм се отрекла от думите си. Не съм ти държанка и никога няма да стана!

Алекс стисна зъби и си наложи да запази спокойствие.

— Ще дойда пак след седмица. Разчитам дотогава да се вразумиш. — С тези думи той излезе решително и затръшна вратата след себе си.

— В ада да идеш дано! — викна тя след него.

Но Алекс отиде само до Бел Шен. Настъпи време за жътва и до Коледа щяха да работят денонощно. Всеки трябваше да застъпва по две от трите осемчасови смени. Странното бе, че работниците не се оплакваха от дългите тежки дни. По време на жътва във въздуха се долавяше някаква празничност, освен това имаха допълнителни дажби от уиски и тютюн, а накрая на сезона всеки получаваше надбавка и освен това удряше часът на любимия захарен бал.

Майката на Ники винаги помагаше според силите си на баща й по време на жътвата. А кой ще помогне на Алекс? Никой. Догодина вече ще е женен за Клариса. А тя, както я познава, сигурно ще му е наистина от полза. Ще изпълнява задълженията си на плантаторска съпруга не по-зле от Никол, а може би и по-умело от нея.

Ники седна отмаляла на дървената пейка до прозореца и се загледа навън. Сватбата на Алекс трябваше да се състои на десетия ден от новата година. Малко преди падежа на полицата на Фортие. Тоест след около два месеца. Преди това Ники трябваше да изчезне оттук, колкото и да я пазеха Алекс и Рам. Този път ще се подготви по-добре. Ще изчака бдителността на Алекс да отслабне. Ще се опита да опознае добре този Рам и да разбере всичките му слабости. Ще трябва да натрупа пари. И тогава ще избяга.

Междувременно ще се постарае да обзаведе стаята така, че да се хареса на Алекс. Що се отнася до желанието му да споделя с нея бащиното си легло — тя ще се съпротивлява с всички сили, за да не допусне това.

В петък я посети Франсоа. Тъй като дрехите й вече бяха пристигнали и Даниел ги бе окачила в един шкаф в своята стая, Ники бе в елегантна тъмно лилава рокля от серж, подходяща за хладния сезон.

— Предлагам да идем заедно на покупки — каза Франсоа. — Александър спомена, че имате нужда от зимни дрехи и от мебели за спалнята си.

Ще не ще трябваше да признае, че както винаги Алекс бе помислил за всичко.

— Наистина е много мило от ваша страна, Франсоа.

Изпиха по чаша силно черно кафе, което Ники така обичаше и опитаха великолепните френски сладкиши, които Бетси носеше всяка сутрин от пекарната. Малко по-късно напуснаха гостната и се приготвиха за излизане. В този момент се появи Томас Деминг.

— Исках да ви поднеса почитанията си — каза той. — И да се убедя, че вече сте се настанили.

— Благодаря, Томас. — Морскосиният фрак и светлосивите панталони му стояха като излети, а сините му очи светеха жизнерадостно.

— Съжалявам, но тъкмо се канехме да излезем — рече Франсоа. — Трябва да направим някои покупки. Можете да ни придружите, ако желаете.

Томас се усмихна закачливо.

— Наистина трябва да дойда с вас. Само за да ядосам Алекс. Но имам много работа…

На вратата се почука и те прекъснаха разговора си. Фредерик отвори. Навън стоеше елегантно облечена млада дама. В първия миг не видяха добре лицето й, защото слънцето ги заслепи. После Мишел Кристоф се втурна вътре изопната и явно разгневена, мина покрай Франсоа и Томас, без да им обърне никакво внимание и се разкрещя:

— А аз си мислех, че сме приятелки — нахвърли се девойката върху Ники. — Трябваше да ми кажеш. Аз щях да разбера.

Ники неволно се засмя. Откакто се познаваха, Мишел никога не бе повишавала глас.

— Струва ми се, че не се познавате — каза тя и бузите на Мишел придобиха цвета на розовата й рокля. — Мадмоазел Кристоф, да ви представя мосю Франсоа дьо Вилие, брат на Александър, и мосю Томас Деминг, неговия най-добър приятел.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас — каза Мишел, като хвърли кос поглед на Франсоа, а после впи очи в Томас, който я гледаше с възхищение. Мишел отново поруменя.

Едва сега Ники забеляза колко се е разхубавила приятелката й през годините, в които не бяха се виждали. Слабоватото, високо момиче се бе превърнало в очарователна, красива млада дама.

Все още бе стройна, но лицето й бе напълняло, а шията се извиваше грациозно. Зелените й очи, които меко сияеха на бледорозовото лице, бяха засенчени от гъсти тъмни мигли. Явно и Томас бе забелязал, че гърдите й, макар и малки, бяха твърди и съблазнителни.

— Отиваме на покупки — заяви Ники с намерение да отложи колкото може неприятните обяснения. — Ела с нас.

Мишел погледна към Томас, после към Никол и пак към Томас.

— Моля ви, простете, че избухнах така. Беше неучтиво. Надявам се, не си мислите, че съм толкова невъздържана.

— Всъщност е по-скоро плаха — подметна весело Ники.

— Щом сте приятелки, трябва да си говорите открито — рече Томас. И добави: — Ще се радваме, ако ни придружите.

— Само да не преча.

— Не, е никакъв случай — увери я Томас. — Първо ще минем по Чартър стрийт, а после ще обядвам в Ла петит Трианон.

— Вие май бяхте много зает — подхвърли Франсоа с явна ирония.

— Точно обратното. В момента имам нужда малко да се поразходя.

Целия ден обикаляха по улици и магазини. По настояване на Франсоа Ники си поръча шест нови рокли от най-фин серж, мерино и кашмир, както и масленозелена дреха за езда, която в града едва ли щеше да й бъде тъй необходима, както в Бел Шен.

Франсоа не я накара да купи балната рокля, която шивачката толкова й разхвали. Алекс едва ли ще води любовницата си по официални приеми.

Макар че това косвено напомняне за отредената й роля поразвали радостта й, Ники напълно се отдаде на удоволствието от вкусния обяд. След това избра няколко добре изработени старинни предмети за спалнята, включително и шкаф от розово дърво. За завесите купи бледорозов плат, който да напомня за Бел Шен, а за голямото легло с балдахин — завивки в подходяща тоналност.

Стаята сигурно ще изглежда прекрасно. Въздъхна, като си помисли колко малко ще остане в нея.

Томас и Мишел много си допаднаха. Ники се запита как ли се е измъкнала приятелката й от строгия контрол на леля си, но нищо не й каза. И двете бяха вече големи. Само че Мишел, за разлика от нея, се пазеше девствена за бъдещия си съпруг.

— Видях там един приятел — рече Франсоа и мекият му глас я изтръгна от мислите й. — Бихте ли ме извинили за момент?

— Разбира се.

Той влезе в елегантен магазин за мъжко облекло. Мишел и Томас се бяха улисали в разговор, затова Ники тръгна надолу по улицата да разгледа витрините. Щом стигна до магазина за мъжка мода, видя Франсоа да разговаря оживено с един красив блед младеж, приблизително на неговата възраст.

На ръст бе колкото Франсоа, но бе много по-слаб, имаше изпъкнали скули и добре очертани устни. Усмихваше му се почти любовно и се движеше тъй грациозно, сякаш се носи във въздуха. Когато се изчерви в отговор на някакво подмятане на Франсоа, той го докосна по бузата, а младежът притисна ръката му до сърцето си и я задържа почти неприлично дълго.

Ники имаше чувството, че наблюдава интимна сцена между двама души, обвързани с нещо повече от обикновено приятелство. Изглеждаха почти като влюбени.

Тя пребледня като ударена от гръм. Понечи да отвърне очи, но точно в този момент Франсоа улови погледа й. В продължение на един миг двамата се гледаха втренчено, после Ники се извърна.

Потресена и замислена, тя се върна при Мишел, и Томас. Почти нищо не знаеше за мъжете, които си падат по други мъже, но бе чувала, че има такова нещо. Не й бе известно какво представлява забранената им страст.

Но инстинктивно усети, че Франсоа е един от тях. Когато се завърна, той изглеждаше не по-малко пребледнял и разстроен от нея.

— Това беше Жан Пиер, стар приятел от ученическите години — обясни той, сякаш за да се извини, но избягваше да я гледа в очите.

След като я изпрати до вкъщи, побърза да се сбогува. Все още изглеждаше тъжен и умислен. Томас си тръгна с явна неохота и то едва след като Мишел му разреши да направи посещение у тях. Най-сетне двете млади жени останаха насаме.

— Харесва ти, нали? — запита Ники, когато приседнаха на тапицирания диван.

— Да, много е чаровен. И добре изглежда. — Мишел завъртя красивите си очи.

— И на мен ми е приятен. Мишел свали ръкавиците си.

— Радвам се, че се запознах с него, но всъщност държах да се видя с теб. Какви са тия истории, дето се приказват за теб? Не са истина, нали?

— Какво… какво си чула?

— Леля разправя, че си принадлежала на Александър дьо Вилие. Според нея всеки във Френския квартал знаел, че те е откупил за фантастична сума от затвора. Сигурно е искал просто да те спаси. Нали бяха приятели с баща ти.

Ники стана рязко и закрачи напред-назад пред камината. Нямаше вече какво да крие, не бе необходимо да лъже.

— Алекс ми помогна, така е. И ми стори много добрини.

— Какви добрини? — попита Мишел.

— Дълга история, Мишел. Но може би е достатъчно да ти кажа, че мина доста време, преди да изпитам доверие спрямо него. В един момент това стана. Мисля, че той държи на мен. Аз… аз се поддадох на чувствата си и извърших неща, за които сега съжалявам. Междувременно установих, че намеренията му спрямо мен били по-различни, отколкото предполагах. — Повече не бе готова да й признае. Нека Мишел тълкува думите й както си ще.

— Господи — прошепна тя.

— Мислех, че го обичам — каза тихо Ники, надявайки се, че приятелката й ще я разбере.

— А сега какво мислиш?

Ники въздъхна и седна пак на дивана.

— Сега вече сама не знам какво чувствам.

— Но ако го помолиш той сигурно ще те освободи от договорните задължения!

— Няма да го направи.

— Но защо? Баща му точно така би постъпил, нали? — Ники я погледна право в очите.

— И аз сто пъти си повтарях същото. Не разбирам защо не иска. — „Защото ме желае. Защото аз съм негова, а той не иска да пусне онова, което притежава.“ И все пак Алекс не бе тесногръд и не поставяше личното си щастие над всичко. Едва ли го прави само защото тя му принадлежи — но тогава каква е причината?

— Не мога ли да направя нещо за теб? — попита Мишел.

— Остани моя приятелка — отвърна тъжно Ники. — И това няма да ти е лесно. Учудвам се, че леля ти изобщо те е пуснала да дойдеш при мен.

Мишел въздъхна тежко.

— Честно казано, тя ми забрани да те посещавам. Но едно да знаеш. Бяхме приятелки и ще си останем такива. — Тя стана. — Каквото и да се случи, можеш да разчиташ на дружбата ми.

Мишел прегърна Никол.

— Ако имаш нужда от нещо, кажи ми.

— Алекс се грижи за мен — заяви с горчивина тя. Премълча обаче, че съвсем няма намерение да се отблагодарява за грижите му.