Втора глава

Ню Орлиънс, 1840

Никол Сен Клер се бе свила в ъгъла на влажната, миришеща на мухъл килия на ареста във Второ полицейско управление.

Върху грубо скована дървена маса мъждукаше бяла свещ и хвърляше ужасяващи, призрачни сенки върху влажните стени. Няколко униформени надзиратели стояха пред вратата, но не обръщаха никакво внимание на Никол. Изцяло бяха погълнати от разиграващата се сцена в друга малка килия, където преди два часа бяха вкарали две жени.

— Не мога да понасям виковете им — прошепна Ники и затисна ушите си с ръце. Ужасените писъци на жените и плъховете. Това бе най-мъчителното в този мрачен затвор. Закопняла бе за слънце. Зъзнеше още от мига, когато преди две седмици я докараха тук. Зъзнеше, чувстваше се самотна и умираше от страх.

— Скоро ще свършат — заяви Лорна Макинтош — пищното чернокосо момиче, което делеше килията с нея.

— Ох, да можехме някак да им помогнем.

Чу се смях, дълбок и презрителен, после шум от разкъсан плат. Жената кълнеше мъжете, но след няколко шумни удара замлъкна, а екотът от зверския побой накара Ники да потръпне от ужас. Неволно притисна към тялото си светлокафявата вълнена рокля, стигаща до пода.

— Единственото, което можеш да направиш — посъветва я Лорна — е да кротуваш и да се молиш да не стигнат до теб. — Лорна още имаше синини от боя, макар че надзирателите внимаваха да я удрят само там, където няма да се вижда.

До този момент Ники имаше късмет.

— Никога няма да забравя какво направи за мен — каза тя. — Каквото и да ми се случи.

Никол се бе запознала с шотландската си приятелка преди две седмици, когато, изпаднала в пълна истерия, бе хвърлена в затвора. Девойката бе избягала крепостна и в началото бе доста сдържана, но най-сетне сърцераздирателните ридания на Ники я разчувстваха.

— Замълчи — прошепна й тя и седна до нея на сламеника. — Нали не искаш да привлечеш вниманието им. Ако млъкнеш, може и да забравят за теб.

— Аз… аз съм тук по погрешка — промълви Ники. — Една ужасна грешка.

— Тъй си е. Никой човек не заслужава да го натикат в адска яма като тая. Само че трябва да се стегнеш. Няма да те държат кой знае колко. След две седмици ще те продадат. Тогава ще се измъкнеш оттук.

— Все ми е едно дали ще изляза някога оттук. Все ми е едно дали ще умра. Нямам къде да отида и никой не го е грижа за мен.

Лорна огледа бледото личице на Ники, огряно от свещта, и забеляза синкавите петна по бузите й, както и червеникавите къдрици, подали се изпод износената кафява качулка.

— Говориш като богаташка. Все някой се е грижил за теб. Пратил те е на училище и ти е осигурявал живота.

Ники притвори очи. Само преди три години животът й се бе променил напълно.

— Имах родители — прошепна тя, но това й изглеждаше тъй далеч във времето, че почти не си спомняше за него. Сякаш бе станало в някакъв друг живот. — Преди депресията притежавахме плантация край Бай Лафурше.

— Боже, какво хубаво място. Живяла съм там.

Ники се усмихна. Споменът предизвика печална нежна усмивка.

— Къщата ни беше двуетажна. Отпред имаше тънки бели колони и малки прозорчета на покрива от розови керемиди. Когато слънцето ги огрееше по залез, над тях засилваше най-хубавото розово, което съм виждала.

Ники преглътна буцата, която бе заседнала на гърлото й. Не беше ревлива, но сега имаше чувството, че цяла вечност е плакала.

— Значи по време на депресията загуби дома си, така ли?

Ники кимна. Изпита облекчение, че може да разкаже на някого онова, което дълго бе таила у себе си.

— Знаех, че татко има финансови затруднения… аз му помагах да води счетоводството… но едва когато умря, разбрах колко трагично е положението. Сърцето му не издържа… просто не можа да понесе мисълта, че ще загуби Медоууд… и че ще причини мъка на мама и на мен. — Сълзите потекоха по бузите й и тя се извърна.

— Давай нататък — настоя Лорна. — Излей си болката, за да можеш отсега нататък да мислиш за бъдещето си.

— За мен вече няма бъдеще! — извика Ники, внезапно озлобена от всички претърпени загуби. — И никога няма да има.

После се разрида още, по-горчиво. Лорна обгърна раменете й. В един момент риданията преминаха в хлипове, които не след дълго замлъкнаха.

Говориха си до късно през нощта. Лорна разказа за своята родна Шотландия и за семейството, което бе загубила.

— И аз си рекох — това ли е ползата от всичките ми молитви, които изредих, като тръгвах за Америка. — Тя сбърчи чело и се огледа в мрачната килия. — Е, не ми остава нищо друго, освен да намеря някакъв изход.

— Така каза и мама, когато татко почина, но вече сили не й достигаха. — Ники въздъхна съкрушено. — Опитах се да запазя плантацията, но беше твърде късно. Всичките ни приятели се бяха изселили — повечето загубиха като татко домовете и имотите си. Когато най-сетне дойдоха мъжете от банката, за да конфискуват всичко, мама ги посрещна с мускет на верандата. Опитаха се да поговорят с нея, но тя рухна на земята. Лекарят каза, че била получила мозъчен удар.

— И тогава ти заложи себе си, нали — довърши разказа Лорна и Ники не отрече.

— Не знаех какво друго мога да направя. Нямаше кой да ме приюти — единственият мъж, към когото можех да се обърна, бе един приятел на баща ми, дьо Вилие, но той бе починал същата година във Франция. По-младият му син, Франсоа, управляваше семейната плантация край Ню Орлиънс, но двамата с татко… не се разбираха.

— И на двете не ни е провървяло, знаеш ли — каза Лорна, — но като че ли болката е по-силна, когато дълго време са ти я спестявали.

— Търнърови — хората, които платиха за мен — наистина бяха много добри и договорът изтичаше, когато навърша осемнайсет, ако другите не бяха… — Тя потрепна при спомена за жестокостите на Арман Лорен и за онази лицемерна повлекана Адриан Плакстон, чиито лъжи я бяха вкарали в затвора. — Не съм си и помисляла, че ще се стигне дотам.

Но точно дотук стигнах, помисли си Ники и мислите й я върнаха към реалността. Стенанията от другата страна на коридора бяха преминали в ридания.

— Гледай на нещата от добрата им страна. Утре ще се измъкнеш от тази проклета дупка. Където и да попаднеш, по-лошо оттук няма да е. След година-две срокът на крепостничеството ти ще изтече и ще можеш да правиш каквото си щеш.

— Не година-две, а седем — отвърна с горчивина Ники. Трите години се бяха превърнали в десет. Цяла вечност. Тя отново притвори очи, за да потисне отчаянието, надигащо се в нея. — Не знам дали ще го доживея.

— Досега все някак си се оправяла, нали?

— Без теб бях загубена.

В онзи ден преди две седмици, когато надзирателите почнаха да нападат жените, Лорна, която бе девет години по-голяма от Ники, прочете ужаса по лицето й.

— Ти май не си била още с мъж, а?

— Не — прошепна Ники. Искаше да се отдръпне от вратата на килията, но не можеше да откъсне поглед от стражаря, който разтвори насила краката на жената, поразвърза отпред панталона си и заби коравия си член в нея. Молбите на жената да я пожали и отчаяните й опити за съпротива изглежда само го възбуждаха още повече.

Лорна впи пръсти в гърба на Ники, дръпна я встрани от жестоката сцена и я натика в ъгъла. Докато девойката гледаше ужасено към вратата и очакваше надзирателите да нахлуят всеки миг, Лорна взе нещата в свои ръце.

— Ще те скрием точно под носа им — заяви тя с пламенна решителност.

— Как?

С бързи и сръчни движения шотландката сплете косите й на плитки, нави ги около ушите й и й нахлузи дебела, мръсна качулка.

— Трябва да скрием гърдите ти — каза тя и Ники най-сетне разбра какво става. Откъсна широки ивици от фустата си и се превърза с тях, а Лорна така я пристегна, че девойката едва можеше да диша.

— И не забравяй да си свеждаш главата — предупреди я тя. — Никога не ги поглеждай в очите. С тая прическа и с плоските гърди изглеждаш на дванайсет-тринайсет годишна. Някои от тях си падат и по такива, но повечето предпочитат жените пред момичетата.

Така и стана.

Лорна не им се съпротиви и на Ники не й остана нищо друго, освен да наблюдава безпомощно как брутално я изнасилват. След две нощи те дойдоха отново. Междувременно Ники бе придобила кураж и въпреки протестите на Лорна бе готова за съпротива. Чакаше ги скрита зад вратата, с ниско дървено столче в ръце. Първият стражар се строполи в безсъзнание. Вторият, който служеше отскоро, се оттегли незабавно, като издърпа другаря си, проснат на пода. За техен късмет същата нощ докараха нова група арестантки и надзирателите веднага се нахвърлиха върху тях. От този момент нататък оставиха Ники и Лорна на мира.

— Може пък този път да те купи някой почтен човек — каза Лорна.

Утре Ники щеше да бъде продадена за трети път през последните три години, но за пръв път щяха да наддават публично за нея.

— Не ми се вярва. Вече не съм просто крепостна, а минавам и за крадла.

— Е, на дете като теб може да се простят някои дребни прегрешения. Моли се само никой да не прочете в документите ти на колко си години.

— Все ми е едно. Не може вечно да се правя на дете. Все някога ще разберат, че съм жена. Един господ знае какво ме чака тогава.

Лорна трудно можеше да отрече този факт. Приятелката й бе изискана, благовъзпитана млада дама, но съдбата сляпо раздаваше удари наляво и надясно и никой не можеше да обясни защо улучва едни, а не други. Ники би могла да води приятен живот и да се омъжи за някой почтен младеж.

Но не й бе съдено да има съпруг. Най-много — едно-две копелета. Имаше закони, които защитаваха крепостните, но мъжете, които ги купуваха, притежаваха достатъчно пари, за да потъпкват законите. След като бе вече осъдена — а и при това лице и тяло, скрито под жалките дрипи — за Ники нямаше спасение. Лорна въздъхна. Животът бе тежък.

От страх пред настъпващия ден Ники дълго се мяташе неспокойно на сламеника и по студения глинен под, след което цялата утрин кръстосваше килията. Тъй като слънцето не се виждаше, не можеше да прецени колко още ще трябва да чака, докато най-сетне провлечените стъпки спрат пред вратата й. Вероятно бе вече късно следобед.

— Сега е наш ред — каза Ники, когато чу да се отваря вратата на отсрещната килия.

После дочуха гласовете на жените, които надзирателите избутваха по коридора. Почти се виждаше застанала на тръжния подиум, докато всички мъже наддават за нея, сякаш вече не е човек, а само някакъв предмет — какъвто всъщност бе.

Обзеха я срам и страх. Татко, какво ли би казал, ако можеше да видиш всичко това? Дълбоко в сърцето си тя знаеше отговора…

Никой не може да те посрами, мила моя. Това можеш да направиш само ти самата.

Толкова добре си спомняше думите му, сякаш току-що ги бе произнесъл.

— Стой до мене — каза й Лорна. — Познавам повечето богаташи в този град. Дъртият пръч, който ме купи, беше вестникар. Знаеше всичко за всички. Само да излезем навън, ще ти покажа на кого да правиш мили очи.

— Как да го правя?

— Ти имаш ум в главата си. Като му дойде времето, сама ще се сетиш.

Ники провеси нос. Ще направи каквото може, също като при предишните продажби. Досега не бе имала кой знае какъв късмет.

Когато чу ключът да се превърта в ключалката, тръпки я полазиха по гърба. Никога не се бе страхувала така. Не се бе чувствала толкова несигурна и унизена. Щастлива бе, че поне ще се яви под моминското име на майка си. Никой не би повярвал, че Ники Стоктън, тази мръсна, измършавяла скитница с уплашен поглед е всъщност Никол Сен Клер, дъщерята на Етиен Сен Клер.

— Вдигайте полите — заповяда надзирателят, който оковаваше краката на жените, преди да ги изведе на подиума.

Когато тежките окови щракнаха около нежните й кокалчета и студеният, груб метал преряза деликатната й плът, Ники се обърна към жената, на която бе признателна завинаги.

— Никога няма да те забравя, Лорна. — Гърлото й се сви. — Ако можех, щях някак да ти се отблагодаря за приятелството. Ако мога да направя нещо…

— Ти си добра приятелка, Ники. Ще се моля за теб.

И двете се отправиха ръка за ръка към вратата и към неизвестното бъдеще.


— Не знам ти как си, но това проклето време нещо ме мъчи. Ще взема да му пийна по едно.

Александър дьо Вилие тупна здраво по гърба най-добрия си приятел, Томас Деминг.

Всъщност не беше много студено, но облачно и ветровито. Необичайно време за края на пролетта. Непоправимият оптимист Алекс си мислеше, че така поне не се пука от жега в двуредния си тъмнозелен фрак. Бялата му яка и колосаната бяла риза изглеждаха толкова чисти, колкото и сутринта, когато ги бе сложил.

— Чух, че в хотел Сен Луи били докарали коняк Наполеон — каза Томас. Вятърът издуваше сивия му фрак и рошеше светлорусите му коси.

— Чудесно — съгласи се Алекс на чист английски. Откакто се бе върнал миналата година в Бел Шен, той бе решил да говори на английски при всяка възможност. Беше американец от френски произход — френски креол. Макар да бе прекарал по-голямата част от живота си във Франция, следвайки в Сорбоната и една година — в Политехниката, той се чувстваше у дома си само в Луизиана и в Бел Шен.

— Какво ще кажеш за цените на захарната тръстика през тази година? — попита го Томас, докато пресичаха прашната Роял стрийт на път за хотела.

Алекс не отговори. Вниманието му бе привлечено от тълпата, насъбрала се до ротондата на хотела.

— Какво става там?

Щом мъжете наближиха, всичко им стана ясно.

— Търг на роби — каза Томас.

— Не, заложници срещу дългове — поправи го Алекс и забави крачка. — От затвора. Главно избягали крепостни и крадци.

Той не приемаше крепостничеството. Твърде дълго бе живял във Франция, където всички хора бяха свободни и след революцията минаваха за равни.

— Да. — Томас явно споделяше убежденията му. — Дай по-добре да заобиколим и да влезем през задния вход.

Алекс кимна. Но щом съгледа на подиума една дребничка фигурка, отново забави крачка. Вместо да отмине, той неволно се приближи. Томас малко се учуди, но тъй като бе свикнал с приумиците на Алекс, реши да го последва.

— Колко ще дадете за този прекрасен екземпляр? — запита аукционерът с алчен тон. — Още е млада, както виждате. Но е хубава и някой ден положително ще се налее.

За разлика от останалите, които отчаяно бяха провесили рамене, момичето стоеше изправено като гвардеец, с високо вдигната глава и вирната брадичка и не поглеждаше нито вляво, нито вдясно. Имаше нещо в нея… Но какво? Алекс приближи и си проби път през тълпата.

— Триста долара — извика един строен мъж с висок цилиндър. Момичето хвърли поглед към него и след това се обърна към черноока жена, застанала до стената. Тя кимна и девойката се усмихна на мъжа — приветливо, малко сдържано, но не престорено.

— Петстотин — извика Валкур Фортие, чернокос мъж с испанска и френска кръв, когото Алекс познаваше от детинство. Фортие бе един от най-заможните мъже в Ню Орлиънс — но и най-жестокият и безскрупулен тип, който Алекс бе срещал.

Жената до стената явно бе на същото мнение. Тя рязко поклати глава, сякаш за да предупреди момичето, чието лице пребледня още повече. Алекс едва успя да различи чертите й изпод износеното въглищарска качулка, но косите, макар и мръсни, сияеха с топъл меден блясък.

Тя погледна не особено дружелюбно Фортие, който направи знак на аукционера. Съсухреният мъж се усмихна угоднически и вдигна полите на момичето, като разголи стройните й нозе чак до подгъва на тънките й, бели памучни гащички, стигащи до коленете.

— Престанете! — викна тя и издърпа полите си от ръцете на аукционера. В отговор получи звънка плесница, която отекна из целия площад, но девойката не отстъпи.

— Младичка е още, господа. Нужна й е здрава мъжка ръка, за да разбере къде й е мястото — това е всичко. — Аукционерът се усмихна на наддаващите и с това разсея напрежението.

— Шестстотин — извика високият мъж и момичето отново му се усмихна, като извърна лице към него.

В този Момент Алекс видя две толкова будни аквамаринови очи, че дъхът му секна. Сега разбра, че тъкмо тези очи го бяха накарали да се смеси с тълпата.

— Хиляда — предложи Фортие с глас на победител.

Високият мъж прокълна лошия си късмет, поклати глава и се отдръпна.

— Никой ли не вижда какво се крие в това момиче? — запита аукционерът с надеждата да измъкне още няколко долара от Фортие. Вдигна ръката й и дръпна ръкава. — Тя има здрави мускули. Договорът й изтича едва след седем години. Можете да си представите каква радост може да ви достави… нужно е само малко търпение. — Той се ухили и я потупа по задника, при което лицето на момичето поруменя. Опитвайки се да прикрие смущението си, то притвори очи за миг, но не извърна лице.

— Тя е крадла — извика Фортие. — Никой няма да даде повече за нея.

— Не съм крадла! — викна — момичето. — Не съм! — В отговор получи втора звънка плесница.

— Затваряй си устата! — кресна й аукционерът и я хвана грубо за ръката. — А сега се усмихни на господин Фортие.

Когато пусна ръката й, момичето гордо се изправи. То огледа мъжа, сякаш да прецени доколко държи на нея, извърна се отново към жената, която пак закима отрицателно, и направи лек реверанс. Така очарователно му се усмихна, сякаш слънцето отново изгря иззад облаците.

— Господин Фортие — заяви момичето с меден глас. — Благодаря ви, че оказвате внимание на толкова жалко създание като мен.

Алекс забеляза както изисканата й реч, така и лекото убождане спрямо Фортие. Прозвучалото презрение опровергаваше думите й.

Но едва не му убягнаха сълзите й.

Когато завъртя глава, те проблеснаха като дъждовни капки по нежните й бузи.

— Хиляда и двеста — извика Алекс и сам не повярва на ушите си.

— Хиляда и четиристотин — отвърна Фортие. Като хвърли пренебрежителен поглед към Алекс, той отново се втренчи жадно в момичето и с това потвърди опасенията на младежа, че я иска само за леглото си. Във Френския квартал бе добре известно, че Фортие си пада по млади, девствени момичета, почти деца. А за тази направо му потекоха лигите.

— Две хиляди — обяви Алекс и тълпата притаи дъх. Само веригите на затворниците подрънкваха в тишината.

Фортие се засмя късо, но смехът му прозвуча пресилено.

— Не знаех, че си падате по толкова млади мръвки. Само да знаех… — Той присви нехайно рамене, но в очите му се четеше гняв.

— Доведете я след час при каретата ми — нареди Алекс на аукционера, без да обръща внимание на мръсните забележки на Фортие. — Оставил съм я на Роял стрийт, пред номер двайсет и едно. Там ще получите платежното нареждане.

Аукционерът кимна и един дебел стражар отведе момичето.

Още преди то да изчезне от погледа му, Алекс съжали за стореното.

— Какво ти стана? — запита Томас с лека насмешка, от което Алекс се ядоса още повече на себе си.

— И аз не знам. Понякога сам на себе си се чудя.

Томас реши, че е по-добре да смени темата.

Мъжете се изкачиха по каменните стъпала и влязоха в елегантните помещения на хотела. Сен Луи бе гордостта на Ню Орлиънс. Импозантният му купол се издигаше над града и се виждаше отдалеч.

— Май наистина трябва да ти поръчаме едно питие — каза Томас. — Виждам, че имаш нужда.

Алекс бутна тапицираната кипарисова врата към бара малко по-силно, отколкото трябваше и седна на една маса. Около тях се носеха спокойни разговори и гръмък мъжки смях. Някоя играеха на карти, други седяха на големия тезгях от махагон, украсен е дърворезба.

Алекс почти не ги забелязваше. Беше действал импулсивно и дори не можеше да разбере по какви подбуди. Сега ще трябва да плаща.

— Обещах на Лизет да я заведа на вечеря. Мислиш ли, че ще й хареса да прекара времето с новата слугиня в Бел Шен?

— На, твое място аз не бих посмял и да я попитам. Без това ти се сърди заради предстоящия годеж.

— Това го оправих, като й подарих няколко нови бални рокли и й обещах разходка с парахода по реката. — Малко жени можеха да устоят на удоволствието от лукса в „Куин“, най-комфортния параход, пътуващ по Мисисипи. — Аз инвестирах в момичето две хиляди долара. Може би беше глупаво, че го сторих, но си заслужава парите.

— Защо не я оставиш да прекара нощта в ареста?

Само при мисълта за това Алекс потръпна. Сякаш сам бе изпитал плесниците, които момичето получи на подиума — добре можеше да си представи на какви жестокости е била подложена в гъмжащия от плъхове затвор.

— Тя вече принадлежи на Бел Шен. Искам да започне работа час по-скоро.

Томас се усмихна. Алекс се преструваше на груб, но той добре знаеше какви усилия полага, за да се държи добре с работниците. Всяко семейство притежаваше собствена колиба, градинка и кокошки. Работниците му ходеха на църква, спазваха християнските празници, женеше ги свещеник и никога не разлъчваха членовете на семействата. На Бел Шен робите печелеха колкото ратаите и всички получаваха надбавка за добри постижения.

Другите собственици на плантации протестираха срещу прогресивните възгледи на Алекс, но семейство дьо Вилие бе влиятелно и се ползваше от години с голям авторитет. Само малцина си позволяваха да надигнат глас срещу него.

Един от тях бе Валкур Фортие.

— Всеки случай успя да доведеш Фортие до бяс — каза Томас, след като отпиха от хубавия коняк.

Алекс поклати, кехлибарената течност в чашата са.

— Той не обича да губи.

Нямаше нужда да добавя, че Фелисиана, плантацията на Фортие, бе в много по-добро финансово, състояние от Бел Шен. Депресията от 1837 година и неумелото управление на брат му я бяха докарали дотам.

— Как мислиш, защо се отказа?

— Вероятно просто защото не си струва да се дават толкова пари за една крадла, независимо колко е млада и хубава. А за Валкур парите са, всичко. Нито едно девойче не заслужава подобна инвестиция, особено ако не може да се разчита на него.

Тази констатация, която бе напълно правилна, само отново възпламени яда на Алекс.

— А сега, ако нямаш, нищо против, предпочитам да поговорим за нещо друго. След по-малко от час ще трябва да платя за глупостта си. Не бих казал, че се радвам на предстоящата вечеря.


Ники седеше самотна и изоставена на влажния сламеник в тъмната килия, присвила нозе под брадичката и сключила ръце около, тях. Очакваше да я отведат.

Трепереше, макар да не бе студено и се молеше, дано зърне още веднъж Лорна. Тъкмо когато отвеждаха Ники, издърпаха приятелката й в другия край на подиума и тя нямаше възможност да размени и дума с нея. Шотландката не успя дори да я предупреди, че попада у зъл човек.

Ники бе сигурна, че тъмнокосият мъж с черните очи и испански черти ще я спечели, макар че по знак, даден й от Лорна, се помоли да я отмине този жребий. От погледа му я полазиха тръпки, но той изглеждаше тъй самоуверен и решителен, че тя се поддаде на желанието да му покаже презрението си. Тогава от изневиделица се появи онзи друг мъж — и или я спаси от една тежка участ, която дори не искаше да си представи, или я обрече на още по-неописуеми страдания.

Опита се да огледа лицето му, засенчено от модната сива шапка с тясна периферия, но всичко стана толкова бързо, че той изчезна без тя да придобие представа за него. Забеляза само, че значително се извисяваше над околните мъже и имаше широки, рамене.

Беше едър — а това означаваше и силен. Ники потръпна. Достатъчно силен, за да я удържи, колкото и да му се съпротивлява. Достатъчно силен, за да извърши с нея онова ужасно нещо, което надзирателите правеха с Лорна и другите арестантки.

Ники притвори очи и се опита да обуздае страха си. Винаги досега е била тъй безстрашна, тъй самоуверена. Но точно в най-неподходящия момент се сети как я биеше Арман Лорен. Доста време мина, докато най-сетне се научи да понася безмълвно всичко и да преглъща хапливите си отговори. И за награда я хвърлиха в затвора за престъпление, което не бе извършила.

Никол чу тежките стъпки на надзирателите да приближават до килията й, чу и гръмкия им смях. Където и да я отведат, няма да е по-зле, отколкото тук, успокои се тя. Но когато отвориха вратата и я изведоха, вече не беше толкова сигурна.

Загрузка...