Креолско сърце

Седемнадесета глава

Алекс почука силно на вратата. Около него се смееха и разговаряха мъже и жени, тръгнали на разходка по търговската улица. Минаваха карети и файтони, в които седяха всякакви хора, ирландски работници и аристократи, красиви мулатки и моряци, запътили се към пристанището.

Алекс почти не ги забелязваше. При второто му енергично почукване помощникът на Томас Деминг, Джаксън Търнър, отвори тежката дървена врата.

— Тук ли е Томас? — запита Алекс.

— Да, господин дьо Вилие. — Джаксън бе възпълен мъж на трийсетина години, с вече оредяла коса. — Ще му кажа, че сте дошли. — Той изчезна в един тесен, слабо осветен коридор с книжни лавици по стените и след няколко минути се завърна заедно с Томас.

— Радвам се да те видя, Алекс — поздрави го приятелят му. Двамата се ръкуваха и адвокатът го отведе в кабинета си, обширна стая с дървена ламперия, украсена с грамота в рамка и е маслена картина, изобразяваща кораб е издути от вятъра платна. Томас му посочи едно меко кожено кресло пред голямото си дъбово бюро и Алекс се отпусна тежко в него.

Томас забеляза напрегнатото му изражение и уморените, помътени очи.

— Предполагам, че не си дошъл просто да си побъбрим.

— Де да беше така — въздъхна мъчително младият мъж и прокара длан по косите си. — Дойдох да поговоря с теб като с истински приятел, но също и да си кажем нещо по мъжки.

Тонът му бе толкова официален, че Томас изтръпна.

— Карай направо.

— Касае се за Никол.

Томас сепнато вдигна глава.

— Да не й се е случило нещо?

Алекс махна с ръка, за да пропъди дори мисълта за подобно нещо.

— Не, не, нищо. — Изглеждаше неуверен. Досега не го беше виждал в такова състояние. Сякаш се разкъсваше между противоположни чувства.

— Просто трябва… Томас, кажи ми честно, какво изпитваш към нея. Не сте били кой знае колко често заедно, но все пак… — Той извърна очи и погледът му падна върху шибания от вятъра кораб на картината зад рамото на Томас. — Знаеш, че ние двамата… сме спали заедно. Няма смисъл да отричам. Но си помислих, че ако държиш достатъчно на нея, това няма да те възпре.

Томас бе като ударен от гръм.

— Да не искаш да се отървеш от нея? — Господи, та Александър съвсем наскоро бе вмъкнал девойката в леглото ся. — Искаш да ме попиташ дали съм готов да я взема за любовница?

— Не! — викна Александър и скочи. — Господи, само това не!

— Тогава за какво ме молиш?

— Наблюдавах ви по време на вечерята, а и след това на бала. Забелязах как я гледаш. Искам да те попитам дали я харесваш достатъчно, за да се ожениш за нея.

— Да се оженя? — повтори поразен адвокатът.

Алекс го погледна обидено.

— Толкова ли е абсурдно? Знам, че миналото й не е съвсем чисто, но мога да те уверя, че аз я взех девствена. Тя е най-пламенната жена, която съм срещал досега. Сърдечна е и грижовна. И е честна до мозъка на костите. Няма да съжаляваш:

— Ти нещо не разбираш — каза тихо Томас. Полека-лека започна да осъзнава проблема. По лицето на приятеля му ясно личеше колко е загрижен за Ники и дори широките му рамене сякаш бяха увиснали под бремето на вътрешната му несигурност. Алекс седна. Гърдите му тежаха като олово, устата му бе пресъхнала, а стомахът се бе свил на топка.

— Значи имаш почтени намерения спрямо нея?

— Алекс, нямам никакви намерения. Поне от момента, в който за пръв път предложих да я заведа някъде и ти незабавно ме сряза.

Алекс извърна виновно поглед.

— Ники е млада и красива, тя е една от най-очарователните жени, които съм виждал. И съм сигурен, че всичко, което каза за нея е истина, но…

— Но какво?

— Кажи ми първо защо го правиш — рече Томас. — Щом не си й се наситил…

— Да й се наситя? Мисля, че това никога няма да стане. — Мъжът притвори очи и се облегна назад… — Ники е по-различна от жените, с които съм бил досега. Властта, парите, престижът не значат нищо за нея. Най-много държи на честта си. Ще направи всичко възможно, за да я опази. Дори живота си ще рискува. Миналата седмица направи опит да избяга. Господи, направо полудях от страх за нея. Можеше да й се случи какво ли не.

— Значи предпочиташ да ми я предоставиш, за да не й се случи нещо по-лошо.

— Имам доверие в теб, Томас. Знам, че ще си добър с нея. Ако знаех, че тя има шанс да се омъжи и да бъде щастлива, нямаше да й се изпречвам на пътя.

— Какво мисли Ники по този въпрос?

— Не зная. Знам само, че не иска да ми стане любовница.

Томас се приближи до приятеля си.

— На бала я заговорих, защото предположих, че има нужда да разсея мрачните си мисли. Ти беше с Клариса. По погледите, които си разменяхте с Ники, пролича, че има нещо между вас. — Адвокатът седна срещу приятеля си на ръба на бюрото. — Знам в какво положение се намираш, Алекс. Знам какви проблеми имаш с Фортие и Бел Шен. Знам, че не можеш да се ожениш за Ники. Знам също, че никога преди това не си държал толкова много на някоя жена.

— Признавам, че тя значи много за мен — макар че се питам защо, след всичките неприятности, които ми създаде.

— Лесно е да се каже защо — ти просто намери една добросърдечна, свястна жена, с която можеш да си говориш и която не се подчинява мигом на всичките ти прищевки. С една дума, Алекс, ти намери една жена, която можеш да обичаш.

Алекс въздъхна.

— Не вярвам в любовта. И тъкмо ти знаеш това много добре.

— Аз пък вярвам в нея. И няма да се почувствам щастлив, докато не я намеря.

Алекс тихичко се изсмя.

— Ти си сантиментален глупак, приятелю.

— А ти, Алекс, си циник.

Младият мъж се засмя. Поотпусна се, почувства се отново господар на положението, защото се увери, че приятелят му не се интересува от Никол. Но нали уж дойде тук тъкмо с това намерение — да убеди Томас да се ожени за Никол и да й създаде сигурно убежище?

— Добре, така да е. — Трябваше все пак да постави въпроса. — Тя е хубавица и няма да е трудно да й се намери почтен съпруг.

— Мислиш ли, че ще можеш да се откажеш от нея? — запита рязко Томас. Алекс сведе очи.

— Повярвай ми, Томас, никак не ми се иска. Когато съм с нея се чувствам като в сигурно пристанище, далеч от всичките си проблеми.

Обича я, помисли си Томас. И Ники го обича. Вече бе убеден в това.

— Алекс, Ники не може без теб, както и ти без нея. При теб тя е защитена от всичко, което я е сполетяло през последните години. Помисли само какво й се случи, когато се опита да избяга.

— Значи мислиш, че трябва да я задържа при себе си — въпреки възраженията й?

— Тя е твоя, нали?

— А ако отново се опита да избяга?

— Сигурен съм, че ще успееш да я държиш под око, докато се примири със съдбата си. — И добави с приглушен глас. — Може вече да е забременяла от теб.

— Честно казано, и аз на това се надявах. Убеден бях, че ще приеме бъдещето, което й предлагам, ако чака дете от мен.

— Точно така — потвърди Томас.

Алекс стана и приятелят му го изпрати до вратата.

— Поне сега съвестта ти е чиста. Опита се да й намериш съпруг, който би одобрил, но не успя.

Алекс се засмя така доволно, че по бузите му се очертаха дълбоки трапчинки. Имаше чувството, че голямо бреме му е паднало от гърба.

— Благодаря ти, приятелю — рече той и тупна адвоката по рамото. — Ти имаш отговор на всички въпроси.

— Е, чак пък на всички… — той прекъсна по средата, защото на вратата се почука. Отвори и видя на прага Мишел Кристоф и леля й.

— Поканил съм гости на обяд — обясни той усмихнато на Алекс. — Уважаеми дами, моля заповядайте. — Мишел, облечена в шоколадовокафява рокля, пристъпи вътре, последвана от леля си. — Мадмоазел Кристоф, струва ми се, че познавате Александър дьо Вилие.

— Добър ден, мосю.

— А това е мадам Трепане, леля й…

— Приятно ми е, мадам — каза галантно Алекс.

— Бонжур, мосю — усмихна се презрително възпълната госпожа. Облечена бе в тъмнозелена рокля, затворена чак до брадичката и държеше ветрило, рисувано на ръка. Очевидно до нея бяха стигнали слуховете за най-новата му любовница — дъщерята на Етиен Сен Клер. Но при тази мисъл Алекс изпита по-скоро облекчение.

— Мисля, че е време да си вървя — рече той и подаде ръка на Томас. — Ще намина пак при следващото си идване в града.

След като се сбогува най-официално с двете гостенки, той тръгна надолу по улицата. Стори му се, че слънцето грее по-силно и въздухът е станал по-свеж. Приятно бе да съзнава, че още от самото начало е постъпил съвсем правилно, като се е грижил най-съвестно за Ники, предвид трагичните обстоятелства, в които бе попаднала. Е, не можеше да отрече, че това му донесе и огромно лично щастие.

Но той ще я направи не по-малко щастлива. Рано или късно Ники ще се убеди, че идиотската й гордост просто не може да се мери с общото им щастие. Като усети, че носи дете под сърцето си, ще се кротне и доброволно ще заеме почетното място, което той й отрежда в живота си. Дотогава ще направи всичко възможно, за да я задържи.

Струваше му се, че просто няма друг изход.

Докато се разхождаше, хванал под ръка Мишел и леля й, Томас непрекъснато размишляваше дали посъветва правилно приятеля си. Познаваше Алекс от години и никога не го беше виждал така безпомощен. Може той да е сляп, но Томас не е. Алекс бе влюбен в Никол. Предстоеше му да се ожени за Клариса — просто нямаше друг изход. Но докато Ники му е любовница, ще е безкрайно щастлив.

Но как ще се чувства самата Никол?

Младият мъж реши, че съветът му ще е добър и за нея. Нямаше никакво съмнение, че и тя обича Алекс. Но освен това тя си нямаше никого на света — без семейство и без пари девойката просто не можеше да се издържа. При последния си опит да се оправи сама беше попаднала в затвора. А и както каза, Ники може би вече бе бременна от Алекс.

Не, постъпих съвсем правилно, увери се той. Така поне ще останат заедно и макар Ники да страда поради глупавата си гордост, все някой ден Алекс ще я накара да се почувства щастлива.

Той погледна Мишел и сърцето му се изпълни с радост. Всеки има нужда да обича някого. И да бъде обичан.

— Какъв прекрасен ден — каза й той.

Мишел също му се усмихна и в красивите й зелени очи грейна блясък, който рядко бе срещал у други жени.

— Да, още отрано личи — рече тя и Томас пак си помисли, че е постъпил правилно.

Ники чакаше нетърпеливо Алекс да се завърне. Нямаше представа къде е отишъл. Може би точно така се отнасят мъжете с любовниците си.

В меката си рокля от мерино, обшита с коприна, тя седеше на светлосинята софа в салона и тъкмо се опитваше да се съсредоточи върху един Шекспиров сонет, когато Алекс отвори вратата. Като подаде на Фредерик цилиндъра си с тясна периферия, той влезе при нея усмихнат, свирукайки си. Изглеждаше далеч по-щастлив от днес сутринта. Направо сияеше от радост.

Прекалено бе радостен.

На Ники това никак не й хареса.

— Каретата чака долу — каза той. — Искаш ли да се поразходим? — Мъжът се наведе над нея и нежно я целуна. — Скоро не ще можем носа си да покажем навън, но днес времето е все още прекрасно.

Макар че тонът му бе привидно равнодушен, очите му опипваха тялото й, галеха едрата й гръд и нежната талия. Тъй като днес го бе оставила възбуден в леглото, тя се учуди, че Алекс не пожела да прекарат в любов целия ден.

— Чудесно — каза тя, зарадвана, че разправията се отлага за по-късно.

Каквото и да се бе случило предишната нощ, тя не смяташе да отстъпва току-така. Трудно, ако не и невъзможно й бе да го отблъсне, но рано или късно просто ще му омръзне да полага толкова усилия, за да се добере до леглото й. Може би тогава ще се насочи към някоя по-достъпна жена и ще я остави на мира.

Ники преглътна на сухо. Кръвта й се смръзна само при мисълта, че той може да люби друга жена.

— Накъде отиваме? — попита тя с пресилена веселост.

— Трябва да разменя няколко приказки с моя комисионер — Луи Мутон. После можем да правим каквото си щем.

Алекс освободи Рам до другата сутрин и двамата с Ники излязоха пред портата, където ги чакаше градската му карета — истинска блестяща каляска, теглена от четири стройни коня е лъскав кафяв косъм.

Каретата си проправи път сред оживеното улично движение и скоро стигна до целта. Ники бе убедена, че Алекс ще се стреми да я крие от очите на обществото и затова доста се учуди, когато той отвори вратичката и й помогна да слезе, а после я поведе към вратата на склада, явно без да го е грижа, че е непочтено да се показва публично с любовницата си.

Погледната отвън, сградата направо плачеше за боядисване. Затова пък кантората на Луи Мутон, разположена във вътрешната част на склада, бе направо зашеметяваща.

Приемната, в която работеше помощникът му, излъчваше сдържаната елегантност на изискан бар. Кабинетът бе украсен с картини, повечето от прочути художници, а подът бе застлан с меки ориенталски килими. Бюрото на Мутон бе направо великолепно.

— Александър — посрещна той госта си със сърдечна усмивка. — Каква приятна изненада.

— Луи, да ти представя мадмоазел Сен Клер.

— Приятно ми е — рече комисионерът и допря устни до бялата й ръкавица. Беше среден на ръст, почти арогантно привлекателен, имаше прав, аристократичен нос, бели зъби и светлокестенява коса, едва започнала да оплешивява.

— За мен е чест да се запозная с вас — отвърна Ники.

Мъжете започнаха да обсъждат предстоящата жътва, уточняваха колко варела със захар ще се изпратят до всяко пристанище и колко ще им донесе всяка пратка.

Мутон погледна към Ники.

— Трябва да обсъдим още нещо, Александър. Мога ли да говоря направо или ще е по-добре да си поговорим друг път?

— Кажете за какво става дума.

Ники се зарадва на доверието, което Алекс прояви към нея.

— Проучих внимателно наличностите — заяви Мутон — и мисля, че не ще успеете да съберете сумата, която дължите на господин Фортие.

— Знам, Луи. Всъщност тъкмо затова дойдох днес. Исках да ви уверя, че парите ще бъдат набавени преди падежа на полицата.

Мутон бе явно изненадан.

— Нима успяхте да заемете такава сума?

— Не, по-скоро ще увелича капитала си. Скоро Елмтри ще стане част от Бел Шен.

Стомахът на Ники се сви.

— Ясно — засмя се Мутон. Пролича си как се отпусна. — Е, това много облекчава задачата ми.

Алекс също се усмихна.

— Няма от какво да се страхувате, Луи. Докато аз съм господар на Бел Шен, няма да останете без работа, поне за следващите петдесет години.

Петдесет години, помисли си Ники. Къде ли ще съм след толкова време? Едно е сигурно: за разлика от Клариса аз няма да прекарам старините си с Алекс.

Тримата се отправиха към вратата.

— Между другото, Алекс, носите ли счетоводните си книги? Скоро ще приключваме финансовата година. Трябва да подредим сметките.

— Толкова бях зает — отвърна Алекс и затвори вратата. — Ще се постарая да ги получите до края на месеца, дори ако се наложи да се завържа с окови за бюрото, за да нанеса всичко по графите.

— Добре — рече Мутон.

Алекс и Ники се отправиха към каретата.

— Изглежда много съвестен — отбеляза Ники, когато се качиха вътре.

— От години работи за нашето семейство.

— Баща ми също си имаше един такъв човек. Странно, колко много се осланяхме на него. Той се грижеше изцяло за финансите и дори ни даваше пари назаем, ако реколтата се окажеше слаба или възникнеха други затруднения.

— Да, Луи ми е незаменим помощник. — Каретата изтрополи по оживените улици на Френския квартал и пое покрай затревен плацдарм, където униформени войници правеха упражнения, за радост както на децата, така и на възрастните, които стояха под близките магнолии и ги наблюдаваха.

Минаха покрай монетния двор на Съединените щати — голяма тухлена постройка с орнаменти от гранит и неокласицистична украса.

— През младостта на баща му — обясни й Алекс — тук се е намирал форт Сен Шарл.

— Спомням си, че и татко споменаваше за него. Каза, че Ендрю Джаксън дошъл тук лично преди битката за Ню Орлиънс, за да направи преглед на войската.

На ъгъла на Рампарт стрийт каретата отново зави и стигна до Конго скуеър, където в неделя следобед се събираха негрите и танцуваха във вихъра на дивите африкански ритми.

— Веднъж татко ме доведе тук — каза Ники с лека тъга. — Гледахме негрите как танцуват. Беше примитивно и езическо. И бе толкова красиво, че никога няма да го забравя. Алекс тихичко се засмя.

— Мисля, че оттогава и у теб се е вселила част от тази буйност — поне в леглото.

Ники поруменя и отвърна поглед. Защо ли му разказваше спомените си? Алекс извъртя с шепа пламналото и лице към себе си.

— Това бе комплимент, скъпа. Страстната жена е истинско съкровище.

Ники усети топлината на пръстите му и неочаквано се възбуди. Тогава сигурно струвам цял куп злато, помисли си тя, но запази тази констатация за себе си.

Малки по-нататък, в края на Сен Питър стрийт, Алекс нареди на кочияша да спре. Слезе от каретата и помогна на Ники да стъпи на земята. Плас д’арм бе пълен с елегантни мъже и жени, които се разхождаха по тревните площи, както смяташе да направи и Алекс.

Като видя, че тук се е събрал елитът на Ню Орлиънс, Ники неуверено го хвана подръка.

— Сигурен ли си, че искаш да се разхождаме точно тук, Алекс? Ами ако някой ни познае? Какво ще си кажат хората?

Алекс стисна уверено внезапно изтръпналите й пръстчета.

— Вече ти казах, че повечето мъже не се женят за онези, които могат да ги направят щастливи. Затова не е необичайно да прекарват времето си с жените, които всъщност ги даряват с щастие.

— С други думи — каза Ники и вирна глава, — все им е едно.

Алекс пак се засмя.

— На мен не ми е все едно, скъпа. А това е важното.

— За теб — поправи го Ники.

Алекс пребледня и като че ли искаше да й отговори рязко, но си замълча.

Пообиколиха площада и спряха да погледат един млад френски художник, който рисуваше катедралата Сен Луи на Шартър стрийт. Ники се загледа като омагьосана в онова, което младежът създаваше с палитра и четка, но изведнъж усети как ръката на Алекс я хвана по-здраво за кръста. Вдигна поглед и разбра защо. Към тях приближаваше Валкур Фортие. Ники уплашено затай дъх като позна жената, облегнала се на ръката му.

Лизет!

Фортие се засмя самодоволно.

— Добър ден, мадмоазел… Сен Клер, нали така? Е, Александър, мисля, че няма нужда да ви представям Лизет.

Алекс погледна изразително дребната французойка.

— Бихте ли ни извинили за момент? — запита той Валкур, хвана Лизет за ръка и я отведе настрани. Накара я да го погледна в лицето. Очите му пламтяха от гняв.

— Ти да не си си загубила ума? Нали го знаеш какъв е. И как се държи с жените.

— Не вярвам и на една дума от тия приказки! — тя извъртя красивата си глава и разтърси гъстите черни къдри. — А и теб това вече не те засяга.

— Не искам да изпаднеш в беда.

— Валкур ще ме закриля. Той умее да цени хубавите жени. Ти ме изхвърли заради тази… тази английска фръцла.

— Тя е полуфранцузойка, а освен това не съм те изхвърлил. Получи хубавата къщичка в покрайнините, която си хареса.

— Да, но скоро няма да имам нужда от нея. Скоро ще стана господарка на Фелисиана.

Алекс изруга тихо.

— Глупачка нещастна. Валкур никога няма да се ожени за теб.

Лизет нацупи гневно устни.

— Той не е като теб, той ме обича. Жена му е избягала преди много години. Ще видиш, че ще се венчае за мен.

И Лизет го заряза на пътя. Двамата с Валкур продължиха гордо изпъчени разходката си и свиха зад ъгъла още преди Алекс да дойде при Никол.

— Надявам се, че не ми се сърдиш. Трябваше да поговоря с нея, за да се вразуми.

Ники не каза нищо. Прилоша й като видя Лизет с. Алекс. Почувства се още по-неуверена. Едва чуваше какво й говори Валкур, който както обикновено се държеше предизвикателно.

— Ти просто изревнува — рече тя и погледна към него, макар че се опасяваше от онова, което очакваше да прочете по лицето му. — Явно много държиш на нея.

— Боже господи, каква ти ревност — Алекс обгърна талията й с ръка. Без да обръща внимание на изисканите дами и господа около тях, той я грабна в прегръдките си. — Просто се тревожа за нея. Някога отговарях за Лизет. Не искам да изпадне в беда. Тревожа се за нея така, както бих се тревожил за всеки друг познат.

— Значи не ти е мъчно, че си отиде?

— Не, скъпа. Съжалявам само, че не те срещнах по-рано.

Ники се опита да прикрие огромното облекчение, което изпита при тези думи.

— Разкажи ми за Валкур. Защо го мразиш толкова?

— Всъщност не го мразя. По-скоро го съжалявам. — Алекс я хвана под ръка и двамата продължиха да се разхождат. — Валкур е на моите години. Познаваме се от деца. Бащите ни бяха съперници. И двамата се стремяха да създадат своя империя. Макар че и двамата успяха, бащата на Валкур никога не се примири с това. Пришпорваше като луд и себе си, и сина си в тази надпревара.

— А майка му?

— Тя бе дъщеря на един испански дон — мила, добра жена.

— Значи познаваш Валкур от дете?

— Не съвсем отблизо, защото прекарах доста години във Франция. За съжаление неговата младост премина доста по-различно от моята. Жилбер бе строг човек. Вярваше в принципа „Който обича децата си, редовно ги бие“. Валкур бе единственият му син и Жилбер възлагаше големи надежди на него.

— Но майка му сигурно го е защитавала.

— Тя умря, когато беше още на седем години. След това бащата почна да го притиска още повече. Убеден съм, че ударите, които е получил тогава, са го превърнали в това, което е днес.

Ники замълча. Сърцето й се бе превърнало в късче лед. Знаеше какво е да те бият.

— И сигурно Жилбер е искал синът му да се състезава с теб, така както той се е надпреварвал с баща ти.

— Точно така. Валкур много се стараеше да му угоди, но… — засмя се Алекс — аз, ако ми позволиш тази нескромност, проста винаги го побеждавах.

Ники също едва не се усмихва, но вместо това го смушка леко.

— Не се отклонявай от фактите.

Алекс я отведе под една огромна магнолия.

— Когато стана на двайсет и четири години, Валкур се влюби в едно момиче, Фелисиана, и се ожени за нея. Тя беше чудно хубава. Мургава като Валкур, но мила и нежна като майка му. Той направо я обожаваше.

— И какво стана с нея? — запита Ники.

— Никой не знае точно. Едва година след сватбата им Валкур полудя от ревност. Забраняваше й дори да танцува с други мъже. Няколко пъти дори се дуелира, защото този или онзи уж я бил обидил. Фелисиана все повече се затваряше в себе си. Изобщо престана да излиза от къщи и съпругът й бе много доволен. А една нощ изчезна. Валкур твърдеше, че имала треска и без да съзнава какво прави се заблудила из тресавището…

— Но ти май не му вярваш.

— Възможно е. Но сред слугите се носи слух, че Валкур я хванал да говори с някакъв скитник, който я питал за пътя. Явно мъжът е бил чаровен, а Фелисиана се чувствала толкова самотна, че го поканила вкъщи. Макар помежду им да нямало нищо, Валкур я оковал във вериги и я пребил с камшик. После я любил насила. На другата нощ Фелисиана избягала.

Ники погледна към Алекс.

— Причинил е болка на онази, която обичал повече от всичко.

— Да — съгласи се Алекс. По внезапно променения му тон тя позна, че го обзеха мисли, които не можеше да отгатне. — По това време плантацията на Фортие се казваше Тер соваж — дива земя. След като жена му изчезнала, той я нарече Фелисиана. Мисля, че все още я очаква да се завърне.

Ники неволно потръпна и Алекс я хвана по-здраво.

— Май ти стана студено — каза той. — Хайде да се прибираме.

Ники кимна. Но обзелият я хлад идеше отвътре, а не отвън.