Малкият Никола

ОТНОВО У ДОМА

Аз съм много щастлив, че се прибирам у дома, обаче приятелите ми от лятната ваканция не са тук, тукашните ми приятели още карат лятната си ваканция, пък аз съм самичък, не е честно. И се разплаках.

— А, тия да ги нямаме! — каза татко. — Утре започвам работа, искам днес малко да си почина, няма да ми вдигаш шум!

— Ама моля ти се — рече мама на татко, — бъди малко по-търпелив с детето. Знаеш какво им е на децата, като се връщат от почивка.

После мама ме целуна, изтри си лицето, избърса ми носа и ми каза да отида да си поиграя. Тогава казах на мама, че нямам нищо против, обаче не зная какво да правя.

— Защо не си посадиш едно бобче? — сети се мама.

Тя ми обясни, че това било много щуро нещо, вземало се бобено зърно, слагало се в мокро памуче, после се появявало стъбълце, после листа, после ставало цяло фасулено растение и било много забавно, татко щял да ми покаже. След това мама отиде да подрежда стаята ми.

Татко беше легнал на канапето в хола, въздъхна дълбоко и ми каза да отида да взема памук. Отидох в банята, не съборих много неща там. Пък и пудрата лесно се чисти по земята с малко водичка. Върнах се в хола и казах на татко:

— Ето памука, татко.

Татко знае сума ти работи, защото на моите години е бил първенец на класа и всичките му приятели все него са вземали за пример.

— Хубаво — каза татко, — сега иди в кухнята и намери бобено зърно.

В кухнята не можах да намеря бобено зърно. Нямаше и сладки, защото мама беше изчистила всичко от шкафовете, преди да тръгнем, беше забравила само едно парче камамбер и затова, като се върнахме, се наложи да отворим прозореца в кухнята.

В хола казах на татко, че не съм намерил бобено зърно, а той ми отвърна:

— Е, здраве да е.

И се зачете отново във вестника си, обаче аз се разплаках и завиках:

— Искам да си посадя бобче! Искам да си посадя бобче! Искам да си посадя бобче!

— Никола — рече татко, — ще те напляскам.

Е, това пък ако не е нахалство! Хем искат от мен да си посадя бобче, хем като няма бобчета, искат да ме накажат! Тогава вече започнах да плача яката, пристигна мама, аз й обясних и тя каза:

— Иди до бакалницата на ъгъла и поискай да ти дадат бобено зърно.

— Точно така — рече татко — и недей да бързаш.

Отидох до бакалницата на ъгъла, която е на господин Компани, пък той е много щур, защото, като ходя там, понякога ме черпи с бисквити. Този път обаче с нищо не ме почерпи, защото бакалницата беше затворена и имаше забодена бележка, на която пишеше, че било поради лятната почивка.

Върнах се в къщи тичешком и татко пак беше на канапето, обаче беше престанал да чете и беше сложил вестника на лицето си.

— При господин Компани е затворено — викнах аз, — пак си нямам бобче!

Татко подскочи.

— А? Какво? Какво станало? — попита той.

Наложи се отново да му обясня. Татко си потърка челото, въздъхна дълбоко няколко пъти и каза, че нищо не можел да направи.

— Ами тогава какво ще си посадя на памучето? — попитах аз.

— Никола! — извика татко. — Стига вече! Иди да играеш в стаята си!

Качих се в стаята си, плачейки, и заварих мама да прибира.

— Не, Никола, не влизай тук — каза мама. — Слез да си играеш в хола. Защо не си посадиш бобче, нали ти казах?

В хола обясних на татко, преди да се развика, че мама ми е казала да сляза и ако ме чуе да плача, ще се ядоса.

— Хубаво — рече татко, — само стой мирен.

— Ами откъде да намеря бобче, за да си посадя? — попитах аз.

Татко ме изгледа, почеса се по главата и ми каза:

— Иди да вземеш леща от кухнята. Ще сложим леща вместо боб.

Виж, леща имаше в кухнята и аз бях много доволен. Татко ми показа как да намокря памучето и как да сложа лещата отгоре.

— Сега — каза татко — слагаш това нещо в чинийка на перваза на прозореца и след време ще покарат стъбла и листа.

И той отново легна на канапето.

Аз направих, каквото каза татко, и зачаках, обаче не виждах от летата да излизат стъбла и започнах да се питам какво се е объркало. Понеже не знаех, отидох при татко.

— Какво има пак! — извика татко.

— От лещата не излизат стъбла — казах аз.

— А бе ти бой ли искаш? — извика татко, а аз казах, че ще се махна от къщи, че съм много нещастен и никога няма да се върна, че ще им бъде мъчно за мен, че това с лещата са ГЛУПОСТИ, и накрая мама дотича в хола.

— Не можеш ли да бъдеш малко по-търпелив с детето — обърна се мама към татко. — Аз трябва да подредя къщата, нямам време да се занимавам с него, струва ми се …

— На мен ми се струва, че човек поне в къщи трябва да има право на спокойствие! — отвърна татко.

— Нрава беше бедната ми майка — каза мама.

— Няма какво да месиш тук майка си и нейната беднотия! — извика татко.

— Добре — каза мама. — можеш да обиждаш и майка ми!

— Аз ли съм обидил майка ти? — викна татко. Мама се разплака, татко започна да обикаля из хола и да вика, а аз казах, че ако веднага не накарат лещата ми да порасне, ще се самоубия. Тогава мама ме напляска.

Тия родители са наистина непоносими, като се върнат от почивка!