Малкият Никола

ФУТБОЛ

Бях в запустелия двор с приятелчетата: Йодес, Жофроа, Алсест, Анян, Рюфюс, Клотер, Мексан и Жоашен. За приятелчетата не знам дали съм ви говорил, обаче няма начин да не съм ви казвал за запустелия двор. Страхотен е; има консервени кутии, камъни, котки, парчета дърво и кола. Колата е без колела, ама ние добре се забавляваме с нея: викаме „бръм, бръм“, играем си на автобус, на самолет — направо върхът!

Тоя път обаче не бяхме дошли да си играем с колата. Щяхме да играем футбол. Алсест има топка и ни я дава, стига да го направим вратар, понеже мрази да тича. Жофроа пък — нали татко му е много богат — пристигна облечен като футболист, с червено-бяло-синя фланелка, бели гащета с червена ивица, с футболни чорапи, с наколенници и страхотни обувки с шипове отдолу.

Всъщност от наколенници щяха да имат нужда по-скоро другите, защото Жофроа е, както казва чичкото по радиото, силов играч. Най-вече заради обувките.

Разпределихме задачите в отбора. За вратар сложихме Алсест, защитници щяха да бъдат Йодес и Анян. Йодес не пуска никого, много е як и стряска всички; и той е доста силов! Анян го поставихме там да не пречи, освен това всички избягват да го блъскат и да го удрят: носи очила и като заплаче, иди се оправяй. За полузащитници избрахме Рюфюс, Клотер и Жоашен. Те трябваше да прехвърлят играта към нас, нападателите. Бяхме само трима нападатели, понеже не достигаха хора, ама пък страхотни: Мексан, който има дълги крака с изпъкнали мръсни колена и тича адски бързо, аз, защото бия силно шутове — бам! И накрая Жофроа с неговите обувки.

Получи се отбор за чудо и приказ.

— Почваме ли? Почваме ли? — извика Мексан.

— Подай, бе! Подай! — извика Жоашен.

Падна голяма веселба, а после Жофроа се обади:

— Ей, момчета! Срещу кого играем? Трябва ни противник.

Вярно, Жофроа беше прав: можем да си правим колкото искаме пасове — няма ли врата да забиеш топката, не е гот. Предложих да съставим два отбора, но Клотер заяви: „Да делим отбора? Никога!“ И без това щеше да е, както като играем на каубои — никой не иска да бъде противник.

После се появиха ония от другото училище. Ние хич не ги обичаме ония от другото училище: всичките са тъпи. Идват често в запустелия двор и се бием, понеже ние викаме, че дворът си е наш, те разправят, че си бил техен, и става гадно. Тоя път обаче се зарадвахме, като ги видяхме.

— Ей, момчета! — казах аз. — Ще играете ли футбол с нас? Имаме топка.

— Да играем с вас? Я стига смехории! — отвърна един от тях, кльощав, с червени коси, също като на леля Кларис, ама нейните почервеняха миналия месец и мама ми обясни, че е ходила на фризьор и това било боя.

— Кое е смехория, глупак такъв? — попита Рюфюс.

— Смехория е шамарът, дето ще го изядеш от мен! — отговори оня с червената коса.

— Освен това — обади се един едър с много зъби — махайте се оттук, запустелият двор е наш!

Анян искаше да си върви, обаче ние не се навихме.

— Ще прощаваш — рече Клотер, — запустелият двор си е наш; а вас просто ви е страх да играете футбол с нас. Нашият отбор е страхотен!

— От страх потен! — каза едрият с многото зъби и всичките се разкискаха, та и аз с тях, понеже беше смешно.

После Йодес удари с юмрук по носа един дребосък, който си мълчеше. Дребосъкът обаче бил брат на едрия с многото зъби и стана гадно.

— Я опитай пак, да те видя — рече едрият с многото зъби на Йодес.

— А бе ти луд ли си? — попита дребосъкът, който се беше хванал за носа, а Жофроа изрита кльощавия, дето имаше коса като на леля Кларис.

Почнахме да се бием всички с изключение на Анян, който плачеше и викаше: „Очилата ми! Аз съм с очила!“ Беше адски щуро и по едно време дойде татко.

— Чак у нас се чува как крещите, хулиганчета такива! — изкрещя татко. — Никола, знаеш ли колко е часът?

После татко хвана за яката тъпия шишко, с който си разменяхме шамари.

— Пуснете ме — развика се тъпият шишко. — Ще ви обадя на татко, той работи в данъчното и ще ви съсипе с данъци!

Татко пусна тъпия шишко и каза:

— Добре, хайде стига! Късно е, родителите ви сигурно се безпокоят. Освен това защо се биете? Не можете ли да си играете кротко?

— Бием се — казах аз, — защото тях ги е страх да играят футбол с нас!

— Нас ли ни е страх? Нас? Страх? — развика се едрият с многото зъби.

— Хубаво де — рече татко, — ако не ви е страх, защо не играете?

— Защото тях не ги бива, ето защо — каза тъпият шишко.

— Нас ли не ни бива? — обадих се аз. — С такива нападатели като Мексан, мен и Жофроа? Разправяш смехории.

— Жофроа ли? — рече татко. — Аз го виждам по-скоро като защитник, май не е от бързите.

— Момент — каза Жофроа, — аз имам обувки и съм най-добре облечен, тъй че…

— А кой е вратар? — попита татко.

Обяснихме му как са разпределени задачите в отбора и татко каза, че не било зле, обаче трябвало да тренираме, той щял да ни покаже — навремето за малко не станал международен играч (бил дясно крило в отбора на благотворителното дружество „Шантеклер“). И щял да стане, ама се оженил. Това не го знаех; моят татко е страхотен.

— Е — обърна се татко към ония от другото училище, — готови ли сте да играете срещу моя отбор другата неделя? Аз ще бъда съдия.

— Въобще не са готови, те са мухльовци — извика Мексан.

— Ще прощаваш, ама не сме мухльовци — отвърна оня с червената коса, — значи разбираме се за неделя. В три часа… Ще ви побъркаме!

И си отидоха.

Татко остана с нас и започна да ни тренира. Взе топката и вкара гол на Алсест. После застана на вратата на мястото на Алсест и Алсест му вкара гол. След това татко ни показа как да правим пасове. Подаде топката и каза: „Ти си, Клотер! Дай пас!“ Топката улучи Анян, очилата му паднаха и той се разплака. После пристигна мама.

— Ама какво правиш тук? — обърна се тя към татко. — Пратих те да доведеш детето, а теб те няма никакъв и вечерята изстива!

Татко стана целият червен, хвана ме за ръката и каза:

— Е, Никола, да се прибираме! Всички приятелчета извикаха:

— В неделя — пак! Ура за таткото на Никола!

На масата мама непрекъснато се смееше, а като искаше татко да й подаде солта, каза:

— Дай един пас, майсторе!

Майките нищо не разбират от спорт, но няма значение: другата неделя ще стане страшно!