Малкият Никола

КАК СЕ КЪПАХМЕ

В лагера, където съм на почивка, всеки ден трябва да правим сума ти работи.

Сутрин ставаме в осем часа, Бързо-бързо се обличаме и се явяваме на сбор. Там правим гимнастика — едно, две, едно, две, — после тичаме да се измием и е адски забавно, понеже се пръскаме с вода едни други по лицата. После дежурните хукват да донесат закуската — ей, много хубаво нещо е тая закуска, дават сума ти филии! Когато свършим набързо със закуската, изтичваме в бунгалата да си оправим леглата, само че не ги оправяме като мама в къщи; вземаме чаршафите и одеялата, сгъваме ги и ги оставяме върху дюшеците. След това трябва да се свършат някои неща, да се почистят помещенията, да се донесат разни работи на господин Жьону, нашия домакин, после пак тичаме да се явим на сбор и отива ме да се къпем. След това отново има сбор и се връщаме в лагера за обяд, а обядът винаги е бомба, понеже сме гладни. След обяда пеем песнички. После се налага да поспим, това вече не е много весело, но ни задължават да спим, дори да си измислим някакво извинение. По време на следобедната почивка нашият групов отговорник ни пази и ни разказва приказки. После пак има сбор, връщаме се на плажа, къпем се, следва нов сбор и се прибираме за вечеря. След вечери пак пеем — понякога около запален голям огън — и ако не обявят нощни игри, лягаме си, трябва веднага да угасим светлината и да спим. През останалото време можем да правим, каквото искаме.

Аз най-обичам, като се къпем. Всички отиваме с груповите си отговорници и плажът си е само наш. Не че е забранено да идват други хора, само че те, като дойдат, веднага си тръгват. Сигурно понеже вдигаме доста шум и си играем на разни работи по пясъка.

Разполагат ни по групи. Моята група се казва „Тигрово око“; в нея сме дванайсет човека, имаме си страшен отговорник и паролата ни е „Смелост!“ Груповият отговорник ни събира и ни казва: „Тъй. Моля, без излишни храбрости. Няма да се пръскате и ще стоите близо до брега Като ви свирна, връщате се на плажа. Искам да ви виждам до един! Забранявам ви да плувате под водата! Който не слуша, няма да се къпе повече. Ясно? Хайде сега, под строй — марш във водата!“

И сега нашият групов отговорник изсвири яката и влязохме заедно с него във водата. Беше студена, имаше вълни — ох, адски щуро!

После забелязахме, че не всички от групата са влезли във водата. На плажа беше останал един, който плачеше. Беше Полен, тон все плаче и разправя, че искал да се прибере при татко си и майка си.

— Хайде, Полен! Идвай! — викна нашият групов отговорник.

— Няма — извика Полен. — Срах ме е! Искам при татко и при мама!

И той се затъркаля по пясъка и се развика, че бил много нещастен.

— Тъй — рече отговорникът.

— Не се пръскайте и стойте мирно, ще отида да доведа вашия другар.

Отговорникът излезе от водата и отиде да преговаря с Полен.

— Чакай бе, братче — каза отговорникът, — няма от какво да те е страх.

— Я, има! — извика Полен. — Има от какво!

— Няма никаква опасност — рече отговорникът. — Ела тук и ми подай ръка, ще влезем заедно във водата и аз ще те държа непрекъснато.

Полен му подаде ръка, плачейки, и се остави да го дърпат до водата. Когато краката му се измокриха, той се разнищя:

— Ъх! Ъх! Студено! Страх ме е! Умирам! Ъх!

— Ама нали ти казвам, че няма никаква опасност, понечи да каже отговорникът.

След това очите му се разшириха и той викна:

— Кой там плува към шамандурата?

— Крепен — отвърна един от групата. — Той плува много добре, хванахме се на бас с него, че не може да стигне до шамандурата.

Отговорникът пусна ръката на Полей, хвърли се във водата, тичаше, плуваше и викаше:

— Крепен! Веднага се връщай!

Освен това свиреше и свирката правеше мехури във водата.

От своя страна Полен се развика:

— Не ме оставяйте сам! Ще се удавя! Ъх! Ъх! Татко! Мамо! Ъх!

А пък водата едва му стигаше до глезените и беше адски смешно.

Отговорникът се върна заедно с Крепен, който се ядоса здравата, защото отговорникът му нареди да излезе от водата и да стои на плажа. След това отговорникът се опита да ни преброи, пък то не беше лека работа, понеже, докато го нямаше, всеки беше хукнал нанякъде, Отговорникът си беше загубил свирката, гонейки Крепен, и започна да вика:

— Група „Тигрово око“! Сбор! Група „Тигрово око“! Смелост! Смелост!

Тогава дойде друг групов отговорник и му каза: — Ей, Жерар, хайде да не викаш толкова силно, моите хлапета не могат да ме чуят, като им свиря. То вярно, че груповите отговорници вдигаха страхотен шум, каквото се бяха разсвирили и развикали. Накрая отговорникът успя да ни преброи, видя, че всички сме налице и прати Галбер на плажа при Крепен, понеже беше потънал във водата до брадичката и викаше:

— Пропаднах в дупка! Помощ! Пропаднах в дупка!

Всъщност обаче беше клекнал. Галбер е голям шегаджия!

Накрая груповите отговорници сметнаха, че тази сутрин сме се къпали предостатъчно и започнаха да свирят и да викат: „Сбор по групи на плажа!“ Построихме се в редица и нашият отговорник ни преброи.

— Единайсет! — рече той. — Един липсва! Липсваше Полен, който седеше във водата и не искаше да излезе.

— Искам да стоя въз водата! — викаше той. — Ако изляза, ще ми стане студено! Искам да стоя във водата!

Отговорникът май се пораздразни, доведе го, като го дърпаше за ръката, а Полен викаше, че искал да се върне при татко си, при майка см и във водата. След това отговорникът отново ни преброя и видя, че пак липсва някой.

— Крепен го няма — обадиха се от строя.

— Да не е влязъл пак във водата — попита нашият отговорник, като пребледня ужасно.

Само че отговорникът на съседната група го попита:

— Имам тука един в повече, да не е от твоите? Това беше Крепен, отишъл да поговори с едно момче, понеже носело шоколад. Когато отговорникът се върна с Крепен, пак ни преброи и установи, че сме станали тринайсет.

— Кой не е от групата „Тигрово око“? — попита отговорникът.

— Аз — обади се един дребосък, който не ни беше познат.

— Ти от коя група си попита отговорникът, — от „Орлетата“? Или от „Ягуарите“!

— Не — отвърна дребосъкът, — аз съм от хотел „Белвю“, от големия плаж. Татко ми спи ей там, на мостчето.

И дребосъкът извика: — Татко! Татко!

Чичкото, конто спеше, вдигна глава и тръгна полекичка към нас.

— Какво пак има, Бобо? — попита чичкото. Тогава нашият отговорник му каза:

— Вашето синче дошло да играе с нашите деца. Нищо, изглежда, му се харесват детските лагери.

А чичкото отвърна:

— Да де, ама аз никога не бих го пуснал. Не че искам да ви обиждам, обаче според мен щом депата са без родители, няма кой да ги наглежда.

(Откъс от писмо на Никола до неговите родители)

(Откъс от писмо до Никола от неговите родители)