Малкият Никола

КАК ПОСРЕЩНАХМЕ МИНИСТЪРА

Всички слязохме на двора и директорът направи съобщение.

— Мили деца — каза ни той, — имам удоволствието да ви уведомя, че господин министърът ще мине през града и ще ни окаже честта да посети нашето училище. Може би ви е известно, че господин министърът е възпитаник на училището. Той е един пример за вас, пример, който доказва, че ако работите добре, можете да се издигнете и да преуспеете. Аз държа да устроим на господин министъра едно незабравимо посрещане и разчитам на вас за постигането на тази цел. И директорът прати Клотер и Жоашен в ъгъла, понеже се биеха. После директорът събра всички учители и възпитатели и им обясни, че бил измислил едни страхотни работи за идването на министъра. Най-напред всички сме щели да изпеем „Марсилезата“, после трима от долните класове щели да излязат с цветя и да ги връчат на министъра. Вярно, хрумването на директора е адски щуро, министърът ще има да се чуди и да се радва на цветята, едва ли очаква нещо подобно. Нашата учителка изглеждаше разтревожена, питам се защо. Напоследък учителката е доста нервна.

Директорът заяви, че ще започнем веднага да репетираме и ние бяхме много доволни, защото нямаше да имаме час. Госпожица Вандерблерг, учителката по пеене, ни накара да изпеем „Марсилезата“. Толкова шум вдигнахме, пък май не излязло добре. Всъщност вярно, че ние малко изпреварихме онези от горните класове. Те бяха още там, дето ден славен бил дошъл, а ние вече повтаряхме, че се вее кървав стяг, с изключение на Рюфюс, който не знае думите и само викаше „лалала“, и на Алсест, който не пееше, понеже тъкмо ядеше кифла. Госпожица Вандерблерг замаха силно с ръце, за да млъкнем, ама вместо да се скара на онези от горните класове, че закъсняват, скара ни се на нас, дето свършихме първи, а не беше честно. Може би госпожица Вандерблерг се ядоса заради Рюфюс — той пее със затворени очи, не видя, че трябва да млъкнем и продължи да вика „лалала“. Нашата учителка каза нещо на директора и на госпожица Вандерблерг и директорът нареди само големите да пеят, а малките да се преструват. Опитахме така и се получи добре, само дето шумът не беше толкова голям, а директорът каза на Алсест, че няма нужда толкова да се криви, като се преструва, че пее. Алсест отвърна, че не се преструва, ами дъвче и директорът въздъхна тежко.

— Тъй — рече директорът, — след „Марсилезата“ напред излизат трима ученици от малките.

Директорът ни огледа и избра Йодес, Анян, който е първенец на класа и любимец на учителката, и мен.

— Жалко, че не са момичета — заяви директорът, — можехме да ги облечем в синьо, бяло и червено или пък да им вържем цветни панделки в косите, това също се прави понякога и е много красиво.

— Ако някой ми върже панделка в косата, ще си намери белята — каза Йодес. Директорът се обърна много бързо и изгледа Йодес с едно широко отворено око, другото беше по-малко заради смръщената вежда.

— Какво каза? — попита директорът.

Нашата учителка бързо се обади:

— Нищо, господин директоре, изкашля се.

— Не, не, госпожице — намеси се Анян, — аз го чух, той каза… Учителката обаче не го остави да довърши, а заяви, че изобщо не го е питала.

— Точно така, гаден обаждач — добави Йодес, — няма какво да си пъхаш гагата. Анян ревна да плаче, каза, че никой не го обичал, че бил нещастен и му било лошо, че щял да каже на татко си и ще видят всички, учителката каза на Йодес да не говори, без да е получил разрешение, а директорът прокара ръка по лицето си, сякаш го бършеше, и попита учителката дали са приключили с приказките, та да продължи нататък. Учителката се зачерви цялата — това много й отива, става хубава почти колкото мама, ама вкъщи по-често така се зачервява татко.

— Добре — каза директорът, — трите деца пристъпват към господин министъра и му поднасят цветя. За репетицията ми трябва нещо, което да послужи вместо букети.

Бульона, нашият възпитател, рече:

— Хрумна ми нещо, господин директоре, ей сега се връщам.

Изтърча нанякъде и се върна с три метли. Директорът се поучуди, но се съгласи, че за репетиция ще свършат работа. Бульона ни раздаде метлите — по една на Йодес, на Анян и на мен.

— Добре — каза директорът, — а сега, деца, да предположим, че аз съм господин министърът, вие пристъпвате напред и ми връчвате метлите.

Ние изпълнихме нареждането на директора и му подадохме метлите. Директорът стоеше с метлите в ръце и изведнъж се ядоса. Погледна Жофроа и му каза:

— Я, вие там! Видях, че се смеете. Бих искал да ни кажете какво толкова смешно има, та и ние да се позабавляваме.

— Ами това, дето го казахте, гос’дине — отвърна Жофроа, — дето рекохте да вържете панделки на Никола, на Йодес и на оня гаден натегач Анян, затова се кикотя!

— А искаш ли да те перна по носа? — попита Йодес.

— Тъй ами — рекох аз и Жофроа ме удари.

Сбихме се и приятелчетата се включиха всички, освен Анян, който се търкаляше по земята, крещеше, че не бил гаден натегач, че никой не го обичал и че татко му щял да се оплаче на министъра. Директорът размахваше метлите и викаше:

— Спрете! Спрете веднага! Всичко живо търчеше насам-натам, на госпожица Вандерблерг й стана лошо — направо страхотия.

На другия ден министърът дойде и всичко мина добре, ама ние не го видяхме, понеже ни бяха затворили в пералнята и даже да беше поискал да ни види, министърът нямаше да може — вратата беше заключена.

И директорът ги измисля едни!