Малкият Никола

МУЗЕЯТ С КАРТИНИТЕ

Много съм доволен днес, учителката ще води нашия клас в музея да разглеждаме картини. Адски забавно е, като излизаме така всички заедно. Нашата учителка иначе е много добричка, жалко, че не иска да ни извежда по-често.

Трябваше да отидем от училище до музея с автобус. Автобусът нямаше как да спре пред училището и се наложи да пресечем улицата. Учителката ни каза:

— Застанете в редица по двама и се хванете за ръце. И много внимавайте! На мен това не ми хареса особено, понеже бях до Алсест, моя приятел, дето е много дебел и все яде — хич не е приятно човек да го държи за ръка. Иначе обичам Алсест, ама ръцете му са или мазни, или лепнат, зависи какво яде. Тоя път ми провървя: ръцете му бяха сухи.

— Какво ядеш, Алсест? — попитах го аз.

— Сухи бисквити — отвърна ми той, като изплю куп трохи право в лицето ми.

Отпред до учителката вървеше Анян. Той е първенец на класа и любимец на учителката. Не го обичаме особено, ама избягваме да го удряме често заради очилата.

— Хо дом, марш! — извика Анян и започнахме да пресичаме, а един полицай беше спрял колите, за да минем ние.

Изведнъж Алсест пусна ръката ми и каза, че ей сега ще се върне, бил си забравил в класната стая едни карамели. Алсест тръгна да пресича наопаки срещу останалите и се получи малко бъркотия.

— Къде отиваш, Алсест? — извика учителката. — Веднага се връщай!

— Да — каза Анян, — къде отиваш Алсест, веднага се връщай!

На Йодес хич не му хареса това, дето го каза Анян. Йодес е много силен и обича да удря хората по носа.

— Какво се обаждаш бе, натегач? Ей сега ще те перна по носа — рече Йодес и тръгна към Анян.

Анян застана зад учителката и заяви, че не бива да го удряме, защото е с очила. Тогава Йодес, който беше най-отзад, понеже е много едър, разблъска всички; искаше да стигне до Анян, да му свали очилата и да го перне по носа.

— Йодес, върнете се на мястото си! — извика учителката.

— Точно така, Йодес — каза Анян, — върнете се на мястото си!

— Не искам да ви притеснявам — обади се полицаят, — но вече доста време задържам движението; ако възнамерявате да си провеждате часа на пешеходната пътека, просто ми кажете; поне да отклоня колите да минават през училището!

Ние много искахме да видим как ще стане тази работа, обаче учителката се зачерви цялата и ни каза да се качваме в автобуса по такъв начин, че разбрахме — тоя път не се шегуваше. Веднага я послушахме.

Автобусът потегли и полицаят зад нас даде знак на колите да минават — после се чу скърцане на спирачки и се разнесоха викове. Алсест пресичаше тичешком улицата с кесия карамели в ръка.

В края на краищата Алсест се качи в автобуса и наистина потеглихме. Преди да завием на ъгъла, видях как полицаят хвърли палката си насред сблъскалите се една в друга коли.

Влязохме в музея добре подредени и тихи, понеже си обичаме учителката, а забелязахме, че е доста нервна, също като мама, когато татко изтръсква пепелта от цигарите си по килима. Озовахме се в една голяма стая със сума ти картини, закачени по стените.

— Тук ще видите живописни платна, които са дело на майсторите от фламандската школа — обясни учителката.

Не можа да продължи по-нататък, защото един пазач пристигна тичешком и се развика, понеже Алсест пипна с пръст една картина да види изсъхнала ли е боята. Пазачът заяви, че не бива да пипаме и взе да спори с Алсест, който го убеждаваше, че може да пипаме — боята била изсъхнала и нямало опасност да се изцапаме. Учителката каза на Алсест да стои мирен и обеща на пазача да не ни изпуска от очи. Пазачът си тръгна, като клатеше глава.

Докато учителката продължаваше да обяснява, ние взехме да се пързаляме; беше гот, подът беше от плочки, много хлъзгав. Всички се забавлявахме с изключение на учителката, която ни бе обърнала гръб и обясняваше една картина, и на Анян, който стоеше до нея, слушаше я и си водеше бележки. Алсест също не се включи. Той стоеше неподвижно пред една малка картина с нарисувани риби, пържоли и плодове. Алсест гледаше картината и се облизваше.

Ние си играехме чудесно, а Йодес беше направо върхът: като се плъзгаше, стигаше почти до другия край на голямата стая. След пързалката преминахме на прескочи-кобила, но се наложи да спрем, понеже Анян се обърна и каза:

— Погледнете, госпожице, те си играят!

Йодес се ядоса и се отправи към Анян, който си беше свалил очилата, за да ги избърше, и не го видя. Лош късмет извади Анян: ако не си беше свалил очилата, нямаше да отнесе удар по носа.

Пазачът пак дойде и попита учителката дали не смята, че е по-добре да си вървим. Учителката се съгласи и каза, че повече не издържала.

Тъкмо излизахме от музея, когато Алсест се приближи до пазача. Носеше под мишница малката картина, която си беше харесал, с рибите, пържолите и плодовете, и каза, че искал да я купи. Поинтересува се колко ще иска пазачът за нея.

Когато излязохме от музея, Жофроа рече на учителката, че щом обича рисувани работи, да заповяда у тях, татко му и майка му имали страхотна колекция, всичко живо я хвалело. Учителката прекара ръка по лицето си и заяви, че никога в живота си вече не иска да види картина и въобще не желае да слуша нищо повече за живопис.

Тогава разбрах защо на учителката не й беше приятен този ден, прекаран в музея с нашия клас. Всъщност тя не си пада по картини.