Мареси

8.

По време на второто пълнолуние след пробуждането на Пролетната звезда, луната и звездата се подравняват и настава време за лунния танц. Това е най-важният от всички ритуали на Абатството. Тогава посещаваме Първата Майка в собствените й владения и тя ни се явява в трите си образа: Девата, Майката и Старицата. Лунният танц почита Първата Майка и ние танцуваме в името на плодородието на света и неразривния съюз на живота и смъртта. Майка винаги ни обяснява тези неща в деня преди танца.

Съблякохме се на брега. Нощта беше ясна, луната сияеше високо на небето и ни наблюдаваше, обкръжена от звездната си свита. Луната, която управлява движенията на водата и кръвта на жената, луната, която дава енергия на всичко, което живее и расте, луната, която измерва времето и властва над смъртта. Луната, по чийто образ и подобие е създадена жената, Луната — богинята, която изслушва скръбта ни и споделя радостта ни.

Стояхме на опашка, като се редувахме сестри и послушници, а майка застана най-отпред и започна да пее. Беше безмълвна, свистяща песен, която се разнесе над залива и ни обкръжи, докато вървяхме по брега към носа, който затваря залива на юг. Майка ни поведе около носа към Танца на девата, лабиринт от гладки, кръгли камъни от същия вид, който може да се намери на брега. Той е там през цялата година, вечен и непоклатим, но ние идваме тук само веднъж в годината за лунния танц.

Горящи факли бяха забучени в земята, обгръщайки лабиринта. Те караха окръжаващия мрак да се задълбочава още повече. Когато погледнах нагоре, Луната изглеждаше по-голяма отпреди, като че ли песента на майка я беше привлякла по-близо. Беше прохладна вечер и камъните бяха студени под краката ми, но не усещах студа. Песента на майка ме стопляше.

Майка беше първата, която влезе в лабиринта и затанцува. Танцът на девата не е лабиринт, в който да се изгубиш. Той е лабиринт, който ни води в друго измерение. Където животът и смъртта са едно и където пребивава самата богиня. Майка вдигаше високо крака, правеше големи крачки и внимателно избягваше да докосва камъните, които формираха лабиринта. Докосването им носи много лош късмет. Майка е танцувала лунния танц в продължение на много години и никога не се е опирала на нито един камък. Тя се спря, когато стигна до средата, и започна да се върти наоколо бавно, докато песента й постепенно премина в думи. Думи за богинята, думи на богинята. Думи, които възхваляваха и превъзнасяха, прекланяха се и тръпнеха, виждаха и провиждаха. Беше ми трудно да ги доловя и да ги схвана напълно. Можех да чуя, че пее за опасност, за кръв, за животворна кръв и пролята кръв, за приближаващи се сенки.

Една по една сестрите и послушниците вплитаха гласовете си в песента и танцуваха през лабиринта. Всяка танцуваше по свой си начин и добавяше нещо ново в песента. Глас след глас се присъединяваха към песента на преклонение, карайки я да се усилва и нараства като океанска вълна. Но само майка пееше с гласа на самата богиня.

Когато дойде редът на Яй и лабиринтът я привлече, първоначално тя вдигна ръце, изпълнена с ужас, но тогава Луната я призова, разтвори устата й и тя присъедини песента си към останалите. Светлата й коса отразяваше лунната светлина и пламъка на факлите и блестеше едновременно златна и сребърна. Тялото й изглеждаше много слабо, а белезите й пламтяха червени върху бялата й кожа. Още щом направи първата си крачка, разпери ръце и започна да се върти. Най-напред бавно, навлизайки леко в лабиринта, а след това все по-бързо. Песента продължаваше да се извива. Как беше възможно да не докосне нито един камък, ако продължава да се върти така? Аз бях единствената, която все още не беше пяла, и ми се искаше да се втурна и да спра Яй. Но майка продължи да пее високо и равномерно, докато жените и момичетата снижиха гласовете си и припяваха на Яй през лабиринта. Тя се въртеше толкова бързо, че косата шибаше лицето й, а движенията й загубиха очертанията си. Щом достигна средата, се забърза дори още повече, което ми се стори почти невъзможно. Тя се въртеше, докато пясъкът не се завихри около краката й, докато пламъкът на факлите не затрепка, докато Луната не слезе и не целуна нейната развяваща се коса. Сестрите и послушниците пееха ли, пееха, Яй също пееше — и всички заедно я изпроводиха с песен навън от лабиринта.

Тя не беше докоснала нито един камък.

Аз бях последна. Когато направих първата танцова стъпка, гласът ми неволно се изви в песен. Чух я да звънти в ушите ми, но не си давах сметка, че устата ми оформя звуци. Усещах топлината на пламъка на факлите, но не можех да ги видя. Можех да видя само Луната.

Сега тя беше огромна. Беше толкова близо, че ако протегнех ръка, можех да докосна студената й буза. Тя изпълваше целия ми поглед, изпълваше ме с музика. Сега разбирах: пееше се за живота и смъртта. Отдадох тялото си на песента и я оставих да ме завърти в танца и да ме поведе в лабиринта.

И преди бях изпълнявала този танц и винаги усещах енергията на Луната да ме залива и да ме кара да се чувствам дива, всемогъща и свободна. Но този път беше различно. Луната беше по-голяма от всякога. Енергията й караше въздуха да вибрира. Лунната светлина пулсираше така, че всичко около мен сякаш трептеше. Жените извън лабиринта, заобикалящите ни скали, тъмното море — всичко беше неясно и изкривено, сякаш гледах през дъното на бутилка с валерийско вино. Песента продължи да направлява стъпките ми и всяка една беше непоколебима и точна. Не докоснах нито един камък.

В центъра на лабиринта се издигаше нещо голямо. Във вибриращата, трепкаща нощ това беше единственият обект, чиято форма бе устойчива и ясна.

Беше врата, висока и тясна и сребърна на фона на ярката лунна светлина. Беше затворена, но можех да почувствам мрака, който дебнеше от другата страна. Толкова дълбок мрак, че дори светлината на Луната не можеше да проникне в него. Това беше същата врата, която се беше появила през онази гладна зима, и зад нея Старицата се беше спотаила в очакване.

Обхвана ме вледеняващ страх, който проби транса и магията на песента, и се опитах да спра стъпките си, но напразно. Танцът все повече ме приближаваше до вратата. Не можех да откъсна погледа си от нея. Никога досега не я бях виждала толкова ясно. Можех да забележа, че рамката й беше почерняла от времето, но повърхността й блестеше. Можех да видя дръжката, оформена като змия с ониксови очи. Вратата ми беше твърде позната. Не исках да я видя, не исках да призная съществуването й, но очите ми отказваха да се отместят, а краката — да ми се подчинят. Въздушна струя се промъкна из пролуката под вратата и се обви около прасците ми. Гранясалият дъх на Старицата. Той се примеси с металната миризма на кръв от собствената ми кожа. Мирисът на смърт, от който не мога да се отърва в продължение на години, който беше забил ноктите си в мен през онази гладна зима и оттогава не иска да му пусне. Откакто Старицата ми отне Анер.

Челюстите ме боляха, понеже се мъчех да задържа песента, и тялото ми се тресеше от изтощението, което ми причиняваха опитите да забавя танца. Но продължавах да се приближавам, вече бях толкова близо, че пипалата на мрака ближеха тялото ми. Те се промушваха през процепите около вратата, примамвайки и привличайки ме навътре. Не можех да се съпротивлявам. Никой не може да се съпротивлява на смъртта.

Тогава чух гласа. Носеше се на крилата на мрака, сякаш беше изтъкан от тъмнина. Откъслечни думи, достигащи до мен.

Мареси. Дъще. Ела тук, виж моята порта. Моята уста.

Вече танцувах на самия праг, когато гласът на Старицата проникна в костите ми.

Това е твоята Къща — рече Старицата и ужасът ми толкова се изостри, че най-после намерих гласа си.

— Не искам! — изкрещях аз.

Веднага щом прекъснах песента, музиката спря, лунната светлина избледня и вратата изчезна. Светът възвърна яснотата си.

— Не искам! — виках отново и отново, докато майка не се появи пред мен в лабиринта и не положи ръце на тялото ми.

Не си спомням нищо повече. Щом се събудих, видях, че майка ме беше изнесла извън лабиринта. Светлината на факлите трепкаше наоколо ни и луната отново се беше превърнала в малка лампа, блещукаща горе на небето. Угриженото лице на майка беше приведено над мен.

В ъгълчетата на очите си можех да видя пипалата на мрака, плъзгащи се наоколо, върху които се носеше гласът на Старицата, шепнейки безмълвно.