Мареси

12.

Целия следващ ден прекарахме в разчистване след бурята. Откъртените керемиди на покривите трябваше да бъдат сменени, дворовете бяха пълни с боклуци и едно дърво беше паднало напречно на планинския път и трябваше да се нареже и да се пренесе. Големи скални късове се бяха катурнали по планинските склонове и бяха изкъртили част от стената там, където спускането към морето е най-стръмно. Сестра Нар обикаляше наоколо и се оплакваше за цялата разруха, сполетяла Градината на познанието, а челото на сестра Мареане беше набръчкано от дълбоки угрижени линии. Дори и овощните ни дръвчета бяха повредени от бурята.

На мен, Яй и Енике ни беше възложено да помогнем на сестра Верк и Луан в разчистването на брега. Намерихме някои отломки от кея и хамбара, останалото беше отнесено от морето. Сестра Верк си водеше прилежни бележки за всичко, което трябваше да се замени. Скоро ръцете и гърбовете ни боляха от влаченето на тежки мокри дънери и дъски нагоре по брега, за да ги спасим от грабителските вълни на океана. Все още духаше силен вятър, който караше косите да танцуват пред очите ни и да се промушват в ъгълчетата на устите ни, докато говорехме. Погледнах към светлата коса на Яй, към кестенявите коси на Енике и Луан и черната коса на сестра Верк, които се вееха свободно под кърпите им. Толкова много скрита сила.

Двете с Енике влачехме от водата тъмен, напукан от годините дънер. Погледнах към Яй, която беше потопена до кръста си в студеното море и стоеше до сестра Верк и Луан, вдигайки камъни, които се бяха прекатурили и блокираха пристана. Тя изпъшка и намръщи лице от натоварването. Щом се сблъска с по-голяма скала, която изискваше повече усилия, изрева високо. След това подпря ръце на скалата, наведе глава и се запъхтя за един кратък миг, преди да сръга отстрани Луан, за да продължат заедно със следващия камък. Сестра Верк й каза нещо, което не успях да чуя. Видях, че Яй й изсъска нещо в отговор.

Този път Яй не се беше скрила в черупката си. Тя се беше ядосала.

Заедно се изкачихме по тесните стълби, водещи към Абатството. Показах й няколко парчета гладък сив плавей, които бях събрала от брега. Тя се начумери и се извърна на другата страна.

— Никой не се вслушва — каза тя и се заизкачва по стъпалата, потропвайки ядосано. — Всички тичат напред-назад и се тревожат за кея и за плодовите дръвчета. — Почти изплю думите. — А ти! — Тя се обърна толкова бързо, че се блъснах в нея. — Ти знаеш. Никой друг не знае, с изключение на теб, майка и може би няколко от сестрите. Знаеш какво се случи с Унай. Знаеш какво иска баща ми. Наистина ли мислиш, че някой ще бъде пощаден, когато той дойде за мен? Мислиш ли, че той ще се задоволи да вземе само мен? Той ще си отмъсти на всички, които са ме укривали. Всички. А ти се разхождаш и събираш парчета плавей.

Тя се завъртя и закрачи нагоре по стъпалата, без да поглежда назад. Аз останах на място и преглътнах трудно. Какво искаше от мен? Ако ме беше помолила да направя нещо, бих го сторила, без да задавам каквито и да било въпроси. Но не знаех как да й помогна, ако настояваше да ме обвинява.

През целия ден, както и на следващия, се занимавахме само с разчистването. Нямахме уроци и се хранехме в Къщата на огнището, когато ни оставаше време между задачите за изпълнение. Яй не ми говореше. Избягваше ме. Държеше се по различен начин, беше раздразнителна и докачлива като магарешки бодил, а аз не знаех как да реагирам на сумтенето и намръщения й поглед. Тя се погрижи да не ни бъдат възложени едни и същи задължения и на втория ден почти не можех да я видя. Първоначално сърцето ми се свиваше за нея. Тя беше уплашена и аз разбирах причините за това. Но защо се ядосваше само на мен? Нямаше повод да ме наказва!

Целия следобед пренасях току-що нарязани дърва от планинския път в бараката за дърва до Къщата на огнището. Когато се свечери, ръцете ми вече трепереха от усилието, раменете ме боляха и едва се домъкнах до Къщата на огнището, за да хапна малко.

Яй седеше на една от дългите маси и разговаряше със Сисил и Йоем. Знам, че ме видя, но избегна погледа ми. Те се бяха сгушили една в друга и водеха напрегнат личен разговор.

Взех чаша вода и напълних чинията си с хляб, сирене и маринован лук от масата за сервиране. Погледнах към Яй и осъзнах, че не знам къде да седна. Тя все още се правеше, че не съществувам. Бавно я подминах и седнах малко по-нататък на същата маса. Никоя от тях не ме погледна, нито ме покани да се присъединя към разговора. Забих поглед през прозореца на западната стена и се опитах да се престоря, че съм избрала да седя сама, дъвчейки хляба си колкото може по-бързо. Не исках Яй или Йоем да забележат, че съм разстроена.

Когато се наядох, станах и се опитах да уловя погледа на Яй. Тя се обърна към Йоем и й каза нещо, което я накара да закима енергично. Аз се вторачих право напред и стиснах здраво устни, докато излизах от Къщата на огнището. Беше ми добре без Яй, преди да дойде в Абатството, така че можех отново да се чувствам добре без нея.

През онази вечер трябваше да отида сама в съкровищницата, а точно тогава имах най-голяма нужда от компания. Сестра О не беше в стаята си, когато почуках, но тя ми беше разрешила да вземам ключа и в отсъствието й, затова го свалих и в гаснещата вечерна светлина прекосих с него Двора на храма и се насочих към Къщата на познанието. Сърцето ми се сви от страх още щом отворих вратата. Искаше ми се Яй да е до мен.

Пристъпвах сковано по коридора. Наближих вратата на гробницата. Това беше първият път, когато трябваше да мина покрай нея сама, откакто Старицата ми проговори. Притиснах силно ключа като вид закрила, като кинжал. Щом доближих вратата, се затичах — бързо и безшумно. Макар и да не чух Старицата, знаех, че тя ме чака от другата страна. Дебнеше удобния момент.

Когато вратите на съкровищницата се затвориха зад мен, най-после се почувствах в безопасност. Вдишах познатата миризма на прах и пергамент. Известно време просто стоях така и дишах. Беше толкова различно да съм там без Яй. Беше както преди да дойде, и все пак не съвсем: вече бях привикнала към компанията й. Бях свикнала да обсъждаме кои книги ще изберем, да я слушам как разгръща страниците и после да разговаряме за прочетеното, докато заключваме вратата на съкровищницата и се насочваме към изхода на мрачната къща.

През онази вечер избрах древните истории на първите сестри. Винаги съм обичала да чета за пътуването им до острова, за усилията, които са положили за построяването на Къщата на познанието, и оцеляването им през първите няколко години, когато са се препитавали само с риба и диви плодове и боровинки. Животът на острова бил труден през първите няколко години. Започнал да става по-лек едва след няколко десетилетия, когато открили колонията на кървавите охлюви и така се сдобили с непрестанен източник на сребро.

Обичам да чета за първата послушница на острова и как започнали да се разпространяват слухове и Абатството се превърнало в убежище за уязвимите и преследваните. Отдадох се на историята и на успокояващото чувство за сигурност, което винаги пробуждаше у мен.

Вече беше станало късно и светлината от прозореца беше сива и мъждива. Масивните лавици с книги бяха надвиснали мълчаливо по стените, отрупани със съкровища. Първите сестри планирали всичко това. Те знаели, че ще съхранят познанието си за идните поколения от жени. Как ли са се почувствали, когато са открили острова и са се спасили? За какво ли са си мислели?

Сред господстващата тишина чух вратата на Къщата на познанието да се отваря и затваря. Забързани крачки отекнаха по дългия коридор и вратите на библиотеката се отвориха.

— Ето къде си била. Сестра О каза, че ще те намеря тук. — Сестра Лоени стоеше на вратата с ръце на хълбоците си. — Знам, че е късно и че днес се потруди доста, но сестра Ерс току-що установи, че паднало дърво е направило дупка в покрива на хамбара. Трябва да го поправим незабавно, поне за известно време, иначе хранителните ни запаси ще се развалят, ако завали. Възложено ти е да помогнеш.

— Толкова съм изморена — казах тихо. Беше си самата истина. Докато връщах книгите по местата им под зоркия поглед на сестра Лоени, ръцете ми трепереха толкова силно, че почти трябваше да се боря с по-тежките томове. Тя изцъка неодобрително и поклати глава.

— Ако отговарях за библиотеката, никога не бих те оставила да правиш каквото си поискаш. Сестра О ти предоставя твърде голяма свобода. Тя не трябва да ти дава такива привилегии.

Помислих си, че сестра О не ми дава никакви привилегии, но на глас казах само:

— Не може ли да се намери някой друг, който да помогне?

Неохотно заключих вратата зад себе си и подадох ключа на сестра Лоени, която стоеше с очаквателно протегната ръка.

— Няколко от нас вече работят в хамбара, Мареси. Останалите са заети с други неща. Хайде, не се шляй. Няма да отнеме много време и след това ще си легнеш. Стига с четенето за днес.

Но мина доста време, докато се отмести дървото и се поправи покривът. Когато свършихме с работата, вече беше паднала нощта. Главата ми се въртеше от умора, но тялото ми трепереше, изпълнено с безпокойство. Нещо ме възпря да отида в Къщата на послушниците и да си легна. Усетих, че имам нужда да видя хоризонта и да подишам в пълно усамотение. Докато сестрите не ми обръщаха внимание, се прокраднах в сенките, излязох през козята врата и заизкачвах планинския склон.

Познавам планината над Абатството толкова добре, колкото и Къщата на познанието, но този път всичко изглеждаше различно. По склона се бяха претърколили камъни и навсякъде имаше паднали дървета и клони. Не можех да видя пътя в бледия здрач и скоро се залутах. Изведнъж се озовах твърде на север и можех да видя долу Храма на Розата. Седнах на една скала и притегнах жилетката около раменете си. Първите нощни звезди сияеха на запад. Морето блестеше сребристо под полумесеца на новолунието, галено от студения нощен вятър. Абатството лежеше в пълен покой в мрака, разстилащ се под мен. Всички бяха заспали. Единствената светлина се процеждаше от Лунната къща и от прозореца на сестра О. Под мен остров Менос мърмореше и въздишаше, приготвяйки се за сън. Дори и нощните птици бяха утихнали. Тишината, красивата гледка и полумесецът успокояваха сетивата ми, но безпокойството ми отказваше да се разсее напълно. Помислих си за Яй, с която бяхме станали приятелки още от първия ден на пристигането й, но която сега се беше отвърнала от мен. Не можех да разбера защо.

След известно време пръстите ми се вкочаниха от студа и осъзнах, че трябва да се връщам. Изправих се и тръгнах неуверено натам, където мислех, че би трябвало да се намира пътят. Склонът беше хлъзгав заради падналите листа и влажната пръст. Препънах се няколко пъти и не бях напълно сигурна къде се намирах. Пред мен се появиха някакви храсталаци, които не можех да си спомня да съм виждала преди това.

Внезапно стъпих на нещо меко. Земята под мен поддаде и под краката ми зейна дупка. Навреме успях да отскоча напред, затова не паднах в дупката, а вместо това увиснах там, просната по корем на земята, с крака, стърчащи над пропастта. Вероятно бурята беше разкрила подземна пещера.

Около себе си чух шумолене. На бледата лунна светлина видях стотици пеперуди с цветовете на дъгата да изхвърчат от храстите. Крилцата им изглеждаха неестествено големи и блестяха сребристи и сиви на неясната светлина. Пеперудите изглеждаха безбройни — все повече от тях излитаха от храстите и пърхаха в нощта. Бях омаяна от красотата им, затова не се помръдвах и продължавах да вися над дупката. Беше като поздрав за лека нощ от самия остров.

Когато и последната пеперуда отлетя, чух гласа.

— Мареси — прошепна той. — Дъще моя.

Разнесе се от дупката под мен. Тя беше там, в мрака. Чакаше ме. Можех да усетя ледената й хватка около краката си. Тя се мъчеше да ме сграбчи. Аз ритах и крещях колкото може по-високо, за да сподавя звука на гласа й.

— Не можеш да ме имаш! — провикнах се. — Не съм твоя!

Пропълзях нагоре и се измъкнах от ледения досег на Старицата. Храстите около мен продължаваха да шумят. Първоначално реших, че има още пеперуди, но този път тънки форми изпълзяха по тревата и около краката ми. Змии. Дузини, стотици змии съскаха и се извиваха откъм храстите. Те се шмугваха в дупки, под камъни, между заплетените кипарисови корени. Стоях напълно неподвижно. На острова рядко се срещат змии, а тук се бяха насъбрали повече змии, отколкото бях виждала през целия си живот. Те ме накараха да си спомня за дръжката на вратата на Старицата и страхът ме сграбчи в здравата си хватка. Исках да избягам далече от подземната пещера и Старицата, но не можех да се помръдна, понеже се страхувах от змиите. Чак когато и последната змия изчезна, се престраших да направя една-единствена крачка. После и втора. При всяка стъпка потропвах силно със сандалите си, за да сплаша и да прогоня змиите.

За да прогоня и самата Старица, ако ми беше по силите.

Отне ми цяла вечност да се върна на пътя. Когато най-после го намерих в мрака, се затичах към козята врата. Бях я оставила открехната и сега я затворих зад себе си.

Затворих я, знам, че го направих. Все още мога да чуя прищракването, което издаде, когато я дръпнах зад себе си. Но не мога да си спомня дали я залостих.

Бях толкова изморена и уплашена от Старицата. Исках единствено да легна в леглото си и да се шмугна под одеялото, където щях да бъда в безопасност. Краката ми трепереха и ръцете ме боляха от дневната работа. Обикновено винаги залоствам вратата, но колкото и да мисля за това, не мога да си спомня дали го направих през онази вечер.

Промъкнах се в леглото си. За известно време просто лежах и се вслушвах в дишането на другите момичета. Знаех, че ако протегна ръка към Яй, тя няма да я поеме. В крайна сметка бях толкова изтощена, че сънят ме надви и ме погълна като гроб. Заспах толкова дълбоко и безсънно, че ми трябваше доста време, за да изплувам на повърхността, когато ритмичен шум наруши съня ми.

Все още не се беше зазорило. Звукът, който ме събуди, идваше от прозореца. Остро, ритмично почукване.

В съседното легло Яй се беше надигнала, а ръцете й трепереха и бяха сграбчили ръба на одеялото. Тя се взираше през прозореца.

Отвън се чуваше пляскане и шумолене. Нещо голямо се тупна в стъклото. След това почукването се възобнови, като този път беше дори по-настоятелно.

Птицата на Дори издаде пищящ звук. Дори скочи от леглото си, втурна се към прозореца и го разтвори, преди да мога да я спра.

Вътре влетя един коан, символът на Абатството. Обиколи общата спалня и издаде един-единствен пронизителен крясък. От леглата около мен се подадоха замаяни глави и прозвучаха охкания и протести. Яй не сваляше поглед от коана.

— Птиците… — прошепна тя. — Птиците ни предупреждават.

Енике се беше събудила. Тя се ослушваше, но не каза нищо.

Птицата на Дори крякаше възмутено.

— Сега е периодът на мътене — каза Дори. — Коаните мътят от другата страна на планината.

Спогледахме се.

— На изток има закътани заливчета — промълвих аз.

— Те са пристигнали — прошепна Яй.

— Те не познават планината. Ще им трябва доста време, за да намерят пътя дотук. А и е тъмно. — Дори повика коана с подсвиркване и той веднага се приближи до нея. Тя погали перата му, докато Птица ги наблюдаваше ревниво, след това внимателно прогони коана и затвори прозореца. Аз заех седнало положение и провесих крака над ръба на леглото.

Още щом краката ми докоснаха пода, можех да я почувствам. Старицата беше много близо. Можех да почувствам глада и мрака й. Вратата към царството й все още беше затворена, но гранясалият дъх на Старицата се носеше из нощта.

Поех си дълбоко въздух.

— Те са близо. Може би вече са прехвърлили планината.

Спогледахме се. Яй, Дори, Енике и аз. Блъскахме си главите в тихо отчаяние, чудейки се какво да направим.

Яй отметна одеялото си.

— Ще събудя сестра Нумел.

— А аз ще притичам при майка — каза Дори и двете светкавично изхвърчаха от стаята. Енике обиколи стаята и разбуди все още спящите послушници.

Аз седнах. Корабът и мъжете не ме тревожеха. Не се страхувах от тях. Само мисълта за гласа на Старицата вледеняваше крайниците ми. Не можех да се помръдна. Сърцето ми туптеше бясно. Ръцете ми отново усещаха тежестта на тялото на Анер. Бях се опитала да я защитя, като й давах малко от храната си, но тя беше твърде слабо дете още от раждането си. Болнаво дете. Не можех да я накарам да яде. Не можех да намаля треската й. Тя не успя да устои на зова на Старицата, на нейната сиренска песен. Остави ме с празни ръце.

Все още седях там, когато сестра Нумел влезе в стаята.

— Как можеш да си толкова сигурна? — каза тя на Яй, която я последва. — Една-единствена птица не е знак. — Тя огледа изплашените лица на полузаспалите послушници.

— Честна дума, Мареси! — Сестра Нумел ме прониза с поглед. — Те се вслушват в теб, не бива да злоупотребяваш с влиянието си. Помисли за малките послушници. Ще загубят ума и дума от страх.

Малките послушници. Трябваше да ги събудя. Мисълта за тях вдъхна живот в парализираните ми крайници. Бързо наметнах жилетката си, вкарах левия си крак в единия сандал и се придвижих между леглата, подскачайки на един крак, за да взема и другия сандал. Сестра Нумел започна да протестира, но не чувах какво приказва. Яй ме погледна и бързо ми кимна. Тя дръпна одеялото на послушницата, която се намираше най-близо до нея.

— Ставайте, веднага! Обличайте се. Дебели дрехи върху нощниците. Незабавно.

Подминах леглото на Енике и се спуснах към общата спалня на малките послушници. Застанах на прага и се вгледах в заспалите глави, положени върху бели чаршафи. Тънки, малки шийки и полуотворени устенца. Хео, Исми, Лейта, Сирна и Паене. Думите на Яй отекнаха в главата ми. Той ще си отмъсти на всички, които са ме укривали. Всички. Можех да почувствам Старицата. Тя ни дърпаше към вратата си.

— Ставайте, момичета — прошепнах, за да не ги изплаша. — Трябва да станете веднага. Обличайте се.

Толкова бяха свикнали да изпълняват всичко, което им кажех, че бързо се надигнаха и протегнаха ръце, за да бъдат облечени. Сънливостта в техните очи и усти им попречи да задават въпроси. Поведох ги в другата обща спалня, където сестра Нумел стоеше с ръце, скръстени ядосано върху гърдите й. По-големите послушници се бяха скупчили на едно място и си шушукаха уплашено, гледайки ту мен, ту сестра Нумел, без да знаят на кого да повярват. Когато Исми ги видя, избухна в сълзи, а Хео обви мършавата си малка ръчичка около раменете й.

— Не плачи, Исми. Мареси е тук. Тя може да ни защити. — Гласът на Хео беше спокоен и пълен с доверие.

За малко да ги предам. Страхът ми ни коства много скъпоценно време.

Яй дотича и аз оставих за миг малките послушници, за да я последвам на двора. Чух сестра Нумел да идва след нас. Тънкият полумесец на новолунието висеше ниско на небето. „Богиньо, помогни ни, силата на Луната сега е най-слаба“ — помислих си. Заради твърде рядката светлина не се виждаше кой знае колко. Централният двор беше празен. Нощта беше спуснала плътното си покривало върху острова. Сестра Нумел стоеше зад мен и си пое дълбоко въздух, канейки се да ни смъмри.

Отгоре, откъм Къщата на огнището, се разнесе писък. Всички успяхме да разпознаем гласа на Сисил. Последва метален звън. Затръшването на врата. Още един писък. Тишина.

— Козята врата — прошепна сестра Нумел. — Проникнали са през козята врата.

— Къщата на огнището. — Едва успях да произнеса думите. Там спяха Сисил, Йоем и сестра Ерс.

Две фигури профучаха надолу по Лунните стъпала, следвани от тъмна форма, пляскаща с крила. Майка, Дори и Птица.

— Качвайте се към Двора на храма — провикна се майка, без да спира. — Обградили са ни. Видях ги от Лунния двор. Неколцина дебнат от външната страна на главната порта, в случай че се опитаме да избягаме. Но не може да са проникнали оттам. Сигурно са нахлули през козята врата.

Двете с Яй се озовахме отново в Къщата на послушниците още преди майка да беше довършила изречението си.

— Излизайте. Мъжете са тук. Незабавно се качвайте към Двора на храма.

Вдигнах Лейта, най-малката, хванах Хео за ръката и побягнах. Яй изтича след мен, държейки Исми и Паене за ръцете. Видях Енике да дърпа Сирна. Можех да чуя зад себе си звука на бягащи крака, докато останалите послушници ни следваха. Сестра Нумел ни чакаше отвън и ни преброяваше, докато я подминавахме забързано.

Изкачването на Вечерните стъпала никога не ми се беше струвало толкова дълго. Лейта стискаше толкова силно шията ми, че за малко да се задуша. Трябваше да забавя крачка, за да не изостава Хео. В тъмнината едва виждах къде да поставя крака си и много пъти се препъвах, удряйки пищялите и пръстите си.

Най-после стигнахме на върха. Майка и всички сестри се бяха събрали в Двора на храма.

— Не мога да го позволя — чух майка да шепне на

Розата, щом се спрях до тях. — Никога.

— И без това ще го направят — каза Розата. Изглеждаше много бледа и скована. — Знаеш го. По този начин мога поне да защитя останалите. — Погледът й се плъзна по мен и другите послушници, а после се насочи отново към майка. — Малките.

— Еостре — почти прошепна майка.

— Вече не съм Еостре. Аз съм въплъщението на

Девата. Това е моето владение.

— Трябва да блокираме стълбите — каза рязко сестра О. — Веднага. Вече са стигнали до централния двор, не можете ли да ги чуете? Претърсват Къщата на послушниците и Извора на тялото.

— Това е невъзможно — отвърна сестра Лоени. -

Няма да успеем навреме.

— Трябва да се опитаме. — Майка се обърна към мен. — Мареси, спомни си какво те помолих. Отведи децата в Къщата на познанието. Заведи ги долу в гробницата. Това е най-безопасното място на острова. Можем само да се надяваме, че скоро няма да си дадат сметка, че е врата. Ако можете, барикадирайте я отвътре. И вземи Яй. Богинята да е с вас. — Майка погледна строго другите по-големи послушници. — Искате ли да отидете с Мареси и Яй?

Вдигнах Лейта по-нависоко.

— Хайде! Побързайте!

Можех да чуя агресивни викове и груб смях, разнасящи се от централния двор, затова направих няколко крачки към Къщата на познанието.

Енике поклати глава.

— Не и аз. Ако тук не остане никой на възрастта на Яй, мъжете ще заподозрат нещо. Ще тръгнат да ви търсят. Но ако някои от нас останат тук, може би ще успеем да ги заблудим.

— И аз ще остана — каза Дори.

Не можех да чакам повече. Щом отворих вратите на Къщата на познанието и въведох малките, погледнах през рамото си. Сестрите се бяха наредили в Двора на храма с лице към стълбите, образувайки стена пред послушниците. Майка стоеше най-отпред с високо вдигнати ръце.

Нито една от по-големите послушници не дойде с нас.