Мареси

Епилог на историята на Мареси, послушница в абатството

И ето че отново пиша на бюрото на сестра О. За последните три години това беше и моето бюро. Перото е същото. А дали аз съм същата? Дали с времето се променяме толкова много, че след една или друга година вече не сме същите хора? Току-що прочетох това, което бях написала, след като мъжете нахлуха на острова, и ми се струва толкова странно, че в действителност аз съм тази, която го е преживяла. Изглежда ми толкова далечно и въпреки това знам, че случилото се е неразривна част от това, което съм.

Време е да замина. Дори само изписването на тези думи ми причинява огромна болка, а какво остава, ако се замисля за значението им. Не е като да не съм подготвена. През последните няколко години цялото Абатство се посвети на подготовката ми. Бях обучавана повече от всяка друга послушница и учех и работех под надзора на всички сестри, полагайки неимоверни усилия. Прочетох тайните свитъци на Лунната къща, които само неколцина привилегировани можеха да изучават. Дори прекарах една есен на Бялата дама. Не мога да разкрия какво се случи там, но проумях какво всъщност беше станало в онзи момент, когато повярвах, че птиците са ме пренесли над стената. Разбира се, все още имам много за учене, всъщност винаги ще има какво ново да науча, но вече назря времето.

Гладът ме доведе в Абатството, липсата на храна. Отново изпитвам страх от глада, но този път това, което ме плаши, е липсата на познание. Тук в Абатството има книги. Тук има хора, които биха могли да ме научат на още много неща. Как ще задоволя глада си без тях? Майка казва, че ще науча много от външния свят. Неща, които никой друг не може да ми предаде и които не могат да бъдат прочетени в книгите. Знам, че има право. Това ще е познание, спечелено с мъка. Ще трябва да заплатя за него по начин, който все още не разбирам. Предпочитам познанието, което мога да си набавя от книгите.

Яй беше изключително заета, след като миналото лято стана послушница на сестра Нумел. Миналата есен на острова пристигнаха три нови малки послушници, като и трите избраха да бъдат специални малки протежета на Яй. Въпреки това тя прекарваше цялото си свободно време в шиене на дрехите, от които щях да имам нужда при заминаването си: туники, панталони и кърпи за глава. Бях решила да продължа да се обличам като абатска послушница, а не в традиционното облекло на Ровас. Каквото и да правя, ще изглеждам различна и чудата и ще бия на очи, затова реших, че абатското одеяние ще ми осигури известна сигурност. Облеклото ми вече е надиплено в торбата с клонки изсушена лавандула. Вчера Яй приготви нещата ми собственоръчно. Тя смята, че съм твърде непрактична, за да събера сама багажа си.

— Ако зависеше от теб, щеше да вземеш само книги — изсумтя и отърси няколко цветчета изсушена лавандула от себе си.

Имаше право. За съжаление, не можех да взема със себе си много книги. Когато останах сама в общата спалня, отворих торбата и ме лъхна ароматът на ленени дрехи, сапун и лавандула. Миришеше на домашен уют. Този аромат щеше да ми бъде по-скъп от всяка книга.

Освен това Яй тайно ми направи вълнена мантия, оцветена в червена боя, получена от кървавите охлюви. Тоулан боядиса преждата по време на последното събиране на охлюви, а Рана и Ида, които са изкусни тъкачки, изтъкаха плата. След това Яй направи собственоръчно всеки бод и не позволи на никого да й помогне. Тя ми подари мантията една вечер, докато седяхме под лимоновото дърво и си приказвахме както обикновено. Избягваше погледа ми, докато ми я подаваше.

— Да те предпазва от студените нощи в Ровас — каза простичко и се вгледа в морето. Най-после беше започнала да допуска, че е възможно да съществува сняг.

— Но, Яй… — беше единственото, което успях да кажа. Хванах ръката й и я задържах така, както тя държеше моята през онези вечери, когато мракът ме изпълваше със страх. Знам, че и тя си спомняше за тях. Освен това си мислех, че оттук нататък няма да има кой да държи ръката ми вечерно време.

Мантията е твърде скъпа за такива като мен, но майка реши, че трябва да я взема.

— Все още си млада. Мантията ще ти осигури уважението, от което се нуждаеш. Никой няма да посмее да се противопостави на жена, която е облечена в подобна мантия, независимо колко е млада.

Ето това ми каза вчера, когато ме извика в стаята си в Лунната къща за няколко последни думи.

— Ровас е васална държава — отвърнах аз и прокарах пръсти по копринената подплата на мантията, която Яй беше зашила с толкова малки бодове, че бяха почти невидими. — Не можем да постановяваме собствени закони. Не можем да образоваме децата си. Владетелят на Урундиен иска да ни държи в невежество. Не знам как ще успея да основа училището си.

Майка повдигна вежди.

— Нима си мислеше, че мисията ти ще бъде лесна? — Тя ме погледна строго. — Мареси, сега трябва да намериш собствения си път. Но аз имам пълна вяра в теб. — Тогава тя ми отправи една от редките си закачливи усмивки, които я подмладяваха. — Хео, донеси кесията ми.

Хео ми се ухили гордо и отключи една от почти невидимите врати зад бюрото на майка. Това бяха врати, които крият тайни. Хео вече бе послушница на майка. Най-младата послушницата, призовавана някога в Лунната къща. Как не го заподозряхме? Хео беше очевидният избор за Лунната къща! Ние се оставихме да бъдем заблудени от игривостта и непоправимата й жизнерадостност. Но зад тях тя криеше изключителна порядъчност. Тя бе напълно и изцяло себе си. Не бе случайност, че именно тя ме задържа от тази страна на вратата на Старицата.

Хео изкара дебела кожена кесия и я подаде на майка, която я претегли в ръката си, преди да я протегне към мен.

— Това ще отвори много врати за теб, които иначе биха били затворени.

Разтворих кесията. Беше пълна с блестящи сребърни монети — нямаше нито една медна. Понеже няколко луни бях учила заедно с майка, знаех, че тази сума се равнява на целия годишен доход на Абатството.

— Майко, това е твърде много.

Майка изсумтя.

— Няма да изкараш дълго с това. Когато среброто ти привърши, ще трябва да разчиташ само на находчивостта си. И на това. — Тя протегна ръка и Хео постави нещо в нея. Беше голям и блестящ меден гребен. — Розата ме помоли да ти дам това като прощален подарък. Тя го е излъскала собственоръчно.

Сега Енике е служителка на Розата. Трябва да спра да я наричам Енике, но двете с Яй изпитваме затруднения със запомнянето на новата й титла. Еостре, която беше Розата преди Енике, винаги ни поправя със строго изражение.

— Как би могла да изпълнява ролята си, ако непрекъснато й напомняте за миналото! — казва тя.

Винаги кимаме смирено и се съгласяваме, но веднага щом погледне настрани, правим смешни физиономии на малката й дъщеричка Гея, докато не се задави от смях. Тя е весело пълничко момиченце. Много е силна. Щом я погледна, се сещам за Анер и колко слаба беше тя. Ако бяхме разполагали с някакви познания относно правилното хранене и лечение, може би щяхме да й помогнем още в самото начало и щяхме да й предоставим по-добър старт в живота. И тогава може би щеше да преживее гладната зима. Това е една от причините, поради които чувствам, че трябва да се прибера у дома. Познанието, което получих в Абатството, можеше да спаси човешки животи.

Еостре не можеше да продължи да бъде служителка на Розата, след като роди Гея. Това не се дължеше на белезите, оставени й от ножа на мъжа с липсващите пръсти. Самата Еостре каза, че се радва, че той я е порязал. Благодарение на него кръвта й се озова на меча и се смеси с кръвта на майка и с моята, за да може да се отвори вратата на Старицата. Мъжът с липсващите пръсти не я беше порязал дълбоко — целта му не беше да убие, а да причини болка. Да обезобрази. Но въпреки това Еостре си бе красива — нито един белег на света не можеше да прикрие хубостта й. Но раждането на Гея промени всичко. Сега Еостре участваше в друга от загадките на Първата Майка. Вярвам, че един ден тя щеше да стане служителка на Хава. Тези, които са родили дете, са по-близо до Хава. Само че Гея първо трябваше да поотрасне. Засега Еостре бе майката на Гея и нищо повече и това й подхождаше. Изглеждаше щастлива. Щастлива и изморена.

Погледнах към гребена в ръката на майка. Помислих си колко ли го е лъскала Енике, за да изглежда толкова блестящ. Припомних си как се бях превърнала в нейна сянка, когато пристигнах тук, как тя беше първата ми приятелка. Дали щях да я видя пак? Дали щях да видя пак когото и да било от Абатството?

— Гребенът е защитата на Абатството — казах бавно. — Ще имаш нужда от него.

— Стига си възразявала на всички подаръци — промърмори Хео и смръщи чело. — Искаме да ти ги дадем. И ти се нуждаеш от защита. Ти и всички нови ученици, които ще имаш и ще обичаш. — Тя стисна юмручета.

Заобиколих бюрото на майка и обвих ръце около Хео. Тя стоеше скована и недоволна, но ме остави да я прегърна.

— Не и колкото обичам теб, надявам се, че го знаеш — прошепнах в косата й. Миришеше на слънце, море и най-вече на Хео. — Ще пиша често. Веднага щом намеря някого, който може да отнесе писмата ми на юг. Обещаваш ли, че ще ми пишеш?

— Трябва ли да заминеш, Мареси? — попита Хео. Тялото й омекна и тя се вкопчи в кръста ми. — Ще ми липсваш толкова много. Вече ми липсваш. — Тя избърса потеклия си нос в туниката ми.

Трябваше да преглътна няколко пъти, преди да мога да отговоря. Имаше толкова много неща, които исках да кажа.

— И ти ще ми липсваш. Страшно много. Но трябва да го направя.

Държах я доста дълго време. Или може би твърде кратко. Майка ме погледна над главата на Хео.

— Не се натъжавай, Мареси. Трябва да се разделиш със старото, за да започнеш нещо ново. Но това не означава, че старото е загубено завинаги.

У мен пламна искрица надежда. Майка виждаше разни неща по време на транс — неща, свързани с бъдещето. Отворих устата си, за да проговоря, но майка поклати глава.

— Никога не е добре да знаеш твърде много за това, което предстои да се случи. Твоето собствено бъдеще не е дар, който мога да ти дам. Останалото зависи от теб.

Останалото зависи от мен. Никога не съм била толкова уплашена. Дори и в гробницата, пред вратата на Старицата.

***

Утре на зазоряване рибарска лодка от Валерия ще дойде да ме вземе. Трябва да отплавам с нея към Муерио, града, където за пръв път видях морето. След това ще оставя морето зад себе си и ще продължа на север по суша. Майка беше организирала транспорта ми за първата част от пътя и оттам трябваше да се оправям сама. Всички сестри и послушници бяха обещали, че ще ме изпроводят с песен. Ще застанат в двора на Абатството и ще се наредят по стълбите, докато се качвам на борда, и песента им нежно ще ме залюлее в открито море. Ще бъде като лунния танц, но този път няма да мога да се обърна по средата на лабиринта и да се върна при тях. Този път ще трябва да продължа да вървя напред, докато вече не мога да видя и да чуя своите приятелки, своето семейство.

Последната вечер ще оставя мастилото на думите ми да изсъхне и после ще върна книгата си в съкровищницата. Да, все още я наричам така. Дори и прекалената сериозност на сестра Лоени не успя да разсее детското ми удивление от съкровищата, съхранявани във всички книги на Абатството. Скоро ще откъсна Енике, имам предвид Розата, от задълженията й и ще помогна на Яй да се измъкне от задачите, поставени й от сестра Нумел, и тогава трите ще седнем в Градината на познанието и ще поговорим за последен път. Те винаги ще бъдат мои сестри, въпреки че самата аз никога няма да стана сестра тук. Не знам как ще се справя във външния свят без техния смях, без тяхното приятелство. Но така е писано.

Довечера в Къщата на огнището ще се проведе прощално пиршество. Всички сестри и послушници ще дойдат и вече мога да помириша изкусителния аромат на хляб надум. Еостре ми обеща, че Гея ще бъде с нас, докато не заспи. Русата коса на Гея и любопитните й очи ще бъдат образът, който ще нося като постоянно напомняне, че животът продължава. Каквото и да се случи, животът намира начин да продължи.

Ще бъде запомнящо се угощение. Почти не мога да повярвам, че го организират в моя чест, при все че само преди седем години пристигнах тук като малко момиченце, което облизваше врати и не знаеше как да се държи. След вечерята ще сляза в гробницата и ще направя приношение на Старицата, както и ще изразя благодарността си пред костите на първите сестри.

Накрая двете със сестра О ще седнем в Двора на храма и ще гледаме как слънцето потъва в морето.