Мареси

2.

На Яй й се падна леглото, съседно на моето. Новите послушници обикновено трябва да спят в общата спалня на по-младите послушници, но това се дължи на факта, че повечето новопристигнали са малки момиченца. Яй беше достатъчно голяма, за да спи с нас, по-възрастните момичета. Предполагах, че е четиринайсет-или петнайсетгодишна, с година-две по-голяма от мен.

Съседното легло в общата спалня на по-големите послушници беше свободно, защото Йоем току-що се беше преместила в Къщата на огнището, за да стане послушница на сестра Ерс. Нейните послушници са единствените, които не спят в Къщата на послушниците. Те трябва да поддържат огъня на Огнището — огъня, който никога не трябва да угасва, както и да поднасят приношения на Хава в определените за това моменти. Йоем си мисли, че е специална, понеже е била избрана за служителка на Огнището. Знам, че вярва, че всички й завиждат. Когато за пръв път стъпих на острова, не можех да си представя нищо по-добро от това да живея в Къщата на огнището, винаги заобиколена от храна. Стомахът ми не можеше да забрави гладната зима, която бяхме преживели у дома. Но скоро си промених мнението, като видях колко строга е сестра Ерс и как никога не позволява на послушниците си да получат допълнителна порция. Само си представи — непрестанно да докосваш храната, да помирисваш храната, да работиш с храната, но да не ти е позволено да я ядеш!

Освен това Йоем говореше насън. Въобще не ми липсваше.

Яй седна на леглото си и всички послушници, по-малки и по-големи, се струпаха около нея, както правехме винаги когато пристигнеше ново момиче. Малките момиченца се възхищаваха на дългата руса коса, стелеща се изпод ленената кърпа на главата й. Кърпите за глава ни предпазват от силното слънце, но под тях косите ни никога не трябва да бъдат вързани. Освен това никога не се подстригваме. Косата съдържа силата ни — така казва сестра О.

По-големите момичета я разпитваха откъде е дошла, колко дълго е пътувала, дали преди това е знаела нещо за Абатството. Яй седеше напълно неподвижно. Тенът й беше по-светъл, отколкото на повечето момичета, но можех да преценя, че е необичайно бледа. Кожата под очите й беше тънка и тъмна, почти лилава. Като теменужки през пролетта. Тя не продумваше нищо, не отговори на нито един въпрос, просто се оглеждаше.

Станах от леглото си.

— Достатъчно. Всички имате задължения, с които трябва да се захващате. Хайде, тръгвайте.

Всички ме послушаха. Малко ми е смешно, като се замисля, че в началото непрекъснато допусках грешки и никой не би се вслушал в думите ми. Сега бях една от най-възрастните в Къщата на послушниците, която все още не беше прикрепена към конкретна къща или сестра. Бях една от най-дълго служещите послушници. Единствената, която се е задържала по-дълго от мен и все още няма собствена сестра, пред която да отговаря, беше Енике.

Показах на Яй нейния шкаф и чистите дрехи, наредени в него, казах й къде е външният клозет и й помогнах да сложи нови завивки на леглото си. Тя следваше всичките ми наставления, но все още не казваше нито думичка.

— Днес не се налага да вършиш каквато и да било работа — рекох аз, нагъвайки навътре ръбовете на покривалото на леглото й. — По-късно ще трябва да дойдеш в Храма на Розата за вечерния благодарствен молебен, но не се тревожи, ще ти покажа всичко, което трябва да знаеш. — Изправих се. — Вече е почти време за вечеря. Ще те упътя към Къщата на огнището.

Яй все още не бе продумала.

— Разбираш ли какво ти казвам? — попитах тихо. Може би беше дошла от толкова далечна страна, че крайбрежните езици не й бяха познати. Аз не ги знаех, когато пристигнах тук. На север, в страни като Ровас, Урундиен и Лавора, говорим на език, който се различава от тукашния. Крайбрежните езици доста си приличат. Хората, които ги говорят, могат да се разбират помежду си, въпреки че произношението и определени думи се различават. Сестра О твърди, че непрестанната търговия между крайбрежните земи е допринесла за поддържането на близки отношения между езиците им. Първата ми година в Абатството беше много трудна, преди да науча езика.

Яй кимна. Тогава внезапно отвори уста и проговори:

— Наистина ли тук няма мъже? — Гласът й беше изненадващо дрезгав и досега не бях чувала такъв акцент.

Поклатих глава.

— Да. На острова не се допускат мъже. Рибарите, с които търгуваме, дори не стъпват на острова, сестра Верк изкупува улова им от кея. Разбира се, имаме мъжки животни. Един див петел, няколко козела.

Но никакви мъже.

— Как се справяте? Кой се грижи за животните, кой обработва земята и ви защитава?

Поведох я към високата, тясна врата на общата спалня. Тук има толкова много врати, всяка една се различава от предходната. Те затварят, заключват, защитават, скриват, забулват, закриват. Те ме гледат с лъскавите си железни панти, взират се с големите си дървени възли, вторачват се с резбованите си украси. Броях тези неща всеки ден, докато минавах през поне двайсет врати.

У дома имахме само две. Вратата на къщурката ни и вратата на плевнята. И двете бяха направени от дървени дъски, закачени на кожени панти, които татко беше направил. Вечер татко затваряше вратата на къщурката ни отвътре с голяма греда. Плевнята можеше да се затваря отвътре с резе и брат ми Акиос го вдигаше отвън с дървена летва, докато сестра ми Нараес му крещеше да ни остави на мира.

Поведох Яй през коридора на Къщата на послушниците.

— Всъщност не отглеждаме зърно, островът е твърде скалист. Купуваме всичко необходимо от континента. Но имаме няколко зеленчукови градини и маслинова горичка, а сестрите отглеждат лози за вино близо до Отшелническия храм. Пием го само няколко пъти в годината по празници и ритуали.

Излязохме навън под топлото вечерно слънце и аз дръпнах кърпата над очите си. Сестра Лоени не одобрява този ми навик, казва, че е неприличен, но никак не харесвам слънцето да блести в очите ми.

— Не се нуждаем от защита. Малцина стигат до нашия отдалечен остров. Не видя ли колко е стръмна планината, водеща към Абатството, а и колко е висока стената, която го огражда? Във външната стена има само два входа. Този, през който мина ти, може да се затвори с тежка врата и да се залости. Другият се нарича „козята врата“ и е обърнат към планината. — Посочих й нагоре. — Води до малка пътечка, която следваме, когато извеждаме козите на паша, и оттам се стига до Отшелническия храм и Бялата дама, както и до зеленчуковите ни градини. Много е трудно да откриеш вратата откъм планинския склон, ако не си знаел предварително къде се намира. А и е минало доста време, откакто пирати са нападали Абатството. Това се случило, когато тук пристигнали първите сестри, затова и построили външната стена, но оттогава насетне не е имало други подобни нападения. Абатството е единственото селище на острова. Няма от кого да се пазим. — Направих знака на кръга върху лявата си длан с десния си показалец, за да отблъсна лошия късмет. — Всички ние сме служителки на Първата Майка. Тя ни защитава при нужда.

Централният двор беше празен. Сигурно всички вече бяха отишли в Къщата на огнището. Винаги става така, когато се разчуе, че имаме прясна риба. Преди да дойда тук, бях опитвала само изсушена риба и тя нямаше почти никакъв вкус. Но сестра Ерс използва билки и редки поправки във всички гозби, които се приготвят в Къщата на огнището. Когато за пръв път сложих лъжица яхния в устата си, вкусът беше толкова непривичен, че за малко да я изплюя. Единственото, което ме възпря, беше неодобрението в бдителните очи на сестрите, и това си беше за мой късмет. Ако бях изплюла яхнията, без да искам, щях да разкрия невежеството си пред всички. И без това се чувствах достатъчно необразована и непохватна. По-късно научих имената на всички подправки. Канела от Изтока, сладка трева от северните земи, жълт ирук и див риган от собствените ни планински слонове.

Погледнах към Яй. Сигурно се чувстваше толкова неловко, колкото и аз, когато стъпих за пръв път на острова. Протегнах ръка, за да я потупам окуражително по рамото, но тя потрепна и се отдръпна, сякаш се канех да я ударя. Тя замръзна и скри лице в ръцете си. Бузите й пребледняха дори още повече.

— Не се страхувай — казах й нежно. — Просто искам да ти покажа къщите. Виж, това е Изворът на тялото. Утре ще научиш повече за него. Тези стъпала водят към Двора на храма и Къщата на познанието, Сестринската къща и Храма на Розата. Наричат се Вечерните стъпала, защото са разположени на запад. — Забелязах, че Яй наднича през пръстите си, затова продължих: — Това тясно и дълго стълбище наричаме Лунните стъпала. Те са двеста и седемдесет на брой! Сама ги преброих. Те водят към Лунния двор и Лунната къща. Покоите на майка са там горе. Срещна ли се с майка?

Яй свали ръцете си и кимна. Знаех, че вече се е срещнала с майка, всички момичета го правят още щом пристигнат. Не заради това я попитах. Просто исках да я накарам да се отпусне.

— Не ни се налага много често да отиваме там горе. Сега ще се изкачим по Стъпалата на зората. Те водят към Къщата на огнището и хамбара. Хайде, ела.

Не смеех да я хвана за ръка, за да я поведа нагоре, така че се задоволих да вървя пред нея, като се надявах, че тя ще ме последва. Тя тръгна след мен, вървейки няколко крачки по-назад. Продължавах да бърборя, за да я успокоя, както правя с пилетата, докато събирам яйцата им. Сестра Мареане ми се присмива, когато върша подобни неща, но не ме възпира. Сестра Лоени, от друга страна, винаги се опитва да ме накара да замълча. Но сестра Мареане знае, че нежният глас може да успокои плашливите животни.

— Почакай да видиш колко добре се храним тук! Първия път, когато едно момиче ми каза, че всеки ден ще ядем месо и риба за вечеря, аз й се изсмях в лицето. Помислих, че се шегува. Да ядеш месо всеки ден! Но не е шега. Обикновено е риба или месо от собствените ни кози. Някои послушници смятат, че ядем твърде много козе месо, но не и аз — сестра Ерс приготвя толкова различни и вкусни неща с козето месо. Кози наденици, козя пържола, козя яхния и изсушено козе месо. И козе мляко, разбира се. От него правим всякакви видове сирена. Отглеждаме кокошките най-вече за яйца, но от време на време някоя и друга птица се озовава в яхниите на сестра Ерс. Ерс е името на сестрата, която отговаря за Къщата на огнището. Всички сестри имат определени задължения, както скоро ще се убедиш сама.

Изкачихме последните стъпала, запъхтени и задъхани. Щом се озовахме в двора пред Къщата на огнището, можех да помириша бяла риба и сварени яйца. Стомахът ми закъркори. Колкото и да ям, сякаш винаги съм гладна. Чувствам се така, откакто прекарах онази гладна зима.

— Всички ядем едно и също — казах, докато се приближавахме до Къщата на огнището. — От най-младите послушници до сестрите и самата майка. Само сестрите в Отшелническия храм ядат по-различна храна. Първи се хранят послушниците, след това сестрите. Същото важи и за миенето, както ще видиш сутринта.

Отворих вратата на Къщата на огнището, която миришеше на хляб както винаги. Когато пристигнах тук, не успях да устоя на изкушението да оближа лешниковокафявото дърво, за да видя дали няма и вкус на хляб. Сестра О ме мъмреше цяла луна за глупостта ми. Сега съм по-голяма и разбирам по-добре как стоят нещата. Но вратата все още мирише на хляб.

Яй отново се умълча. Несъмнено говорех твърде много. Във всеки случай сестра Лоени би казала така. Но Яй вече не изглеждаше толкова напрегната и плашлива. Тя седна до мен и остави Йоем да й сервира порция бяла риба, сварено яйце и задушени корови корени от южните склонове на острова. Радвах се, че този път ще ям коров корен, а не зеле. Често менюто ни съдържа твърде много зеле.

Когато се наядохме, се облегнах назад на пейката и потупах кръглия си корем.

— Никой у дома не би ми повярвам, ако им разкажа колко добре се храним тук.

Болно ми е, като се замисля, че семейството ми може би разполага с по-малко храна, отколкото ние в Абатството. Възможно е понякога да остават гладни. Родният ми дом е толкова далеч, че не знам каква е била зимата през тази година, дали реколтата е била богата и дали имат храна на масата си. Мога само да се надявам, че с едно гърло по-малко за хранене, за останалите има повече за ядене. Бих могла да им напиша писмо, но никой у дома не може да чете, а и как би стигнало писмото до нашия малък чифлик, разположен в най-северната част на голямата долина на Ровас.

Отърсвам се от тъгата и се усмихвам окуражително на Яй.

— Не мисли за миналото. Вече си с нас, а и тук дисциплината въобще не е толкова стриктна, колкото може би си чувала. След вечеря можем да разполагаме свободно с времето си.

Около нас послушниците се движеха под зоркия поглед на сестра Ерс, отнасяйки чашите и чиниите си в помещението за миене на съдове. Послушниците на сестра Ерс избърсаха дългата маса, така че да е достатъчно чиста за сестрите, когато дойдеше техният ред да ядат. Взех чинията и чашата си, Яй повтори действията ми и застанахме на опашката пред миялното помещение.

— Много послушници обичат вечер да слизат на брега, за да поплуват или да събират раковини — казах аз. — Други се разхождат из планините, берат цветя и се наслаждават на гледката. Трети пък четат задължителните книги, възложени им от сестра О или сестра Нумел. Други предпочитат да си приказват или да играят на различни игри.

Сложихме чиниите си във ведро, пълно със студена вода. Ние бяхме последните, които напуснаха миялното помещение и излязоха под вечерното слънце. От козарника се чуваше блеене. Почти беше настъпило времето за доене. Няколко сестри се изкачваха по Стъпалата на зората, потънали в разговор. Трябваше да побързам да стигна до стаята на сестра О, преди да е тръгнала.

— Ще намериш обратния път до Къщата на послушниците, нали? Можеш да правиш каквото поискаш, докато не дойде време за вечерния молебен в Храма на Розата.

— Може ли да дойда с теб?

Дрезгавият глас на Яй отново ме изненада. Тя стоеше, сключила ръце пред себе си и със сведени очи. Сърцето ми се сви. Не исках да вземам Яй със себе си. Вечерното ми занимание си беше само мое. Досега не го бях споделяла с никого.

— Само ще се отегчиш — казах колебливо. — Виждаш ли, аз…

Тя стоеше напълно неподвижно. Ръцете й се бяха вкопчили една в друга толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели. Не можех да откажа да направя малко компания на едно самотно момиче през първата му вечер на ново място.

— Разбира се, че можеш да се присъединиш, ако искаш. — Тя веднага вдигна поглед и аз й се усмихнах. — Хайде, по-добре да побързаме!

Затичах се надолу по Стълбите на зората, блъскайки се в няколко сестри и мънкайки извинения, без да се спирам. Толкова силно бутнах сестра Лоени, че кърпата на главата й за малко да падне.

— Мареси! Внимавай къде вървиш! Ако майка… — Мъмренето й заглъхна в далечината, докато бягах по неравните калдъръмени камъчета към другия край на централния двор, а после забързано заизкачвах Вечерните стъпала, следвана от Яй.

Дворът на храма има постройки на три от страните си, а под четвъртата е покривът на Къщата на послушниците. На запад, откъм стената, се намира Сестринската къща. На изток, откъм планината, е разположен Храмът на Розата, а на север е най-старата сграда на Абатството — Къщата на познанието. Зад Къщата на познанието е Дворът на познанието със самотното си лимоново дърво, а по протежение на едната страна на двора се намира Градината на познанието, защитена от морските ветрове посредством ниска стена.

Притичах до Сестринската къща, отворих вратата и забързах надолу по коридора към стаята на сестра О. Можех да чуя стъпките на Яй зад себе си.

Трябва да почукаш на вратата на сестра О, използвайки малко месингово чукало, изработено за тази цел. Има формата на змия, захапала опашката си. Когато попитах сестра О за змията, на лицето й се плъзна онази нейна леко изкривена усмивка и тя отговори, че това е пазителката й. Научих се, че не трябва да й задавам твърде много въпроси наведнъж. Но бях твърдо решена някой ден да открия какво точно е имала предвид.

Почуках и сестра О се провикна строго както винаги:

— Влез!

Отворих тежката дъбова врата. Сестра О седеше на широко бюро под западния прозорец, приведена над купчини от пергаменти и книги. Пръстите й бяха изцапани с черно мастило и беше сложила ленена кърпа върху ръцете си, за да не опръска ризата си.

Обикновено, когато види, че съм аз, само повдига вежди и посочва към ключа, висящ на куката под закачения за стената свещник. Но щом забеляза Яй да стои зад мен, остави перото си и застана по-изправено.

— Коя е тази? — попита тя с присъщата си рязкост и усетих, че Яй потръпва. Отдръпнах се, за да могат да се видят една друга.

— Това е Яй, тя пристигна днес. Ще й покажа съкровищницата.

Изчервих се. Опитвам се да не използвам тази дума пред други хора. Това е просто детинско наименование, което дадох на стаята, след като зърнах за пръв път какво има в нея. Знам, че ключът не отваря вратата към някакво съкровище. Но за мен това е най-прекрасното място на целия остров.

Сестра О вече беше възобновила работата си. Тя махна с ръка към ключа и обърна страницата на книгата, стояща пред нея. Мисля си, че твърде често забравя да вечеря.

Откачих ключа. Дълъг е колкото ръката ми и е богато украсен. Винаги го държа по един и същ начин, като го сграбчвам здраво за елегантната му дръжка. Махнах на Яй, за да й покажа, че трябва да излезем, и затворих тихо вратата зад себе си. След това се ухилих. Не можех да се въздържа. Всеки път ме обхваща едно и също нервно вълнение.

Съкровищницата се намира в Къщата на познанието, след класните ни стаи, в другия край на ехтящия дълъг каменен коридор. Вечер къщата е празна и вратите на класните стаи са затворени. Веднъж Енике ме попита как се престрашавам да ходя сама след залез-слънце, когато къщата е празна и смълчана. Никога не ми беше минавало през ума да се страхувам. Не знаех от какво бих могла да се страхувам.

Това беше първият път, когато бях там вечерно време с някой друг, и леко се тревожех от този факт. Рядко ни се удава да бъдем сами в Абатството. Миговете, прекарани в съкровищницата, бяха единственото време през целия ден, което чувствах напълно и изцяло свое. Но се опитвах да се държа мило с Яй. „Вероятно дори няма да поиска да остане, след като я види — помислих си. — Може би ще намери някоя котка, с която да си играе, или друга послушница, с която да си говори.“ Въпреки че не ми изглеждаше особено приказлива.

Подобно на всички стаи в Къщата на познанието, съкровищницата има двойни врати, които са високи и тесни. Те са направени от червеникавокафяво дърво, изгладено и полирано до блясък. Сестра О лично се грижи за тях. Тя отива няколко пъти на луна с подвижна стълба, буркан с пчелен восък и голям мек парцал, за да ги търка и полира. Несъмнено това не е едно от официалните й задължения — осъзнах го, когато чух сестра Леони да цъка по онзи свой неодобрителен начин. Но разбирам защо сестра О го прави. Някои врати те изолират от външния свят, други пазят тайни, а трети държат нещо опасно под ключ, за да не излезе навън. Тези врати създават уютна защитна бариера около съкровищницата. С радост бих помогнала на сестра О да лъска красивите им части. Някой ден ще я помоля да ми позволи.

Вкарах ключа в ключалката и ухаещите на мед врати се разтвориха, без да издават какъвто и да било звук.

Яй ахна.

Съкровищницата е дълга и тясна стая. И двете дълги стени са покрити от долу до горе с рафтове. На ниската стена в другия край на стаята има висок и тесен прозорец, през който се промъква вечерното слънце. Това е най-високият прозорец, който някога съм виждала, и има двайсет и едно стъкла. Слънчевата светлина пада меко върху гърбовете на хилядите книги, наредени по рафтовете, и обикновено просто стоя така за миг и вдишвам аромата на прах, пергаменти и блаженство. Това е най-добрата част от деня. Заради това всичко си струва: да живея тук, далеч от семейството си, далеч от тучната долина между извисяващите се хълмове. Да лежа в леглото нощ след нощ със сърце, пронизвано от копнеж. Да ям овесена каша през всички тези сиви зимни утрини. Сестрите да ме мъмрят и по-големите послушници да ми се карат, когато все още не знаех какъв е установеният ред, какво да правя и какво — не. В течение на цяла година да не разбирам почти нищичко от онова, което говореха хората около мен. Всичко това и дори много повече си струва само поради факта, че мога да стоя тук, изпълнена с тръпнещо очакване и някакъв копнеж, но такъв, който носи положителни чувства. Копнеж, който кара бузите ми да почервеняват и сърцето ми да препуска.

Яй се приближи до един от рафтовете. С върховете на пръстите си погали почтително гърбовете на книгите и после се обърна към мен.

— Не знаех, че на света съществуват толкова много книги!

— И аз, докато не дойдох тук. Можеш ли да четеш?

Яй кимна.

— Майка ми ме научи. — Тя наклони глава назад и прокара поглед чак до най-горните рафтове. — Толкова много… — повтори с благоговение.

— Можеш да прочетеш каквото поискаш. Въпреки че онези свитъци, които са най-отгоре, са стари и крехки, така че можеш да ги пипаш само под надзора на сестра О.

Повече не можех да се въздържам. Яй беше способна да се погрижи сама за себе си. Отидох да взема книгата, която бях започнала да чета предната вечер, както и още една, и още една. Занесох ги на едно от бюрата до прозореца, където мога да чета на светлината, падаща над рамото ми. Из стаята има няколко газени лампи, но не ми е позволено да ги паля. Обаче няма значение, понеже прозорецът улавя мъглявата светлина до късно вечерта, а и освен това имам зорки млади очи. Мога да чета дори и когато се стъмни. Веднъж толкова се унесох в четенето, че не знаех, че вечерният молебен е започнал, и осъзнах късния час чак когато видях сестра О да ме гледа от прага на вратата. Не знаех колко дълго е стояла там, но веднага подскочих и от устата ми започнаха да се леят извинения, като че ли беше фонтан. Затичах се из стаята, връщайки книгите по местата им, и през цялото време сърцето ми пърхаше като изплашена птичка. Сестра О ме наблюдаваше мълчаливо, което ме изплаши повече от обичайната й рязкост. Но когато се приближих до нея, видях, че тънките й устни бяха извити в лека усмивка и в очите й имаше топлина. Тя погали косата ми. Това беше първият път, когато някой ме докосваше толкова нежно, откакто се разделих със собствената си майка. Някаква бучка в гърлото ми попречи да продумам. Тя мушна зад ухото ми един измъкнал се кичур от кестенявата ми коса и ме потупа нежно по бузата. После тръгнахме заедно, аз заключих вратите зад нас и й подадох ключа. Тя ме изведе от Къщата на познанието и се упътихме към Храма на Розата, където ми помогна да се промъкна незабелязано и успях да избегна мъмренето. Поне в онзи случай.

След това сестра О продължаваше да се държи строго с мен, но вече не се страхувах толкова от нея. Веднъж, когато влязох в стаята й, тя до такава степен се беше потопила в четенето, че дори не забеляза присъствието ми. Кърпата на главата й се беше килнала на една страна и с едната си ръка тя чешеше разсеяно сивата си коса, докато с другата бавно прелистваше страниците на книгата. И тогава го осъзнах. Тя беше точно като мен.

Отворих жадно книгата и се зачетох. Стаята потъна в пълна тишина. Отвън можех да чуя вечния шепот на морето и крясъците на някаква морска птица. Четох дълго време. Чак след като свърших първата книга и посегнах към втората, си спомних за Яй. Вдигнах поглед.

Тя се беше разположила в едно слънчево петно на пода, с отворена книга в скута си. Книгата беше толкова голяма, че закриваше почти изцяло краката й. Вечерното слънце се рееше бавно по пода и когато накрая се изплъзна от страниците на книгата, тя се довлачи тежко до светлината, без да се изправя. Шията й остана леко приведена. Когато настъпи време да оставим книгите и да отидем на вечерния молебен, трябваше да се провикна няколко пъти, преди да ме чуе.

Оттогава вечер никога не бях сама в съкровищницата. Скоро привикнах към присъствието на Яй, понеже тя беше тиха като мишка и винаги правеше каквото й кажех. Не след дълго вече се чувствах така, сякаш винаги сме били заедно там.