Мареси

16.

Първото нещо, което забелязах, беше липсата на каквито и да било шумове. Не се отваряха и затваряха врати, лебедката на кладенеца не скърцаше, не се чуваха веселите викове на игриви момичета. Абатството никога не бе било толкова тихо и запустяло. Можех да чуя неспокойното блеене, идващо от козарника, където козите чакаха сутрешното си издояване. Този звук само засилваше оглушителната тишина.

Тишина, приличаща много на онази, която се излъчваше от вратата на Старицата.

Зазоряваше се, но слънцето все още не беше изгряло и Абатството лежеше в полусветлина. От мястото си на планинския склон можех да видя долу познатите очертания на сградите на Абатството. Най-близко до мен се намираше Храмът на Розата, чиято по-дълга страна се опираше върху стръмното лице на планината. Не можех да видя Двора на храма зад него, но можех да различа Къщата на познанието и Градината на познанието, разположени отдясно. Градината беше осквернена. Растенията бяха изкоренени или стъпкани в пръстта. Морският бриз носеше миризмата на умиращи растения: лютива, горчива и сладка.

Централният двор лежеше в сянка от лявата ми страна, а над него Дворът на огнището се простираше върху склоновете, водещи към Бялата дама. Вратата на Къщата на огнището беше отворена.

Мъжете не се виждаха никъде. Всъщност това ме изплаши повече, отколкото когато можех да ги видя с блестящите им мечове и татуираните им ръце.

Промъкнах се надолу по планинския склон. Първоначално се срещаха храсти и кипарисови дръвчета, зад които можех да се скрия, но по-надолу имаше само трева и дебелите листа на коровите корени. Придвижвах се възможно най-безшумно. Между Храма на Розата и Къщата на познанието минаваше тесен път, който не водеше никъде, а свършваше пред външната стена, която се простираше зад къщите, в непосредствена близост до тях. Външната стена там не бе висока — никой не си представяше, че някой може да прехвърли планината и да атакува от североизток, — но все пак беше твърде висока, за да я прескоча. Птицата на Дори беше кацнала върху нея.

Сините пера на опашката й изглеждаха черни на бледата светлина на зората. Прехвърчаше неспокойно и гледаше към Двора на храма. Спрях се точно под нея.

— Птицо — казах аз и до ден днешен не знам защо го направих. — Птицо, къде е Дори?

Птица се обърна и се вторачи в мен. Тъмните й очи блестяха.

Тогава издаде кратък крясък и полетя към главата ми. Острите й нокти одраскаха скалпа ми и разрошиха косата ми. Опитах се да я издърпам, но в същия момент друг чифт нокти ме сграбчиха за лакътя. Косата ми беше паднала отпред и не можех да видя какъв вид птица беше. Докато внимателно се мъчех да я отърся от себе си, нейна другарка кацна върху едното ми рамо, после се появи още една птица и се залепи за другото ми рамо, трета нападна ръцете ми. Все повече нокти се забиваха в мен, но макар че бяха остри, не ме нараняваха. Загубих представа за броя на птиците и стоях напълно неподвижно под тяхната тежест, докато изведнъж тя не изчезна. Летях. Като че ли за миг птиците ме вдигнаха и пак ме поставиха долу, след това мълчаливо отлетяха. В този момент дори не бях сигурна дали някога наистина е имало птици. Всичко, което знаех, беше, че когато Птица скочи от главата върху дясната ми ръка и отметнах косата от лицето си с лявата си ръка, се намерих от другата страна на външната стена. Оттам можех да тръгна по пътя между Къщата на познанието и Храма на Розата към Двора на храма. Забелязах неясни движения. После чух гласове — груби, мрачни гласове, на които не им беше мястото тук.

Затичах се към Къщата на познанието и се притиснах към стената й. Птица излетя от ръката ми и внимателно надзърна зад ъгъла.

Птица кацна на перваза на един от розовите прозорци. Тя почука на стъклото с дългата си човка и заграка отчаяно. От двора излетя камък. За малко не улучи Птица и направи дупка в червеникавото стъкло. От двора се разнесе мъжки смях. Птица се издигна в облак от грачене и разрошени червени и сини пера, но почти мигновено отново се приземи, макар и да осъзнаваше опасността от ново замерване с камък.

Сигурно Дори беше в Храма.

Мъжките сенки се движеха напред-назад из двора. Когато още един камък се удари в стъклото на прозореца точно до Птица, тя се предаде и отлетя върху билото на покрива. Чух смях и груби гласове. Един от мъжете влезе в полезрението ми и застана с гръб към мен. Можех да видя обръснатата му глава и бедрата му, дебели като дънери. Познах го по меча, който блестеше на колана му: дълъг и назъбен. Беше онзи, който изглеждаше като предводител на шайката. Онзи, който беше застанал толкова близо до Розата. Татуираната му ръка стискаше голям камък. От ръката му липсваха няколко пръста. Мъжът погледна към покрива, където Птица беше кацнала извън обсега му.

— Все още не сме я открили. Какво те кара да мислиш, че в крайна сметка ще успеем да я намерим? — изрече глас и мъжът се обърна към говорещия. — Сарян е слушал твърде много фантастични приказки. Тя не е тук. Трябва да отплаваме. Каквото и да твърди Сарян, онази буря не беше естествена.

Мъжът с липсващите пръсти повдигна рамене.

— Значи ще сторим това, за което наистина дойдохме тук. След това ще отплаваме и ще потърсим някъде другаде.

— Имаш предвид да отплаваме у дома — изсумтя трети мъж. — Чух малкия пъзльо Винян да казва, че в онази къща там горе има купчини сребро. — Той посочи към Лунния двор. — Оттам можем да вземем заплащането си.

— Както и оттам. — Мъжът с липсващите пръсти посочи към Храма на Розата и мъжете избухнаха в смях.

Трябваше да намеря начин да видя какво се случва в Храма на Розата.

Точно зад мен беше ниската стена, която пазеше Градината на познанието. Тя минаваше по десните ъгли към външната стена, която защитаваше Абатството. Покатерих се и запазих равновесие върху ниската стена, с лице към по-високата. Не беше трудно оттам да се изкача върху външната стена. Беше широка и се вървеше лесно по нея. Нямаше зад какво да се скрия, но поех риска и притичах по нея, покрай тесния път, където мъжете лесно можеха да ме забележат от Двора на храма, ако в същия момент погледнеха в моята посока. Не чух нищо, затова предположих, че не са ме видели. Когато стигнах до задната част на Храма, очите ми бяха на нивото на високия прозорец, който бе хлътнал в дълбока ниша в стената. Успях да прескоча в нишата. Стъклото бе оцветено, така че беше възможно да виждам по-добре през него, отколкото те от вътрешната страна.

Сложих ръце около очите си и надзърнах вътре.

Когато очите ми най-после привикнаха към тъмнината, можех да видя цялата зала на Храма. Сестрите и послушниците се бяха струпали между колоните и стояха тихо и неподвижно. Те бяха обърнати към вратата, с гръб към мен. Опитах се да ги преброя, за да проверя дали всички са там. Помислих си за Сисил, сестра Ерс и Йоем, които бяха сами в Къщата на огнището, когато мъжете пристигнаха. Беше трудно да ги видя в оскъдната светлина и всеки път стигах до различен краен сбор. Но щом една послушница се приближи до една от колоните, червената светлина от прозореца озари косата й с цвят на мед. Това беше Сисил. Тя беше жива.

След известно време вече можех да видя по-ясно мъжете. Двама до вратата и трима върху платформата — последните играеха на зарове.

Зарове. В Храма на Розата.

Знаех, че мъжете бяха осквернили острова само със стъпването си на неговата земя, но това ме прониза по-силно от всичко друго. Мъже в Храма на Розата. Богинята не беше успяла да ги отблъсне.

Вратите на Храма се отвориха. Мъж с късо подстригана светла коса и добре поддържана брада нахълта вътре. Бащата на Яй. Той беше последван от мъжете, на които го бях видяла да дава заповеди, онези, които го бяха нарекли „братко“ и „чичо“. На коланите им блестяха извити сребърни оръжия. Мечът на бащата на Яй очевидно беше най-скъпият — на дръжката му имаше червени скъпоценни камъни. Подминаха групичката жени и се изкачиха на платформата.

— Къде е тя? — изсъска бащата на Яй. Шепотът му беше по-заплашителен от виковете му. — Искам да говоря с водачката им!

Сред жените настана бутаница. Майка си проправи път към стъпалата. Бащата на Яй посочи към нея.

— За последен път. Къде е дъщеря ми?

Майка срещна погледа му, но не отговори. Той изруга, слезе по стъпалата и зашлеви толкова силно майка през устата, че отметна главата й назад. Тя не отстъпи и на крачка. Тримата мъже, които играеха на зарове, веднага се изправиха на крака, очаквайки нещо да се случи, но не последва нищо друго.

— Ето, виждате ли? — Той се обърна към тях. — Вие се плашите от тия жени, но те не притежават никакви магически сили. Бурята беше като всяка друга буря, през която е преминавал корабът, няма нищо общо с тях. Те са най-обикновени, слаби женици… точно като нашите у дома.

Бавно, сякаш обучаваше клас от послушници, той извади меча си и допря върха му до гърдата на майка. Смуши я леко, като че ли искаше да провери колко сила би била нужна, за да пробие кожата на старата жена.

— Чичо Сарян, претърсихме по няколко пъти всяка сграда — каза племенникът му, сочейки навън. Той имаше тънък рус мустак. — Тя не е тук. Сигурно е заминала, преди да дойдем, може би веднага след като бурята утихна. — Звучеше почти умолително.

— Затваряй си устата, Винян — изсъска бащата на Яй. — Тя е тук. Знам го. Вътре в заключената библиотека имаше някой. Искам да знам къде е отишла. — Той се обърна и посочи племенника си с върха на меча си. — За теб е също толкова важно да я откриеш, колкото и за мен, не виждаш ли? С това срамно петно върху името ни никой няма да пожелае да ти даде дъщеря си за жена. Няма да намериш никаква работа и ще се превърнеш в посмешище за всички почтени мъже.

Винян отстъпи, но видях отчаянието, изписано на лицето му.

Сарян отново се обърна към майка.

— Няма да напуснем острова ви, докато не я открием. Мога да почакам. Но… — той посочи с меча си към тримата мъже със заровете — не мисля, че екипажът може.

И понеже майка продължаваше да мълчи, той сграбчи раменете й.

— Тогава можеш да виниш само себе си. Наистина се опитах да бъда почтен мъж и да ви защитя от тези зверове. Разбираш, че те са наемници. Дребни престъпници, безработни моряци, бегълци от закона. Настояват да получат награда за усилията си. Вече им е писнало да чакат.

Сарян пристъпи назад и кимна на мъжете си.

— Давайте. Правете каквото искате. Но изчакайте да излезем. Не искам да ви чувам. — Той направи знак на брат си и на племенника си да го последват надолу по стъпалата. Винян тръгна с бързи крачки и ниско наведена глава.

Вратата се затвори зад тях, но мъжете все още не се помръдваха. Те оглеждаха подозрително сестрите и послушниците. Въртяха оръжията си. Все още ги беше страх. Моряците знаеха, че затишия и бури като преживените на острова не връхлитат просто ей така.

Но Сисил стоеше там с блестящата си медена коса и гладка бяла кожа. Един от мъжете хвана ножа си с една ръка, а с другата сграбчи рамото й. Тя започна да се съпротивлява, но нищо друго не се случи. Мъжът се усмихна широко.

— Хайде, момчета, обслужете се сами!

Другите двама веднага слязоха по стъпалата и се хвърлиха към струпалите се жени, за да изберат жертвите си. На вратата пламна кавга относно това кой пазач да остане на поста си. Все още не вярваха напълно, че жените в Абатството няма да се разбунтуват по някакъв начин. Видях неколцина от тях да се изплюват на пода и да докосват върховете на остриетата си, сякаш искаха да се предпазят от зли сили.

Сисил изпищя. Някой се втурна към нея и я сграбчи за другата ръка. Беше Йоем.

— Не! — проплака тя. Можех да чуя гласа й много ясно. — Не, не и нея!

Знаех, че ще разкрие къде е скривалището на Яй. Исках да изкрещя, да нахълтам в залата и да я спра. Сърцето ми туптеше толкова бързо, главата ми се въртеше. Йоем застана пред Сисил. Не можех да видя лицето й, но тя разпери ръце и прикри Сисил от погледа на мъжа.

— Вземи мен! — каза Йоем. Мъжът се изсмя вулгарно.

— Теб? Вместо червенокосата? Не ставай глупава.

Той се опита да избута Йоем настрани, но тя не се помръдна. Вместо това го изрита силно в най-чувствителното място за един мъж. Той се преви от болка, но не за дълго. В следващия момент юмрукът му полетя във въздуха и се заби в лицето на Йоем със страшен плющящ звук. Тя се строполи в краката му. Той сграбчи Сисил за косата с едната си ръка, а с другата вдигна оръжието си. Из Храма заблестяха още извадени мечове. Това не беше съпротивата, от която се страхуваха мъжете. Нямаше магични ветрове или необясними бури. Това беше съпротива, която очакваха и дори приветстваха. Вече бяха надушили мириса на кръв.

— Почакайте! — извика глас. Беше нежен, но успя да надвие целия шум.

Розата изтича върху платформата. Свали нощницата си и застана там напълно гола, къпейки се в първите кървавочервени лъчи на утринното слънце, които струяха през мозаечните прозорци. Косата й падаше по гърба й на блестящи къдрици, гърдите й бяха пълни и закръглени, а кожата й сияеше. Тя беше толкова красива, че никой в Храма не можеше да откъсне поглед от нея. Видях това, което беше недостъпно за очите на мъжете: тя вече не беше служителката на Розата. Тя беше самата богиня, онази, която познава всички тайни на женските тела, и всички, които я зърнаха, бяха омагьосани от лъчезарната й красота.

— Аз съм жрицата на този храм. Служителка на Девата. Знаете ли въобще какво означава това? — Тя разтвори обятията си и усмивката й беше толкова прелестна, неустоима и всемогъща, че очите ме заболяха. — Няма да ви се налага да ме усмирявате, няма да се съпротивлявам. Няма да ви драскам, няма да плача или да се боря. А и знам какво да правя. Мога да ви доставя удоволствие, надвишаващо и най-смелите ви мечти. — Гласът на Розата вече не й принадлежеше, беше дълбок и кънтящ и разпознах нещо от гласа на Старицата. Девата и Старицата; началото и краят. Тя посочи мъжа, който все още държеше Сисил в желязната си хватка.

— Ти ще си първи. Последвай ме.

Нямаше никакво съмнение, че ще й се подчини. Когато тя се обърна и прекрачи прага на вратата от палисандрово дърво, мъжът последва с поглед поклащането на задните й части. Той пусна Сисил и се понесе след нея.

— Борте, пази вратата. Не искам никой да ме притеснява. — Гласът му сякаш беше опиянен от красотата на богинята. — После ще е твой ред. Имай търпение. Някой трябва да държи под око групичката тук. Не може да им се има вяра.

— Тя е най-разкошното нещо, което съм виждал някога — промърмори Борте и кръстоса ръце. — Гледай да не я съсипеш, остави нещо и за нас.

Вратата се затвори зад него.

От олтарната стая се разнесоха шумове. Шумове, които не исках да слушам.

Майка вдигна ръце.

— Песента на Розата! Пейте!

Тя запя. Всички останали жени и момичета се присъединиха, възпявайки Девата и Розата, мъдростта и красотата й. И макар че мъжете се опитаха да ги спрат, те бяха безсилни пред песента на жените.