Мареси

17.

Клекнала в нишата на прозореца, бях заровила лице в дланите си. Нямаше нужда да поглеждам вътре, за да знам какво се случва. Песента казваше всичко. Вече се беше съмнало и дойде време да се върна при Яй и малките послушници, както бях обещала. Но не можех да понеса да напусна Храма, докато мъжете продължаваха да влизат един след друг в олтарната стая. Чух как главната врата на Храма се отвори и затвори няколко пъти. Мъжете, които пазеха на двора, също минаха по реда си. Да си тръгна беше все едно да предам Розата.

Пеенето спря чак към средата на сутринта. Надигнах се и надзърнах през прозореца. Мъжът с липсващите пръсти, онзи, който беше замерил Птица с камъни, седеше на мраморните стъпала и оглеждаше меча си. Острието му вече не беше чисто. То беше покрито с нещо тъмно. Мъжът не лъскаше острието, а само го разглеждаше — съсредоточено и доволно. Това беше мъж, който изпитваше удоволствие при вида на кръв.

От олтарната стая вече не се разнасяха никакви звуци. Храмът отново утихна. Трябваше да се върна при Яй. Станах и се обърнах, за да тръгна, но шумен трясък ме накара да се завъртя.

Сарян стоеше на вратата. Окрет и Винян бяха застанали зад него.

— Търпението ми се изчерпа — каза той напълно спокойно. — Жено, ела тук.

Майка се приближи до него. Сарян пристъпи в Храма, следван от още повече наемници. В Храма вече се бяха насъбрали около петнайсетина мъже.

Можех да видя профила на майка, утринната светлина от вратата падаше върху набитата й фигура и сребристата й коса. Слънчевата светлина разкриваше всичко в остри детайли. Сарян извади меча си и го вдигна. Той блестеше на слънцето, докато бащата на Яй го въртеше и го оглеждаше. Когато проговори, сякаш не се обръщаше към майка, а към самото острие.

— Претърсихме всяка една къща на този проклет остров. Дори открихме другото абатство в долината, но единственото, което намерихме там, бяха две изплашени старици. От дъщеря ми няма и следа.

Сарян избърса невидима прашинка от меча с ръкава си и после го натика в колана си. След това смушка мъжа с липсващите пръсти, който сега стоеше до майка и държеше в ръка изцапания си меч.

— Дай ми меча си. — Мъжът с липсващите пръсти се поколеба за миг, преди да подаде оръжието си. — Мъжете получиха малка награда, но няма да останат спокойни за дълго, както добре знаеш. — Бащата на Яй се обърна към майка и вдигна меча към брадичката й. — Затова питам за последен път — къде е блудницата? Къде е неблагодарната ми дъщеря, която избяга от вкъщи и донесе срам и безчестие на цялото ни семейство?

— Ти нямаш дъщеря тук — отговори майка и повдигна брадичката си, сякаш за да посрещне върха на оръжието.

Сарян поклати глава.

— Виждаш ли, това не беше отговорът, който исках да чуя. Но знам, че този отговор е някъде в дъртата ти уста. — Той сграбчи брадичката на майка и разтвори челюстите й. — Просто трябва да го изровя. — Той напъха назъбения меч в устата й и направи леко движение.

Тънка струя кръв потече от ъгълчето на устата й и надолу по брадичката й. Притиснах ръка върху устата си, за да възпра вика си. Майка стоеше напълно неподвижно.

— Само трябва да го намеря — каза замислено Сарян. — Къде ли е този отговор, който искам? — Той отново задвижи меча и още една струйка кръв потече от другото ъгълче на устата й. Бащата на Яй отмести острието и погледна удовлетворено кървавия му връх, преди да пусне брадичката на майка. — Е?

— Първата Майка й е дала убежище и я закриля. — Думите на майка бяха сподавени и неясни и тя трябваше да преглътне няколко пъти, но гласът й не потрепери. Казваше му истината, но това беше истина, която той не можеше да разбере. Тя протегна ръце към мъжете, застанали зад Сарян. Те се бяха струпали един до друг с безизразни изражения на лицата си.

— Чуйте думите ми — каза им майка. — Докато се намирате на този остров, ви дебне голяма опасност. Не си ли спомняте бурята? И затишието, което дойде преди нея? Тръгнете си сега, веднага, и ще оцелеете. — Кръв и слюнка се стичаха по брадичката й, докато говореше.

Сарян изруга и я зашлеви през устата. Някои мъже местеха неспокойно краката си.

— Достатъчно време изгубихме тук — промърмори мъжът с липсващите пръсти. — Искаме си възнаграждението и веднага ще отплаваме у дома.

Сарян се обърна и повдигна пренебрежително ръце.

— Нали ви казах, че можете да плячкосате каквото поискате?

— Но тук няма почти нищо, което да си заслужава — оплака се раздразненият предводител на наемниците. — Освен малкото сребро и злато в този храм, всичко, което намерихме, са чаршафи, книги, храна и няколко животинки. Ти каза, че ще има купчини сребро!

Сарян го сграбчи за рамото.

— Ти беше наясно с уговорката. Не съм виновен, че тук няма нищо.

Недоволно мърморене се разнесе сред мъжете. Те затъркаха крака в пода и стиснаха татуираните си юмруци. Смръщиха вежди и гневно сведоха брадички надолу. Изведнъж ме осени същата мисъл, която беше изказал на глас и Сарян: той и семейството му, с фините си дрехи и скъпите си оръжия, бяха само трима, докато наемниците, с грубите си оръжия и бойни белези, числено ги превъзхождаха, и то доста. Майка ги настройваше срещу него. И имаше само едно нещо, което би могло да ги върне на негова страна.

Той вдигна меча си с две ръце.

— Ти разпръсна достатъчно отрова — каза Сарян, но този път тонът му беше пресилено спокоен. Челото му блестеше от пот. Той вдигна меча и го прицели право в сърцето на майка с треперещи ръце. Майка повдигна брадичката си и срещна погледа му. Беше очевидно, че той се страхуваше да извърши убийство. Страхуваше се да убие някой, който го гледаше право в очите. Но вече беше убивал.

Видях зад майка да се появява врата — точно пред очите ми. Високата и тясна сребърна врата на Старицата.

Изкрещях, но никой не забеляза, защото в същия момент се разнесе звукът на друг глас. Фигура в бяло беше застанала на прага на Храма, светлината зад нея озаряваше светлите й коси като лъчезарна съвкупност от сияйни звезди.

— Ето ме, татко.

Всички очи се обърнаха към нея. Майка направи крачка напред и вдигна ръце.

— Яй, не! — провикна се тя и в гласа й за пръв път се прокрадна страх.

Яй не я погледна. Тя беше вперила поглед в баща си, сякаш никой друг не съществуваше.

Сарян насочи меча си към Яй.

— Проклета курво!

Яй не помръдна и не каза нищо.

Сарян върна окървавения меч на мъжа с липсващите пръсти.

— Ще я заведа на кораба. Вземете каквото поискате. Ще отплаваме по пладне. Окрет, Винян, дръжте под око останалите жени.

Той сграбчи Яй за ръката и я избута грубо на двора.

Мъжът с липсващите пръсти, който вероятно беше капитанът на кораба, се огледа наоколо.

— Чухте го. Грабвайте всичко, което не е заковано. Очевидно няма да получим друго заплащане.

Окрет, братът на Сарян, промърмори нещо, но предводителят на наемниците го игнорира.

След това не видях нищо повече. Скочих от нишата и побягнах. Те се бяха отправили към козята врата и трябваше да стигна там навреме. Не знаех как бих могла да помогна, но нямах време за мислене; вече бях изгубила достатъчно време, аз бях виновна, че Яй беше напуснала гробницата. Заобиколих Храма на Розата, скочих върху покрива на Къщата на послушниците, пропълзях по ниското било на покрива и се спуснах от другата страна. Беше дълго спускане към централния двор, но не спрях и не се поколебах нито за миг. Щом се блъснах в калдъръмените камъни на двора, ударът изкара дъха ми. Претърколих се и полежах неподвижно за един миг, задъхвайки се.

— Мареси — прошепна Старицата от сенките. — Мареси.

Гласът й ме изправи на крака. Трябваше да ги настигна, преди да е станало твърде късно. Краката ми все още можеха да ме носят, затова побягнах. Нагоре по Стъпалата на зората. Там нямаше никой. Козята врата беше отворена. Втурнах се през нея.

Те вървяха по пътя, само на няколко метра от мен, близо до стената, която на височина достига нивото на човешко бедро и предпазва хората да не паднат от стръмната скала. Яй пристъпваше пред баща си. Голият гръб й придаваше такава уязвимост: изглеждаше като безсилно момиче. Чух как от устата му струи непресъхващ речеви поток, който достигаше до мен като несвързани думи между собственото ми тежко дишане и силно сърцебиене.

Срам. Да не ми се подчиниш. Наистина ли вярваше. Като сестра си. Курва. Унай.

Яй спря на място. Той вдигна ръка и зашлеви силно задната част на главата й.

Аз изкрещях.

Сарян се завъртя. Яй беше зад него. Едно бързо движение, ръце, заякнали от работата в Абатството. Един-единствен тласък. Добре прицелен. Шокът, изписан на лицето на Сарян в момента, в който залитна през стената — точно там, където беше разрушена от падналите камъни по време на бурята, която призовахме. Наклоних се напред и го гледах, докато падаше. Той се удари в скалата един, два, три пъти. Тялото му се приземи върху камъните отдолу, но почти не можех да го различа. Само малко парче блестящ черен цвят.

Яй не погледна надолу. Тя впери поглед, изпълнен със страхопочитание, в ръцете си. Постепенно започна да осъзнава какво е сторила. Протегна ръце пред себе си, държейки ги колкото може по-далече от тялото си. Исках да притичам към нея, за да я утеша, но точно тогава някой се втурна покрай мен и ме блъсна настрани. Беше Винян. Той се наведе над стената и видя чичо си. После погледна към Яй. Тя срещна погледа му с ококорени очи и ръце, все още разпрострени пред нея.

Винян не се помръдна. Никой от двамата не се интересуваше, че бях там. Приготвих се да го нападна в гръб, ако се опита да нарани Яй.

— Ще отведа баща си — каза бавно той. — Ще кажа, че сте се сборичкали. Че сте паднали от скалата. И двамата.

Яй не каза нищо.

— Баща ми иска да напусне това място. Той няма да слезе долу, за да провери.

— Майка ми жива ли е?

Чак тогава ръцете й се разтресоха.

— Да — кимна Винян. — Той искаше… искаше тя да гледа… когато те наказва.

Яй свали ръцете си и по лицето й се плъзна усмивка, която я трансформира напълно. Почти не можех да я позная. Очите й пламнаха от щастие.

— Значи сега е свободна. Най-после е свободна!

— Ще й помогна, ако ми е по силите.

— Кажи й, че съм добре. Че съм намерила мястото си. Обещаваш ли?

Винян отново кимна.

— Защо? — подтикна го да отговори с подивели очи. — Защо не ме плениш? Имаш оръжие. — Тя посочи меча му. — Защо ми помагаш?

Раменете на Винян се сковаха. Гласът му беше толкова тих, че едва долових отговора му.

— Имам тайна. Баща ми ще ме убие, ако разбере. През цялото време на този остров си мислех: следващия път може да дойдат за мен.

— Отгатнахме тайната ти — отговори Яй. Той подскочи уплашено, но тя само поклати глава. — Не се притеснявай, само ние, жените, се досетихме. И не споменахме нищо. Ти така и не погледна нито една жена по начина, по който го правеха другите мъже. Забелязахме го. — Голямата радост беше изчезнала от лицето й и сега изражението й беше станало унило. — Вероятно за теб ще е най-добре също да напуснеш родния ни дом. Напусни земята ни. Намери по-безопасно място.

Тогава от Абатството се разнесе победоносен вик.

— Намерихме скривалището, където държат съкровището си! Има тайна врата в къщата с всички онези книги. Побързайте, имаме нужда от светлина!

Гробницата. Бяха открили гробницата.

Побягнах, без да погледна назад, за да видя дали някой ме следва. Втурнах се като напълно подивяла надолу по планинския склон, карайки камъчетата да хвърчат наоколо ми. Вдигах толкова голям шум, колкото стадо препускащи коне, но не ме беше грижа. Бях ги изоставила. Яй ги беше изоставила. Малките послушници бяха оставени напълно сами на милостта на мъжете.

Трудно е да се обясни какво се случи след това. Спомените ми са неясни, а малкото, което си спомням, трудно би могло да се опише с думи. Но ще направя всичко по силите си. Сестра О каза, че не мога да сторя повече от това. Дори сега, докато пиша, ръцете ми треперят при спомена за този ужас и се надявам, че думите ми все пак са четливи.

Намерих дупката в планинския склон и видях, че Яй се беше измъкнала оттам, като беше натрупала купчина дъски. Щом се спуснах долу, ме обкръжи пълна тъмнина и навсякъде около себе си можех да чуя шепота на Старицата.

Мареси. Дай ми това, което ми принадлежи.

Опипвайки с едната си ръка скалистата стена, се затичах, после паднах, след това се изправих и продължих да тичам. Камъните и острите повърхности жулеха босите ми крака. Можех да чуя мърморещи мъжки гласове в далечината, но те ми изглеждаха невъзможни за достигане. Проходът сякаш се простираше безкрайно, а тежкото ми дишане отекваше в мрака. Не можех да чуя момичетата.

Най-накрая стигнах до дървената врата. От двете й страни трепкаха свещи. Спрях се. Подпрях треперещото си тяло върху изгнилите дъски и се опитах да си поема дъх. Толкова се страхувах какво ще видят очите ми.

Можех да различа газената лампа, която бях оставила с малките послушници. Беше угаснала. Около нея не спяха малки момиченца. Не можех да ги видя никъде. Гробницата беше пълна с мъже. Като че ли целият екипаж на кораба се беше събрал тук. Много от тях носеха факли и лампи. Всички сновяха наоколо, а отраженията на трепкащите пламъци танцуваха върху мечовете и ножовете им. Татуираните им ръце ровичкаха из костите на мъртвите, търсейки скрито сребро и злато. Само един мъж стоеше неподвижно в центъра им: предводителят с липсващите пръсти. Обръснатата му глава се обръщаше ту насам, ту натам, следвайки всяко движение на мъжете му. Той изсумтя ядосано с разширени ноздри. Като животно, подушило кръвта на плячката си. Едната му ръка почиваше върху дългия назъбен меч, забучен в колана му. Не можех да откъсна поглед от върха на острието му. Вече беше потъмнял от пролятата кръв. Кръвта на Розата. Кръвта на майка.

Мареси — прошепна Старицата.

— Тук няма никакво съкровище — рече мъжът с липсващите пръсти и се изплю на пода, на свещения под на гробницата. — Само гробове! Защо ни доведе тук за едните кости?

Нисък, набит мъж, на чийто колан висяха два кинжала, спря да тършува из нишата и кръстоса ръце.

— Всички хора правят приношения на мъртвите си! Как можех да знам, че тия жени са изключение?

Мъжът с липсващите пръсти прокара ръка по обръснатия си скалп и завъртя още веднъж главата си, прокарвайки език през зъбите си. Пламъкът на факлата озари светлата му брада. Той замръзна на място, след това грабна факлата на най-близкия мъж и я вдигна, осветявайки една от нишите. Ъгълчето на устата му се изви в уродлива усмивка.

— В крайна сметка може би открихме малко съкровище — прошепна той. После натика дългия си меч в отвърстието.

— Махайте се! — извика детски глас. Хео.

Не последваха писъци или плач. Само тази кратка заповед: „Махайте се!“. Смелите ми малки жени. Били са напълно сами, когато са чули стъпките на мъжете. Постъпили са по единствения възможен начин — намерили са си скривалище. Ако не ги бях изоставила, щях да ги изведа навън. Сега бяха заседнали като мишки в капан. Притисната до вратата, можех да видя всичко съвсем ясно въпреки дима от факлите и лампите, но не можех да се помръдна. Аз бях виновна за всичко. Провалих се в единственото нещо, което майка ме беше помолила да направя. Сърцето ми забави ударите си, сякаш искаше напълно да спре да тупти, раздирано от срам и страх.

— Можем да продадем тези момиченца на добра цена. Лесно ще ги подготвим за бардаците. Познавам много търговци, които с готовност ще ги купят всичките. — Мъжът с липсващите пръсти премляска с устни и мушна меча си в нишата. — Аз самият мога да започна да ги обучавам, докато трае плаването към родните ни земи. Когато момичетата са толкова малки, са далеч по-покорни. По-крехки.

— Махайте се! — повтори Хео. — Богинята ще ви накаже. Не усещате ли присъствието й?

Мъжете се разсмяха. Но аз можех да го почувствам. Старицата дишаше толкова тежко от нишите и ъглите, че беше трудно за вярване, че мъжете не можеха да я чуят. Мареси — шепнеше тя. — Моят глад. Притиснах длани върху устата си, за да възпра вика си.

Мъжът с липсващите пръсти подаде факлата, пъхна грубата си ръка в нишата и измъкна Хео оттам.

Издърпа я на крака пред себе си, държейки слабите й, малки ръчички в желязната си хватка. Видях тясното й вратле и малките й боси крачета. Видях как тежката му ръка се промушва между краката й.

Тогава се насилих да се помръдна. О, богиньо, беше страшно трудно. Бях ужасена. Срамът, който изпитвам сега, докато пиша тези думи, е точно толкова голям, колкото ужаса, обзел ме в онзи момент. Срам, че дори не се втурнах напред, за да помогна на Хео, когато тя се намираше в опасност. Събрах последните си сили и се заставих да пропълзя през дупката във вратата. Едва стоях на краката си. Все още притисках длан върху устата си. Хео започна да крещи, но аз продължавах да се придвижвам така, сякаш си проправях път през гъста глина. Толкова се страхувах от острите оръжия на мъжете. Те ме забелязаха, прицелиха оръжията си в мен, раззинаха тъмните си усти и изреваха. Точно в този момент я видях: сребърната врата на Старицата. Тя се появи в каменната стена от дясната ми страна, сякаш винаги се е намирала там. Толкова ясна и истинска като всяка друга врата на острова. Изтъркана около ръбовете. Дръжка, полирана от времето. Врата, която разделяше света на вътрешна и външна част, подобно на всички врати. Все още затворена, все още разделяща нашия свят от царството и глада на Старицата.

Мареси — шепнеше Старицата, докато се приближавах към мъжа с липсващите пръсти. Мареси — викаше тя, когато той отблъсна Хео настрани и заби меча си в стомаха ми. Докато кръвта ми се стичаше по острието, тя се смеси с кръвта на Розата и Майката: първия и втория образ на богинята. Те бяха началото, а аз бях краят. Гласът на Старицата се усили. Изпълни ме до такава степен, че вече почти не можех да чуя писъците на Хео. Сгромолясах се и се приземих в сенките на Старицата. Докато пълзях към вратата, тя ми прошепна истинското си име. Плъзгах се по влажния каменен под. Ръцете ми бяха почервенели от собствената ми кръв. Сенките на Старицата ме галеха и ме дърпаха навътре. Протегнах се към дръжката на вратата, но не можех да я стигна. Трябваше да се изправя. Облегнах се на стената и притиснах едната си ръка върху раната си. Дай ми това, което ми принадлежи — изсъска богинята на мрака и болката и аз й се подчиних и отворих вратата.

Мракът от другата страна беше по-черен от всичко, което бях виждала в нашия свят, толкова черен, че ме заслепи. Паднах на колене с уста, пълна с кръв, без да мога да видя каквото и да било. Но можех да слушам.

Старицата простря силата си през вратата и прие жертвата на онези, които бяха нахълтали в гробницата й. Един по един те изпопадаха на каменния под като парцалени кукли, чух стонове, викове и хрущене на кости. Те закрещяха, обхванати от чудовищен страх, веднага щом осъзнаха, че са се изправили пред собствената си смърт. Ужасът им изпълни цялата гробница. Въздухът прокисна от миризмата на вътрешности и изпражнения. Факлите издаваха съскащ звук, докато гаснеха върху влажния кървав под. Старицата ги смаза като насекоми, каквито всъщност бяха.

Собствената ми кръв струеше между пръстите ми и се стичаше на земята пред вратата. И знаех, че именно моята кръв я държи отворена. Борех се срещу загубата на съзнание и ужасната болка, които заплашваха да ме повлекат в тъмната бездна. Трябваше да направя това последно усилие за малките си сестри. За Старицата.

Старицата отвори челюстите си и можех да почувствам киселия й дъх върху бузата си. Тя си пое дълбоко въздух и всмука мъжете към себе си, един по един. Те крещяха, докато се блъскаха в каменния под. Все още бяха живи. Тя ги искаше живи и цели-целенички, тя искаше телата и душите им. Не искаше да останат никакви останки, които да бъдат погребани. Пълно унищожение. Можех да ги помириша, миризмата на пот, стомана и кръв. Неколцина протегнаха ръце към мен, като се мъчеха да предотвратят всмукването на осакатените си тела през вратата, но пръстите на мъжете бяха безсилни пред мощта на Старицата. Щом преминеха през вратата и биваха погълнати от тишината, властваща от другата страна, писъците им внезапно се прекършваха.

Когато в гробницата се възцари пълна тишина, най-после безсилно се строполих на пода. Вече беше настъпил краят. Вече бяхме само аз и Старицата. Сега беше мой ред.

Мареси. Ти ми принадлежиш. Вече можеш ли да го проумееш?

Не можех да отговоря. Бях останала без глас. Лежах на прага на царството й и знаех, че това, което казва, е самата истина. Затова не бях призована в нито една къща. Тя вече ме беше клеймосала като своя избраница през онази гладна зима. Аз й принадлежах.

Ела при мен и повече никога няма да изпиташ болка или страдание — рече тя, придобивайки нежен, майчински тон. Понеже Старицата, Майката и Девата са едно цяло, те са само три различни образа на богинята. — Ела тук, където всичко започва и свършва, където всичко умира и наново се ражда. Ти цениш познанието повече от всичко. Абсолютното познание е тук. Всичко, за което някога си копняла. Ела при мен.

Знаех, че има силата да ме принуди. Но тя не ме принуждаваше, тя ме молеше. Някой сграбчи ръката ми и аз се вкопчих здраво в него, докато мракът ме обгръщаше.