Мареси

20.

Вчера сутринта сестра О ме заведе в Двора на храма. Беше рано, много преди останалите послушници да излязат за приветстването на слънцето. Слънцето все още не беше изгряло и островът излъчваше обичайния си аромат, присъщ за летните утрини: скали, просмукани от вчерашната топлина, див риган и кипарис, морски водорасли и роса. Коан излетя над главите ни в целеустремена права линия и издаде рязък крясък. Стояхме една до друга в пълно мълчание и се взирахме в далечината — не отвъд морето, а над къщите и покривите на Абатството. От комина на Къщата на огнището се извиваше дим. Сестра Ерс се събуждаше рано.

Първите лъчи на слънцето надзърнаха иззад Бялата дама, обагряйки небето и планинските върхове в златист цвят. Осъзнах, че никога не бях приветствала слънцето от Двора на храма и че в бъдеще нямаше да имам тази възможност. Никога нямаше да стана сестра, никога нямаше да се наредя с всички останали сестри и да извършвам познатите движения. Премигнах няколко пъти и се обърнах. Сестра О постави жилестата си, загоряла от слънцето ръка върху рамото ми и се завъртя отново с лице към слънцето.

— Мареси — каза тя и гласът й беше по-строг от обикновено. — Огледай се наоколо. Това е другата страна на смъртта. Животът! И тази страна дори е по-силна. — Тя се умълча и двете продължихме да стоим една до друга и да наблюдаваме как светът избухва в светлина, докато слънцето изгряваше над планината. Сестра О се обърна към мен. — Осъзнавам саможертвата, която правиш. Ти си мислиш, че никой не разбира, но аз разбирам.

Поклатих глава и тя повдигна брадичката ми, за да я погледна в очите. Бузите й бяха мокри от сълзите, които се стичаха по тях, но гласът й не потрепваше.

— Аз не успях да направя тази саможертва, Мареси. Избрах да остана тук. Избрах безопасността, книгите и познанието. Това, което Старицата можеше да ми предложи, беше твърде голямо изкушение. Обърнах гръб на света. Но ти видя, че това не върши работа, че светът те намира където и да си, че е страхливо да се опитваш да се скриеш. Ти си много по-мъдра от мен, малка Мареси.

Поех ръката й и я притиснах към бузата си. Тя ми се усмихна и избърса сълзите си.

— Винаги мислиш за другите. Пътят ти няма да е лесен. Тревожиш се твърде много за хората. Това те прави единствена по рода си. Ще направя всичко по силите си, за да ти осигуря възможно най-много знания за пътуването ти. Говорих с майка. — Усмивката й стана по-широка. — Все още си твърде млада, за да ни напуснеш. Трябва да научиш още много неща от най-различни области, преди да можеш да се прибереш у дома. Можеш да учиш каквото пожелаеш. Сестра Нар може да ти разкаже за билките и лечението, сестра Мареане — за грижата за животните, самата майка — за среброто, числата и сметките, сестра Лоени — за тайните на кръвта. — Щом видя изражението ми, тя се изкиска. — Тя има много, на което да те научи, Мареси.

Не знаех какво да кажа. Беше твърде фантастично, твърде невероятно. Досега не бях чувала някой да учи всичко. Това много би улеснило завръщането ми и осъществяването на мечтата ми — да основа училище в зелената си долина.

От централния двор можех да чуя, че вратата на Къщата на послушницата се отваря. Абатството се събуждаше и скоро сестрите щяха да започнат да прииждат в Двора на храма. Но сестра О все още не беше казала най-важното. Стиснах пръстите й и долната ми устна затрепери.

Тогава изведнъж усмивката й стана по-нежна, тя ме придърпа към себе си и ме притисна към кокалестото си тяло.

— Мареси — промърмори, допряла устни в кърпата на главата ми. — Ти ще станеш моя послушница. Послушница на Познанието. На Старицата. Докато мога да те задържа тук, в Абатството, ти си моето малко момиче.

Вкопчих се в нея — там, в Двора на храма. Бях най-щастливото момиче, което някога е намирало подслон в Абатството. Получих толкова много и тепърва щях да получа още повече.