Мареси

3.

Първата утрин на Яй в Абатството беше слънчева. Обикновено през пролетта времето е прекрасно. През есента Първата Майка сресва косите си и на острова вилнеят страшни бури. В такива моменти почти не се осмеляваме да излизаме навън от страх да не бъдем отнесени от силния вятър към планинските склонове. Но през онази сутрин топлината се завръщаше. Менос, островът ни, още не беше наметнал пелерината си от пролетни цветя, но пасищата бяха сочни и зелени — за голяма радост на козите.

След като всички се събудихме, оправихме леглата си и се наредихме, отворих вратата на общата спалня. Сестра Нумел ни преброи, за да се увери, че всички сме налице, след което ни поведе към централния двор. Все още беше толкова рано и студено, че камъните изглеждаха тъмни заради падналата роса. Сестра Нумел даде началото на приветстването на слънцето в централния двор. Винаги извършваме приветстването на слънцето, докато то изгрява над морето на изток, дарявайки ни с топлината и животворната си сила. Преди да дойда тук, не знаех, че слънцето е толкова важно и че без него не би могъл да съществува никакъв живот. Радвам се, че вече го знам, и винаги с удоволствие го поздравявам заедно с другите послушници. Копнеех за деня, когато щях да мога да го приветствам с другите сестри в Двора на храма. Оттам можеш да видиш изгрева и залеза по-добре, отколкото тук долу, в централния двор.

Показах на Яй как да прави движенията и й прошепнах значението им. Обикновено не ни се позволява да говорим по време на приветстването на слънцето, но сестра Нумел направи изключение, защото Яй беше новодошла. Огледах се, за да видя дали някой беше забелязал, че този път на мен ми се позволява да нарушавам правилата, вместо както обикновено всички други да могат да ме мъмрят. Йоем ме измери с поглед и вирна носа си. Тя никога не показва, че някой й е направил впечатление.

Когато свършихме, сестра Нумел ни поведе през централния двор, после нагоре към Извора на тялото, където сестра Котке ни чакаше. Тя отговаряше за Извора на тялото. Изпаренията, издигащи се от водата, са причината кожата й винаги да е леко набръчкана и дрехите й да са влажни, така че да прилепват по закръгленото й тяло като кожата на змиорка. Каменната врата е твърде тежка за една жена, затова сестрите я отвориха заедно.

Помогнах на Яй да се съблече. Тя се колебаеше, докато не видя, че всички останали послушници правят същото. Когато свалих ризата й, разбрах причината за колебанието й. По целия й гръб имаше грозни белези, сякаш някой я беше бил с камшик или с пръчка. Тя не е единствената, преживяла подобно нещо.

Има много причини, поради които едно момиче би могло да се озове на този остров. Понякога сиромашки семейства от крайбрежните земи изпращат дъщерите си тук, защото не могат да се грижат за тях. Понякога семейството забелязва, че дъщеря им има остър и любознателен ум, и иска да й осигури най-доброто образование, което би могла да получи една жена. Понякога тук идват болни и осакатени момичета, понеже знаят, че сестрите ще им окажат възможно най-добрата грижа. Като например Ида, която по рождение е с по-нисък ръст от повечето момичета, поради което семейството й не можело да се грижи за нея. Когато била изпратена тук, сестра й Рана отказала да я изостави и я последвала.

От време на време някой богаташ влага пари в дъщеря си, като я изпраща в Абатството и плаща за образованието й. Може би си мисли, че тя не може да си намери съпруг, тъй като е грозна или поради някаква друга причина. Жена, която е прекарала детството си в Абатството, винаги може да открие своето място в света.

Например Йоем. Баща й я беше изпратил тук, защото искаше тя да стане много добра готвачка, така че да му е по-лесно да я омъжи. Йоем има четири сестри, които са по-хубави от нея и отдавна са задомени. Чудя се дали това е причината тя да изглежда толкова озлобена от време на време.

Понякога момичетата пристигат тук като бегълки — най-вече от Урундиен и съседните страни или от някоя от многобройните западни земи. Момичета, които проявяват жажда за знание в култури, където на жените не им е позволено да знаят или да казват каквото и да било. В тези страни мълвата за съществуването на Абатството живее в женските песни и в забранените народни приказки, които само се шепнат, и то далече от вражески уши. Никой не говори открито за нашия остров, но въпреки това повечето хора са чували за него. Енике е едно от тези избягали момичета, както и Хео, малката акадка от Намар, оградения с високи стени град, разположен на границата между Урундиен и земята на акадите. Телата им са белязани по същия начин, както това на Яй. Подозирах, че Яй е преживяла нещо подобно в миналото си, но вече знаех със сигурност.

Яй ме последва по гладките мраморни стъпала в топлия басейн. Водата идва от горещ подземен извор. Вървяхме хванати ръка за ръка, прекосихме басейна и стигнахме до стъпалата в другия край. Много от послушниците могат да плуват, но не и аз. Яй не изглеждаше уплашена от водата, но се придвижваше предпазливо. Сякаш се опитваше да се предпази от водата, докато тя се поклащаше около нея.

От горещата баня слязохме в студената — о, боже, колко е студена само! Понякога ми се иска да беше обратното и накрая да се затопляме в горещата баня, но през горещите летни дни наистина е чудесно да се охладиш, преди да се облечеш.

След като се измихме, сестра Нумел ни поведе през каменните врати, защото беше дошъл редът на сестрите. Те се къпят след нас, понеже преди това трябва да извършат утринни ритуали. След това дойде време за закуската в Къщата на огнището. Когато Яй седна до мен, осъзнах, че беше решила да се превърне в моя сянка. Обикновено така казваме, когато нова послушница се залепи за някое момиче, което е прекарало по-дълъг период тук. Тя я следва като сянка, докато не намери мястото си. За пръв път и аз се сдобивах със сянка, затова изпитах известна гордост. Протегнах се и се усмихнах на Енике, която седеше срещу мен. Аз бях нейната сянка. Напомня ми на сестра ми Нараес, защото има същата къдрава коса и топли кафяви очи. Минаха няколко седмици, преди да се престраша да я изпусна от поглед. Тя нито веднъж не показа, че й досаждам или че я дразня. Реших да бъда също толкова търпелива и щедра по отношение на Яй.

Онази сутрин най-после отново можехме да похапнем пресен хляб. Предния ден сестра Ерс и послушниците й честваха празника на Хава и сега пещта беше почистена и благословена и можехме пак да печем хляб. След като в продължение на няколко луни ядяхме само овесена каша, си беше истинско пиршество да забия зъби в соления хляб, все още топъл от пещта. Ухилих се на Енике с уста, пълна с хляб, и тя се разсмя.

— Мареси, никой не обича пролетния хляб колкото теб.

— Да, и има само едно нещо, което обичам повече от пролетния хляб. — Двете се спогледахме, изкикотихме се и се провикнахме в един глас: — Хляба надум!

Лесно е да се смееш с Енике. Това е едно от нещата, които харесвам у нея.

Яй седеше и човъркаше храната си. Беше хапнала малко хляб, но дори не докосна маринования лук и пушената риба. Посочих чинията й.

— Само почакай да дойде лятото! Тогава хлябът е придружен от сварено яйце и дебело парче козе сирене. А щом Пролетната звезда пак потъне в сън, получаваме мед!

— Трябва да видиш Мареси по време на есенните закуски — каза Енике. — В кухнята пекат хляб надум, пълен с орехи и семена, а Мареси чака пред вратата на Къщата на огнището, преди да са дошли останалите, и души въздуха като прегладняло куче. Освен това през есента ни се дава сирене и яркочервен боровинков сос.

— Приготвят соса с мента и мед. Сестра Ерс винаги повтаря, че е достатъчно вкусен, за да го принесат в дар на Първата Майка. — Облизах устните си при тази мисъл.

Енике погледна любопитно към Яй.

— Каква храна си получавала в родния си дом?

Яй се затвори като мида, сви се и погледът й стана някак отчужден. Поклатих глава към Енике и бързо смених темата, за да разсея Яй от въпроса на Енике.

— Ако не бяха есенните закуски, не мисля, че бих могла да понеса безкрайните зимни овесени каши — казах аз. — Овесена каша, овесена каша, овесена каша… ден след ден. Знаеш ли за какво си мечтая през цялата зима?

Яй не отговори, но Енике се усмихна и кимна.

— За лунния танц! След танца се организира голямо пиршество горе в Лунния двор. Тогава ни се дава яйце от коан в пикантен сос. Птицата коан е символът на нашето Абатство и ядем яйцата й само след лунния танц. Сестра Ерс ги сервира с възхитително вкусен хрупкав пай с месо и сусамени бисквити, поръсени с канела. — Трябваше да преглътна. Мисълта за всичката тази апетитна храна караше лигите ми да потекат. Енике отпи от чашата си.

— И имаме възможност да пием нещо друго, освен вода. Силна медовина и подсладено вино!

— Стъпалата до Къщата на послушниците ти се струват много дълги, когато стомахът ти е пълен с храна!

Засмяхме се. Тоест двете с Енике, не и Яй, макар че изглеждаше така, сякаш малко се е поотворила. Радвах се, че можех да й помогна да се отпусне. Станах от масата.

— Хайде. Време е за уроците.

Остатъка от хляба принесохме в дар на Огнището, слязохме по Стъпалата на зората, прекосихме централния двор и се изкачихме по Вечерните стъпала към Къщата на познанието. Къщата на познанието е най-старата постройка на острова. Сестра О ни разказа, че е била първата и може би най-важна сграда, която първите сестри издигнали, след като доплавали тук на кораба Наондел.

Мое задължение е да стоя до напуканата дървена врата, водеща към класната стая на по-младите послушници, и да следя всички да седят тихо, докато не пристигне сестрата, за да предаде урока си. Яй последва Енике в класната ни стая, докато аз въвеждах закъснелите момичета, последната от които винаги е Хео. Онази сутрин я намерих да седи под лимоновото дърво в Двора на познанието и да гали сив котарак, който се беше излегнал настрани и мъркаше от удоволствие. Щом се приближих, тя вдигна поглед към мен и ми се стори, че скосените й очи винаги изглеждат така, сякаш се смеят.

— Може ли да го взема в класната стая, Мареси?

— Знаеш, че не можеш. Побързай, Хео. Сестра Нумел ще дойде съвсем скоро. Не искаш да ти се скара, нали?

— Теб те мъмрят непрекъснато — отвърна Хео, изправи се и сложи малката си ръчичка в моята. — Искам да бъда като теб.

Целунах бялата кърпа на главата й.

— Избери добрите ми страни, а не лошите.

Хванати ръка за ръка се забързахме към класната стая на по-малките послушници и Хео едва успя да седне, преди сестра Нумел да нахълта в стаята, закръглена и весела както винаги. Тя никога не би се скарала на Хео и момиченцето го знае добре.

След като часът на по-малките послушници започна, изтичах в своята класна стая. Аз съм единствената, на която й е позволено да закъснява за урока. Вратата на класната стая на по-големите послушници е направена от старо напукано дърво, подобно на вратата на стаята на по-младите послушници, само че по-тъмно. Винаги я затварям много внимателно зад себе си, тъй като ме е страх, че ако я затръшна, пукнатините ще поддадат и цялата врата ще се срути.

Шмугнах се на моето място върху изтърканата дървена пейка, където всички се настаняваме около широка маса. Сестра О провежда часа, стоейки в предната част на стаята. Само най-големите послушници, които скоро ще станат сестри, не идват на уроците. Вместо това се обучават за задълженията си.

Обичам уроците ни. Научаваме много за историята, математиката, Първата Майка, как е устроен светът, за Луната, Слънцето и звездите и множество други неща. По-малките послушници трябва да се научат да четат и да пишат, ако вече не го умеят, както и да придобият много други полезни знания.

През онзи ден продължавахме с изучаването на историята на острова.

— Спомняте ли си как са пристигнали тук първите сестри? — попита сестра О. Веднага се изправих и тя кимна към мен. — Мареси?

— Първите сестри решили да избягат от една страна, където порочен мъж бил завзел цялата власт и се отнасял към поданиците си много зле — отговорих аз. Току-що бях прочела този факт в една от книгите в съкровищницата. — Той не позволявал на никой друг да се докосне до познанието. Първите сестри отказали да бъдат негови робини, затова откраднали колкото може повече познание и отплавали към острова ни на кораба Наондел.

Сестра О кимна.

— Пътуването им било дълго и мъчително. Те дошли от страна, намираща се в Далечния изток, толкова далеч, че вече не си спомняме името й. От времето на първите сестри в Абатството повече не се е появявал някой от източните земи. Същинско чудо било, че корабът не се разбил в скалите, когато страшна буря запратила Наондел на острова ни. Вместо това мястото, където акостирал корабът, маркирало участъка, където първите сестри щели да построят Къщата на познанието.

Енике се изправи.

— Но как е възможно, сестра О? — Тя посочи навън през прозореца. — Къщата на познанието се намира толкова високо в планината. Дори и най-силната есенна буря не би могла да изхвърли кораб чак тук горе.

Сестра О кимна.

— Наистина. Но така е написано в най-старите текстове. Може би по онова време бурите са били по-страшни. Или може би текстът трябва да се тълкува по различен начин.

Видях, че Яй слуша внимателно. Тя се беше наклонила напред, а погледът й беше закован в сестра О.

— Къщата на познанието крие цялата сила, която първите сестри донесли със себе си — изрецитирах по памет. — Сестра О, защо говорят за сила, а не за познание?

— Защото познанието е сила — каза Дори.

Дори е послушница на сестра Мареане и помага с отглеждането на животните. Тя е по-голяма от мен с няколко години, но е толкова разсеяна и замечтана, че често изглежда по-млада. Дори е от народа на птиците и когато пристигна на острова, донесе и една от техните свещени птици. Голяма е колкото гълъб, с червени и сини пера, но сините променят цвета си в зависимост от светлината: ту зелени, ту черни, ту златисти. Обикновено седи на рамото й, кълвейки и дърпайки черната коса и стърчащите й уши. Няма име, наричаме я само Птица, и като че ли разбира Дори, когато тя й говори.

Сестра О се усмихна на Дори и това беше един от онези редки моменти, когато усмивката й смекчаваше тънките устни и тъмните й очи.

— Имаш право, Дори. Познанието е сила. Точно затова е толкова важно тук да идват послушници и да разпространяват познанието из външния свят, след като сме ги научили на всичко, което знаем, особено послушниците на сестра Нар, понеже те могат да споделят знанията си за билките и приготвянето на различни лекове с целия свят.

— Но и другите знания също са важни — възкликнах аз. Исках да впечатля сестра О с това колко много зная, въпреки че съм по-млада от Дори. — Аритметика, астрономия, история и… и… — Не можех да се сетя за нищо повече.

— Чистоплътност — намеси се Йоем. — Фермерство. Как с малко да нахраниш много хора. Да помогнеш за предотвратяването на глада.

— Грижа за животните! — каза ентусиазирано

Дори.

— Архитектура — добави Енике. — Как се строят мостове, как се изчислява издръжливостта, как се изграждат големи постройки.

Разочаровах се. Искаше ми се сама да се бях сетила за всичко това.

— Напълно сте прави — заяви сериозно сестра О. — Всяко знание, което можете да отнесете обратно в родните си земи, има голямо значение.

— Но сигурно е важно и някои послушници да останат тук, нали? За да поддържат жив пламъка на познанието и да го предават на новите послушници? — попитах аз.

— Да — отвърна сестра О и ме погледна със сериозно изражение. — Но нашето Абатство не трябва да се използва като извинение, за да се криеш от света.

Не разбрах напълно какво имаше предвид, но не зададох повече въпроси. Всичко, което знаех, беше, че на острова, с топлото му слънце, студения вятър и ухаещите склонове, сред кози и пчели и сестри и послушници, се чувствах като у дома си.

По време на почивката двете с Енике отидохме на любимото си място под лимоновото дърво. Яй ни придружи. Изядохме хляба си, пихме студена изворна вода и се взирахме отвъд стената, в сребристосиньото море, което блестеше толкова ярко, че чак очите ни заболяха от блясъка му. Въздухът беше изпълнен с острия, сладък аромат на билките и цветята, които сестра Нар отглежда в Градината на познанието. Птици се рееха по бриза над нас — ту сами, ту в ята от блестящи бели крила. Черна котка със сиви лапички седеше на ниската градинска стена и се ближеше. Енике се облегна на ствола на лимоновото дърво и опъна крака.

— Надявам се, че скоро ще ме привикат в някоя къща или ще ме прикрепят към някоя сестра. Повече не мога да издържам уроците на сестра О.

— Но те са толкова увлекателни! Всеки ден научаваме нещо ново! — Зяпнах я, а тя само се усмихна.

— Ти можеш да попиваш знанието като гъба ден след ден, Мареси. Но аз имам нужда да започна да правя нещо. Само си помисли, ако майка ме избере за служителка на Луната! Това би било такава чест!

— Ти си най-възрастната послушница на острова без къща. Разбира се, че ще те избере. — Излегнах се по гръб и се загледах в листака на дървото. Малки бели цветчета проблясваха тук-там сред тъмните листа. Черната котка скочи от стената и запристъпва наперено към нас. Яй протегна предпазливо ръка, котката потърка глава в нея и започна да мърка. Тогава внезапно Яй се напрегна. Надигнах се и проследих погледа й.

Долу малка бяла лодка със синьо платно навлизаше в пристана.

— Рибарска лодка — казах меко. — Идват да продадат улова си. Виж, ето ги сестра Верк и послушницата й Луан. Те отговарят за търговията. Сега излизат на кея, виждаш ли? Ще напълнят кошниците си с прясна риба и ще заплатят с медени монети или със свещи от пчелен восък, а може и да предложат някакви лечебни мехлеми, приготвени от сестра Нар. Тя се грижи за нас, когато се разболеем. Знае всичко за лечението и билките. Обикновено рибарите им казват от какво се нуждаят, за да може сестра Верк да го приготви за следващия път, когато дойдат.

Яй все още не можеше да се отпусне, затова двете с Енике разменихме погледи и се изправихме.

— Скоро отново ще почнат уроците. Хайде.