Мареси

7.

Най-омразното ми време през пролетта е когато една определена сутрин отиваме на Извора на тялото и виждаме сестра Котке да чака там с голяма усмивка.

— Време е за пролетното пране — казва тя, като очевидно се наслаждава на недоволното ни сумтене.

Веднага след закуска всички послушници се събират при сестра Котке в централния двор. Сестра

Котке, Ида и Рана са приготвили всичко: големи корита за пране, огън в каменната яма до стената, голямо желязно гърне, пълно с вода, което виси над огъня.

— Знаете какво да правите — казва сестра Котке и ние се затичваме към Къщата на послушниците и Сестринската къща, за да съберем всичкото спално бельо, което можем да намерим, издърпвайки чаршафите и изпразвайки шкафовете. След това се дотътряме до централния двор с пълни ръце и разстиламе всичко на изметените калдъръмени камъни. После сестра Котке, Ида и Рана оглеждат всички чаршафи и завивки, за да преценят кои са приемливи, кои трябва да се закърпят и поправят и кои стават само за парцали. Те разпределят всичко в големи купчини, докато ние се занимаваме с гърнето с вода. Веднага щом водата заври, двете с Енике пренасяме гърнето до едно от коритата и го изливаме много внимателно, за да не се опарим с врящата вода. Сестра Котке слага по малко пране в коритото и пуска вътре парче сапун. Няколко послушници го разбъркват с дълги гребла, избелели и изгладени от дългогодишна употреба, докато други послушници носят още вода от кладенеца, за да напълнят отново гърнето.

Мисля, че прането е най-досадното задължение, което мога да си представя. Обикновено сестра Котке и послушниците й го извършват сами, но не и пролетното пране. Когато най-после всичко е преминало през врящата вода, натоварваме завивките на една каруца и ги откарваме до морето. Там всичко се изтърква на скалите и най-накрая се изплаква в морето. След това прането се закача, за да изсъхне на слънцето и морския бриз, а ние можем да хапнем и да си починем за малко, докато го чакаме да се изсуши. Щом изсъхне, хващаме игла и конец, за да закърпим и поправим всичко, което е износено или съдрано. Мисля, че това може да е още по-скучно и от прането.

Двете с Яй седяхме една до друга на пейка под сянката на Извора на тялото и зашивахме дупките на току-що изпраните ленени чаршафи. Реших, че може да й се отрази добре да поговори малко за сестра си, затова събрах кураж.

— Разкажи ми за Унай — казах аз, късайки със зъби един конец. — Каква беше сестра ти?

Ръката на Яй замръзна за един кратък миг, но после тя продължи да шие. Изпуснах дъх, който не бях осъзнала, че съм задържала. Все още се тревожех, че мога да я изплаша, че мога да разпаля страха и ужаса, които я бяха обхванали, когато Хео беше попитала за Унай.

— Унай беше с две години по-голяма от мен. Като всички мъже, баща ми искаше първородното му отроче да е син. Ние бяхме разочарование за него. — Яй обърна чаршафа на коляното си, за да продължи да шие. — Унай винаги бе била добра дъщеря. Мъчеше се да отговори на всички изисквания на баща ми за това каква трябва да бъде една примерна девойка от племето кохо: добра, покорна, незабележима.

Искаше да му достави удоволствие. А аз исках да бъда като нея. — Тя пусна чаршафа и блуждаещият й поглед се отправи към двора. — Най-добрата част от деня беше точно преди мъжете да се приберат от оризовото поле. Ако вече бяхме приключили с ежедневните си задължения, двете с Унай сядахме на покрива. Понякога майка се присъединяваше към нас, ако имаше време. Сомата беше толкова студена, че чашите ни се запотяваха в топлия вечерен въздух. Сома е много освежително питие от мента, захар и кисел плод, наречен сере, който расте в планините. Слънцето залязваше зад планините, а ние седяхме там, приказвахме си и се заливахме от смях, докато все още имахме тази възможност. Баща ми не обичаше звука на женския смях.

Тя се усмихна леко.

— Не, може би най-хубавото време беше вечер, когато двете с Унай се шмугвахме в леглото, което споделяхме. Първо си помагахме взаимно да разпуснем косите си. — Тя погали неловко задната част на главата си. — Жените от народа кохо носят косите си вдигнати. Никой не трябваше да ни види с пуснати коси — не както тук. Колкото по-високо е вдигната косата ти, толкова по-добре. Но вечерно време отнема доста време да я разплетеш. По-лесно е, когато има кой да ти помогне. После, когато вече лежахме една до друга, Унай ми казваше с какво съм се справила добре през деня и какво бих могла да направя по-добре. Същевременно масажираше скалпа ми, който пулсираше от болка, понеже цял ден косата ми беше здраво опъната нагоре. Унай наистина искаше да бъде добра жена. Тя следваше всички традиции и беше покорна и смирена, за да може баща ни да е доволен и от двете ни. Толкова копнеех да е доволен от мен, но само заради нея. Бях готова да сторя всичко, което пожелаеше Унай. Но не можех да бъда покорна и смирена като нея. За нея сякаш беше напълно естествено да свежда глава и да не среща погледа на баща ни или на който и да било мъж, както и да отговаря: „Да, татко“, независимо от обидите и ругатните, с които той я обсипваше. Когато я удряше, тя твърдеше, че било по нейна вина. Не била достатъчно бърза или внимателна. Никога не съм изпитвала подобни чувства. — Яй ме погледна. — Беше ми трудно да бъда покорна. Всичко в мен се бунтуваше срещу това положение. Но полагах огромни усилия заради Унай. Ако баща ни не беше доволен от мен, понякога си изливаше гнева върху нея. Но така и не повярвах, че сама съм си виновна, задето той посяга към пръчката. — Тя се обърна към мен. — Баща ти удрял ли те е, ако не му донесеш достатъчно бързо сомата? Ако не му харесва яденето или ако случайно разлееш или разсипеш нещо, докато прислужваш на него и на братята си?

Поклатих глава.

— Татко никога не би ударил мен или което и да е от децата си. И никога не съм прислужвала на някого.

Очите на Яй се ококориха.

— Винаги съм си мислела, че всички живеят по този начин. Унай беше убедена, че животът ни би бил по-лесен, ако само можехме да се научим да отговаряме на бащините си очаквания. — Тя затвори очи, наведе глава и преглътна шумно. — През целия си живот беше добра дъщеря. Но накрая не й беше от никаква полза. — Гласът й стана толкова тих, че почти не можех да я чуя. — Дори когато той я хвърли в ямата, тя не се опита да излезе от нея. Можеше да се изтръгне, можеше да се съпротивлява. Най-напред той затрупа с пръст тялото й. Остави главата й за най-накрая, за да може да посрещне смъртта с отворени очи. Но тя продължаваше да лежи неподвижно, докато тежестта на пръстта върху гърдите й не стана непоносима. Когато не можеше да диша, ужасът я завладя и чак тогава се опита да се съпротивлява. Но вече беше твърде късно.

Изпуснах белия чаршаф и обвих плътно ръцете си около Яй. Дори не можех да проумея подобно зло, както и че на света има места, където хората причиняват такива неща на ближния си.

— Света богиньо — прошепнах в косата на Яй, която ухаеше на сапун и избелени от слънцето ленени завивки. — Девице, Майко, Старице, моля се на всичките ти образи. Облекчи бремето на това момиче.

Яй се изправи, отскубна се от ръцете ми и ме погледна. Кафявите й очи святкаха гневно под острите й вежди.

— Не се нуждая от облекчение, Мареси. Но се моли за мен. Моли се да получа отмъщението си.

Тя ме плашеше. Болката и гневът й преминаваха границите на това, което бих могла да разбера. И аз скърбя за Анер, но никога не съм копняла за отмъщение. Отместих поглед и вдигнах чаршафа, който кърпех, от земята.

— Как попадна тук? — попитах аз.

— Майка ми. — Яй погледна объркано към чаршафа в скута си, сякаш не знаеше как се е озовал там. — Когато изгуби Унай, реши да се разбунтува срещу баща ми за пръв път в живота си. Нощта след погребването на Унай тя дойде в стаята ми. Бях будна, но първоначално не можех да проумея какво се случва. Беше завила във вързоп всичките си накити, както и тези на Унай и моите. Облече ме, скри скъпоценностите под дрехите ми и вдигна косата ми, без да каже и думичка. След това ме изведе навън, където чакаше мъж с каруца, в която бяха впрегнати магарета. Не знам как се бе сдобила с подобно нещо. И не попитах. „Ще отидеш в Абатството — рече тя. — Там ще бъдеш в безопасност. Ще загубя и другата си дъщеря, но поне ще се спасиш.“ Бяхме чували за Червеното абатство в приказките и песните, които майка и лелите ни пееха понякога, когато мъжете ги нямаше. Винаги съм си мислела, че е мит. Звучеше ми толкова невероятно. Място, където живееха само жени и където не се допускаха мъже. Не можех да си представя как се препитават. Как оцеляват. Бях научена, че жената е нищо без мъжа. Не знам дали майка изобщо вярваше в съществуването на Абатството. Но тя осъзнаваше, че без Унай никога не бих могла да отговоря на бащините си очаквания. А някой, който е убил веднъж, не се поколебава да го направи отново. — Яй затвори очи. — Майка ми не каза нищо повече. Само ме целуна по челото и ме побутна към мъжа. Не остана да види как каруцата се отдалечава.

Яй отвори очи. Погледна към синьото утринно небе и впи поглед право в слънцето, сякаш искаше да изпепели някакъв спомен от очите си.

— Пътувахме цяла вечер и чак на следващия следобед оставихме магаретата да отдъхнат малко. Коларят изглеждаше много нервен. Мисля, че майка му беше платила да ме откара чак до морето, но той ме остави в първия град, до който стигнахме. Дори не знаех името му. Коларят вероятно се страхуваше, че баща ми ще му отмъсти, понеже, щом се озовахме на малка странична уличка, той внезапно ме пропъди от каруцата и потегли, без да поглежда назад. Аз останах на улицата, заобиколена от непознати, без ни най-малка представа къде се намирам или къде да отида. Бях толкова уплашена, Мареси. Единствените мъже, с които бях разговаряла дотогава, бяха баща ми и други роднини. Чувствах се толкова самотна. Преди винаги можех да разчитам на Унай. — Тя наведе лице към чаршафа и започна да забожда иглата сякаш наслуки. — Спаси ме една жена. И то от народа джой. Те са възпитавани да презират и избягват представителите на народа кохо. Но когато ме видя да стоя там, тя ми каза, че жена с моето положение не бива да се разхожда сама из града, без мъж придружител. Тогава се разплаках. Тя ме приюти в къщата си, която беше малка и скромна, но в никакъв случай мръсна и нечестива, каквито ми бяха казали, че са всички джойски къщи. Къщата беше чиста и порядъчна. Разказах й всичко, понеже какво друго можех да сторя. Дори и тя знаеше за Абатството. Винаги съм си мислела, че хората от народа джой са невежи и не познават нищо друго, освен тежкия физически труд. Тя ми даде няколко от собствените си рокли и ме облече като тамошните жени. Когато развърза косата ми, това беше първият път, когато някой друг, освен майка ми или Унай, ме виждаше със свободно пуснати коси. Каза ми да зашия накитите в подгъва на шемизето, а един пръстен скътах до кожата си. Даде ми храна и подслон, но когато предложих да й заплатя, се обиди. На следващия ден пристигна брат й, изведе ме от града и никой не ме спря, нито ме заговори, защото какво имаше за гледане или казване, щом ставаше дума за незначителна жена от народа джой? Тогава поех на път. От време на време някой фермер ме качваше на каруцата си или минаваше търговски керван и ме откарваше донякъде. През целия си живот не бях вървяла толкова и краката ми се разкървавиха, но после кожата им загрубя и можех да продължа да вървя. В следващия град се отбих в странноприемница за джойски фермери, където отпочинах няколко дни и понапълних стомаха си. Но една вечер ме ограбиха. Дано злосторникът да умре неоплакан, забравен и заровен в неозначен гроб! След това единственото, което ми остана, беше пръстенът, който бях скрила. Трябваше да извървя пеша последната миля до пристанищния град, където намерих капитан на кораб, който беше съгласен да ме докара тук в замяна на последния ми накит. Сигурна съм, че моряците щяха да ме изоставят или да ме ограбят, ако не знаеха, че Абатството може да заплати дори повече, щом ме доведат тук. И майка наистина плати щедро.

— Не беше ли гладна? Уплашена?

Ръката на Яй потръпна, но продължи да забожда иглата в чаршафа.

— През цялото време.

Тъмночервено петно се просмукваше в ленения чаршаф под ръцете на Яй. Леко изохках, щом забелязах, че не беше вкарала иглата в чаршафа. Тя пробождаше отново и отново лявата си ръка с острия връх на иглата. Когато извих назад ръцете й, тя изсъска като ранено животно:

— Осъзнаваш, че вече я няма, нали? Мареси, тя е мъртва. Майка ми е мъртва! Баща ми никога не би я оставил жива.