Мареси

10.

След няколко дни, в които слънцето грееше ярко, спомените ми за мрака започнаха да избледняват и отново можех да дишам. Гласът на Старицата вече не ми се причуваше навсякъде. Смеех се и играех както обикновено, участвах в уроците, изпълнявах задълженията си и вечер ходех в съкровищницата да чета. Единственото място, където се чувствах неспокойна, беше пред вратата на гробницата. Усещах как от нея се излъчва силата на Старицата и винаги я подминавах възможно най-бързо. Сега бях повече от щастлива, че Яй ми прави компания. Страхувах се да обикалям сама из Къщата на познанието.

Една сутрин, след като свършихме уроците, Енике, Яй и аз седяхме до стената в централния двор и тогава служителката на Розата мина покрай нас. Тя се спря и ни се усмихна. Винаги се чувствах срамежлива около нея. Служителката на Розата е единствената сестра, която не носи кърпа на главата си, и дългата й меднокестенява коса пада по гърба й на плътни, блестящи къдрици. Големите й очи са тъмни и пълни с топлина, а светлата й кожа вече е покрита с лунички от силното пролетно слънце. Тя е най-красивата жена, която съм виждала някога.

Избраната за служителка на Розата винаги се отказва от собственото си име, затова не знам как се е наричала, преди да стане Розата. Това е другото име на Девата, онази частица от Първата Майка, чиято мъдрост се свързва с началото на живота и свещените сили на женското тяло. В много общности Девата е просто символ на невинността, но в Абатството сме запознати с истинската й същност. Всички най-дълбоки тайни на женското начало принадлежат на Девата. Тя е семето и издънката. Майката, или Хава, е животът и плодородието, а Старицата е смъртта и разрухата. Розата се приближи до нас.

— Както знаете, все още нямам послушница. Ще можете ли да ми помогнете с нещо, и трите? Трябва да излъскам свещените предмети на Храма преди летните обреди и няколко допълнителни ръце ще ми бъдат от полза.

— Разбира се. — Енике веднага скочи на крака. За разлика от мен, тя не се държеше толкова срамежливо с Розата. Двете с Яй последвахме Енике и Розата нагоре по Вечерните стъпала към Храма на Розата.

Портата на Храма на Розата е най-красивата на целия остров. Тя е двойна врата, висока колкото три жени и изработена от снежнобял мрамор с инкрустирани фигури на рози от червен мрамор. Ние се спряхме пред вратата и аз прокарах пръстите си по гладката й повърхност. Не можех да усетя никакво несъвършенство.

— Вече никой не владее такова майсторство в ръчната изработка — каза Розата.

— Иска ми се някоя сестра да умееше това изкуство и да можеше да предаде познанието си на мен и само на мен — промълвих, като погалих отново лъскавата повърхност. Розата се усмихна.

— Сестра О ми е разказвала за теб, Мареси. Несъмнено беше права в преценката си.

Усетих как се изчервявам и бързо отдръпнах ръката си. Не бях напълно сигурна какво имаше предвид с тези думи, но определено не искаше да ме обиди.

Розата отключи вратата и пристъпи в хладния полумрак на Храма.

Доколкото можех да си спомня, бях влизала тук само за благодарствения молебен и възхваляващия ритуал. Сега Храмът беше празен и тих. Двата големи розови прозореца върху дългата източна и западна стена хвърляха розово-червената си светлина в красиви шарки на пода. В средата на залата имаше двойна редица от тесни колони, издигащи се до сенките на тавана. Храмът бе напълно гол; нямаше никакви пейки или столове, никакви маси или украси. Единствената декорация, с изключение на розовите прозорци, бе мраморният под, който приличаше на килим, изтъкан от червена и бяла прежда, пълен със скрити лози, цветя, листа и завъртулки. Фигурите, които образуваха, изглеждаха почти като изписани думи и когато се вглеждах в тях достатъчно дълго, имах чувството, че всеки момент бих могла да разбия кода и да разбера смисъла му. Но все още не го бях дешифрирала.

В другия край на залата, от лявата страна, се намираше платформата, където Розата заставаше, за да провежда церемониите. Розата се приближи до нея, изкачи се по широките мраморни стъпала и ни помаха да я последваме. Стъпките ни проехтяха в празната зала и изведнъж се почувствах така, сякаш нахлувахме в някакво пространство, където нямахме право да се намираме. Още щом направих първата крачка по стълбите, усетих невидима ръка да ме дърпа назад. Спрях се и до мен Яй постъпи по същия начин. Енике като че ли не забелязваше нищо и продължи да се изкачва. Розата се обърна и ни погледна. Погледът й се задържа върху Енике. Тогава тя вдигна ръка.

— Каня тези дъщери на Първата Майка да стъпят на свещената земя на Розата — рече тя със същия тържествен глас, който използваше по време на големите церемонии, като например кървавите обреди и разлистването на Розата. Невидимата ръка ни пусна и двете с Яй можехме да продължим с изкачването на стълбите.

Розата отвори гравираните врати от палисандрово дърво в задната част на платформата. Последвахме я в стая, преливаща от най-различни предмети.

Единствената светлинка идваше от един-едничък тесен прозорец със северно изложение, но тя се отразяваше от стотици блестящи дрънкулки и почти ме заслепяваше. Вътре имаше месингови и сребърни свещници, високи колкото мен. Имаше маси, затрупани с паници, бокали и кутии в най-различни размери и форми — и всички бяха изработени от злато и сребро. Почти всичко носеше символа на петолистната роза. Имаше големи стари сандъци от потъмняло дърво, с панти, изгубили блясъка си, и ключалки, които изглеждаха така, сякаш не бяха пипани от десетилетия. По стените бяха наредени шкафове, някои — по-прости и обикновени, други — богато украсени с релефи и инкрустации. Вратичките на някои шкафове бяха открехнати, разкривайки рафтове, затрупани с още много неща: накити, кутии, чаши, бокали и купчини от предмети, които не можех да различа.

Розата се движеше без всякакво усилие измежду покъщнината и предметите, без да докосва или да се блъска в каквото и да било. Яй и аз стояхме на прага, но Енике влезе в стаята, изпълнена с удивление, докато Розата изваждаше парцали и буркани от малка ракла в най-отдалечения ъгъл.

— Не трябва да лъскаме всичко, не се притеснявайте — каза тя, смеейки се тихичко. — Само нещата, които са ни необходими за летните обреди, като например кървавите обреди. Нуждаем се от кадилниците, гребените, три церемониални бокала, три сребърни свещника… Сама ще подбера и ще изкарам всичко за вас.

Докато говореше, сенките в стаята започнаха да се събират и да се тълпят около мен. Мракът се приближаваше, пулсирайки със страшна сила. Приготвих се и вдигнах ръце, за да се отбранявам срещу Старицата, срещу смъртта. Не бях готова! Исках да изкрещя, но от гърлото ми не излезе нито звук.

Розата се вцепени и се обърна. Погледна към Енике и изпусна един буркан с лак на пода. Издрънчаването на метала върху мрамора разпръсна сенките и Старицата изчезна. Краката ми се подкосиха и се строполих върху най-близкия сандък. Яй беше единствената, която забеляза, че нещо не е наред, и дойде и застана до мен. Не ме докосна, но близостта й беше успокояваща.

Енике стоеше до една от масите с виновно изражение на лицето си. Тя държеше два големи гребена от потъмняла зелена мед и всички останали предмети, които Розата беше споменала — кадилници, бокали, свещници, — бяха наредени върху масата пред нея.

— Исках само да помогна — извинително промълви тя. — Прости ми, сестро, не знаех, че не е редно.

— Как разбра къде се намира всичко?

Розата се приближи, за да огледа предметите на масата. Тя вдигна един от бокалите и прокара пръсти около него, сякаш за да се увери, че е истински.

Объркана, Енике се огледа наоколо.

— Аз… просто знаех. Щом назова предметите, някак си видях къде се намират. Ръцете ми сами ги откриха.

Лъчезарна усмивка се плъзна по лицето на Розата и видях сълзи да блестят в очите й.

— Най-после! Знаех, че Девата ще ми даде знак, но не знаех как! — Тя поклати глава и косата й заблестя на слънчевата светлина. — Първата Майка има чувство за хумор.

И трите я погледнахме въпросително, а тя се засмя на объркването ни.

— Девата е Розата, моята господарка. Първият образ на Първата Майка. Въпреки това тя избра да ми посочи послушницата ми чрез задача, която всъщност спада към втория образ — Майката Хава. Мислех си, че и третият образ би трябвало да присъства при такъв важен избор.

— Послушница! — възкликна удивено Енике. — Аз?

— Ти. — Розата се усмихна топло, приближи се и нежно взе гребените от нея. После хвана ръцете й. — Ти ще бъдеш послушница на Розата. Не можеш ли да го почувстваш? — Розата пусна ръцете на Енике и внезапно придоби сериозно изражение. — Къде е камбаната, която бием по време на кървавите обреди?

Без никакво колебание Енике посочи към малка кутия, намираща се върху един от по-ниските шкафове.

— Кога Девата е най-силна?

— През пролетта, когато се пробужда Пролетната звезда. — Бих могла да дам същия отговор, на това ни беше научила сестра О. Но тогава Енике ме изненада. — Тя е най-силна и по време на зимното слънцестоене, когато Майката спи. Тя е най-силна, когато се ражда дете, когато земята се разорава и когато на някое момиче за пръв път му идва лунната кръв.

Розата кимна.

— Колко тайни пази Девата?

— Девет.

— Прошепни ми тайното й име.

Енике се наклони напред с изражение на почуда и прошепна нещо в ухото на Розата. Тя се усмихна и стисна отново ръцете на Енике.

— Все още ли се съмняваш?

Енике поклати глава и преглътна.

— Но служителката на Розата трябва да бъде красива. — Гласът й беше много смирен. — Така е било винаги. Аз съм… аз съм покрита с белези.

— Девата също е изпитвала болка и страх, Енике, дъще — каза нежно Розата. — Но това не я прави по-малко красива.

Когато светлината от северния прозорец озари лицата им, намиращи се толкова близо едно до друго, забелязах, че всъщност двете много си приличат — жената и момичето. Същата гъста къдрава коса, същите топли очи. Но дори нещо повече: лицата им имаха едно и също изражение.

— Ти си красива, Енике — рекох аз. — И преди да падне първата слана, ще станеш още по-красива.

Не знаех защо го казвам. Розата ме погледна проницателно. После се усмихна нежно, но в очите й имаше тъга.

— Значи в крайна сметка и ти си тук, Старице.