Мареси

19.

Постепенно набирах сили, започнах да пия вода, а после и да ям и да приемам гости. Най-напред дойдоха да ме видят приятелките ми: Енике, Дори, Тоулан и Сисил. Зарадвах се дори и при вида на Йоем. Те ме забавляваха с истории и шеги, които караха белезите ми да пулсират, когато се опитвах да не се смея. Имах време и за себе си. Време да лежа в леглото и да мисля. Имаше много неща, за които трябваше да помисля. В главата ми започна да се оформя решение — решение, което не исках да призная. Знаех как трябва да постъпя. Но не знаех дали съм достатъчно смела, за да го направя. Имаше много нощи, през които не можех да заспя заради болката и прекарвах времето, борейки се със съвестта си, докато луната ме наблюдаваше през прозореца.

Сестра Нар бдеше зорко над мен. В някакъв момент сигурно беше решила, че здравето ми се възвръща, защото една сутрин се събудих и майка беше застанала до леглото ми. Сестра О стоеше зад нея с изправен гръб и безизразно изражение на лицето си. Исках да седне на ръба на леглото ми и да погали косата ми, но тя остана зад майка.

— Мареси, сестра Нар казва, че се чувстваш по-добре — рече майка.

Опитах се да се надигна в леглото.

— Да, много по-добре. Вече не се нуждая от билки, които да притъпяват болката, и мога да приемам течна храна.

— Няма нужда да се изправяш. — Тя придърпа един стол до леглото ми и седна на него. — Можеш ли да ни разкажеш какво се случи в гробницата?

— Старицата беше там. — Спрях и се замислих откъде да започна, а майка ми кимна окуражително. — По време на лунния танц видях вратата й. Тя ме повика. Разпознах вратата й, бях я виждала у дома, когато по-малката ми сестра почина. През онази зима, когато всички гладувахме. Уплаших се. Реших, че иска да ме вземе. — Поклатих глава. — Сбъркала съм. След това живеех в непрестанен страх, чувах гласа й навсякъде, страхувах се, че ще дойде и ще ме вземе. Когато пристигнаха мъжете, отново можех да почувствам вратата. Беше тук, на острова, чакаше. Помислих, че това означава, че ще умра.

Погледнах към сестра О, търсейки утеха, но тя беше забила поглед в мен със здраво стиснати устни. Извърнах очи.

— Когато чух мъжете да се провикват, че са открили гробницата, веднага си помислих за малките момичета, които бяха останали съвсем сами там. Спуснах се през отвора, който самата Старица ми беше показала. Нейната врата беше там и знаех, че трябва да я отворя, за да задоволя глада й. Тя ме беше избрала, но не да умра, а да отворя царството й.

— Тя призова ли те? — попита сестра О. — Заповяда ли ти да последваш мъжете през вратата?

Поклатих глава.

— Не. Помоли ме да отида там, но не ми заповяда.

Майка и сестра О си размениха погледи, преди отново да се обърнат към мен.

— Мареси. Ти си в Абатството от дълго време, но все още нямаш къща. Чудех се защо никой не те е повикал. Но сега виждам, че си намерила призванието си. — Тя се наклони напред.

Сега е моментът, помислих си. Щеше да ме помоли да стана нейна послушница. Знаех какъв трябва да бъде отговорът ми, но не знаех как да го изрека.

— Старицата разполага с необятно познание — продължи майка. — Част от което може да бъде видяно отвън, но има и много неща, които са скрити надълбоко, които са забулени за повечето хора. Точно затова служителката й също работи в тайна. — Тя се обърна към сестра О.

Изведнъж всичко ми стана ясно. Змията върху вратата на сестра О. Влечението й към книгите и познанието, всичко, свързано със Старицата. Тя срещна погледа ми, но все още не казваше нищо. Майка продължи:

— Сестра О не е име. Това е титла, също както служителката на Розата е титла, която се предава от сестра на послушница. О-то е вечният кръговрат, змията, захапала опашката си. — Майка нарисува кръг във въздуха с един пръст и почти можех да видя змията пред себе си, с пусти черни очи и уста, захапала собствената й опашка. — Сестра О служи на тайните на Старицата. Тайни, които Старицата сега е разкрила на теб.

Сърцето ми запрепуска.

— Мареси. — Гласът на сестра О беше по-пресипнал от всякога. Дълбок и дрезгав, като гласа на Старицата. — Господарката ми те призова. Тя не е заповядала, а е помолила. Сега и аз ще направя същото. Искаш ли да ми станеш послушница?

Избухнах в сълзи. Ридаех толкова силно, че тялото ми се тресеше, сълзи и сополи се стичаха по лицето ми и едва дишах. Майка изглеждаше объркана, но сестра О се приближи до мен, седна на леглото ми, прегърна ме и погали косата ми.

— Тихо, тихо, малката ми. Не се тревожи. Кажи ни какво ти тежи, моя Мареси.

Когато най-после можех да говоря, всяка изречена дума ми причиняваше по-голяма болка от раната на корема ми. Сграбчих силно сестра О и захълцах в пазвата й.

— Сестро, това е най-голямото ми желание. Мечта, чието осъществяване ми се струваше толкова невъзможно, че дори не смеех да си го помисля. Да бъда твоя послушница, да науча всичко, което знаеш, да остана в съкровищницата и да чета толкова, колкото ми се иска… — Сестра О се изкиска тихо и леко ме притисна към себе си. — Но трябва да откажа. Аз… — Думите отказваха да се отронят. Тя щеше да се ядоса. Щеше да се разочарова от мен. Заговорих възможно най-бързо, избълвайки навън всички думи, преди да мога да си променя решението. — Това е най-свидното ми място на земята. Не мога да се сетя за нищо по-прекрасно от това да прекарам целия си живот тук, учейки, четейки и преподавайки. Но не би било редно. Сестро, не можем да изолираме външния свят. Той ни засяга, дори и тук. Би било егоистично от моя страна да остана тук, където съм в безопасност, при положение че бих могла да използвам всичко, на което сте ме научили, за да върша много добрини. Хората в родината ми са управлявани от предразсъдъци и невежество. Само една нищожна частица от това, което съм научила тук, би могла да спаси хора, умиращи от глад и болести. Би могла да промени начина, по който мъжете и жените виждат себе си и един друг; би могла да отвори нов прозорец към широкия свят. Трябва да се върна у дома и да видя какво бих могла да направя за хората си.

Сестра О и майка ме слушаха мълчаливо. После майка се облегна на стола си.

— Старицата те е дарила с огромна мъдрост, която не отговаря на крехките ти години.

Сестра О се обърна към майка почти ядосано.

— Но куражът си е изцяло неин!