Мареси

14.

Неясен шум ме разбуди. Бях подпряла гърба си на студената каменна стена, а Хео се беше излегнала върху краката ми. Не можех да повярвам, че наистина бях заспала. Струваше ми се като предателство спрямо всички, които бяха останали отвън. Бях сигурна, че никоя от тях не спеше. Ако въобще бяха сред живите.

Внимателно се наклоних напред, за да запаля газената лампа, и осъзнах, че едната липсва. Както и Яй.

Нежно повдигнах Хео от коленете си. Въпреки това тя се събуди и издаде малък сънен звук като котенце.

— Какво има, Мареси?

— Шшш, не събуждай останалите. Ще отида да видя къде е отишла Яй.

— Сигурно изследва пещерите — промълви приглушено Хео. Тя сгуши главата си в краката на Исми. — По-рано я видях да ги оглежда.

Първоначално не разбрах какво има предвид. Но след това забелязах, че някои от изгнилите дъски на вратата в дъното на гробницата бяха откъртени.

Огледах се. Не можех да взема лампата, защото на момичетата щеше да им бъде страшно да останат сами в тъмнината. Една от изгнилите, крехки дъски лежеше на земята.

Внимателно изсипах малко масло от лампата върху дъската и я допрях до огъня. Тя пламна веднага.

— Хео, скоро ще се върна — казах аз. Тя промърмори нещо в отговор. Промуших се в дупката, направена от Яй, и мракът ме погълна.

Тук пещерата беше дори по-тясна — по-скоро представляваше дълъг проход с неравен под, който леко се издигаше нагоре. Държах дъската достатъчно високо, за да не ме заслепява пламъкът, въпреки че всъщност ми служеше повече за вдъхване на някаква сигурност, отколкото за осветяване на пътя ми. Прокарах свободната си ръка по стената. Не можех да оставя малките сами за дълго време. Но и не можех да оставя Яй да се предаде на баща си.

Помислих си за казаното от сестра О — че хората отговарят за собствения си живот, както и за злите деяния, които си причиняват един на друг. Забързах крачка.

Пламъкът затрепка и угасна. Застанах неподвижно. Мракът ме притискаше от всички страни. Мрак, толкова гъст, колкото този, който знаех, че се простира от другата страна на вратата на Старицата.

Или почти толкова гъст. В далечината проблясваше бледа и топла жълтеникава светлина. Захвърлих дъската и побягнах към светлината, опипвайки с ръце стените на прохода.

Най-после открих Яй, която стоеше неподвижно и гледаше нагоре с високо вдигната лампа.

— Виждаш ли, ето там — каза тя, когато стигнах до нея, останала без дъх. Тя посочи нагоре. — Нощното небе. Има изход.

— Не трябва да го правиш, Яй — промълвих, след като успях да си поема дъх. — Вече си една от нас. Вече не му принадлежиш.

— Точно затова трябва да го направя — отвърна тя и се обърна към мен. Беше невероятно спокойна. — Понеже съм една от вас. Защото сте ми толкова мили на сърцето, колкото и Унай. — Лампата освети лицето й отдолу и очите й заприличаха на мастиленочерни кладенци. — Трябва да ми помогнеш да се изкача.

— Никога.

Двете се спогледахме. Можех да видя, че няма да се откаже. Но без моята помощ нямаше да достигне дупката в тавана. Погледнах нагоре и видях, че започва да се зазорява и небето избледнява. Паякообразни клони се поклащаха на лекия морски бриз.

— Знам къде се намираме — казах бавно. — На планинския склон, който се издига точно над Храма на Розата. Вчера намерих дупката.

Трябваше да измисля някакъв начин да попреча на Яй да се предаде на баща си. Тя беше твърдо решена и каквото и да й кажех, нямаше да я разубеди. Ако не й помогнех тук, щеше да се върне и да излезе през главната врата.

Старицата мърмореше в заобикалящия ни мрак. Думите й имаха вкус на смърт. Над главата ми имаше светлина, небе и свеж морски бриз — начин да избягам от вратата на Старицата.

— Бих могла да се покатеря и да видя какво се случва. — Погледнах към Яй и вътрешно се надявах, че няма да възрази. — Но тогава ще трябва да останеш с малките. Пази ги и ги утешавай. Сега те са твои сестри, Яй. Скоро ще се върна и ще ти разкажа какво съм видяла.