Мареси

15.

Я й мълчеше дълго време. Блясъкът на лампата изкривяваше чертите й и не можех да отгатна какво си мислеше. Най-после тя кимна бързо, остави лампата и преплете пръсти. Поставих крака си в ръцете й, които бяха заякнали от месеците на тежка работа в Абатството, и тя ме повдигна. Хванах се за корена на някакво дърво, а кракът ми намери опора в една вдлъбнатина в грубата скалиста стена. Изкатерих се малко нагоре и увиснах между мрака и светлината. Не можех да намеря нищо, за което да се хвана, затова започнах да опипвам наоколо, докато не открих изпъкналост, която се надявах, че ще поеме тежестта ми. Вече не бях далече от повърхността. Можех да видя корените и клоните, които предната вечер ми бяха попречили да падна. Скалистата стена не беше изцяло отвесна и успях да намеря места, където да поставя пръстите, колената и ходилата си, за да пропълзя нагоре. Щом стигнах до корените, се възползвах от косматата им плетеница, за да се издърпам извън дупката и да посрещна светлината на зората. Когато стъпих на повърхността, се обърнах и мушнах главата си в дупката.

— Ще се върна, преди слънцето да е на ръка разстояние от хоризонта — прошепнах. — Междувременно не върши никакви глупости, Яй.

Тя не отговори. Не можех да видя лицето й там долу, различавах само фигура в бяло, застанала до бледия пламък на лампата. Тогава чух гласа й, дълбок и дрезгав, да се разнася от дупката.

— Пази се, Мареси. Сестро моя.