Маркер

10.

— Как е? — попита Джак и отстъпи крачка назад, за да огледа творението си.

— Всичко е наред, предполагам — отвърна Лу.

Джак му бе помогнал да надене скафандъра и свърза комплекта батерии. Можеше да чуе бръмченето на проветряващия вентилатор, който изсмукваше въздуха през хепа-филтъра.

— Усещаш ли бриза, а?

— Какъв ти бриз! — отвърна насмешливо Лу. — Не разбирам как можеш да работиш в тази измишльотина всеки ден. На мен и веднъж месечно ми се вижда много.

— Е, не е представата ми за най-добро прекарване на времето — съгласи се Джак и започна да навлича собствените си доспехи. — Когато съм дежурен през седмицата, понякога тайно си слагам старата маска и бялата престилка, но всеки път Калвин разбира и ми чете конско.

Те си сложиха ръкавици в преддверието и влязоха в залата. Пет от осемте маси бяха в действие. Върху петата лежеше голият труп на Сюзан Чапман. Вини се занимаваше с подреждането на контейнерите за проби.

— Вини, помниш детектив Солдано, нали?

— Да, разбира се. Добре дошъл отново, лейтенант.

— Благодаря, Вини — каза Лу и спря на пет-шест крачки от масата.

— Добре ли си? — погледна го Джак. Лу сравнително често наблюдаваше аутопсии, така че Джак не се безпокоеше, че може да му прилошее или да припадне, както понякога се случваше с други наблюдатели. Нямаше представа защо Лу е спрял и макар да бе забелязал, че маската върху лицето му е влажна, си помисли, че може да се дължи на учестено дишане.

— Всичко е наред — промърмори детективът. — Малко трудно е да видиш някого, когото си познавал, прострян така да чака да го изкормят като риба.

— Не ми каза, че си я познавал — отвърна Джак.

— В известен смисъл преувеличавам. Всъщност не я познавах. Няколко пъти съм я срещал в дома на капитан О’Рурк.

— Е, мърдай напред. Оттук нищо няма да видиш.

Детективът направи няколко колебливи крачки към масата.

— Толкова бързо ме задейства, че не успях да прочета рапорта на съдебния следовател — каза Джак. — Къде са я намерили?

— Седяла е на предната седалка в колата си, сякаш е била задрямала. С отпусната на гърдите глава. По тази причина не са разбрали веднага. Няколко души я видели, но помислили, че спи.

— Какво още можеш да ми кажеш?

— Не много. Очевидно е била простреляна на точното място.

— И впечатлението ти е, че става въпрос за обир?

— Прилича. Парите в брой ги нямаше, дрехите й бяха непокътнати.

— Къде бяха ръцете й?

— Промушени през волана.

— Наистина ли? Това е странно.

— Защо?

— Звучи сякаш е била нагласена специално.

Лу вдигна рамене.

— Би могло. И ако е така, какво трябва да значи?

Джак вдигна дясната ръка на жената. Участъкът от дланта точно под палеца липсваше. Останалата част от възглавничката на палеца, както и по-голямата част от самата длан бяха продупчени. Бе засегната и първата кост между китката и пръстите.

— Предположението ми е, че раната е причинена при отбрана. — Той отмести ръката и в подмишничната ямка се видяха два малки тъмночервени кръга със залепнали към тях влакна от плат.

Лу кимна. Продължаваше да стои на безопасно разстояние от масата.

Вини се върна със спринцовките и след като ги остави до тялото, посочи към светлото табло на стената.

— Забравих да ти кажа, че съм пуснал рентген. Има два куршума в гръдния кош, които съответстват на входящите рани.

— Колко си прав само! — каза Джак. Той отиде до шкафа и извади филмите. Лу се приближи и надникна зад рамото му. Двата куршума изпъкваха ясно като две бели петна на фона на изпъстрения сив фон. — Предполагам, че единият е в левия дроб, а другият — в сърцето.

— Това обяснява двете осеммилиметрови гилзи, намерени в колата — намеси се Лу.

— Да видим какво друго можем да открием. — Джак се обърна към масата и продължи външния оглед. Работеше методично и в хода на работата забеляза фините пунктири около входа на раните.

— Какво означава това? — попита Лу. Най-после се бе престрашил да дойде по-близо.

— Тъй като мястото е било покрито от дрехи, това ми говори, че оръжието е било съвсем близо, може би на крачка от нея.

— Това важно ли е?

— Ти ми кажи. Това повдига въпроса дали нападателят е седял в колата, когато оръжието е гръмнало.

— Е, и?

Джак вдигна рамене.

— Ако нападателят е седял в колата, може би ще се запиташ дали жертвата не го е познавала?

Лу кимна.

След малко преминаха към вътрешната част от аутопсията. Процедурата беше рутинна, с изключение на работата по проследяване траекторията на куршумите. И двата бяха пробили ребрата, с което Джак си обясни липсата на изходни рани. Единият куршум бе пронизал аортната дъга, за да се забие в левия дроб. Другият бе преминал през дясната страна на сърцето и бе заседнал в стената на лявата камера. Той ги измъкна внимателно, така че да не промени нищо по повърхността им и ги сложи в кутиите за доказателства с металния наконечник, приготвен от Вини.

— Страхувам се, че това е всичко, което съм в състояние да ти дам. — Джак подаде запечатаните кутии на Лу. — Може би балистичните анализи ще покажат нещо повече.

— Надявам се — кимна лейтенантът — Не разполагаме с пръстови отпечатъци от местопрестъплението дори от дръжката на вратата откъм мястото на пасажера. Няма такива и по портмонето, както и по жертвата. Нищичко! И като връх на всичко прислужниците от нощната смяна не са забелязали никой подозрителен да влиза или да се навърта наоколо.

— Случаят май се очертава да е от тежките.

— Така ми се струва и на мен.

Вини остана да чисти, докато Джак и Лу отидоха да свалят скафандрите от себе си.

— Не ми се сърди, ама ще ти кажа, че май пускаш шкембе.

Лу сведе поглед към разширената си талия.

— Не е ли тъжно?

— Тъжно и нездравословно — сряза го Джак. — Но не си правиш услуга с тези килограми, особено след като не спираш да пушиш.

— Какво имаш предвид? Спирал съм да пуша поне сто пъти. Последния път беше точно преди два дни.

— И колко време трая?

— Докато изкопчих една цигара от партньора ми: около час. — Той се засмя: — Знам, знам, дрънкам глупости. Но причината за този свръхбагаж по мен е, че не ми стига времето да се оправя с всичките тези убийства в шибания град. — Той облече ризата си и я подръпна, преди да я закопчее.

— Ти ще си си виновен, ако не промениш навиците си, да знаеш.

Застанал до Джак срещу огледалото, Лу си сложи вратовръзката. Не си бе дал труда да я развързва преди и сега само я затегна около врата си.

— Говорих с Лори, преди да дойда при теб.

— О? — вдигна вежди Джак, но не каза нищо.

— Беше разстроена заради теб. Плачеше.

— Това е интересно, като се има предвид, че има бурна връзка с някакъв подлизурко от „Манхатън Дженерал“.

— Казва се Роджър.

— Няма значение. Всъщност, изобщо не е подлизурко, точно в това е проблемът. Звучи едва ли не като идеалният мъж.

— Е, можеш да си отдъхнеш. Определено не съм с впечатлението, че тя е толкова луда по него. Дори каза, че искала да говори с теб да закърпите нещата.

— Ха! — възкликна Джак невярващо и наклони глава назад, за да върже вратовръзката си.

Лу избягна да срещне погледа си с неговия, тъй като добре знаеше, че бе сложил в устата на Лори думи, които тя не е изричала. Побърза да измъкне якето си от гардероба и да го облече.

Джак го гледаше. Най-сетне Лу вдигна поглед.

— Нещо не ми се вярва, че иска да оправяме отношенията си, след като преди две седмици дори не пожела да излезем и да говорим служебно. Опитвах се да я накарам да се срещнем в продължение на дни, но тя ми отказваше всеки път. Веднъж щяла да ходи на симфоничен концерт, друг път — на музей или балет или на не знам какво културно събитие. Мисля, че ангажиментът й към този човек е сериозен и просто не иска да излиза с другиго. — Той нервно прокара пръсти през косата си.

— Може би трябва да опиташ отново — посъветва го Лу. Той чувстваше, че трябва да действа деликатно. — Както й казах, вие двамата сте един за друг.

— Ще помисля — отвърна Джак уклончиво. — Скоро не съм се самоунижавал.

— Тя спомена пред мен за серията подозрителни случаи в „Дженерал“. Каза ми, че сте говорили, но смяташ, че се е побъркала. Така ли е?

— Е, малко е пресилила. Просто се изхвърля с тези четири случая.

— Шест! Днес има още два.

— Шегуваш ли се?

— Тя ми го каза. Освен това призна, че може би идеята за серийния убиец е просто начин да отклони вниманието си.

— Точно така ли го каза?

— Честна скаутска!

Джак поклати глава изненадано.

— Бих казал, че това е приемливо допускане, като се има предвид, че токсикологичните резултати са отрицателни. Впечатляваща самокритичност.

Мартенското слънце продължаваше дневния си ход в южното небе. Сноп ярка светлина внезапно проби носещите се плавно облаци и нахлу през прозореца на кафенето в „Манхатън Дженерал“. Приличаше на лазерен лъч и Лори заслони очите си с ръка. Д-р Сюзан Пасеро, седнала срещу нея с гръб към стъклото, за миг се превърна в лишен от черти силует, изрязан на фона на ярката светлина.

С ръка над веждите, Лори погледна към подноса пред себе си. Едва бе докоснала храната. Макар нещата, които избра, да изглеждаха апетитно, още щом седна, осъзна, че изобщо не е гладна. Липсата на апетит не бе обичайна за нея. Обясняваше си го със стреса от предстоящата среща със социалната работничка и неминуемите новини, които щеше да научи. В известен смисъл се чувстваше унизена.

Когато пристигна преди четирийсет минути, първо отиде в офиса на Роджър, но него го нямаше. Една от секретарките й каза, че е на разговор с президента на болницата. Тогава потърси Сюзан, за да обядват заедно.

— Това, че са ти се обадили от генетичната лаборатория не означава непременно, че тестът е положителен — успокояваше я Сю.

— О, стига — прекъсна я Лори. — Просто исках да ми го каже направо.

— Всъщност по закон не са длъжни да ти го съобщават по телефона. Според новите наредби даването на лична здравна информация по телефона не се препоръчва. Лаборантите никога не могат да са напълно сигурни с кого разговарят. Могат да дадат информация на погрешен човек, което новият закон цели да избегне.

— Защо просто не ми изпратят резултатите? — попита Лори. — Ти официално си личният ми лекар.

— Практически не бях, когато тестът е бил възложен. Но ти си права. Би трябвало да знам. Макар, че не съм изненадана. Вършат си работата. Да ти кажа истината, учудва ме, че преди да ти вземат кръв не са те накарали да говориш с някого от специално подготвените им специалисти. Не е нужно да си ракетен специалист, за да предположиш, че генетичното изследване може да те извади от равновесие независимо от резултатите.

На мен ли го казваш, помисли си Лори.

— Какво, не ти ли харесва храната? — изгледа я Сю. — Почти не си я докоснала. Трябва ли да се заема лично?

Лори се засмя и махна оправдателно с ръка. Призна си, че изобщо не й се яде след всичко, което й се случва.

— Слушай — каза Сю със сериозен тон: — Ако излезе, че тестът е положителен, което явно очакваш, искам веднага да дойдеш в клиниката за да те изпратя на преглед при най-добрия ни онколог. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

— Добре. Междувременно какво направи с Лора Рейли? Записа ли си час за рутинен гинекологичен преглед?

— Направих го, успокой се. Записана съм. Лори погледна часовника си.

— Охо! Трябва да тръгвам. Не искам да закъснявам. Социалната работничка може да реши, че съм пасивно-агресивна.

Двете жени излязоха. Докато Лори се изкачваше по стъпалата към втория етаж, неприятната болка се появи отново и я накара да се разколебае. Запита се защо стълбите имаха свойството да влошават това досадно усещане. Напомняше бодежа, който получаваше като дете, когато бе тичала много. Минута по-късно болката утихна. Тя сви ръката си в юмрук и удари няколко пъти по гърба си. Хрумна й, че може да е бъбрек или нещо с пикочния канал, но почукването не доведе до дискомфорт. Натисна корема си, но не усети нищо нередно. Вдигна рамене и продължи нагоре.

Приемната на генетичната диагностична лаборатория беше тиха и спокойна, както при предишното й посещение. От високоговорителите се лееше същата музика, същите ведри картини висяха по безукорно чистите стени. Различно беше състоянието на духа й. Първия път имаше повече любопитство, отколкото тревога. Сега беше обратното.

— Мога ли да ви помогна? — попита облечената в розова блуза жена на рецепцията.

— Казвам се Лори Монтгомъри и имам среща с Ан Диксън в един часа.

— Сега ще й съобщя, че сте тук.

Лори седна, взе едно списание и започна да прелиства неспокойно страниците. Погледна часовника си. Беше точно един. Запита се дали госпожица Диксън щеше да продължи да я унижава карайки я да чака.

Минутите се нижеха. Лори продължи да разлиства без да се зачита в нещо. Установи, че тревогата, както и раздразнението й, нарастват все повече. Затвори списанието и го остави на масичката при другите. Вместо да се опита да чете, тя се облегна назад и затвори очи. Насили се да се успокои. Представи си, че лежи на брега на океана под горещото слънце. С малко повече усилие можеше дори да чуе как вълните се разбиват в брега.

— Госпожица Монтгомъри? — попита един глас.

Лори погледна нагоре и видя усмихнатото лице на жена на нейната възраст. Беше облечена в обикновен бял пуловер, около врата й блестяха един ред перли. В ръката си държеше клипборд, отворен срещу нейното име. Тя протегна ръка:

— Аз съм Ан Диксън.

Лори се изправи и стисна ръката й. След това последва жената през една странична врата и нататък по къс коридор. Влязоха в малка стая без прозорци. Вътре имаше само един диван, два стола, ниска масичка и шкаф с папки. В средата на масичката стоеше книжна кутия.

Ан посочи с ръка на Лори да седне на дивана. Затвори вратата и се отпусна на един от столовете, след което погледна клипборда за миг. Беше жена с приятна външност, която можеше да мине по-скоро за колежанка, включена в задочна програма, отколкото за човек с магистърска степен и по всяка вероятност — с допълнителна подготовка по генетика. Носеше правата си кестенява коса разделена на път по средата, което често я караше да я отмята от лицето си и да я слага зад ушите. Лакът върху ноктите й беше розовокафяв, със същия цвят беше и червилото й.

— Оценявам, че дойдохте веднага — започна Ан. Гласът й беше мек, звучеше леко носово. — Още веднъж се извинявам, че съм объркала мястото на папката ви.

Лори се усмихна, но нетърпението й се усилваше.

— Исках да ви запозная с някои данни, отнасящи се до онова, което правим тук, в лабораторията по генетика — продължи Ан. Тя кръстоса крака. Лори видя малка татуировка на змия от вътрешната страна на крака й, точно над глезена. — Освен това исках да ви обясня защо говорите с мен, а не с някой от лекарския персонал. Това е чисто и просто въпрос на време: аз имам много, а те — малко. Което означава, че мога да прекарам с вас толкова дълго, колкото бихте искали и да отговоря на всичките ви въпроси. А ако не съм в състояние да им отговоря, веднага ще се свържа с хора, които със сигурност могат да го сторят.

Лори не направи никакъв коментар, нито промени изражението си, но наум й се искаше да кресне да спре да бръщолеви и просто да й даде проклетите резултати. Тя се облегна назад рязко, кръстоса ръце и се опита да си напомни, че не бива да обвинява вестоносеца. За съжаление, цялата тази ситуация й беше дотегнала безкрайно. Сякаш тази жена очакваше тя да се срине емоционално, което не бе невъзможно.

— Сега — произнесе жената и се консултира отново с клипборда, което накара Лори да се почувства като на предварително подготвена презентация. — Важно е да знаете нещичко за науката генетика и как се промени тя след откриването на човешкия геном. Но нека първо ви кажа, че можете да ме прекъсвате във всеки момент, когато не разберете нещо.

Лори кимна нетърпеливо. Не можеше да си представи до каква степен Ан знае за нуклеотидните базови двойки. Всъщност нуклеотидните базови двойки бяха онези дялове от молекулата на ДНК, които оформят стълбовидната частна молекулата и именно тяхната линейна последователност отговаряше за предаването на генетичната информация.

Ан продължи с генетичните закони на Мендел, които се отнасяха за доминантните и рецесивни алели, открити при работата на монаха с градински грах в осемнайсти век. Лори не можеше да повярва, че просто стои и слуша, без да е прекъснала или напомнила на жената срещу себе си, че в момента говори с лекар, който очевидно е запознат с работата на Мендел, докато е следвал в университета. Остави я да напява монотонно за гените и как определени апели могат да бъдат свързани с други алели, за да оформят специфични халотипове, които могат да се наследяват поколения наред.

Тук Лори се изключи и се концентрира върху тиковете на социалната работничка, които включваха като добавка постоянното прибиране на косата зад ушите и примигване, когато наблягаше на определени моменти. Но вниманието й отново се върна върху носовия тембър, когато чу, че става дума за единични нуклеотидни полиморфизми, което тя бързо започна да нарича съкратено — ЕНП. Това беше област от генетиката, за която Лори не знаеше много и бе чула едва в последно време.

— ЕНП са изключително важни — каза Ан. — Те са специални места в човешкия геном, където единичната нуклеотидна базова двойка се е променила при мутация — делеция или — макар и по-рядко — включване.

— А защо са толкова важни? — попита Лори.

— Защото милиони от тях са разпределени в целия човешки геном — като удобни маркери, които свързват наследствените със специфично абнормалните гени. Много по-лесно е да се тества за маркера, отколкото да се изолира и да се определи последователността на базите в рамките на засегнатия ген, макар ние да правим и двете, за да сме сто процента сигурни. Искаме да сме убедени, че даваме на пациента коректна информация.

— Да. — Лори отново изпита раздразнение. Споменаването на абнормални гени грубо я бе върнало в реалността, за да й напомни за какво всъщност се водеше този разговор. Не ставаше въпрос за интелектуално упражнение.

Изглежда забравила за състоянието й, и след като се консултира за пореден път с клипборда, Ан продължи монолога си. Лори внезапно почувства, че вече не издържа. Тя вдигна ръка, за да накара социалната работничка да спре. Жената се изкашля, спря на средата на изречението и я погледна въпросително.

— С цялото ми уважение — произнесе Лори, като се опитваше да звучи спокойно, — има нещо, което или не знаете, или сте забравили. Случайно съм лекар. Оценявам усилията ви, но предполагам, че истинската причина сега да съм тук е за да получа резултатите си от теста. Интересува ме къде са те. Затова бихте ли била така любезна да ми кажете?

Объркана, Ан отново погледна клипборда. Когато най-накрая вдигна очи, мигането й се беше засилило.

— Не знаех, че сте лекар. Видях, че пред името ви стои докторска титла, но не знаех какъв доктор сте. Никъде не пишеше, че сте доктор по медицина.

— Всичко е наред. Положителна ли съм за маркера на гена за BRCA1?

— Чакайте, още не сме говорили за последствията.

— Запозната съм с последствията и всички други въпроси, които мога да имам, ще отнеса директно към моя онколог. Не искам да прозвучи така сякаш не оценявам усилията ви — добави Лори, — но трябва да знам.

— Разбира се. — Социалната работничка се изправи в стола си и я погледна в очите. Сега нямаше никакви тикове. — Всъщност, позитивна сте за маркера за BRCA1, което се потвърди от подреждането на гена. Съжалявам.

Лори отмести невиждащи очи и прехапа устни. Макар да очакваше новината можеше да усети сълзите, които вече се събираха затова се опита да се стегне. Беше въпрос на принципи. Беше твърдо решена да не използва хартиените кърпички в кутията на масата.

— Добре — чу се тя да произнася. Чу, че жената срещу нея започна да говори, но не слушаше. Макар да чувстваше, че не е справедливо, тя обвиняваше и нея за тази вест.

Изправи се, изобрази една насилена усмивка и тръгна към вратата. Ръцете й бяха влажни. Чу, че Ан я последва и извика името й, но дори не се обърна. Прекоси приемната на клиниката с равномерни крачки и излезе в болничния коридор.

На първия етаж осъзна, че е заобиколена от забързани тълпи, които влизаха и излизаха. Анонимността й неочаквано успокои смута и вълнението в душата й. Срещу информационното гише имаше пейка и тя седна за малко. Пое си дълбоко дъх. Трябваше да реши какво да прави после. Беше обещала на Сю да отиде в гинекологичната клиника и да си запази час при онколога, но докато седеше, почувства необходимост да си поговори с някого. Помисли си за Роджър и се запита дали срещата му не беше свършила.

Административната зона се намираше наблизо и когато свързващата врата се затвори зад гърба й, Лори осъзна, че предпочита тишината пред хаоса на болничния коридор. Обувките й не издаваха никакъв шум по килима. Като се опитваше да не мисли за тиктакащата бомба във всяка своя клетка тя тръгна към офиса на Роджър. Една от секретарките я позна и се усмихна:

— Д-р Русо вече е в кабинета си — каза тя и погледна към Лори иззад монитора на компютъра си.

Лори кимна признателно и се насочи натам. Вратата беше открехната. Роджър седеше зад бюрото си и пишеше нещо. Тя почука леко и той вдигна глава. Беше облечен както обикновено, когато бе в болницата. Носеше златиста вратовръзка материята и цветът, на която контрастираха приятно с изсеченото му, с постоянен загар лице.

— Не може да бъде! — Той стана — Преди две секунди ти оставих съобщение на гласовата поща. Какво съвпадение. — Той заобиколи бюрото и затвори вратата. Обърна се отново към нея, прегърна я и я целуна по челото. Не забеляза отпуснатите й ръце. — Радвам се, че си тук. Имам да говоря за толкова неща с теб. — Той обърна двата стола един към друг и махна с ръка на Лори да седне, след което седна и той.

— Не можеш да повярваш каква сутрин! Тук имаше още два постоперативни смъртни случая последната нощ, точно както предишните четири: и двамата млади и здрави.

— Знам — каза Лори със слаб глас. — Вече аутопсирах и двамата. Затова те търсих по-рано.

— И какво откри?

— Нямаше нищо: никаква патология — отвърна тя по същия вял начин. — Бяха като предишните четири.

— Знаех си! Знаех си! — Той възбудено размаха ръце. Изправи се и закрачи напред-назад из тесния кабинет. — Свиках спешно събрание на Комисията по заболеваемостта и смъртността тази сутрин, макар да се бяхме срещали само преди два дни. Представих двата случая като доказателство, че изминалите пет седмици не са били нищо друго, освен пауза. Убеждавах ги напразно, че трябва да направим нещо. Но не! Щели сме само да пуснем муха на медиите. Питах се дали да не се обадя анонимно в някоя телевизия, но май няма да го направя. Дори отидох в офиса на президента на болницата след срещата, за да се опитам да го убедя да промени становището си, но все едно, че разговарях със стената. Само успях да го вбеся.

Лори го гледаше как крачи, но не срещна очите му. В този момент не й беше до серията от подозрителни смъртни случаи в „Манхатън Дженерал“, но нямаше емоционалната сила да прекъсне страстното му излияние.

— После нещата се влошиха още повече — добави той, — имахме нападение в гаража тази сутрин. Мисля, че започвам да съзирам система във всичкото това. Никога досега не е ставало подобно нещо.

Роджър най-сетне спря и очите им се срещнаха. Изражението му показваше, че търси съчувствие и разбиране, но се промени веднага, щом забеляза лицето й.

— Защо си така омърлушена? — попита той. Наведе се към нея и бързо седна. — Съжалявам. Тук ти дрънкам за какво ли не, а ти си разстроена. Какво се е случило?

Лори стисна очи и изви глава на една страна. Внезапната му загриженост събуди отново чувствата, които бе изпитала в момента, когато Ан Диксън й беше съобщила новината. Тя усети ръката на Роджър върху рамото си.

— Какво ти е, Лори? Какво не е наред?

Отначало тя само поклати глава, борейки се с напиращите сълзи. Мразеше да проявява слабост. Изправи гръб и си пое дълбоко въздух, след което издиша шумно.

— Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш. Аз се държах като пълен егоист, като безчувствено животно. Какво се е случило?

Тя прочисти гърлото си и започна да му разказва историята. Каза му за майка си и скорошната й операция, както и това, че самата тя е позитивна за мутиралия ген. Спомена и съвета на баща си да си направи тест. Описа му как е дошла в „Манхатън Дженерал“, как са й взели кръв в деня, когато двамата с Роджър се бяха запознали, как за известно време е забравила всичко, докато тази сутрин не я бе потърсила Ан Диксън. Завърши с това, че току-що излиза от срещата си с нея, от която е научила, че е позитивна за този маркер и за самия мутирал ген, така че няма вероятност за лабораторна грешка. Призна, че се е разгневила на социалната работничка, макар да се е опитвала да потисне чувствата си. Накрая се засмя.

— Изненадан съм, че можеш да се шегуваш с това — каза Роджър. — Сега какво трябва да се прави? Каква е следващата стъпка?

— Още щом изляза от кабинета ти, отивам да се срещна със Сю Пасеро. Тя ми предложи да ми уреди среща в най-скоро време с онколог.

Тя погали Роджър по бедрото и се надигна от стола.

— Почакай — спря я той и я върна на седалката. — Не бързай чак толкова! След като не си дала шанс на социалната работничка, нека аз те попитам как се чувстваш. Предполагам, че е нещо като да научиш, че най-добрият ти приятел е твой смъртен враг.

Лори се взря в тъмните му кафяви очи. Дали се интересуваше от това като приятел или като лекар. И ако беше първото, дали интересът му бе искрен? Очевидно бе майстор в това да изрича правилните думи, но каква беше мотивацията му? Тя се нахока заради съмненията си, но след огорчението, че бе премълчал за брака и децата си, вече не можеше да е сигурна в нищо.

— Предполагам, че не съм имала време да почувствам едно или друго — каза тя след малка пауза. Бе понечила да каже за новопридобитата си способност да не мисли за онова, за което не иска, но след това реши, че е дълга история, и че трябва да тръгва за Сюзан. Очертаваше се онкологът да бъде ключът в това дълго ходене по мъките и колкото по-скоро се срещнеше с него, толкова по-добре.

— Може би искаш да споделиш нещо с мен — настоя Роджър. Ръката му продължаваше да стои върху рамото й. — Не може да научиш нещо толкова разстройващо и да не изпитваш някакви специфични страхове.

— Сигурно си прав — призна Лори неохотно. — За мен някои от предлаганите профилактични мерки и техните странични ефекти са обидното в случая. Идеята да изгубя способността си да имам деца при отстраняване на яйчниците е…

Тя спря по средата на изречението. Тази мисъл, която бе пронизала внезапно съзнанието й, беше като удар през лицето. Това накара пулса й да забърза и върховете на пръстите й изтръпнаха. За миг дори й причерня и се наложи да се улови за стола за да не падне.

За щастие замайването премина така бързо, както се беше появило. Разбираше, че Роджър говори, но за един кратък миг не можеше да го чува, сякаш мисълта й продължаваше да се отразява в съзнанието й с ефект, наподобяващ гръм от ясно небе. Сети се за старата поговорка: „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да ти се случи“.

Тя се изправи рязко, което накара и Роджър да стори същото, тъй като ръката му продължаваше да стои отпусната върху рамото й. Внезапно й се прииска да бъде сама.

— Лори! — погледна я изненадано той и я разтърси. — Какво става? Ти дори не завърши изречението си!

— Съжалявам. — Гласът й беше спокоен. Тя свали ръцете му от себе си. — Трябва да вървя.

— Не мога да те пусна в това състояние. За какво мислиш? Депресирана ли си?

— Не, не съм депресирана. Още не. Трябва да тръгвам, Роджър. Ще ти се обадя по-късно.

Тя се обърна да излезе, но той хвана ръцете й.

— Трябва да съм сигурен, че няма да си причиниш нещо лошо.

Лори поклати глава.

— Бъди спокоен, нямам такова намерение. Просто имам нужда да остана сама за известно време. — И тя измъкна ръката си от хватката му.

— Обади ми се.

— Непременно — кимна тя, докато отваряше вратата.

— Може ли да се видим довечера?

Тя се поколеба на прага с гръб към него, след това бавно се извърна:

— Тази вечер няма да се получи. Но ще държим връзка.

Лори излезе от офиса, заобиколи бюрото на секретарката и бавно слезе по стъпалата, сдържайки желанието си да се затича. Усещаше очите на Роджър с гърба си, но не се обърна. Премина през вратата, която отделяше административната зона от останалата част на болницата и се смеси с тълпата. За втори път усети, че анонимността успокоява. Вместо да се втурне и да излезе вън от сградата тя седна на пейката срещу информацията и прекара следващите петнайсет минути в размишление.