Маркер

2.

Джак бе забравил удоволствието да кара тъмночервеното си колело „Канъндейл“, но радостното оживление го връхлетя стремително, докато се спускаше по едно от възвишенията, след влизането в Сентръл Парк, близо до 106-а. Тъй като паркът бе почти пуст, с изключение на някой случаен бегач, Джак се понесе и напрегнатият шум на трафика, както и сподавените му тревоги, изчезнаха чудотворно в мъглата на гората на границата с града. Със свирещия в ушите му вятър той си спомни, сякаш бе вчера, как летеше по Дедменс хил в Саут Бенд, Индиана, на златно червения си, с широки гуми „Швин“. Беше получил колелото за десетия си рожден ден, след като го бе видял да се рекламира на корицата на една хумористична книга. Станало символ на щастливото му безгрижно детство, той бе убедил майка си да го запази и то продължаваше да събира прах в дъното на гаража на бащината му къща.

Дъждът продължаваше да се излива, но не толкова силно, че да охлади ентусиазма му, макар да чуваше как капките се разбиват в челото на каската. Най-големият проблем беше да вижда през струйките вода по стъклата на аеродинамичните си слънчеви очила за каране на колело. За да се запази относително сух, бе облякъл водонепропускаемо пончо с хитро пригодена кукичка за палците. Когато се наведеше напред, пончото създаваше подобно на шатра покривало. През по-голямата част се стремеше да избягва локвите, а когато не можеше, вдигаше крака от педалите, докато стигне до суха настилка.

На югоизточния край на Сентръл Парк Джак се вля в улиците на града, вече задръстени от сутрешния натоварен трафик. Беше време, когато обичаше да предизвиква трафика, но то бе, според думите му, когато беше малко по-луд. Пък и тогава беше в значително по-добра форма. След като не беше карал през последните няколко години, издръжливостта му съвсем не бе същата. Честите тренировки на баскетболното игрище му помагаха, но все пак бе различно. Въпреки това той не намали и когато влезе по наклона в 30-а улица и спря пред офиса на медицинските следователи, четириглавите му мускули роптаеха. Той слезе, остана на място известно време облегнат на дръжките, и изчака кръвообращението му да се нормализира и да задиша нормално.

Когато болката в бедрата му се уталожи, вдигна колелото на рамо и тръгна по стълбите към рампата. Краката му още бяха като гумени, но нямаше търпение да разбере какво става в моргата. Докато минаваше покрай фасадата на сградата бе видял цяла върволица от телевизионни ванове, паркирани на бордюра, с включени генератори и опънати антени. Зад вратите на централния вход се виждаше тълпа от хора. Нещо ставаше.

Джак махна за поздрав към Робърт Харпър в офиса на охраната. Униформеният служител стана от стола си и провря глава през отворената врата.

— Пак старите номера, д-р Степълтън, а? — провикна се мъжът. — Не съм ви виждал с това колело от години.

Джак отново махна с ръка и продължи с велосипед на рамо към дълбините на сутерена, където се намираше моргата. Отмина малката зала за аутопсии, използвана за изследване на разложени тела и зави наляво точно пред централната грамада от подобните на чекмеджета хладилни камери, където се оставяха телата, преди да бъдат аутопсирани. Трябваше да освободи място за колелото си в зоната, запазена за простите чамови ковчези, които използваха за неидентифицирани и непотърсени мъртъвци. След като прибра пончото и велосипедните принадлежности в гардеробчето си в стаята за дежурства, Джак се насочи към стълбите. Мина покрай Майк Пасано, техническият помощник, който бе зает с довършването на писмената работа. Джак му махна, но Майк бе твърде погълнат от преписването, за да го забележи.

Когато излезе в централния коридор на първия етаж, Джак зърна друга тълпа хора. Дори от дъното на сградата можеше да чуе жуженето от възбудени разговори. Имаше нещо, любопитството му бе провокирано. Един от най-вълнуващите аспекти на това да си медицински следовател беше, че никога не знаеш какво те очаква на следващия ден. Идването на работа беше стимулиращо, дори вълнуващо, което бе пълната противоположност на предишния му живот, когато бе офталмолог и всеки ден бе спокоен, но напълно предсказуем.

Кариерата му на офталмолог бе завършила рязко през 1990-а, когато практиката му бе „изядена“ от агресивно-разрастващия се гигант „АмериКеър“. Предложението на „АмериКеър“ да наеме Джак като служител бе поредният шамар през лицето. Преживяното го бе накарало да осъзнае, че старомодната медицина, базирана на близките отношения между лекар и пациент, където решенията се основават единствено върху нуждите на пациента, бързо изчезва. Това именно прозрение го доведе до решението да се преквалифицира като съдебен патолог, с надеждата да се освободи от това здравеопазване, което той схващаше повече като „отказ от здравеопазване“. Последната ирония бе, че „АмериКеър“ започнаха отново да го преследват, въпреки усилията му да се дистанцира от тях. Благодарение на ниските цени на офертите си, „АмериКеър“ спечелиха примамлив договор за градски служители. И сега Джак и колегите му трябваше да се обръщат към тях за собствените си здравни проблеми.

За да избяга от навалицата на медиите, Джак тръгна по задния път към приемната, където започваше работният ден на моргата. Според ротационния принцип един от по-старшите съдебни патолози идваше по-рано, за да прегледа пристигналите през нощта случаи, да реши кои от тях да бъдат аутопсирани и да ги възложи за работа. Джак имаше навика да идва рано дори и когато не беше негов ред, така че да се поразрови из случаите и да поеме най-предизвикателните. Винаги се бе питал защо останалите не правят същото, докато не осъзна, че съвсем съзнателно отбягват това. Любознателността на Джак неизменно го довеждаше до съдебната зала, където се гледат най-големите дела. Но не го беше грижа; работата бе най-силният опиат за натрапчивите му демони. Докато с Лори живееха заедно, той я вземаше със себе си, което си бе истински подвиг, като се имаше предвид колко трудно може да я накара да стане. Тази мисъл го накара да се усмихне. И да се запита дали вече е дошла.

Внезапно спря. До този момент съвсем съзнателно гонеше спомена за сутрешната кавга от ума си. Мислите за отношенията му с Лори, така както и спомените за ужасните събития от неговото минало, нахлуха в съзнанието му. Раздразнен, той се запита кое я беше накарало да развали насила такъв красив уикенд, особено след като нещата помежду им вървяха толкова добре. Изпита почти задоволство, странно нещо, като се има предвид, че не смяташе, че заслужава да е жив, още по-малко пък — щастлив.

Обля го вълна на гняв. Последното, от което имаше нужда в момента, бе споменът за тлеещата мъка и вина за жена си и дъщерите си, който се събуждаше при всеки разговор за брак и деца. Идеята за дълг и уязвимостта, която влечеше след себе си, особено пък създаването на ново семейство, го ужасяваше.

Вземи се в ръце, напомни си той, поемайки дълбоко дъх. Затвори очи и грубо разтърка лицето си. Освен раздразнението и неприятностите с Лори усети надигането на меланхолия, едно нежелано напомняне за миналите му старания да се пребори с депресията. Проблемът беше, че наистина го бе грижа за нея. Всичко беше страхотно, с изключение на мъчителния спор за деца.

— Д-р Степълтън, добре ли си? — чу той женски глас.

Погледна през пръстите си. Джанис Джегър, дребната съдебна следователка от нощната смяна, се взираше в него, докато пътьом закопчаваше сакото си. Изглеждаше напълно изтощена. Тъмните кръгове около очите й караха Джак всеки път да се чуди дали изобщо някога спи.

— Добре съм — отвърна той и свали ръце от лицето си. — Защо питаш?

— Струва ми се, че не съм те виждала да стоиш така насред коридора.

Той се опита да измисли нещо духовито, но нищо не му хрумна. Вместо това смени темата и я попита имало ли е нещо интересно през нощта.

— Беше пълна лудница — въздъхна Джанис. — Дори повече за дежурния и за д-р Фонтуърт, отколкото за мен. Д-р Бингъм и д-р Уошингтън вече са заели позиция, а Фонтуърт асистира.

— Шегуваш ли се? — вдигна вежди Джак. — Що за случай е? — Харълд Бингъм беше шефът, а Калвин Уошингтън — заместникът му. Обикновено и двамата се появяваха след единайсет сутринта и беше рядкост да правят аутопсия преди започването на нормалния работен ден. Трябваше да има нещо свързано с политиката, което обясняваше присъствието на медиите. Фонтуърт беше един от колегите на Джак и беше дежурен на повикване през уикенда. Съдебните патолози не идваха нощем, освен ако нямаше проблем. Най-често ги ангажираха като дежурни, за да покрият рутинни обаждания, за които се изисква лекар.

— Огнестрелна рана, но това е полицейски случай, ето защо Фонтуърт трябваше да го поеме. Доколкото разбрах, полицията е обградила един заподозрян у приятелката му. Когато се опитали да го арестуват, последвал артилерийски огън. Възниква въпросът за какво е тази излишна агресия. Може би ще те заинтригува.

Джак потръпна вътрешно. Тези случаи можеха да бъдат сложни заради многобройните изстрели. Въпреки, че д-р Джордж Фонтуърт бе шеф на Джак от осем години в Патологията, той, по негово мнение, бе твърде повърхностен.

— Мисля, че ще си изясня защо се е набъркал шефът — измърмори Джак. — Ти какво би направила? Да си забелязала нещо?

— Обичайното, но има един от манхатънската общинска болница, който лежи отвън. Млад мъж, опериран вчера сутринта за сложна фрактура след падане, докато карал кънки в събота в Сентръл Парк.

Джак потръпна отново. С изострена чувствителност, благодарение на Лори, той реагираше негативно при всяко споменаване на „Манхатън Дженерал“. Някогашен престижен академичен център, сега тя бе флагман на „АмериКеър“. Макар да знаеше, че общото ниво на медицината в тази институция е добро, такова, че ако паднеше лошо от колелото си и завършеше в тяхното травматологично отделение, където най-вероятно биха го откарали след сключването на новия договор, щеше да получи добри грижи. В същото време това здравно заведение се ръководеше от „АмериКеър“ и той изпитваше чувство на дълбока вътрешна омраза към компанията.

— А кое прави случаят по-особен? — Той се опита да прикрие емоцията. И връщайки се към сарказма додаде: — Да не би диагнозата да е била загадка, или пък да е намесено нещо мръсно?

— Нито едното, нито другото — въздъхна Джанис. — Просто начина, по който случаят ме порази. Беше… доста тъжно.

— Тъжно? — вдигна вежди Джак. Беше изненадан. Тази жена работеше като медицински следовател повече от двайсет години и беше виждала смъртта във всичките й безславни проявления. — За да кажеш ти, че нещо е тъжно, трябва наистина да е било тъжно. Разказвай.

— Човекът беше към трийсетте, не е боледувал преди — и по-специално, не е имал сърдечни проблеми. Натиснал бутона за спешно извикване, но сестрата отишла при него пет-десет минути по-късно. По нейните думи. И той вече бил мъртъв. Трябва да е страдал от сърце.

— Някакви опити да го върнат към живот?

— О, съвсем определено са се опитали да го реанимират, но без успех. Електрокардиограмата така и не показала вече сърдечна дейност.

— И кое го прави толкова тъжно? Възрастта на мъжа?

— И възрастта, разбира се, но това не е цялата история. Всъщност, дори не знам защо това ме разстрои толкова много. Може би заради сестрите, които не са се отзовали достатъчно бързо, докато бедният човек е имал нужда от помощ и е разбирал, че няма да я получи. Всеки от нас може да преживее подобен болничен кошмар. Или пък заради родителите му, които са много симпатични. Дошли от Уестчестър, за да отидат в болницата, а после ги накарали да дойдат тук, при тялото. Наистина бяха съсипани. Останах с впечатлението, че синът им е бил целият им живот. Предполагам, че още са тук.

— Къде? Надявам се, че не са се натъкнали на онази сган от репортери?

— Последното, което знам е, че са отишли в чакалнята и са настоявали за друга идентификация, макар вече да е била направена такава. За да прояви внимание и деликатност, дежурният казал на Майк да отиде и да направи нова серия снимки, но точно тогава ме извика шефът за друг случай. Когато се върнах, Майк случайно спомена, че майката и бащата са все още в чакалнята, изглеждали объркани, докато държали снимките. Сякаш се надявали да е грешка и настоявали да видят самото тяло.

Джак усети, че пулсът му се ускорява. Познаваше твърде добре емоционалното опустошение от загубата на дете.

— Случаят не е от тези, които раздвижват медиите.

— По дяволите, не. Подобни случаи никога не стигат до публиката. Точно затова е толкова тъжно. Един опустошен живот.

— Това ли е полицейският случай, заради който са тук медиите?

— Това беше в началото. Бингъм обяви, че ще направи изявление след аутопсията. Дежурният ми каза, че испанската общност в Харлем е настръхнала заради инцидента. Очевидно има нещо, щом полицаите са изстреляли петдесет куршума. Отгласи на случая „Дайало“ в южен Бронкс преди няколко години. Но да ти кажа истината, струва ми се, че медиите се интересуват много повече от случая със Сара Кромуел — докараха я, когато те вече бяха тук.

— Сара Кромуел, синдикалната психоложка в „Дейли нюз“?

— Аха, онази, дето можеше да посъветва всекиго как да вкара живота си отново в релси. Знаеш, че и тя е работила в телевизията. Беше разбила рейтинга на повечето ток-шоута, включително и това на Опра. Наистина дяволски известна.

— Катастрофирала ли е? Защо е цялата тази суетня?

— Никаква катастрофа. Както изглежда била е убита най-брутално в апартамента си на Парк авеню. Не знам подробностите, но всичко било в кръв според д-р Фонтуърт, който трябваше да се заеме със случая. Казвам ти, и той, и дежурният бяха навън през цялата нощ. След Кромуел имаше двойно самоубийство в имение на 84-а улица, след това — убийство в един нощен клуб. И накрая дежурният доктор трябваше да излезе заради някакъв малоумник, който прегазил човек и не спрял, след което заради двама със свръхдоза.

— Да кажеш нещо за двойното самоубийство? Стари или млади?

— На средна възраст. Въглероден окис. Запалили колата при затворена врата на гаража и вкарали няколко маркуча, свързани с ауспуха, в купето.

— Хм — промърмори Джак. — Някакви предсмъртни писма?

— Хей, не е честно — поклати глава Джанис. — Въртиш ме на шиш за случаи, с които не съм се занимавала. Но доколкото знам, има едно писмо, от жената.

— Интересно. Е, по-добре да слизам долу. Очертава се напрегнат ден. А ти се прибери и поспи.

Джак беше доволен. Предчувствието за интересен ден помете раздразнението, избило на повърхността тази сутрин. Ако Лори искаше да се върне в апартамента си за няколко дни, още по-добре за него! Щеше да изчака, нямаше намерение да позволи да бъде емоционално изнудван.

Той прелетя покрай офисите на патолозите, пресече канцеларията с шкафовете, натъпкани с папки и влезе в следващото помещение. Усмихна се на телефонните оператори от дневната смяна, но те не му отговориха. Бяха потънали в разпределение на дневния график. Той махна с ръка на сержант Мърфи, когато отмина будката на охраната, но Мърфи говореше по телефона и не му обърна внимание. Добро посрещане, помисли си Джак.

В залата за идентификации се отнесоха към него не по-различно. Вътре имаше трима души, и тримата го игнорираха напълно. Двамата се бяха скрили зад сутрешните си вестници, докато д-р Рива Мета, която работеше с Лори в една стая, се бе навела над голяма купчина листове и правеше график на аутопсиите за деня. Джак си наля чаша кафе от каната и се наведе над вестника на Вини Амендола. Вини беше един от санитарите и най-честият помощник на Джак в залата за аутопсии. Редовното му ранно присъствие означаваше, че Джак може да започне работа в залата преди всички.

— Как така не си долу заедно с Бингъм и Уошинггън? — попита го Джак.

— Изпревариха ме — каза Вини и остави вестника — Както изглежда са извикали Сал. Вече започваха, когато дойдох.

— Джак! К’во пра’иш?

Третият се подаде иззад шумолящите страници, но акцентът му вече го бе издал. Беше детектив лейтенант Лу Солдано от отдел „Убийства“. Джак го познаваше от времето, когато бе постъпил в съдебна медицина. Убеден в изключителния принос на патолозите за собствената му работа, Лу често ги посещаваше. Пък и беше приятел.

С известно усилие набитият детектив се измъкна от тесния пластмасов стол, стиснал вестника в едрата си ръка. С износената си мушама, разхлабена вратовръзка и разкопчано горно копче на ризата, той напомняше на персонаж от стар черно-бял филм. Лицето му бе обрасло с нещо, което можеше да мине за двудневна брада, макар Джак да знаеше от опит, че е само на един ден.

Те се поздравиха с плясване на дланите, маниер, който Джак бе усвоил от кварталното баскетболно игрище и за който Лори му се подиграваше.

— Какво те накара да станеш толкова рано? — попита Джак.

— Да стана? Че аз още не съм лягал! — поклати глава Лу. — Такава нощ беше! Капитанът направо откачи заради онзи предполагаем случай на полицейска бруталност, тъй като на отдела наистина ще му запари под краката, ако версията на замесените служители не прозвучи убедително. Надявам се скоро да разбера, но като се има предвид, че Бингъм се занимава със случая, нещата не изглеждат добре. Той сигурно ще се мотае там през по-голямата част от деня.

— А нещо за случая Сара Корнуел? Научил си за него, нали?

— Има си хас! Видя ли медиите в приемното?

— Трудно е да ги пропусне човек — отвърна Джак.

— За съжаление, вече бяха тук при полицейската стрелба. Със сигурност ще има много вестникарски и телевизионни реклами за тази мършава психоложка, може би повече, отколкото би получила, ако те не се бяха навъртали наоколо. А когато едно убийство получи приоритет в медиите, зная, че ще ми бъде оказан натиск отгоре да намеря заподозрян. Така че, след като ти казах всичко това, направи ми услуга и поеми случая.

— Сериозно ли говориш?

— Повече от сериозно. Бърз си, задълбочен си, а на мен точно това ми трябва. Освен това ми разрешаваш да наблюдавам, което не мога да кажа за останалите тук. Но ако не проявяваш интерес, мога да се обърна към Лори, макар да знам, че мрази да се замесва в полицейски случаи.

— Тя се интересуваше от един случай, който дойде от „Манхатан Дженерал“ — каза с подмилкващ се британски акцент Рива, в остър контраст с носовото нюйоркско наречие на Лу. — Вече взе папката и каза, че иска да се заеме първо с този.

— Виждал ли си Лори тази сутрин? — обърна се Джак към лейтенанта. И двамата проявяваха симпатии към Лори Монтгомъри. Джак знаеше, че Лу се е срещал веднъж с нея, но от това нищо не беше излязло. Според собствените признания на Лу проблемът бил в неговата липса на конфиденциалност. Оттогава добрият полицай се бе превърнал в ревностен адвокат на Джак и Лори като двойка.

— Аха, преди петнайсет-двайсет минути.

— Говори ли с нея?

— Разбира се. Що за въпрос?!

— Нормално ли изглеждаше? Какво каза?

— Хей! Това разпит трета степен ли е? Не помня какво ми каза; май беше нещо от сорта на: „Здрасти, Лу, какво става?“ или нещо подобно. А що се отнася до психическото й състояние, беше съвсем нормално, дори блестящо. — Лу погледна към Рива. — Вие на същото мнение ли сте, д-р Мета?

Рива кимна.

— Бих казала, че изглеждаше чудесно, може би малко възбудена от всичкото това суетене наоколо. Явно беше разговаряла с Джанис за онзи случай от „Дженерал“. Затова го поиска.

— Да е казвала нещо за мен? — наведе се Джак към Лу, снишавайки глас.

— Абе какво ти става днес? — изгледа го лейтенантът. — Да не би някой да те е вкиснал?

— О, по пътя винаги има достатъчно такива, които да го направят — каза Джак неопределено. Причисляването на Лори към тази група добави само още сол в раната.

— Какво ще кажеш да поема Корнуел? — извика Джак към Рива.

— Заповядай — отвърна тя. — Калвин е оставил бележка, че иска аутопсията да бъде направена колкото се може по-бързо. Тя измъкна папката от купчината с етикет „за аутопсия“ и я сложи на края на бюрото. Джак я отвори и разлисти страниците: смъртен акт, протоколи от криминологията, два листа с бележки за аутопсия, телефонно обаждане за смъртта получено на рецепцията, запълнена страница за установяване на самоличността, изследователски рапорт, продиктуван от Фонтуърт, отделна страница за рапорт от аутопсията лабораторна бланка за ХИВ-тест и бележка, че тялото е минало рентгеново изследване и е фотографирано след докарването му в Патологическия център. Джак извади рапорта на Фонтуърт и го прочете. Лу се наведе над рамото му.

— Беше ли на местопрестъплението? — попита го Джак.

— Не, намирах се в Харлем, когато са се обадили. Първоначално са го поели момчетата от района, но когато разпознали жертвата, звъннали на колегата, детектив лейтенант Харви Лоусън. Говорих с всички тях и всички казаха, че е било страшна касапница. Цялата кухня била в кръв.

— Какво е мнението им?

— Като се има предвид, че е била полугола, със забито оръжие в интимните части между бедрата, те смятат, че е било смъртоносно сексуално нападение.

— Интимните части! Твърде деликатно казано.

— Е, не ми го описаха точно така, превеждам ти.

— Благодаря ти за съобразителността. Споменаха ли за кръвта по предната част на хладилника?

— Казаха, че имало кръв навсякъде.

— А това, че са открили кръв в хладилника, по-специално върху парчето сирене, както е описано в рапорта на Фонтуърт? — Джак почука с показалец върху листа. Беше впечатлен. Въпреки предишното си мнение за разхвърляната работа на Фонтуърт, рапортът беше задълбочен.

— Както вече споменах, казаха, че кръвта била навсякъде.

— Но вътре в хладилника? При затворена врата? Малко необичайно е.

— Може вратата на хладилника да е била отворена, когато са я нападнали?

— И тя грижливо е прибрала сиренето? Странно действие за нападнат човек, не мислиш ли? Кажи ми следното: споменаха ли за някакви отпечатъци от стъпки освен тези на жертвата?

— Не, не са.

— Фонтуърт специално подчертава, че такива не е имало, но пък са личали няколко от жертвата. Което е още по-странно.

Лу разпери ръце и вдигна рамене.

— Е, ти какво мислиш?

— Мисля, че в този случай аутопсията ще е от голямо значение, затова да не се помайваме и да запретваме ръкави.

Джак се приближи към Вини и удари с папката по бюрото, което накара санитаря да подскочи.

— Да тръгваме, Вини, момчето ми — произнесе Джак весело. — Чака ни работа.

Вини промърмори нещо под нос, но стана и се протегна. На вратата Джак се поколеба обърна се към Рива и извика:

— Ако нямаш нищо против, бих искал да поема и двойното самоубийство.

— Ще впиша името ти — обеща Рива.