Маркер

11.

Четвъртъчната среща в офиса на шефа на медицинските следователи беше представление като за пред височайши особи, съгласно заповедите на шефа Харолд Бингъм. Макар той самият да не присъстваше често, призован от поредните административни задължения, всички останали под неговото ръководство в петте части на Ню Йорк бяха длъжни да присъстват. Правилото се спазваше стриктно от заместник-шефа, Калвин Уошингтън, освен ако човек не бе получил предварително разрешение да отсъства, което означаваше да е на смъртно легло. Затова съдебните патолози от клоновете в Бруклин, Куинс и остров Стейтън трябваше да ходят на седмично поклонение в Мека за съмнителната информация, която конференцията предлагаше. За онези, прехвърлени към централния офис, обслужващ Манхатън и Бронкс, бремето бе далеч по-малко, тъй като бе нужно просто да вземат асансьора от петия до първия етаж.

Лори намираше тези срещи за донякъде забавни, особено когато през седмицата бе имало някакво интелектуално предизвикателство. Но този четвъртък положението не беше такова. След като разбра, че е позитивна за маркера на BRCA1 и изплувалите на повърхността безпокойства в офиса на Роджър, с никого не й се общуваше. Влезе в стаята, но не се присъедини към групичките около масата с кафе и понички, а побърза да седне близо до вратата с надеждата да се измъкне дискретно по някое време.

Конферентната зала не беше особено голяма, обзавеждането изглеждаше унило и старомодно, което предполагаше, че е на доста години. От лявата страна се намираше врата, която водеше директно към кабинета на Бингъм, имаше една изподраскана малка катедра с лампа, която от известно време не работеше, както и извит микрофон. Срещу подиума бяха строени четири редици наклонени седалки, закрепени към пода, с прикачени към тях дъски за писане. Седалките придаваха на помещението вид на малка аудитория. В дъното на стаята имаше библиотечна маса, върху която в момента бяха наредени кафето и поничките, заобиколени от градските медицински патолози: всички, с изключение на двете най-висши началства и Джак. Из стаята се носеше бърборене, примесено със смях.

За разлика от Лори Джак никога не бе харесвал тези четвъртъчни конференции. И макар да отричаше, че е преднамерено, винаги идваше късно, за раздразнение на Калвин.

Вратата към кабинета на Бингъм се отвори и масивното туловище на Калвин изплува. Той стискаше папка, която сложи на катедрата и побърза да отвори. Тъмните му очи обходиха помещението, за миг срещайки погледа на Лори, преди да се отместят. Очевидно си отбелязваше присъстващите.

— Добре — изгърмя той, когато никой не му обърна внимание. Благодарение на микрофона гласът му се отрази в залата като литавра. — Да започваме.

Той се наведе да подреди листовете. Патолозите бързо прекъснаха разговорите и заеха празните редици. Калвин започна срещата по начина, по който го правеше Бингъм, когато беше на линия. Първо представи резюме на статистиката от изминалата седмица.

Когато гласът му забръмча равномерно, мислите на Лори се зареяха. Макар по принцип да съумяваше да отдели професионалните проблеми от личните си тревоги, в момента това й бе невъзможно. Проблемът беше, че нямаше представа какво трябва да прави, ако страховете й се сбъднеха.

Вратата към коридора от лявата й страна се отвори рязко и Джак влезе. Калвин спря презентацията си и го погледна саркастично:

— Радвам се, че ни удостоихте с присъствието си, д-р Степълтън.

— Не бих го пропуснал за нищо на света — отвърна Джак и намигна на Лори, след което вдигна въпросително вежди. Беше седнала на стола, на който той винаги сядаше. Той я стисна за рамото, преди да мине на предната редица и да заеме седалката точно пред нея. Главата му напълно закриваше изгледа към Калвин, което правеше още по-трудно съсредоточаването й.

След статистиката Калвин премина към обичайното обсъждане на административните проблеми, които обикновено опираха до финансирането на по-отдалечените градски части. Вместо да слуша, Лори гледаше Джак. Въпреки, че току-що беше седнал, главата му издайнически клюмна, което показваше, че е задрямал. Ако Калвин забележеше, щеше да вдигне скандал пред всички.

Но той или не бе забелязал, или игнорира проявеното неуважение, защото завърши с бележките си без да направи сцена и представи шефа на бруклинския офис, д-р Джим Бенет.

Когато Дик Катценбърг от Куинс застана зад микрофона и започна да говори, Лори си спомни за кокаиновия заговор преди дванайсет години. Беше четвъртъчна конференция и тя нямаше представа, че ще се обсъждат нейните случаи със свръхдоза последвалата дискусия се бе оказала от голяма полза благодарение на Дик Запита се защо идеята да подложи на такова обсъждане случаите от „Манхатън Дженерал“ не й бе хрумнала досега. Помисли си, че може да повдигне въпроса, но след това промени мнението си. Беше прекалено стресирана за да говори пред всички. От друга страна сега Калвин явно беше в достатъчно добро настроение.

След края на презентацията на Маргарет Хауптман Калвин се изправи на подиума и попита дали някой не иска да се изкаже по друг въпрос. Предложението беше проформа и рядко някой се възползваше от него, тъй като всички бързаха да си тръгнат. След миг на болезнена нерешителност, Лори вдигна ръка Калвин я забеляза веднага и вече нямаше връщане назад. Джак се извъртя на седалката си с раздразнение.

Тя се насочи вдървено към подиума. Усети надигащия се в нея адреналин — говоренето пред група винаги я плашеше. Нагласи микрофона и се изруга наум, че сама се бе поставила в такова положение. Сякаш стресът не й стигаше!

Погледна към Калвин и можеше да се закълне, че очите му гневно се присвиха. Усети, че той знае какво предстои и че не го одобрява. Тя се обърна към Джак и в мига, в който очите им се срещнаха той вдигна пръст и го насочи към главата си в красноречив жест.

Почувства се още по-несигурна. Като се опитваше да не среща очите както на Калвин, така и на Джак, тя си пое дъх и започна да описва внезапните смъртни случаи, върху които бе работила в последно време. За шест седмици случаите се бяха увеличили на шест, и си приличаха като две капки вода: умираха млади, здрави хора в рамките на двадесет и четири часа след претърпяна рутинна операция. Обясни, че не е имало никаква патология и микроскопски-те анализи са отрицателни. Накрая обобщи, че макар токсикологичните изследвания да не показват наличие на някакви предизвикващи аритмия агенти, може да се допусне, че начинът на смърт не е естествен, нито пък се дължи на случайно стечение на обстоятелствата.

Гласът й секна. Устата й беше суха и с удоволствие би пийнала вода или нещо друго. Намекът от монолога й бе схванат мигновено от присъстващите и след няколко секунди тишината в конферентната зала бе нарушена. Някой беше вдигнал ръка и Лори извика името му.

— Как стои въпросът с електролитите: натриевия, калиевия и особено калциевия?

— От лабораторията ни увериха, че всичките електролити са от обичайните сигурни източници и са напълно нормални — отвърна Лори и се обърна към следващия.

— Има ли нещо общо между пациентите, освен че са били млади, здрави и току-що са претърпели операция?

— На пръв поглед не. Поразрових се, но не открих нищо освен онова, което вече ви споменах. Със случаите са се занимавали различни лекари, процедурите са различни, анестетичните агенти са различни и назначените медикаменти в повечето случаи — също, дори следоперативните болкоуспокояващи.

— Къде се е случило?

— Всичките шест случая са били в една и съща болница: „Манхатън Дженерал“.

— Която е с изключително нисък процент на смъртност — намеси се Калвин. Беше му писнало. Той се изправи, приближи се до подиума и избута Лори с тромавото си туловище. Взе микрофона и от радиоговорителите се разнесе остър писък.

— Да наричаме тези отделни случаи „серия“ е заблуждаване и предрешаване, защото — както д-р Монтгомъри сама призна — те не са свързани. Казах на д-р Монтгомъри това и преди, казвам й го отново. Казвам също така и пред многоуважаемото събрание, че това са вътрешни работи и не трябва да излизат извън тези стени. Няма да позволим Патологическия център да загуби бляскавата си репутация на един от важните градски центрове по здравеопазване с разпространяването на непотвърдени слухове.

— Но шест са твърде много, за да е случайно съвпадение — намеси се Джак. Беше се оживил, когато Лори започна да говори. Беше се отпуснал на стола с вдигнати върху предната седалка крака.

— Бихте ли проявили по-голямо уважение, д-р Степълтън? — прогърмя Калвин.

Джак спусна краката си на пода и изправи гръб:

— Четири е границата шест обаче са прекалено много, когато са от една и съща болница. Макар да продължава да ми се струва, че става въпрос за нещастни случаи. Нещо в болницата е повлияло върху проводящите системи на пациентите.

— Мой колега в Куинс току-що ми припомни, че ние също видяхме няколко подобни случая — обади се Дик. — И си спомняме, че в демографско отношение бяха напълно еднакви: всичките сравнително млади и по общо мнение — здрави. Последният случай беше преди няколко месеца. Едва когато започнахме да проявяваме по-голямо любопитство те спряха и като резултат излязоха от радара ни. Доколкото си спомням, във всички заключения пишеше, че смъртта е естествена, макар да не бе открита никаква патология. Знам със сигурност, че токсикологията беше отрицателна при всички, защото непрекъснато следях случаите.

— Бяха ли следоперативни? — попита Лори. Беше застанала отново пред микрофона възбудена и доволна. Излизаше, че „серията“ й е дублирана! И ако беше така, профилът на тези случаи би бил нещо повече от опит за ментално отклонение на вниманието, както й се струваше.

— Мисля, че да — кимна Дик. — Съжалявам, че не мога да бъда по-категоричен.

— Разбирам — усмихна се Лори. — Къде е станало?

— В „Свети Франциск“.

— О, работата става дебела — изкоментира Джак. — „Свети Франциск“ не е ли също болница на „АмериКеър“?

— Д-р Степълтън! — изрева Калвин. — Спазвайте поне малко приличие! Представете се, ако желаете да вземете участие в разговора.

— Да, това е институция на „АмериКеър“ — каза Дик, като се обърна към Джак, игнорирайки Калвин.

— Кога мога да получа имената и номерата им за достъп? — попита Лори.

— Ще ти ги изпратя по електронната поща веднага щом се върна в Куинс — успокои я Дик. — Или пък можем да се обадим веднага на секретарката ми. Мисля, че ще успее да намери списъка.

— Нека го направим колкото се може по-скоро — каза Лори. — Бих искала и болничните им картони.

— Имаш ги.

— Някакви други въпроси? Калвин сканира с поглед групата и приключи срещата — Ще се видим следващия четвъртък.

Когато повечето от присъстващите се изправиха и започнаха да коментират разговорите, Дик си запроправя път към Лори. Беше допрял ухо до клетъчния си телефон и описваше къде се намира папката върху бюрото му. Вдигна ръка и махна на Лори да го изчака.

В този момент тя видя Джак да излиза от залата. Беше се надявала да разговарят, особено след като я бе подкрепил по време на изказването й.

— Имаш ли върху какво да пишеш? — попита Дик.

Лори измъкна химикалка и един плик и той записа имената и номерата за достъп на починалите пациенти.

— Е, нататък продължаваш ти — усмихна й се той. — Обади ми се, ако имаш нужда от помощник. Наистина изглежда доста любопитно.

— Предполагам, че ще мога да измъкна всичко от базата данни, но ако не успея, ще ти се обадя. Благодаря ти, Дик! За втори път ми помагаш. Спомняш ли си онзи случай преди дванайсет години?

— Д-р Монтгомъри! — прекъсна я Калвин. — Може ли да поговорим? — Макар изречени като въпрос, думите му бяха нещо повече от заповед.

Лори пристъпи предпазливо към Калвин.

— Ако излезе, че тези случаи на Дик приличат на твоите, искам да ме уведомиш. Междувременно забраната да се говори за предполагаемата ти „серия“ извън Патологическия остава в сила. Ясен ли съм? Двамата сме имали разногласия за изтичането на информация към медиите в миналото и не искам това да се повтаря.

— Разбирам — кимна тя. — Не се безпокойте! Научих си урока и със сигурност няма да хукна към медиите. В същото време искам да ви уведомя, че съм говорила с шефа на медицинския персонал в „Манхатън Дженерал“ още при започването на случаите. Случайно сме приятели.

— Как се казва?

— Д-р Роджър Русо.

— Тъй като е от персонала, предполагам е наясно, че въпросът е чувствителен.

— Повече от сигурно.

— Предполагам също така, че не е склонен да се обръща към медиите за щяло и нещяло.

— Разбира се. — В момента Лори се чувстваше по-спокойна. Калвин определено беше в благо настроение. — Д-р Русо се тревожи и съм сигурна, че също би искал да знае, ако случаите на Дик наистина са подобни.

— Е, не виждам нищо лошо в това да говориш с него, но трябва да си наясно, че Патологическият център официално не е съгласен с преценката ти за начина на смърт и че в момента ще върне контрола на офиса в Куинс.

— Благодаря — каза Лори. Беше добре, че се изясниха. Чувстваше вина, че е споделила с Роджър за смъртните случаи, когато за пръв път се срещнаха въпреки желанието на Калвин.

Тя излезе от конферентната зала и се насочи към офиса на следователите. Беше започнала да се успокоява. Почувства се още по-добре, когато откри Черил Майерс на бюрото й, макар официално работното й време да беше приключило преди цял час. Според Лори тя бе най-талантливата следователка в Патологическия и работеше здраво като Джанис. Лори й даде копие от списъка с имената и номерата за достъп и я помоли да изиска картоните на пациентите от болницата „Свети Франциск“.

— А папките от аутопсията и смъртните актове? — попита Черил.

Лори й каза същото, което бе казала и на Дик — че първо ще се опита да извади всичко, което й трябва от базата данни и едва тогава, ако има нужда от помощ, ще я потърси.

Тя се качи в асансьора и се зачете в написаните върху плика имена. Интуицията й й казваше, че този нов списък с жертви съвпада едно към едно с нейния. Серията включваше вече цели дванайсет човека!

На петия етаж се поколеба, но бързо взе решение. Искаше да слезе долу, до офиса на Джак и да говори с него, макар и накратко за прозрението, което я бе осенило, докато беше в кабинета на Роджър. Помисли си, че това може да успокои тревогите й, но съвсем не знаеше какво да каже и дори как да започне. Като се опитваше да се освободи от неувереността си, тя си пое дълбоко дъх за кураж.

Колкото повече приближаваше офиса, толкова по-бавни ставаха стъпките й. Поколеба се отново за миг, погледна вратата на собствения си офис, само на четирийсетина крачки. Страхливка ли беше станала или безнадеждна глупачка? А може би и двете? Тя чу изскърцване на стол и усещайки, че Джак ще излезе, почти изпадна в паника. За щастие, нямаше време, а и не беше Джак. Беше Чет, който буквално се сблъска с нея.

— О, боже, съжалявам! — извика той и я хвана за раменете.

— Няма нищо, няма нищо — успокои го тя, макар сърцето й да биеше бързо.

— Излизам за курса си по скулптура — обясни Чет. — Явно закъснявам. А ти ако търсиш Джак, изпусна го. Имаше важен баскетболен мач в квартала и избръмча оттук преди десет минути.

— О, лошо — поклати глава тя, но всъщност изпита облекчение. — Няма проблеми. Ще се видим сутринта.

Чет й махна за довиждане и хукна по коридора към асансьора, а тя тръгна към офиса си. Внезапно се почувства безкрайно уморена. Денят се бе изнизал. Прииска й се да се върне час по-скоро в апартамента си и да вземе гореща баня.

Както очакваше, офисът й беше празен. Седна зад бюрото и натрака паролата си. През следващите трийсет минути успя да свали документите на шестте случая от Куинс. Макар съдебните изследвания да бяха далеч от качеството на тези на Джанис, имаше достатъчно информация, която да потвърди, че случаите са идентични с нейните. Смъртта във всичките случаи бе настъпила в ранните сутрешни часове между два и четири, възрастта варираше между двайсет и шест и четирийсет и две години, никой от пациентите не бе страдал от сърдечни проблеми и всички бяха умрели за по-малко от двайсет и четири часа след направената им операция.

Когато завърши, Лори взе телефона и набра номера на Роджър. Беше обещала да му се обади и сега бе подходящият момент, още повече, че имаше какво да каже, а не само да обяснява поведението си в кабинета му. Докато телефонът звънеше, се хвана, че й се иска да се включи гласовата поща и да избегне разговора за неща, за които не й се приказва. Но след второто позвъняване Роджър вдигна. Когато я позна, гласът му стана мек и загрижен.

— Добре ли си?

— Държа се — отвърна тя. Нямаше намерение да лъже. — Иска ми се да се прибера вкъщи. Денят беше много тежък. Между другото, научих нещо, което мисля, че ще ти бъде интересно. По време на днешната конференция разбрах, че е имало шест смъртни случая в болницата „Свети Франциск“, които били твърде подобни на тези в „Манхатън Дженерал“.

— Сериозно ли говориш? — попита Роджър. Беше изненадан и заинтригуван.

— Смъкнах от Интернет смъртните им актове и следствените рапорти и поръчах да бъдат изискани болничните им картони. Ще отнеме известно време, но в промеждутъка ще ти донеса онова, до което се добрах. Предполагам, че ще искаш да го обсъдиш с шефа на медицинския персонал в „Свети Франциск“.

— Повече от сигурно. — Отмествайки темата, той добави: — Нека сега да поговорим за теб. Трябва да ти кажа, че наистина се разтревожих, когато мистериозно спря на средата на изречението и след това си излезе. Какво ти става?

Лори прехвърли кабела на телефона между пръстите си, докато се опитваше да измисли какво да каже. Не беше искала да го тревожи, но и не се канеше да обсъжда какви мисли я занимават, особено след като не знаеше със сигурност дали безпокойствата й са оправдани.

— Хей, там ли си още? — попита Роджър.

— Да тук съм. Роджър, аз съм добре. Наистина! И когато поискам да говоря, ще го споделя с теб. Обещавам. Можеш ли да издържиш известно време?

— Предполагам — каза той без ентусиазъм. — Свързано ли е с факта, че си позитивна за маркера на BRCA1?

— Косвено, само до някаква степен. Но моля те, Роджър, стига въпроси.

— Сигурна ли си, че не искаш да сме заедно тази вечер?

— Не мога тази вечер. Ще ти се обадя сутринта. Обещавам.

— Добре, ще чакам. Но ако случайно промениш мнението си, ще съм си вкъщи през цялата нощ.

Тя затвори слушалката и ръката й остана да лежи върху нея. Почувства се виновна, че му причинява тревоги, но не й се говореше за онова, което се въртеше в ума й.

Отблъсна стола си от бюрото и се изправи, поглеждайки към купчината нови материали. Помисли си дали да не ги вземе вкъщи и да нанесе върху таблицата си имената и останалите подробности, но след това бързо отхвърли идеята. Можеше да почака да утре.

Наметна палтото си, взе чадъра в ръка и изгаси осветлението. Следващата спирка беше магазинът за лекарства, а по-следващата — апартаментът й. Когато натисна копчето на асансьора за надолу, почти усети с кожата си обгръщащата я гореща вода на ваната. Нямаше търпение да отмие всичко от себе си.