Маркер

23.

За пореден път нещата се развиваха не според желанията на Джак. Дейвид Ханкок бил в обедна почивка, но щял да се върне всеки момент. Отначало Джак си помисли, че това трябва да е някаква форма на шега, тъй като бе минало полунощ, но бързо се сети, че хората работещи нощна смяна, имаха напълно обратна представа за времето и за тях храненето по средата на смяната си беше обяд, без значение колко показваше часовникът.

Джак крачеше неспокойно из стаята, когато Дейвид се появи. Беше слаб мъж с неопределен произход. Сякаш като компенсация за оскъдната коса той носеше рядка прошарена козя брадичка и мустаци, които му придаваха дяволски вид. Изслуша молбата на Джак без да каже нищо, преди да вземе бележката, написана от Лори. Докато се вглеждаше в нея, всмукна шумно през зъби.

— Сигурен ли сте, че става дума за лабораторен тест? — попита той и вдигна очи към Джак.

Оптимизмът на Джак, че ще получи отговор, бързо го напусна.

— Почти.

Лаборантът му подаде листчето, без да откъсва очи от него.

— И какво ви кара да мислите, че е лабораторен тест?

— Беше част от предоперативно предписание за голям брой пациенти.

— Не и в тази болница — поклати глава Дейвид.

— Не — съгласи се Джак, пристъпвайки неспокойно от крак на крак, като се питаше дали да не се обърне и да си тръгне веднага. — Било е в „Манхатън Дженерал“ и „Свети Франциск“ в Куинс.

— Пфу! — презрително изсумтя лаборантът. — И двете са институции на „АмериКеър“.

Изненадан от коментара му, Джак се наведе да види изражението му.

— Осъдителни нотки ли долавям в гласа ви?

— Правилно сте ги доловили — кимна Дейвид. — Имам сестра в Стейтън Айлънд, която работи в града, та тя имаше някакви медицински проблеми. „АмериКеър“ я разтакаваха доста време. Това е, което правят, а грижата за пациентите е на последно място в ума им.

— Имал съм несъгласия с тях — призна Джак. — Може би някой ден ще поговорим и за това, но сега трябва да разбера колкото се може по-бързо що за тест е този MASNP.

— Ами, трябва да кажа, че не знам със стопроцентова сигурност, но предполагам, че става дума за някакво медицинско изследване на генома.

Джак беше изненадан. Половин час по-рано Шърли Мейранд го бе накарала да се почувства стар. Сега се боеше, че Дейвид е на път да направи същото в областта на познанията му. Джак бе запознат с науката медицинска геномика, но познанията му стигаха до маркерите за идентификация, използвани в съдебната медицина. Той знаеше, че сравнително новата област, стимулирана от дешифрирането на целия човешки геном, се развива с невероятна скорост.

— Предположението ми е, че МА би трябвало да означава микроредица, което е високопроизводителна технология, основно използвана за експресията на гени.

— Това ли е в нашия случай? — попита Джак. Вече бе до такава степен объркан и притеснен да го признае, макар че това, което Дейвид сега казваше, бе свързано с онова, което Хенри бе казал за „положителен MEF2A“.

— Направихте интересна физиономия, докторе. Знаете какво означава микроредица, нали?

— Ами, не съвсем — призна той.

— Нека ви обясня тогава. Микроредиците са решетка от миниатюрни петънца от смесването на различни, но познати ДНК-поредици, обикновено прикрепени към повърхността на предметно стъкло. В случая говорим за много такива петънца. Хиляди петънца, които могат да ни дадат информация за състоянията на хиляди гени във всеки даден момент.

— Наистина ли? — възкликна Джак и почти веднага съжали. Знаеше, че е прозвучало глупаво.

— Но се съмнявам, че тестът, за който питате, се отнася за генна експресия.

— Съмнявате се?

— Да. Предполагам, че следващите букви — SNP — трябва да означават единичен нуклеотиден полиморфизъм, което — сигурен съм, че знаете — е точкова мутация в човешкия геном. Вероятно знаете също, че хиляди SNP сега са локализирани толкова точно върху целия човешки геном, че могат да бъдат свързани с специфични мутирали гени, които се предават от поколение в поколение. Свързаните по такъв начин SNP, се наричат маркери. Те са маркери за лошите, мутирали гени.

В съзнанието на Джак просветна някаква лампичка. Не следеше внимателно думите на Дейвид, но нямаше значение. С треперещи пръсти, той побърза да извади листа от картона на Собчак и да го покаже на лаборанта.

— Възможно ли е това да е резултат от MASNP? Мъжът се почеса по главата замислено.

— Положителен MEF2A — прочете той гласно. — Дали е възможно…? Хм. — Той отклони поглед и почука плешивината си с кокалчето на пръста си. След това отново се взря в буквите. — Да! Спомням си: MEF2A. Ако не греша, това е ген, който по някакъв начин се асоциира с коронарните артерии. Не знам точно каква е връзката, но помня, че ако някой получи мутиралата форма на гена, при него впоследствие се увеличава вероятността да развие някакво сърдечносъдово заболяване. Така че на отговора на въпроса ви: „положителен MEF2A“ може да е резултатът от MASNP-изследване, което означава, че според теста индивидът има специфичен SNP, който е знак за мутиралата форма на MEF2A-гена.

Джак внезапно се протегна и разтърси ръката на Дейвид.

— Ще се видим някой път! Благодаря ви! Струва ми се, че току-що разрешихте една мистерия.

— Каква мистерия? — попита мъжът, но Джак вече тичаше към вратата.

Беше влязъл в лабораторията откъм спешното и сега използва същия път, за да излезе. Предполагаше, че има и друг изход, който може би беше по-удобен, но нямаше време да разпитва.

Той излетя през двойната врата, разделяща отделението от чакалнята и почти се сблъска с някакъв човек в инвалидна количка, който очевидно идваше за манипулации. Извини се сконфузено без да спира, прекоси чакалнята и се озова навън. Дъждът се бе подновил, но той не му обърна внимание. Ако онова, което предполагаше бе истина, „АмериКеър“ бяха дори още по-аморални и продажни, отколкото си бе въобразявал. Добре, че Лори бе останала в отделението за наблюдение, а не в някоя болнична стая.

Стигайки до Първо авеню, той зави на юг. Присви очи, докато бягаше под дъжда и ситните капки връхлитаха лицето му, превръщаха се в струйки и се стичаха надолу. Вече се досещаше къде Лори може да се е натъкнала на „положителния MEF2A“ Просто трябваше да го намери. Помисли си дали да не отскочи за петнайсет минути до офиса й. Ако не успееше да го открие бързо, щеше да го остави за после и да отиде в „Манхатън Дженерал“. Дори онази Брунхилда да не го допуснеше отново при Лори, щеше да остане и да чака пред вратата.

Лори се събуди стресната. Фактът, че бе заспала независимо от тревогите си, я уплаши точно толкова, колкото и суматохата, която я бе разбудила. Бяха Джаз и Елизабет — двете бяха влетели в стаята, разговаряйки за друг пациент. Джаз мина от дясната й страна, а Елизабет завъртя краката на леглото и застана отляво.

Лори се изправи с усилие. По време на съня си се бе изкривила така, че раменете й опираха в предпазния парапет на леглото. Тя се вгледа в двете жени. Усещаше постоянна, макар и не силна болка в долната част на корема и сухота в устата. Горе, в отделението за наблюдение, й бяха дали парченца лед, но тук не си направиха този труд.

— Боже мой! — изненадано каза Джаз, когато я погледна. — Ако сме знаели, че ще заспиш, можехме да си спестим някои затруднения.

— Говорихте ли с лекаря ми? — попита Лори.

— Говорих с един от тях — отвърна сестрата. Безочливата усмивка отново цъфна на лицето й, сякаш изпитваше удоволствие да я дразни.

— Какво искате да кажете?

— Говорих с д-р Хосе Кабрео — каза Джаз. — Той беше тук, докато твоята д-р Райли без никакво съмнение спи сладък сън.

Лори усети, че пулсът й се ускорява. Спомни си, че и д-р Хосе Кабрео стоеше в списъците на Роджър. Всъщност бе прочела сведенията за него и бе научила както за проблемите в практиката му, така и за пристрастяването към лекарства. Не искаше да има нищо общо с анестезиолога.

— Той беше много разтревожен от действията ти — продължи Джаз. — Наблегна недвусмислено, че изследването за съсирване на кръвта, което са ти назначили, трябва да бъде направено. Освен това беше доста смутен от заплахите ти да махнеш системата си и да станеш от леглото.

— Не ме е грижа какво мисли д-р Кабрео — сопна се Лори. — Вие обещахте да се обадите на лекарката ми. Искам да разговарям с д-р Лора Райли.

— Поправка — каза Джаз и вдигна показалеца си. — Казах, че ще говоря с лекаря, не с твоя лекар. Налага се да ти напомня, че отделението по анестезиология все още се чувства до голяма степен отговорно за теб. Ти фактически си в постоперативно състояние.

— Държа на моя лекар! — изсъска Лори.

— Виждаш ли каква е кибритлия? — обърна се Джаз към Елизабет.

Другата сестра се усмихна и кимна.

Джаз отново върна очи върху Лори:

— Тъй като вече е почти четири сутринта, съвсем скоро желанието ти ще бъде изпълнено. Междувременно ние стриктно ще изпълним нарежданията на д-р Кабрео, които той бе достатъчно любезен да обсъжда с нас заради собствената ти сигурност. — Джаз кимна към Елизабет.

Лори се опита да оформи в изречение чувствата си към д-р Кабрео, когато двете сестри се наведоха рязко към нея, хванаха ръцете й и я приковаха към леглото. Шокирана от внезапното, неочаквано нападение, тя се опита да се освободи, но комбинацията от болката и силата на сестрите направи това невъзможно. Следващото нещо, което осъзна беше, че ръцете й са здраво привързани за леглото. Всичко стана толкова бързо, че направо бе смаяна.

— Така! Задачата е изпълнена! — каза Джаз, когато се изправи. — Сега можем да сме спокойни, че системата ще си стои на мястото и че тази твърдоглава пациентка няма да си тръгне.

— Това е насилие — избърбори Лори. Тя се дърпаше безрезултатно от белезниците, които тракаха по металния парапет на леглото. Белезниците я държаха здраво.

— Д-р Кабрео не смята така — отвърна Джаз с усмивка.

— Стресът от операцията дезориентира някои хора и те трябва да бъдат предпазени от самите себе си. Освен това той смята, че може да си малко разтревожена, за това ти предписа приятно силно и бързо действащо успокоително.

— При тези думи тя извади от джоба си спринцовка, която приготви веднага за инжекция. Свати предпазното капаче със зъби, вдигна спринцовката към светлината и я потупа внимателно с нокътя на показалеца си.

— Не искам никакво успокоително — изкрещя Лори и отново се опита да освободи ръцете си.

— Целта на успокоителното е да предотврати точно този тип отговори — спокойно произнесе Джаз. — Елизабет, ще подържиш ли госпожица Монтгомъри, докато й оказвам честта?

С не много различна усмивка от тази на колежката си, Елизабет хвана Лори за раменете и я притегли назад към себе си. Лори се опита да се извие, но това не бе възможно. Тя усети студения, напоен със спирт тампон върху горната част на ръката си, последван от убождане и кратка, остра болка. Джаз се изправи.

— Спокойни сънища! — каза тя, махна с ръка към Елизабет и двете напуснаха стаята.

Лори отпусна глава върху възглавницата и простена. Преди, с болката, която чувстваше и ефекта от дадените й лекарства си мислеше, че не може да е по-безпомощна, но се беше излъгала. Сега бе буквално завързана към леглото като потенциална жертва на самоубийство. Нямаше представа що за инжекция са й сложили. От всичко, което знаеше, това трябва да беше отрова и битката за нея бе приключила. Ако пък беше успокоително, както твърдеше Джаз, след броени минути щеше да е още по-уязвима.

Въпреки, че бе в отлична спортна форма от баскетболните тренировки и всекидневното каране на велосипед, Джак едва дишаше, когато спря пред асансьорите в Патологическия център. Беше чул, че Карл Новак вика името му, когато минаваше покрай охраната, но дори не забави крачка. В офиса на моргата нямаше никого. Той натисна повторно копчето за асансьора, сякаш така щеше да ускори идването му.

Докато чакаше, се опита да измисли какво може да е направила Лори с дисковете, които бе взела от офиса на Роджър. Сигурно от тях беше преписала данните за MEF2A. Асансьорът пристигна и Джак влезе в кабинката. Дисковете не бяха нито при картоните, нито при списъците, но той не ги бе видял и в бюрото й. Единственото място, където не беше погледнат беше шкафът с четирите редици чекмеджета. Откакто бе излязъл от „Манхатън Дженерал“ бяха минали малко повече от три часа, което според него бе максимумът, който можеше да си позволи. Имаше намерение да търси проклетите дискове не повече от петнайсет минути.

Кабинката на асансьора се залюля леко, издрънча и спря. След няколко дълги секунди вратите се отвориха и той нетърпеливо изскочи в притъмнелия коридор. Без малко щеше да пропусне вратата на офиса на Лори в бързането си. Закова се със скърцане на подметките и се завъртя, за да не се подхлъзне на гладкия под. С влизането си в офиса се насочи към най-горното чекмедже на шкафа.

След пет минути напразно ровене върна обратно чекмеджето се изправи. Къде, по дяволите, можеха да са проклетите дискове? Погледна бюрото на Рива, но бързо отхвърли тази възможност. Нямаше причина да са там. По-вероятно бе да не ги е забелязал, когато преравяше бюрото на Лори първия път, затова седна и започна да прехвърля отново всичко едно по едно. Този път оглеждаше старателно, убеден, че трябва да са някъде тук.

По дяволите, изруга той. Погледна си часовника. Оставаха му пет минути от времето, което си бе определил. Когато вдигна поглед към повърхността на писалището с идеята да прехвърли картоните, очите му уловиха малка жълта светлина в рамката на монитора на Лориния компютър. Макар екранът да беше тъмен, светлината означаваше, че компютърът е бил зареждан, но мониторът се бе изключил.

Джак натисна един клавиш върху клавиатурата. Внезапно екранът оживя и пред него се показа страница с данните на Стивън Люис с изредените резултати от всичките му лабораторни изследвания. Шрифтът беше дребен и му се наложи да надене очилата си за четене, които използваше тайно. Така. Сега можеше да чете по-спокойно и очите му се спуснаха надолу по колонката от лявата страна. Спря на MASNP и прокарвайки пръст хоризонтално, стигна до MEF2A.

Как не се беше сетил да погледне за дисковете в компютъра на Лори досега? За всички случаи от „Манхатън Дженерал“ и „Свети Франциск“ откри, че тестът MASNP се е оказал положителен за маркера за всяка една вредна мутация. За някои беше чувал, за други — не. Когато стигна до картона на Дарлин Морган, замръзна. Нейният MASNP тест беше положителен за гена на BRCA1.

Той гледаше смаян в екрана. До този момент бе смятал, че рискът Лори да се превърне в потенциална мишена за някого, който убива тези пациенти, е сравнително нисък, тъй като статистиката беше на нейна страна. Внезапно осъзна, че случаят не е такъв. Който и да извършваше убийствата, се насочваше към хора с наследени вредни гени, а Лори, както Дарлин Морган, имаше BRCA1.

Сякаш изстрелян от ракета Джак излетя от офиса профучавайки надолу по коридора. За щастие, асансьорът беше на етажа. Докато се спускаше, той затършува в джоба си за клетъчния си телефон. Погледна часовника си. Четири и шестнайсет минути. Бързо избра номера на „Манхатън Дженерал“, но така и не се опита да се свърже. Нямаше сигнал.

В този миг вратата се отвори на нивото на сутерена, той излезе тичешком и мина покрай изненадания Карл Новак, само че в обратната посока. За втори път не му обърна внимание. Притисна телефона до ухото си. Дежурният оператор отговори, докато той вземаше по две стъпала наведнъж от рампата на моргата към тротоара. Джак задъхано помоли да го свържат с постанестезиологичното отделение. Единственото, което искаше бе да се увери, че Лори няма да бъде преместена до идването на д-р Лора Рейли. Той се понесе стремително напред, скоро стигна 30-та улица и зави на запад.

Вече крачеше по Първо авеню, когато му се обадиха от постанестезиологичното. Позна авторитетния глас на завеждащата сестра и се принуди да спре. Дъждът бе намалял, но продължаваше да пръска и той закри телефона с ръка. Покрай него на север профучаваха редки коли.

Като дишаше накъсано, Джак се представи на Теа.

— Изчакайте секунда — каза жената и явно остави слушалката, защото Джак я чу да вика на някого, че трябва бързо да настанят нов пациент. След миг тя се върна на линията: — Съжалявам, но тук е истинска лудница. Какво мога да направя за вас, д-р Степълтън?

— Не искам да съм досаден — каза Джак. Докато говореше, се оглеждаше за свободно такси, но не забеляза такова. — Исках да проверя какво е състоянието на Лори Монтгомъри. — Той най-сетне забеляза едно такси в далечината със святкаща зелена лампичка. Тъкмо се канеше да вдигне ръка, когато Теа го шокира.

— При нас няма Лори Монтгомъри.

— Какво искате да кажете? — едва успя да изрече той. — Беше на леглото до стената. Аз бях при нея тази вечер. Дори ми казахте, че е чаровница.

— О, онази Лори Монтгомъри?! Моля да ме извините. През последните няколко часа беше много напрегнато, докараха ни цял куп ранени. Преместихме Лори Монтгомъри. Тя беше добре, а на нас леглото ни трябваше.

Джак усети, че устата му пресъхва.

— Кога се случи това?

— Още щом ми се обадиха от ортопедията. Трябва да е било към два и петнайсет.

— Оставих ви номера на клетъчния си телефон — избърбори той. — Трябваше да ми се обадите, че има промяна.

— Нямаше никаква промяна. Жизнените й показатели са стабилни. Нямаше да я местим, ако нещо я застрашаваше, повярвайте ми!

— И къде се намира сега? — попита Джак, като отчаяно се опиташе да потисне страха в гласа си. — В интензивното?

— Не! Нямаше нужда да я слагаме там, пък и беше пълно. Както и в гинекологичното. Така че е в стая 609 на етажа на хирургията.

Джак затвори рязко телефона си и отчаяно огледа почти празното, тъмно и дъждовно авеню. Таксито, което бе видял преди малко, бе отминало докато разговаряше с Теа Папарис. Идеята, че Лори в нейното уязвимо състояние е преместена от два часа му беше непоносима. Обхванат от паника той хукна на север по Първо авеню, без да го е грижа за локвите, които приличаха на езера от черен, суров нефт. Знаеше, че ще му отнеме много време да стигне по този начин до „Манхатън Дженерал“, но не можеше да стои на едно място.