Маркер

14.

Когато пристигна в „Манхатън Дженерал“, я въведоха направо в офиса на Роджър. Той вече я очакваше. Стана, затвори бързо вратата и я прегърна силно. Тя му отвърна, макар и не със същия жар. Ако бе забелязал сдържаността й, то не го показа. Отиде до двата стола с високи облегалки и ги обърна един към друг точно както го беше направил предишния ден. Сложи я да седне на единия, а той самият се отпусна на другия.

— Радвам се да те видя. Липсваше ми миналата нощ. — Беше се навел напред към нея, подпрял лакти на коленете си. Беше толкова близо, че Лори можеше да усети афтършейва му. Денят му току-що бе започнал. По изгладената му риза личаха издайническите гънки от кутията, в която я бяха сложили от обществената пералня.

— И аз се радвам да те видя — усмихна се тя и му подаде следователските рапорти и смъртните актове на шестимата пациенти от Куинс. Не беше успяла да ги ксерокопира, но нямаше значение. Можеше лесно да ги прехвърли отново.

Роджър прегледа страниците бързо.

— Мили Боже! Досущ еднакви са като нашите, приличат си дори по това, че са се случили по едно и също време сутринта.

— Точно това имах предвид. Ще знам повече, когато получа болничните картони. Но нека предположим сега за по-голямо удобство, че са огледални образи. На какво те навежда това?

Той погледна към листовете, помисли за миг и вдигна рамене:

— Че броят случаи се удвоява. Вече имаме дванайсет, а не шест. Не, тринайсет са, ако включим и смъртния случай през миналата нощ. Предполагам, че си чула за Кларк Мълхаузън. Ти ли ще правиш аутопсията?

— Не, Джак я прави — отвърна Лори. Беше разказала това-онова на Роджър за предишните им отношения с Джак, включително и това, че са били гаджета. Роджър възприе новината с невероятно самообладание, което я накара да изпита уважение към зрелостта и самоуважението му, след което никога повече въпросът не бе повдиган.

— Погледни датите на случаите в Куинс — предложи Лори.

Той отново прелисти страниците.

— Всичките са от края на есента през миналата година. Последният е от края на ноември.

— Именно. Всички са станали много бързо един след друг, в рамките на малко повече от седмица. Това говори ли ти нещо?

— Явно имаш нещо предвид. Защо не ми кажеш?

— Слушай! Ние с теб сме единствените, които предполагат, че си имаме работа със сериен убиец, но и на двамата ръцете ни са вързани. Не мога да отида и да накарам Патологическия да излезе с такова становище за начина на смъртта, както и ти не можеш да признаеш пред болничната администрация, че има проблем. Това, с което се сблъскваме в случая, е инерцията на институциите. Бюрократите по-скоро ще прикрият проблема отколкото да ги накараш нещо да свършат.

— Права си.

— Това, което ни възпрепятства от една страна е, че поради ниското ниво на смъртност в твоята болница тези смъртни случаи не са влезли още в полезрението на шефовете. Продължавам да си мисля, че е нещо, свързано с токсикологията.

— Не са ли открили нещо подозрително?

Тя поклати глава:

— И шансовете, че може да го направят в близко бъдеще, намаляват рязко. Боя се, че опърничавият ни директор на лабораторията разкри тайните ми усилия тази сутрин. След като го познавам, повече от сигурна съм, че отсега нататък каквото и да дам в лабораторията, ще го оставя за най-накрая. И когато на пробите им дойде редът, няма да им обърне нужното внимание.

— И какво мислиш да правиш тогава?

— Явно сами трябва да се опитаме да открием кой убива пациентите и да направим нещо, за да предотвратим още безсмислени смърти.

— Знаем го практически едва от един ден!

— Да, но досега сме работили ограничавани от нашите институции и позициите на работните си места. Мисля, че трябва да направим нещо друго и че тези случаи в Куинс ни предоставят възможност. Ако става въпрос за убийства, то имаме работа с един, а не с двама или повече убийци.

— Схващам накъде биеш.

— И тъй като „Свети Франциск“ е също институция на „АмериКеър“, ти би трябвало да имаш достъп до базата данни на личния им състав. Позицията ти е възможно най-подходяща за получаване на подобна информация. Това, от което се нуждаем е списък — от санитарите до анестезиолозите, които са работили нощна смяна в „Свети Франциск“ през есента и в „Манхатън Дженерал“ през зимата. Получим ли този списък, ще проверим хората един по един. В този пункт идеята ми е малко неясна, но ако успеем да отделим поне няколко вероятни заподозрени, може би ще накараме болницата или Патологическия да обърнат внимание.

Роджър се усмихна.

— Мисля, че ще мога да измъкна тази информация и нищо чудно оттам да излезе нещо. Питам се дали наистина ще има такъв списък.

— Мина ми през ума, че ако става въпрос за убийства, тогава трябва да е някой, който има значителни познания в областта на физиологията, фармакологията, та дори и в съдебната сфера. От друга страна ние вече знаем как той или тя го правят.

— И двамата знаем коя група лекари са най-осведомени в това отношение.

— Коя?

— Анестезиолозите.

Лори кимна. Беше истина, че анестезиолозите най-лесно могат да ликвидират пациент, но не й се искаше да повярва, че лекар е способен да извърши подобно нещо.

— Какво ще кажеш да проверим тази идея? — попита тя. — Знам, че е петък и никой не гори от желание да получи нова задача и да седне пред лаптопа си точно преди уикенда. Но ние с теб трябва да направим нещо и то бързо, за да предотвратим още нещастия. Може нашият предполагаем сериен убиец да е достатъчно умен и след определен брой убийства да се мести в друга болница. Ако го прави, значи наши колеги в някоя друга болница или дори в друг град ще започнат да трупат съответните папки.

— Хей, Куинс може да не са били първата болница, в която е действал.

— Прав си. — Лори потръпна — Не ми беше хрумвало.

— Ще се заема веднага с това — обеща Роджър.

— На повикване съм през целия уикенд — каза тя, — което означава, че вероятно ще съм в Патологическия, затова ми звъни там. Ще се радвам, ако мога да помогна с нещо. Знам, че ще е по-трудно, отколкото съм предполагала.

— Ще видим. Може и да успея да намеря някой компютърен гений от персонала, който да ни помогне. — Роджър подреди листовете, които Лори му беше дала. — А сега имам да ти кажа нещо интересно за нашите случаи. Случайно разкрих нещо любопитно.

— О? — вдигна вежди Лори. — И какво е то?

— Не казвам, че е нещо забележително, но е свързано с всичките седем случая, включително с Мълхаузън миналата нощ. Всички те са били скорошни абонати на „АмериКеър“, от около година. Всъщност, разбрах го случайно, когато погледнах абонатните им номера.

За миг Лори продължи да го гледа неподвижно. Обмисляше този нов факт и се питаше как може да бъде изтълкуван. Не й идваше нищо наум, макар това да й напомни коментара на Джак от предишния ден по време на конференцията, когато се разбра, че и в „Свети Франциск“ — друга институция на „АмериКеър“, е имало подобни смъртни случаи. Джак беше казал, че нещата загрубяват. Тогава нямаше време да го попита какво трябва да означават думите му, но сега, след като Роджър й спомена този нов факт, беше нетърпелива да го попита какво е искал да й каже.

— Наистина не знам дали това е важно — повтори Роджър. — Но във всеки случай е любопитно.

— Вероятно в някакъв аспект е важно — замислено произнесе Лори. — Но не знам в какъв. Всичките тези жертви са били млади и здрави. „АмериКеър“ активно набира такива клиенти. И е само в нейна вреда да ги губи.

— Така е. Няма никакъв смисъл, но реших, че трябва да те информирам.

— Радвам се, че го направи — каза тя, след което се изправи: — Трябва да се връщам. Предполага се, че не са ми дали да правя аутопсията на Мълхаузън, за да изляза със становището, че смъртта на Макгилън и Морган е настъпила по естествен начин.

— Не бързай толкова! — спря я Роджър. Той я хвана за ръката и я накара да седне отново. — Няма да се измъкнеш толкова лесно. Но първо ми кажи кой те заставя да изкараш, че смъртта е била естествена.

— Заместник-шефът, Калвин Уошингтън. Оплака се, че Харолд Бингъм е бил притиснат от офиса на кмета.

Роджър поклати глава. Лицето му изразяваше отвращение.

— Не съм изненадан като знам какво ми каза президентът на болницата вчера. За мое добро било да знам, че „АмериКеър“ ще иска този проблем да се потули.

— Нищо чудно. Това сигурно е кошмар за пиара им. Но да има чак натиск от страна на кмета?

— Още съм нов, но имам чувството, че „АмериКеър“ е с много стабилен политически гръб — иначе как щяха именно те да получат договора за здравното осигуряване на града. Добре знаем, че здравеопазването е голям бизнес и около него винаги има много интриги за какво ли не.

Лори кимна, сякаш е разбрала, но всъщност нищо не й бе ясно.

— Ще подпиша смъртните актове със становище за естествена смърт, но се надявам, че в скоро време ще мога да ги поправя с твоя помощ.

— Стига сме приказвали само за работа — прекъсна я Роджър. — По-важното е как си ти. Наистина бях разтревожен и да ти кажа честно, трябваше насила да се въздържам да не ти звъня на всеки петнайсет минути.

— Съжалявам, че съм те разтревожила — каза тя, докато се питаше как хем да не го лъже, хем да не му казва нищо за сполетелия я проблем. — Но както ти казах и вчера, аз се държа. Просто моментът е труден.

— Разбирам. Мога да си представя как щях да се чувствам на твое място, ако ми бяха казали подобно нещо. Би трябвало да се измисли по-щадящ начин да се съобщава това на пациентите.

— Социалната работничка се опита. Но американската медицина винаги е била такава. Технологията е движещата сила, а това как пациентите ще приемат едно или друго нещо — на второ място.

— Иска ми се да знаех как да те подкрепя.

— Боя се, че за момента наистина не можеш. Това е моята лична одисея. Но оценявам желанието ти.

— Какво ще правиш тази вечер? Защо не се срещнем?

Лори се вгледа в бледите му очи. Притесняваше я, че не беше откровена с него докрай, но не можеше да се застави да му каже, че е бременна и че ще вечеря с Джак, защото тя и Джак са заченали дете. Не можеше да му каже не защото мислеше, че няма да е в състояние да го приеме, а главно поради собственото й чувство за интимност, затова че докато не го кажеше на Джак, не биваше да го споделя с никого, та бил той и човек като Роджър.

— Защо да не хапнем по-рано? — настоя той. — Няма да говорим за болести, ако не искаш. Дотогава можем да съм се добрал до базата данни на личния състав в „Свети Франциск“. Кой знае, току виж съм се докопал до нещо, макар да е петък.

— Роджър, след всичко, което ми се случи, имам нужда от някакво пространство, поне за няколко дена. Това е подкрепата, от която се нуждая в момента. В състояние ли си да го приемеш?

— Да, но не ми харесва.

— Оценявам разбирането ти. Благодаря ти. — Лори отново се изправи, същото направи и Роджър.

— Разрешаваш ли поне да ти се обадя?

— Да, макар да не съм сигурна, че ще ми се говори. Може би ще е по-добре аз да ти звънна.

Роджър кимна. Настъпи кратка, смутена тишина, преди той да се протегна и да я прегърне. Тя му отвърна с измъчена усмивка и понечи да тръгне.

— Само още един въпрос. — Роджър застана между нея и вратата. — Има ли нещо общо този „труден момент“, както го описваш, с факта, че все още съм женен?

— За да съм честна — съвсем малко — призна Лори.

— Да знаеш само колко съжалявам, че не ти казах. Трябваше да го направя по-рано, но в началото ми се струваше твърде самонадеяно да си мисля, че те е грижа. Искам да кажа, че мен самият не ме интересуваше, нямаше никакво значение. След това, когато се запознахме и се влюбих, когато знаех, че за теб ще има значение, вече ми беше неудобно, че не съм ти казал.

— Благодаря ти за извинението, както и за обяснението. Сигурна съм, че това ще ни помогне да оставим цялата ситуация зад гърба си.

— На това се надявам. — Той стисна нежно раменете й, след което отвори вратата на офиса си. — Пак ще говорим.

Тя кимна.

Роджър я гледаше как се движи между бюрата, как после тръгва по дългия коридор. Гледа я чак докато се изгуби от поглед, след което затвори вратата. Във въздуха още се носеше парфюма й. Искаше му се да вярва, че не е оплескал отношенията им като не е бил откровен с нея, макар да продължаваше да таи неща, които тя имаше право да знае, ако връзката им се развиваше. Противно на онова, което беше предполагал, съществуваха неразрешими аспекти в отношенията със съпругата му, включително неполучената взаимност, което не бе имал куража да признае пред Лори, макар тя да събра смелост да му каже, че съществува нещо подобно в отношенията с бившето й гадже Джак.

Най-голямата му тайна, която криеше от всички, включително от настоящите си работодатели беше, че е бил наркозависим. Докато беше в Тайланд, бе привикнал към хероина. Бе започнал съвсем невинно, като своего рода експеримент, така че да може по-добре да разбира и лекува пациентите с подобни проблеми. За съжаление бе подценил силата на дрогата и собствената си слабост, особено като се имаше предвид щедрото предлагане на хероин. Точно тогава го напуснаха съпругата и децата му заради влиятелното й семейство. Това бе и причината той да се премести в Африка и в края на краищата да излезе от организацията. И макар да премина през разширена програма за възстановяване и да бе чист от години, призракът на склонността му към пристрастяване продължаваше да го преследва всеки ден. Знаеше например, че пие доста. Обичаше виното и пресушаваше тайно поне по една бутилка всяка нощ, което го караше да се безпокои, че е позволил алкохолът да стане заместител на хероина. Като лекар, и особено като човек, преминал през рехабилитация, познаваше много добре рисковете.

Сигурно още дълго щеше да агонизира, но за щастие серията от подозрителни смъртни случаи обсеби напълно съзнанието му. Макар и сам да беше любопитен за какво в края на краищата става въпрос, Лори и разбирането й за дълг възбудиха интереса му. Беше използвал този мрачен факт, за да насърчи отношенията им и това проработи великолепно. С течение на времето осъзна, че е очарован и пленен от Лори и започна да си мисли, че идеята му да се върне обратно в Щатите и да си създаде някакъв нормален живот с друга жена, с други деца и пословичната бяла ограда от колчета около една голяма къща, е на път да се осъществи. А после едно изпускане на езика — и бедата се случи! Сега се нуждаеше от тези прословути серийни убийства повече от всякога като начин да слепи счупеното. Колкото по-скоро получеше списъка на служителите в споменатата болница, толкова по-добре. Ако наистина имаше късмета да се докопа до нещо, щеше да й се обади още тази вечер и да отиде в апартамента й.

Той използва интеркома на телефона, за да се свърже със секретарката си Керълайн и я помоли да дойде в кабинета му. Прелисти телефонния справочник на болницата и скоро номера на завеждащият отдел „Човешки ресурси“. Казваше се Брус Мартин. Роджър си записа номера му и в този момент на прага застана Керълайн.

— Трябват ми няколко телефонни номера от болницата „Свети Франциск“ — обърна се той към нея. В гласа му прозвучаха внезапни нотки на жар. — Налага се да говоря с шефа на медицинския персонал и със завеждащия „Човешки ресурси“ колкото се може по-скоро.

— Да ви свържа, или сам ще се обадите? — попита жената.

— Свържи ме! — нареди той. — Междувременно ще проведа един бърз разговор с нашия господин Брус Мартин.

Докато влизаше в сградата на Патологическия институт, Лори погледна часовника си и се ужаси. Беше почти обяд. Прибирането с такси от „Манхатън Дженерал“ й бе отнело час и половина! Тя поклати глава. Ню Йорк си беше такъв, с цялата бъркотия, със задръстванията в трафика, той приличаше на огромен кръвен съсирек. Шофьорът й беше обяснил, че някаква голяма клечка е на посещение в града, макар да не знаеше за кого точно става дума. За съжаление, това означаваше, че много от улиците са затворени за автомобили. И когато това се случеше, целият център се изправяше на нокти.

Марлин пусна Лори да влезе през главния вход и тя се насочи към административното крило. Страхуваше се да погледне през отворената врата за да не би Калвин да я види. Ако знаеше, че ще се забави чак толкова, щеше да свърши с писмената работа по смъртните актове преди да излезе.

За щастие асансьорът се намираше на етажа и никой не я забеляза. Докато се изкачваше нагоре се запита дали Роджър щеше да изпълни предложеното от нея и да свърши детективската част от работата. Усети, че се изпълва с оптимизъм — не можеше да не доведе до нещо. Но дори и да не станеше, поне щеше да е опитала. Все пак ставаше дума за смъртта на здрави млади хора.

Кабинката се разклати, спря на петия етаж и Лори излезе. Вратата на офиса й беше открехната и в процепа се виждаше, че Рива говори по телефона. Тя влезе и съблече палтото си. На бюрото й лежаха серия бележки, написана със стегнатия равен почерк на Рива. На трите от тях пишеше единствено: „Джак те търси“, върху другите две с по-едри букви: „Калвин те търси“, последвано от няколко удивителни знака, а шестата я уведомяваше, че трябва да се обади на Черил Майерс.

Тя припряно отвори чекмеджето, където държеше материалите за потенциалния сериен убиец и издърпа отвътре папките на Макгилън и Морган. Извади двата отчасти попълнени смъртни акта и се протегна за химикалка. Първият смъртен акт беше на Макгилън. Ръката й застина над графата за начина, по който бе настъпила смъртта. Колебанието й бе породено от битката между чувството за отговорност и дълг и категоричната началническа заповед. Единственото хубаво нещо беше, че това не е неотменим акт и че може да се промени. Тя въздъхна и се зае да попълва празните редове.

В този момент Рива остави телефонната слушалка и се обърна към нея.

— Къде беше? Сигурно десет пъти се опитах да ти звъня.

— Отбих се в „Манхатън Дженерал“ — отвърна Лори. Тя отвори чантата си, извади клетъчния си телефон и погледна дисплея му. — Е, това обяснява защо не съм чула позвъняванията ти. Не си спомням кога, но явно съм изключила звука. Съжалявам.

— Калвин идва два пъти. Оставих ти на бюрото две бележки, в случай, че дойдеш, а аз не съм в стаята. Да ти кажа честно, не се зарадва особено, когато не те завари тук.

— Знам за какво е — каза Лори и вдигна двата смъртни акта. — Това е търсил, така че всичко е наред.

— Надявам се. Беше направо бесен.

— Виждам, че Джак се е отбивал.

— Меко казано. Идва поне двайсет пъти. Е добре де, леко преувеличавам. Но дори и той загуби сарказма си накрая.

Лори простена вътрешно. След усилието да го придума да вечерят заедно се надяваше, че отсъствието й не го е вбесило до степен да се откаже от срещата.

— Каза ли за какво ме търси?

— Не! Само това, че му трябваш. Колкото до бележката да се обадиш на Черил, тя ми каза, че не било нещо важно, но все пак да й звъннеш.

Лори стана и сграбчи двата смъртни акта.

— Все пак какво прави в „Манхатън Дженерал“, ако не е тайна?

— Всъщност прекарах повечето време в таксито, отколкото в болницата Ходих там, защото ми хрумна една идея за всичките тези мои случаи.

— И каква е тя?

— Ще ти кажа по-късно. Първо трябва да занеса тези документи на Калвин лично, за да потуша огъня.

— А какво да кажа на Джак, ако случайно дойде да те търси пак?

— Кажи му, че ще мина през офиса му, след като свърша с Калвин.

Лори тръгна към асансьора, чувствайки вина, че не е споделила с Рива последния си проблем. Но беше сигурна, че не иска никой друг да знае, преди да е научил Джак. А после всичко зависеше от неговата реакция.

Калвин този път не се виждаше и секретарката му — Кони Игън й каза, че се е затворил с един капитан от полицията. Може би беше Майкъл О’Рурк, шефа на Лу, който имаше роднинска връзка с убитата сестра от „Манхатън Дженерал“. Тя се сети отново за Джак. Ако я беше търсил толкова упорито, както твърдеше Рива, неизбежно щеше да я попита къде е била толкова време. А ако ревнуваше, както предполагаше Лу, никак нямаше да помогне на отношенията им, когато разбереше, че е ходила при Роджър веднага, след като го е поканила на вечеря. Тя побърза да си обещае, че няма да попада в капана на лъжите.

До този момент още не беше направила резервацията за вечеря. Беше станало обяд, тъкмо подходящото време да се обади. Тя погледна към телефона отстрани на масичката, до която седеше. Тъй като никой не й обръщаше внимание, звънна спокойно на Рива да й поиска номера на ресторанта от телефонния указател върху бюрото й. Всичко беше заето и се наложи да резервира маса за шест без петнайсет.

Тъкмо приключи, когато вратата на Калвин се отвори и на прага се появи обемист мъж с вид на ирландец, облечен в полицейска униформа. Той стисна ръката на Калвин, кимна на Кони и на Лори, сложи си шапката и излезе. Лори премести поглед върху Калвин и усети острите му очи върху себе си.

— Влизай — излая той.

Лори се изправи и покорно го последва в кабинета му. Той се приближи до нея и измъкна листовете от ръцете й. След това седна пред писалището си и започна да проверява документите. Изглеждаше удовлетворен.

— Къде беше, по дяволите? Дадох ти ден за писмена работа, а не да се размотаваш насам-натам.

— Ходих в „Манхатън Дженерал“, като се надявах, че ще свърша там бързо. За съжаление, трафикът беше ужасно натоварен и ми отне много повече време, отколкото очаквах.

Калвин я изгледа подозрително.

— И какво прави там, ако смея да попитам?

— Говорих с господина, за когото ти споменах вчера, шефа на медицинския персонал.

— Надявам се, че не си направила нещо, което ще постави департамента в неудобно положение?

— Не мога да си представя как бих могла. Информирах го за случаите в Куинс. В негови ръце е да направи онова, което смята за подходящо.

— Не искам да чувам, че надскачаш позволените граници, както го беше направила преди.

— Както вече казах вчера научила съм си урока — Тя знаеше, че не е съвсем откровена.

— Надявам се. А сега отивай горе без да се мотаеш и подпиши останалите от случаите, да не излезеш да търкаш паветата отвън.

Тя кимна и излезе с облекчение. Беше очаквала най-лошото, но визитата излезе изненадващо културна. Запита се дали Калвин беше омекнал.

Докато се намираше на първия етаж, тя надникна в офиса на следователите. Завари Черил заета над бюрото й и я попита за какво я е търсила.

— Просто исках да ти кажа, че звънях в „Свети Франциск“ и им казах да изпратят бързо картоните.

— По дяволите! Когато видях съобщението ти се надявах, че може би вече си ги получила.

Черил се засмя.

— Момиче, шегуваш ли се? Това да не ти е денонощно обслужване? Ще се радвам да пристигнат в рамките на две седмици!

Лори въздъхна и се отдалечи по посока на асансьорите. Дали ако Роджър се обадеше това нямаше да стане по-бързо? Дълбоко в съзнанието си бе уверена, че някъде в картоните в „Свети Франциск“ или в „Манхатън Дженерал“ се крие парченцето информация, което ще се окаже ключът към мистерията.

На петият етаж слезе, събра цялата си смелост и тръгна към офиса на Джак. Искаше да го изненада в кабинета му, за да говори с него, но беше убедена, че ще бъде посрещната на нож, след всичко онова, което Рива й беше казала. Макар да разбираше, че сегашното отчуждение с Джак се дължеше на аферата й с Роджър, това не го правеше по-лесно. В същото време нямаше намерение да се извинява.

Пое си дълбоко въздух и продължи по коридора. За разлика от предишния ден, вече не се колебаеше. Остави импулса й да я води към стаята, където Джак и Чет седяха наведени над микроскопите. Без да се старае бе влязла тихо, така че никой от двамата не разбра, че е вътре.

— На бас за петарка, че съм прав — каза Джак.

— Прав си — отвърна Чет.

— Извинете ме — обади се Лори.

Изненадани, двамата мъже рязко извиха глави към нея.

— Виж ти! За дявола говорим, а той… Изчезналата д-р Монтгомъри взе, че се материализира сред нас.

— Направо чудо! — додаде Чет и се наведе над окуляра, преструвайки се на ужасен.

— Стига, момчета! — каза Лори. — Не съм в настроение за закачки.

— Слава богу, тя е реална! — въздъхна с престорено облекчение Джак и сложи ръка на гърдите си.

— Стига престанете! — не издържа Лори.

— Мислехме, че си предала богу дух — изкикоти се Чет. — Говореше се, че внезапно си се дематериализирала. Като отговорник за дневното разписание се предполага, че би трябвало да зная къде си, но аз нямах представа. Дори Мерлин на рецепцията не те е видяла да излизаш.

— Не беше на мястото си, когато излязох — каза Лори. Явно отсъствието й бе станало тема за какви ли не догадки, което в този момент не бе добър знак.

— Всички бяхме малко любопитни къде си отишла, тъй като според Калвин би трябвало да си в офиса си.

— Какво е това, испанската инквизиция ли? — Тя се опита да внесе малко хумор, отклонявайки въпроса. — Рива ми каза, че си ме търсил, затова се отбивам. Какво имаш предвид?

— Исках да ти дам последните данни от аутопсията на Мълхаузън — каза Джак. — Но първо кажи какво беше това твое мистериозно изчезване. Би ли ни осветлила?

Лори местеше очи от единия към другия, докато те я гледаха очаквателно. Това беше въпросът, от който се страхуваше и всячески се опитваше да измисли подходящ отговор без да излъже. Но нищо не й хрумваше.

— Ходих в „Манхатън Дженерал“ — каза тя, но Джак я прекъсна.

— Бинго! — Той се обърна към Чет: — Дължиш ми пет долара, човече.

Чет извъртя очи разочаровано, извади портфейла си и пъхна една петдоларова банкнота в протегнатата ръка на Джак.

Джак я стисна победоносно и погледна към Лори:

— Изглежда аз ударих кьоравото от твоята среща.

Тя усети, че раздразнението й расте, но се сдържа. Не обичаше подобна размяна на шеги за нейна сметка.

— Ходих в „Манхатън Дженерал“, защото ми хрумна идея как да разреша мистерията със серийните убийства.

— Да бе! — засмя се Джак. — И случайно трябваше да споделиш идеята си с последната си изгора.

— Мисля, че ще сляза долу за едно кафе — изправи се Чет.

— Не трябва да го правиш заради мен.

— Мисля да го направя заради себе си — отвърна Чет. — И без това е време за обяд. — Той излезе и вратата се хлопна зад него.

Лори и Джак се спогледаха.

— Нека да го кажем така — наруши той тишината. — Струва ми се унизително да употребиш толкова усилия, за да ме убедиш да вечерям с теб, след което незабавно да изчезнеш за четири часа, за да се срещнеш с мъжа, с когото излизаш напоследък.

— Разбирам те и съжалявам. Не съобразих, че това може да те огорчи чак толкова.

— О, моля те! Я се постави на моето място!

— Е, след като стана дума трябва да ти призная, че се страхувах да не ме попиташ къде съм била. Джак, отидох до „Манхатън Дженерал“ единствено по причината, която ти казах. Случаите от Куинс ми дадоха идея как да се добера до списък с потенциалните заподозрени. Това не беше среща! Не ме подценявай с този разговор!

Джак хвърли петдоларовата банкнота на Чет върху бюрото, сведе очи и разтърка челото си.

— Джак, повярвай ми! Идеята ми хрумна отчасти заради твоя коментар, че нещата в „Манхатън Дженерал“ загрубяват и… Всъщност исках да те попитам какво конкретно имаше предвид.

— Не съм сигурен, че имах предвид нещо определено — отвърна той, без да смъква ръка от челото си. — Но ако серията ти скача до тринайсет души в две болници, двете от които са институции на „АмериКеър“ това те кара да се замислиш.

Лори кимна.

— Ако това са убийства, струва ми се, че съвсем не са случайни. Демографски си приличат прекалено много. Например днес разбрах, че всичките, най-малко тези в „Манхатън Дженерал“, са станали сравнително наскоро абонати на „АмериКеър“. Как това се връзва с общата картинка обаче, не ми е ясно.

— И смяташ, че става въпрос за някакъв заговор?

Тя кимна отново.

— Мисля, че точно това се съдържаше в твоя коментар.

— Всъщност не, и на пръв поглед дори няма смисъл. От друга страна медицината стана голям бизнес, а „АмериКеър“ е една огромна организация. Това означава, че съществуват чиновници, както и техните началници, които са толкова далеч от грижата за пациентите, че са забравили какъв е в края на краищата продуктът на компанията. Виждат всичко единствено в цифри.

— Това може би е истина — каза Лори, — но да се избавят от новите си здрави абонати… това е диаметрално противоположно на целта на всяка статистика.

— На нас може да ни изглежда така, но на мен ми се струва, че са замесени хора от високите етажи, които не можем да се надяваме да разберем. Може да съществува някакъв заговор, чийто смисъл все още да не успяваме да схванем.

— Може и така да е — замислено се съгласи Лори. Беше разочарована. Беше очаквала, че Джак ще предложи нещо.

Известно време седяха и се гледаха. Джак беше този, който наруши тишината.

— Нека те попитам нещо направо, което споменах долу в залата за аутопсии. Свързана ли е срещата довечера с подробности около факта, че се омъжваш, защото ако е така, ще се стигне до ексцесии. Просто искам да те предупредя.

Лори не отговори веднага, защото думите му й напомниха колко се е усложнил животът й. Беше й трудно да прецени всичко и да предвиди реакциите на всички.

— Тази тишина не предвещава нищо добро — изсумтя Джак.

— Няма да се омъжвам! — каза Лори с внезапен плам. — Казах ти го и докато бяхме долу, макар и не толкова определено. Казах ти, че се налага да говорим за нещо, което е свързано с мен и теб и с никой друг.

— Мисля, че тогава не включи този „никой друг“.

— Е добре, включвам го сега!

— Добре, добре. Успокой се! Аз съм този, който трябва да се разстройва, не ти.

— Щеше да се разстроиш, ако беше на моето място.

— Просто така го изтърсих, не мога да кажа нищо повече, ако нямам достатъчно информация. Но знаеш ли какво, Лори, мразя да общуваме един с друг по начина, по който го правим сега. Приличаме на двама слепци, които се блъскат в тъмното.

— Напълно си прав.

— Е, защо тогава не ми кажеш за какво трябва да говорим и всичко да се свърши?

— Не искам да говорим точно тук. Искам да сме далеч от Патологическия. Не е свързано с работата и няма причина да сме тук. Направих резервация в „Елиъс“ за шест без петнайсет.

— О! Вечеря ли ще е или късен обяд?

— Много смешно! — озъби му се Лори. — Предупредих те, че може да се наложи да е по-рано. Днес е петък и всичко е заето. Радвам се, че изобщо намерих маса. Ще дойдеш ли или не?

— Ще дойда, но ще е голяма саможертва от моя страна. Уорън ще е страшно разочарован, че няма да участвам в големия нощен баскетболен мач в петък. Е, всъщност това е лъжа. Откак ти се изнесе, играя направо отвратително, така че той не ме иска в отбора си. В момента на игрището съм персона нон грата.

— Ще се видим в „Елиъс“ — каза Лори, обърна се и излезе от стаята.

Джак стана от стола си, открехна вратата и надникна навън. Токчетата й вече чаткаха към дъното на коридора. В стъпките й не се усещаше никакво колебание, движеше се с бърза, стегната крачка.

— Хей! — провикна се той.

— Това, дето ти казах за саможертвата беше шега!

Лори нито намали крачка нито се обърна и след малко изчезна от погледа му.

Джак се върна и седна на стола пред бюрото си. Запита се дали не беше попрекалил със сарказма. Вдигна рамене, защото знаеше, че просто си е такъв, не можеше да се въздържи. Този вид остроумия се бяха превърнали в неговата защита срещу несигурността на живота. В настоящата ситуация се страхуваше да не би Лори да го унизи по някакъв начин. Представа нямаше какво крои тя. От друга страна коментарът на Лу, че искала да оправи нещата помежду им продължаваше да отеква в съзнанието му и го изпълваше с надежда.

Съчетанието от уличен баскетбол и работа беше обичайната утеха на Джак и тъй като в последно време не играеше добре, работата го поглъщаше изцяло. През изминалите пет седмици се беше превърнал в истински работохолик. За малко повече от месец с поемането на все повече случаи от кошмар на Калвин се бе превърнал едва ли не в негов любимец. Не само защото вършеше повече работа от всеки друг, но и защото го правеше бързо. Той се върна пред микроскопа и пробите, които току-що бе взел от хистологичната лаборатория.

Времето течеше. Чет се върна и Джак настоя да му върне петачката с обяснението, че облогът не е бил честен, тъй като Джак е бил сто процента сигурен. След още малко препирни Чет отново излезе и той продължи работата си. Вече се бе поуспокоил и почти бе успял да се откъсне от мислите за Лори.

— Хей, излез малко на въздух — извика един глас, изваждайки го от съсредоточеността му. Беше Лу Солдано, стоеше на прага и се усмихваше. — От пет минути те гледам и не си мръднал ни един мускул.

Джак му махна да влезе и премести стола на Чет срещу своя.

Лейтенантът се отпусна тежко и свали шапката си. Лицето му изглеждаше по обичайния начин — с полузаспало, отсъстващо изражение и сякаш бе набръчкал чело, за да държи очите си отворени.

— Току-що чух добрата новина — каза той. — Мисля, че е страхотно.

— За какво говориш?

— Идвам от офиса на Лори. Каза ми, че имате среща довечера в „Елиъс“ и че тя те е поканила. Какво ти рекох аз? Човече, тя иска да се съберете отново!

— Точно така ли ти го каза?

— Е, не точно с тези думи, но то си е ясно! Искам да кажа — нали тя те е поканила.

— Каза, че искала да говори с мен, но може да е за нещо, което не ми се ще да чувам.

— Господи, ама че си песимист! По-зле си и от мен! Жената те обича бе!

— Да бе, това е ново за мен! Впрочем, по какъв повод ти каза, че довечера ще се срещаме?

— Аз я попитах. Не крия, че искам отново да се съберете и тя го знае.

— Ще видим — рече Джак. — Е, казвай сега: за какво си дошъл?

— Странния случай „Чапман“, разбира се. Интервюирахме почти всички от болницата. За съжаление никой не е видял нищо подозрително, не че това е толкова странно. Но не стигнахме до никъде. Знам, че моят капитан е идвал да говори с Калвин Уошингтън.

— Това е вече странно. Калвин не знае нищо за случая и не е говорил с мен.

Лу вдигна рамене.

— Мислех си, че ти може да знаеш нещо. Така ли е?

— Още не съм получил пробите, но и те сигурно няма да ни кажат нищо. Ти взе куршумите, което общо взето е всичко, което можеше да се вземе от аутопсията. А какво ще кажеш за позиционирането на жертвата и за вероятността някой, който е влязъл в колата да я е застрелял? Работите ли по версията, че жертвата може да е познавала нападателя?

— Работим по всички възможни версии. Казвам ти, разпитваме всички, които имат достъп до гаража. Проблемът е, че липсват отпечатъци. С изключение на гилзите не разполагаме с нищо.

— Съжалявам, че няма с какво да ти помогна — каза Джак. — Извинявай, че сменям темата, но Лори каза ли ти нещо за нейната серия от подозрителни смъртни случаи, за които ти споменах вчера?

— Не, не е.

— Изненадан съм — поклати глава Джак. — Случаите й от „Манхатън Дженерал“ стигнаха до седем, включително и този, който днес аутопсирах, заедно с още шест от една болница в Куинс.

— Интересно.

— Мисля, че е повече от интересно. Всъщност, започвам да вярвам, че е била права за това от самото начало. Мисля, че може наистина да има сериен убиец.

— Майтапиш ли се?

— Изобщо не се майтапя. Затова може би е добре да започнеш да мислиш в тази насока.

— Какво е официалното становище? Калвин и Бингъм на същото мнение ли са?

— Едва ли. Всъщност, научих, че Лори е била притисната от Калвин, който на свой ред бил притиснат от Бингъм, да подпише, че става въпрос за естествена смърт. Натискът идва от някой от офиса на кмета.

— Започва да звучи прекалено политически, което означава, че ръцете ни са вързани.

— Е, поне те предупредих.