Маркер

3.

— Да направим така — предложи Лори, — ще ви се обадя веднага щом приключа, за да ви кажа какво съм намерила. Знам, че това няма да върне сина ви, но може би ще се почувствате по-добре, ако знаете какво се е случило и особено, ако има как да предпазите друг от подобна трагедия. В случай, че аутопсията не ни даде никакъв отговор, ще направя микроскопски анализ, който ще ни даде окончателните отговори.

Лори знаеше, че предложението й излиза от обичайната практика и че заобикалянето на госпожица Донатело от офиса за връзки с обществеността ще ядоса Бингъм и Калвин, и двамата педантично спазващи правилата, ако това стигне до тях. Но тя усещаше, че случаят Макгилън ще оправдае нарушаването на протокола.

От разговора с двамата родители бе разбрала, че Шон Макгилън старши е пенсиониран лекар с дългогодишна медицинска практика на интернист в окръг Уестчестър. Съпругата му Джудит бе работила като медицинска сестра в кабинета му. Станаха й симпатични още от самото начало.

— Обещавам да ви държа в течение — продължи Лори, надявайки се уверението й да ги накара да се приберат вкъщи. Бяха в патологията от часове и изглеждаха изтощени до смърт. Тя отново погледна към тълпата репортери в приемната и макар че се опитваше да ги игнорира, до слуха й достигаха одобрителните възгласи при появата на чашите с кафе и поничките. Потръпна. Сигурно на двамата старци бе трудно до чуват шегите и закачките, докато преживяват личната си трагедия.

— Просто не е честно, че не аз, а той лежи на долния етаж в хладилната камера — каза д-р Макгилън и тъжно поклати глава. — Достатъчно поживях, наближавам седемдесет. Имам два байпаса и висок холестерол. Аз трябваше да съм долу, не Шон. В това няма смисъл, той винаги е бил здрав, освен това няма и трийсет години.

— Холестеролът му висок ли беше? — попита Лори. Джанис не бе казала и дума.

— Изобщо не — каза д-р Макгилън. — Знам, че преди си правеше всяка година изследвания. А след като юридическата му фирма сключи договор с „АмериКеър“, които изискват ежегоден профилактичен преглед, съм сигурен, че е продължил да го прави.

Лори погледна часовника си и вдигна глава. Възрастните хора седяха на пластмасовата пейка, стиснали в ръце снимките на мъртвия си син. Дъждът продължаваше да облива прозореца.

Проблемът за Лори беше, че е организационно защитена от емоционалната страна на смъртта и затова имаше ограничен опит. Общуването с опечалените семейства, както и помощта при идентифицирането на труповете се правеше от други. А тя бе предпазена и от своего рода академична дистанция. Като съдебен патолог гледаше на смъртта като на мистерия, която трябва да бъде разрешена, за да помогне на живота. Съществуваше и факторът приспособяване. Макар за повечето хора смъртта да бе нещо извънредно, тя я гледаше всеки ден.

— Синът ни щеше да се жени през пролетта — произнесе внезапно госпожа Макгилън. Не беше отваряла уста, откакто Лори се бе представила преди четиридесетина минути. — Надявахме се да станем баба и дядо.

Лори кимна. Споменаването на деца докосна чувствителна струна в душата й. Тя се опита да измисли нещо в отговор, но д-р Макгилън внезапно се изправи. Хвана ръката на съпругата си и й помогна да стане.

— Сигурен съм, че д-р Монтгомъри трябва вече да тръгва — каза той, кимна към нея и прибра снимките. — По-добре наистина да се прибираме. Да оставим Шон на грижите й. — После извади от джоба си листче и химикал, написа нещо и го подаде на Лори. — Това е телефонът ми. Ще чакам да се обадите. И дано да е по-скоро.

Изненадана и облекчена от развоя на събитията, Лори се изправи и взе листа.

— Ще ви се обадя веднага щом мога.

— Грижете се добре за момчето ни — каза мъжът. — Той ни беше единствен. — След което се обърна, отвори вратата към приемната и побутна жена си напред към групата репортери.

Възцари се очаквателна тишина. Всички очи се обърнаха към тях. Когато наближиха външната врата, някой се провикна:

— От семейството на Кромуел ли сте?

Д-р Макгилън безмълвно поклати глава, без да намалява крачка.

— Имате ли отношение към случая със задържаните полицаи? — обади се друг глас.

Възрастният мъж отново поклати глава.

Вниманието се прехвърли към Лори. Някои разпознаха в нея съдебния медик и въпросите заваляха.

Първоначално тя игнорира репортерите и продължи напред, виждайки как семейство Макгилън излизат от Патологическия център. Едва тогава се огледа наоколо.

— Съжалявам, съжалявам. Не знам нищо за този случай. Трябва да почакате шефа. — За щастие в този момент един от охраната се появи откъм приемната и се опита да успокои разбунената тълпа.

Вратата след Лори се затвори. Тя остана за миг неподвижна, отпуснала ръце — в едната държеше папката на Шон Макгилън младши, в другата — листчето с написания телефонен номер на баща му. Побърза да го прибере в джоба на престилката си.

— Къде са останалите? — извика тя, когато влезе в стаята и видя Рива.

— Ти и Джак сте единствените тук освен Бингъм, Уошингтън и Фонтуърт.

— Имах предвид детектив Солдано и Вини.

— Джак дойде и ги замъкна и двамата долу. Детективът помоли Джак да се заеме със случая Кромуел.

— Интересно. — Джак обикновено се стараеше да избягва случаи, които привличат медийното внимание, а случаят Корнуел определено беше от тази категория.

— Той изглежда наистина се интересуваше — каза Рива, сякаш прочете мислите й. — Освен това помоли да поеме и двойното самоубийство, което не очаквах. Имах чувството, че има скрит мотив, но нямам представа какво може да е.

— Да знаеш дали някой от другите санитари е дошъл? Бих искала да започна с Макгилън.

— Видях Марвин преди няколко минути. Взе си кафе и слезе долу.

— Чудесно — каза Лори. Обичаше да работи с Марвин. Той обикновено вземаше нощна смяна, но напоследък бе минал на дневна. — Ако някой ме търси, долу съм.

— Трябва да ти възложа най-малко още един случай. Свръхдоза. Съжалявам. Знам, че си имала лоша нощ, но днес графикът е препълнен.

— Няма проблем — успокои я Лори и взе и втората папка. — Работата ще държи съзнанието ми далеч от собствените ми проблеми.

— Проблеми? Какви проблеми?

— Не питай! — махна с ръка тя. — Все същото, с Джак, но тази сутрин му теглих чертата. Знам, че звучи сякаш съм счупила рекорд, но този път наистина го мисля. Връщам се в апартамента си. Той трябва най-после да вземе някакво решение.

— Браво на теб! Може би и аз ще се осмеля.

Лори и Рива бяха станали приятелки през дългите часове съвместна работа. Гаджето на Рива се съпротивляваше също като Джак, но по различни причини, така че двете имаше за какво да си бъбрят.

Когато мина покрай офиса на съдебните следователи, Лори надникна и попита дали Джанис си е тръгнала. Барт Арнолд, шефът, предложи да й помогне, но тя отказа. Искаше да намери Джанис и да й каже за разговора си със семейство Макгилън. Това, което първо бе заинтригувало Лори в случая, беше именно реакцията на Джанис.

Марвин седеше в стаичката си, отдаден на безкрайния си вестник. Вече беше надянал зелената униформа в очакване да го извикат в „дупката“, термин, с който всички наричаха нежно главната зала за аутопсии. Той вдигна глава при влизането й. Беше атлетичен афро-американец с най-безупречната кожа, която някога Лори бе виждала.

В последно време беше станала чувствителна към външния си вид. Беше боядисала косата си руса, но безброй лунички обсипваха лицето и носа й, а когато не беше в настроение, можеше да открие и други несъвършенства. Въпреки, че бе наследила светлокестенявата коса на баща си, бе взела почти прозрачната кожа и синьозелените очи на майка си.

— Готов ли си за един рокендрол? — попита Лори игриво. Знаеше от опит, че не бива да се отпуска.

— Ти си вече тук, сестро! — ухили се Марвин.

— Да започнем с Макгилън — предложи тя.

— Няма проблем — отвърна той и погледна в папката да разбере къде е оставен трупът.

Лори отиде и облече скафандъра. Предпазното облекло бе изработено от напълно непромокаем материал, снабдено с качулка и маска за лицето, а въздухът преминаваше през хепа-филтър. Скафандърът не бе популярен, тъй като с него се работеше трудно, но всички приемаха затрудненията в името на спокойствието, с изключение на Джак. Тя знаеше, че когато го извикат през уикенда, той често пренебрегваше костюма, когато смяташе, че рискът от инфекции е нисък. Слагаше традиционната шапка на главата и хирургическа маска и действаше. Санитарите не го издаваха. Ако Калвин разбереше, щяха здравата да си изпатят.

След като намъкна доспехите си, Лори се изми и сложи ръкавици. Беше готова да слезе в залата.

Облицована в плочки и лишена от прозорци зала с нейното синьо-бяло флуоресцентно осветление изглеждаше мрачна и унила. Осемте маси от неръждаема стомана бяха очукани и осеяни с петна от безбройни аутопсии. Над всяка от тях висеше старомодно кантарче на пружина. По стените се виждаха тръбопроводи, датирани кутии с рентгенови снимки, старомодни остъклени шкафове, съдържащи огромно количество подредени в редици зловещи инструменти и поръсени с талк нащърбени умивалници. Преди повече от половин век залата беше възприемана като олицетворение на удобството и бе гордостта на Патологическия център, но сега страдаше от липса на пари за модернизация и поддръжка. Но това не вълнуваше Лори, умът й дори не регистрира обстановката.

От осемте маси три бяха заети. Върху едната от тях лежеше Шон Макгилън, предположи тя, докато Марвин завършваше подготовката. Върху другите две, по-близо до нея, телата се намираха по средата на процедурите. Точно насреща й лежеше едър чернокож мъж. Четирима души в скафандри, досущ еднакви, се суетяха около него. Въпреки че бе трудно да ги разпознае под пластмасовите маски, покриващи лицата им, Лори позна Калвин Уошингтън. Беше трудно да сбърка ръста му с някой друг. Другият й заприлича на Харалд Бингъм заради дребния ръст, а последните трябваше да са Джордж Фонтуърт и санитарят Сал Д’Амброзио.

Лори пристъпи към масата. Разнесе се сух, рязък звук. Водата продължаваше да се стича надолу по повърхността на масата под трупа и да отнася телесни течности.

— Фонтуърт, къде си се учил да държиш скалпел? — изръмжа Бингъм.

Сега вече бе ясно кой от мъжете е Джордж. Той стоеше от дясната страна на тялото, ръцете му бяха някъде в ретроперитониалната област, очевидно се опитваше да намери пътя на куршума. Лори изпита чувство на симпатия към Джордж. Щом влезеше в залата за аутопсии, Бингъм веднага заемаше ролята на професор и неизменно ставаше кисел и раздразнителен. И макар да знаеше, че може да научи много от него, Лори не обичаше да работят в екип. Беше твърде стресиращо.

Усещайки, че атмосферата е твърде изтегната, за да задава въпроси, тя се оттегли и се приближи към другата маса. Тук се вихреха Джак, Лу и Вини. Веднага се разбираше, че царят по-други отношения, но шегите секнаха при появата й. Не беше изненадана Джак се славеше с черния си хумор. Трупът беше на слаба, почти мършава жена на средна възраст с тънка платинено-руса коса Лори предположи, че е Сара Кромуел. От горната част на бедрото й стърчеше дръжката на кухненски нож. Лори не се изненада, че е още там. В такива случаи медицинските следователи предпочитаха да оставят подобни предмети in situ1

— Надявам се, че демонстрираш нужното уважение пред мъртвеца — подхвърли презрително Лори.

— Няма по-мрачен момент — отвърна Лу.

— Представа нямам защо продължавам да се смея на същите майтапи — допълни Вини.

— Кажете ми, д-р Монтгомъри — произнесе Джак с подчертано служебен тон, — според професионалното ви мнение: бихте ли допуснали, че това може да е смъртоносна рана?

Лори се наведе още, за да може да види по-добре и погледна отблизо ножа. Беше малък нож за белене, с острие, навярно не по-дълго от четири инча, което бе навлязло до половината на бедрото. И по-интересното: входът бе отдолу нагоре.

— Бих казала, че не е била фатална — отвърна Лори. — Мястото й предполага, че феморалните съдове са били пощадени, така че кръвоизливът би бил минимален.

— Д-р Монтгомъри, под какъв ъгъл се предполага, че е влязло оръжието?

— Бих казала, че това е неортодоксален начин да се наръга една жертва.

— Ето на, господа — самодоволно се огледа Джак. — Имаме потвърждение на моята преценка от прочутата д-р Монтгомъри.

— Само че е имало кръв навсякъде — измърмори Лу. — Откъде е дошла, по дяволите? Няма други рани.

— Аха! — възкликна Джак предвзето и вдигна пръст. — Вярвам, че ще открием още нещо. Монсеньор Амендола, le couteau, s’il vous plait!

Въпреки блясъка на флуоресцентните лампи, отразен от маската на Вини, Лори го видя да извърта очи, когато подаде скалпел в протегнатата ръка на Джак.

Лори поклати глава. Усещаше леко разочарование от това, че Джак може да е толкова хладен и пренебрежителен. Не можеше да направи нищо, но й се струваше, че това не е особено добър знак, сякаш изобщо не го бе грижа за нея.

Тя се опита да изгони тези мисли от главата си и механично се приближи към третата маса. Върху нея беше опънато мускулестото тяло на мъж в средата на трийсетте, с подпряна на дървено блокче глава. По рефлекс веднага започна да прави външна оценка. Изглеждаше здрав. Кожата, въпреки че бе придобила мраморната белота на смъртта, изглеждаше без външни наранявания.

Имаше гъста, черна коса, очите му бяха затворени, сякаш си почиваше. Единствената видима аномалия бяха зашитият разрез върху долната част на десния крак, отвореният край на интравенозната тръба, вкарана в лявата ръка и ендотрахиалната тръба, стърчаща от устата му, останала при опитите за реанимация.

Тъй като Марвин все още се занимаваше с поставяне на етикети върху стъклениците за проби, тя погледна за името на жертвата. След като се убеди, че това е Шон Макгилин, продължи външния оглед, проверявайки интравенозната система. Всичко изглеждаше напълно нормално, без подувания или други белези за кръвни отоци. Тя втренчи поглед в зашитата рана върху крака, в мястото на операцията на счупените тибиа и фибула. Не се забелязваше подуване или обезцветяване, което предполагаше, че няма инфекция. Дренажната тръбичка бе прикрепена с една-единствена хлабава примка от черна коприна и имаше следи от минимално изпускане на лимфна течност. Самият крак изглеждаше като другия, без видими белези за тромбози или съсирвания.

— Не видях нищо външно — каза Марвин, когато се върна с шепа стерилни спринцовки и стъкленици за проби. Той ги остави на края на масата, за да са на разположение, когато им потрябват.

— Съгласна съм — отговори Лори. Патолозите и санитарите се разбираха, макар и да зависеше много от хората. Лори поощряваше коментарите и предположенията, особено когато идваха от Марвин. Беше убедена, че от санитарите има какво да се научи.

Марвин се наведе над сандъчето със стъклен капак, за да вземе необходимите инструменти. Въпреки шума от вентилатора, Лори го чу, че си подсвирва. Той беше винаги в добро настроение, което бе другото, заради което го харесваше.

След като провери за следи от интравенозно приемане на дрога и не откри нищо, тя използва назален разширител, за да огледа носа. Всичко говореше, че не е използвал кокаин. При такава една мистериозна смърт не можеше да не се допусне злоупотреба с дрога, макар родителите му да я уверяваха в противното. Следващото, което направи, бе да вдигне клепачите и да огледа очите. Изглеждаха нормални, без хеморагии по склерата. Отвори устата, за да се увери, че ендотрахиалната тръба е в трахеята, а не в хранопровода. Беше виждала няколко случая с предсказуеми катастрофални резултати.

Привършил всички приготовления, Марвин застана от отсрещната страна на масата, очаквайки началото на същинската аутопсия.

— Добре. Да започваме! — каза Лори и протегна ръка към скалпела.

Макар, че бе направила стотици аутопсии, всеки път започваше различно. Беше като отварянето на свещена книга, чиито мистерии трябваше да разкрие. Тя натисна с показалец върха на скалпела и направи обичайния разрез с формата на „Y“, започвайки от раменния пояс, мина през гръдната кост и продължи надолу към пубиса. С помощта на Марвин бързо отстрани кожата и мускулите, преди да отстрани гръдната кост със специалния резач.

— Прилича на счупено ребро — обади се Марвин и посочи увреждане отдясно на гръдния кош.

— Няма хеморагии, вероятно е станало при опитите за реанимиране. Някои хора прекаляват с натиска върху гръдния кош.

Очаквайки кървави съсиреци или други емболии, Лори нямаше търпение да огледа големите вени, водещи към сърцето, самото сърце и белодробните артерии, където биха се намирали евентуалните фатални съсиреци. Знаеше, че е най-добре да следва нормалния протокол, за да не забрави нещо. Разгледа внимателно всички вътрешни органи в положението, в което бяха, след това използва спринцовките, за да изтегли течностни проби за токсикологически анализи. Можеше да е фатална реакция към дрога, отрова или анестетичен препарат. Бяха изминали по-малко от двадесет и четири часа от анестезирането на мъртвия.

Лори и Марвин работеха в тишина. След като взе течните проби, тя се зае с изваждането на вътрешните органи. Старателно спазваше последователността, докато най-накрая стигна до сърцето.

— Тук е разковничето! — подхвърли санитарят.

Лори се усмихна. Наистина, точно тук очакваше да открие патологията. След няколко удара сърцето се показа. Тя се взря в прерязания край на кухата вена, но там нямаше тромб. Изпита разочарование, тъй като бе забелязала при отстраняването на белите дробове, че пулмоналните артерии са чисти.

Претегли сърцето, след това със специален дълъг нож започна вътрешната аутопсия. За нейно разочарование, и там не откри нищо нередно. Нямаше тромб и дори коронарните артерии изглеждаха съвсем нормално.

Лори и Марвин се спогледаха.

— По дяволите! — въздъхна санитарят.

— Изненадана съм. Добре, сега ще взема микропроба, след което ще се заемем с мозъка.

— Давай — кимна Марвин и се отправи към умивалника. Тя взе многократни тъканни проби за микроскопско изследване от сърцето и дробовете и докато санитарят се занимаваше с черепа, отвори раната на левия крак. От хирургическа гледна точка и тук всичко изглеждаше наред. Отвори дългите вени на краката — нямаше тромби.

— Мозъкът също изглежда нормално — обади се Марвин.

Лори кимна. Нямаше отоци и хемораги, цветът също беше нормален.

Няколко минути по-късно вече разглеждаха мозъка. Както всичко останало — и тук всичко бе в нормата. Претегли мозъка. Теглото му се намираше в нормалните граници.

— Нищо не намираме — промърмори тя.

— Все нещо трябва да има, иначе защо ще умре!

— Нямам и най-отдалечена представа. Надявам се микроскопията да хвърли малко светлина, но не съм голям оптимист. Всичко изглежда толкова нормално. Защо не започнеш да разчистваш, докато довърша? Не ми идва наум какво друго може да се направи.

— Става — кимна бодро Марвин.

Както и очакваше, положението с вътрешността на мозъка не бе по-различно. Взе съответните проби и извика санитаря, за да зашият тялото. Отне им само няколко минути.

— Искам да започна следващия случай колкото се може по-скоро — каза Лори. — Надявам се, че нямаш нищо против. — Страхуваше се, че ако спре, умората отмъстително ще я връхлети.

Тя се огледа. Беше до такава степен погълната от работата си, че не беше забелязала дейността, която кипеше тук. Всичките осем маси бяха заети и над всяка работеха най-малко двама души. Озърна се за Джак. Беше се навел над главата на някаква жена. Както изглежда, беше свършил със Сара Кромуел и Лу си беше тръгнал. Зад гърба на Джак се виждаха Калвин и Фонтуърт, които продължаваха усърдно да се трудят над същото тяло. Бингъм по всяка вероятност беше излязъл да дава пресконференция.

— След колко време се връщаш? — попита тя санитаря, който беше понесъл стъклениците с пробите.

— Не се тревожи, няма да се бавя.

Лори се насочи към Джак, обхваната от смесени чувства. Не беше подготвена за още от лекомислените му шеги, но беше любопитна какво е открил. Тя спря на няколко крачки от масата. Джак беше изцяло погълнат от нараненото чело на жената. Тя остана неподвижна няколко минути, изчаквайки го да забележи присъствието й. Вини поне вдигна глава и й кимна кратко.

— Какво откри в първия случай? — не се сдържа тя накрая. Може би не я е забелязал? Или поне така й се искаше да си мисли.

Изминаха още няколко минути, без да получи отговор. Погледна към Вини, който разпери ръце и вдигна рамене, за да покаже, че не отговаря за поведението на шефа си. Лори постоя още малко, чудейки се как да реагира. Все пак бе унизително да стои така.

Беше време, когато между отделните случаи патолозите се качваха на горния етаж да хапнат набързо и да пийнат по някоя чаша кафе, обсъждайки работата си. Тя се обърна и видя, че Марвин се задава между масите.

Щом тялото на Шон Макгилън бе преместено в хладилната камера двамата се отправиха към съответното отделение за следващия случай — мъж на име Дейвид Елрой. Марвин издърпа касетката и оттам се показа тялото на слаб, недохранван афроамериканец на средна възраст. Лори си спомни, че това трябва да е наркоманът със свръхдозата. Тренираното й око веднага забеляза следите от многократни убождания по ръцете и краката. Макар да бе привикнала към подобни случаи, сърцето й трепна. Умът й се върна назад към един кристално ясен октомврийски ден на 1975-а година, когато бързаше към девическата гимназия „Лангли“. Тогава живееше с родителите си в голям апартамент на Парк авеню. Беше петък и тя се вълнуваше, защото единственият й брат — Шели, си бе дошъл предишната нощ от Йейл, където беше студент първа година.

Когато Лори бе излязла от асансьора в частното им фоайе, беше усетила обезпокоителна тишина. Не се чуваше обичайният звук от пералнята, всичко бе замряло. Влизайки навътре в апартамента, извика името на Шели, докато стоварваше учебниците си на масата, преди да влезе в кухнята. Не забеляза Холи, домашната прислужница, и се сети, че днес е почивният й ден. Отново извика и надникна в дневната. Телевизорът беше с изключен звук, което засили тревогата й. За миг остана вгледана в гротескните на вид участници в обедното шоу, питайки се защо телевизорът е без звук. Продължи обиколката си, провиквайки се от време навреме, убедена, че трябва да има някой в апартамента. Когато мина покрай салона за официални гости, ускори крачки, усетила необясним импулс.

Вратата на Шели беше затворена. Тя почука, но отговор не дойде. Почука втори път и натисна бравата. Беше отключена. Влезе и видя брат си да лежи върху килима, само по слипове. За неин ужас, от устата му се процеждаше кървава пяна и кожата му изглеждаше бледа като костния порцелан във витрината на трапезарията. Една превръзка беше завързана хлабаво около горната част на ръката му. Близо до полуотворената му длан лежеше спринцовка. На бюрото се виждаше пликче, което, допусна Лори, съдържаше сместа от кокаин и хероин, за която се беше похвалил пред нея предишната вечер. Това стигна до съзнанието й мигновено, преди да се отпусне на колене и да се опита да му помогне.

Тя се откъсна с усилие от тези мисли и се върна в настоящето. Не искаше да си спомня напразните си усилия да съживи брат си, студените му и безжизнени устни, когато ги докосна със своите.

— Би ли ми помогнала да го прехвърлим на количката? — попита Марвин. — Не е много тежък.

— Разбира се — кимна тя, доволна, че има с какво да се занимава. Няколко минути по-късно вече бяха в залата за аутопсии. Погледът й се спря върху кървавата пяна около устата на Дейвид и това отново я върна назад, към мъчителния спомен.

— Знаеше ли, че брат ти използва дрога? — попита я баща й. Лицето му беше зачервено от ярост, когато се приближи на сантиметри от нея и разтърси раменете й. — Отговори ми!

— Да — избърбори тя през сълзи. — Да, да.

— И ти ли използваш дрога?

— Не!

— А откъде си сигурна, че той го е правил?

— Разбрах случайно: намерих спринцовка, която беше взел от кабинета ти и беше пъхнал в несесера си.

Баща й замълча за миг, присви очи и устните му се извиха в тънка, жестока линия:

— Защо не ни каза? — прогърмя гласът му. — Ако ни беше казала, сега щеше да е жив.

— Не можах — изхлипа тя.

— Защо? Отговори ми!

— Защото… — Тя се разплака, но след това си пое дъх и продължи: — Защото той ми каза да не го правя. Накара ме да обещая. Каза, че няма да ми проговори, ако го издам.

— Е, обещанието ти го уби — изсъска баща й. — Това го уби точно толкова, колкото и проклетата дрога!

Една ръка стисна рамото й и тя подскочи. Обърна се и видя Марвин.

— Искаш ли нещо специално за този случай? — попита я той. — На мен ми изглежда съвсем ясен.

— Обикновеното. — Тя си пое дъх и се опита да се успокои. Знаеше, че трябва да държи ума си далеч от травмиращите спомени. Отвори папката и се съсредоточи върху рапорта, оставен от Джанис. Бяха открили тялото заедно с принадлежностите за дрога в Дъмпстър и се предполагаше, че Дейвид е умрял в някое наркоманско сборище и е бил изхвърлен оттам с остатъка от наркотика. Лори въздъхна. Това бе неприятната страна на работата й.

Час по-късно, облечена в ежедневното си облекло, тя се качи в задния асансьор. Свръхдозата беше рутинен случай, нямаше изненади; Дейвид Елрой бе показал следи от смърт, причинена от задушаване и повърхностен белодробен оток. Единственото сравнително интересно бяха намерените многобройни малки, несвързани наранявания в различни органи, което ги накара да предположат, че е прекарал многобройни инфекции предвид навиците си.

Когато старовремският асансьор прозвънна на петия етаж, Лори си помисли за Джак. Между двете аутопсии беше срещнала него и Вини, но той не си направи труда нито да я погледне, камо ли пък да я заговори. Макар да не й се искаше да си признае, Джак очевидно я игнорираше. Такова поведение не беше характерно за него. За деветте години, откак го познаваше, никога не се беше държал така.

Преди да се насочи към стаята си, Лори се отби в хистологичната лаборатория. В кафявата хартиена торбичка носеше тъканни и токсикологични проби от Макгилън. Не й отне много време да открие Морийн О’Конър. Пълната едрогърда червенокоска седеше пред микроскопа. Тя вдигна глава при появата на Лори и луничавото й лице се разтегна в усмивка.

— Е, какво имаме тук? — попита Морийн със силния си акцент и погледна към торбата в ръката й.

Лори се усмихна.

— Толкова ли съм предвидима?

— Ти и д-р Степълтън идвате само за едно — оставяте пробите и ги искате от днес за вчера. Но нека ти напомня едно нещо, сестрице: пациентите ви вече са мъртви, затова час по-рано, час по-късно… — Морийн се разсмя сърдечно и няколко от лаборантите се присъединиха към нея.

Жизнерадостното настроение на тази жена беше заразно и неизменно, независимо, че лабораторията страдаше от недостиг на пари и обстановката беше далеч от желаното. Лори отвори торбата и извади пробите.

— Може би, ако ти кажа защо ми трябват толкова бързо, това ще помогне.

— С цялата тази работа тук повече ще помогнат няколко допълнителни ръце, отколкото разговорите, но давай.

Лори започна да обяснява колко симпатични са родителите на Макгилън, колко внезапна е била смъртта му и как аутопсията не е показала никаква причина за този изненадващ край. Което я е накарало да си помисли, че резултатите от тестовете ще покажат нещо скрито.

— Ще видим какво можем да направим — въздъхна червенокосата жена. Обещавам ти да се заемем бързо.

Лори благодари и напусна лабораторията. Погледна часовника си. Минаваше единадесет, а й се искаше да звънне на д-р Макгилън преди обяд. Тя се спусна по стълбите и пое по коридора към токсикологичната лаборатория. Тук атмосферата беше по-различна — вместо закачки и весело бърборене се чуваше непрекъснатото бръмчене, издавано от сложното автоматично оборудване. Огледа се и забеляза Питър Летърман, заместник директора. Добре, че беше той, а не Джон Деври, защото двамата не можеха да се понасят от времето, когато Лори отчаяно се нуждаеше от бързи резултати за серия случаи на кокаинова свръхдоза и го беше тормозила, докато не ги получи. Беше преди тринадесет години, точно когато постъпи в Патологическия център, но Джон продължаваше да се държи все така неприязнено с нея.

— Любимата ми патоложка! — възкликна Питър при влизането й. Беше слаб, рус мъж с женствени черти и почти без брада. Носеше косата си на опашка и макар да бе чукнал четиридесетте, можеше да мине за тийнейджър. — Доколкото виждам, имаш нещо за мен.

— Всъщност да — отвърна Лори. Тя му подаде торбичката и се огледа за Джон.

— Фюрерът е долу, в главната лаборатория, така че можеш да си спокойна.

— Това е щастливият ми ден.

Питър погледна шишенцата с проби:

— Каква е новината? Какво трябва да търся и защо?

— Не че очаквам да намериш нещо определено, но трябва да съм напълно сигурна, че микроскопията не показва нищо.

— Ще видя какво мога да направя.

— Оценявам го — кимна Лори и излезе. Отмина офиса на Джак, вратата беше отворена, но не се виждаха нито той, нито колегата му Чет. Сигурно и двамата бяха долу в дупката. Още с влизането в кабинета, погледът й падна върху куфара, който бе взела със себе си при напускането на апартамента на Джак. Макар да не бе забравила сутрешния сблъсък, видът на куфара я накара да се почувства неприятно. Фактът, че не бе открила нищо при аутопсията на Шон Макгилън също не допринасяше за подобряване на настроението й. Продължаваше да се чуди какво все пак бе причинило смъртта му. Как можеше един на пръв поглед здрав двадесет и осемгодишен мъж да умре просто така и дори аутопсията да не може да отговори защо. Странно, но случаят разклати леко вярата й във възможностите на съдебната патология.

Дано онази микроскопия дойде по-бързо, промърмори Лори и се стовари на стола си. Ами ако и тогава очакванията й останат излъгани? Погледът й се плъзна по ненамаляващата купчина с папки. Нейно задължение беше да съпостави всичките материали от аутопсията с резултатите от съдебните следователи, от лабораторните анализи и от останалите източници, свързани с причината и начина на смърт. Смисълът на „причина“ беше ясен, докато „начин“ отпращаше към това дали смъртта е естествена, в резултат на злополука, самоубийство или убийство и всичките му там подразделения. Понякога минаваха седмици, докато се получеха материалите. Когато това станеше, Лори правеше заключенията си за причината и начина на смърт на базата на преобладаващите доказателства, което означаваше, че трябва да е поне петдесет и един процента сигурна.

Тя извади листчето с телефонния номер на д-р Макгилън от джоба си и го разгъна върху бюрото. Макар и неохотно, тя се приготви да му се обади, за да спази обещанието си. Проблемът беше, че не знае как да съобщи, че наистина няма очевидна причина за ненавременната смърт на сина им.

Подпряла лакти на бюрото, тя се наведе напред и започна да масажира челото си, докато се взираше в Уестчестърския номер. Опита се да измисли с какви думи да облекчи болката от удара. За миг се поколеба дали да не остави тази тегоба на отговарящата за връзки с обществеността, но си напомни, че сама бе предложила да звънне на родителите на Шон. Шон. Така се казваше първото й гадже в колежа.

Шон Макензи беше колоритен студент от университета Уесли, който бе разбудил бунтарската страна на Лори. Макар да не бе грубиян, прехвърляше често границите на благоразумието с мотоциклета си, артистичната си лудост и нестандартно поведение и дори спорадична употреба на дрога. По онова време всичко това я докарваше до въодушевление, а родителите й — до пълно объркване, което беше част от атракцията. Но постоянните им раздели и събирания я накараха да сложи край на тези отношения, когато се премести в Патологическия център. А сега и отношенията й с Джак бяха под въпрос. Сигурно това я бе накарало да си спомни за Шон; живееше в града и бе станал преуспял художник, защо да не му се обади? Но бързо отхвърли идеята. Нямаше защо да се опитва да отваря Кутията на Пандора.

— Давам едно пени да ми кажеш какво мислиш — чу тя глас зад себе си.

Вдигна глава. В рамката на вратата стоеше Джак, олицетворение на непринудеността в карираната си риза и избелели джинси.

— Вдигам до четвърт долар — добави той. — Откакто научих тази фраза, инфлацията доста се вдигна. Така че знам колко са ценни мислите ти. — На бузите му се появиха дяволити трапчинки, макар че устните му бяха стиснати в плътна черта. Бяха приятели от десет години и любовници от четири. Непочтителната му веселост и сарказъм в някои моменти можеха да бъдат изтощителни и това бе един от тях.

— О, ти снизходи да разговаряш с мен?

Усмивката му се стопи.

— Разбира се, че искам да говоря с теб. Що за въпрос?

— Като се изключи кратката професионална размяна на мнения в началото, когато влязох в залата, ти ме игнорираш през цялата сутрин.

— Игнорирам те? — вдигна вежди Джак. — Май трябва да ти напомня, че тръгнахме за работа поотделно, което беше повече твое, отколкото мое решение, пристигнахме по различно време и оттогава се занимавам със собствените си случаи.

— Работим всеки ден, но това не ни е пречило да разговаряме почти непрекъснато, особено когато сме в една и съща стая. Аз дори дойдох до масата ти и ти зададох директен въпрос.

— Не съм те видял, нито пък съм те чул. Честна скаутска. — Усмивката му се върна.

Лори въздъхна. Предизвикваше я да каже, че не му вярва, но какво я беше грижа?

— Чудесно, превъзходно, а сега ме чака работа. — Тя се обърна отново към листчето с телефонния номер.

— Не се съмнявам — каза Джак, отказвайки да захапе въдицата или да си тръгне. — Какви случаи имаше тази сутрин?

Лори вдигна глава, но не го погледна.

— Единият беше рутинен и по-скоро безинтересен. Другият — разочароващ.

— В смисъл?

Обещах на родителите на онзи мъж, който е починал в „Манхатън Дженерал“ да разбера какво му се е случило и да им съобщя веднага, но аутопсията беше чиста; нямаше каквато и да е патология. Сега трябва да им звънна и да кажа, че се налага да изчакаме микроскопските изследвания, за да сме сигурни. Знам, че ще бъдат разочаровани, както съм разочарована и аз.

— Джанис ми съобщи за този случай — каза Джак. — Не откри ли емболия?

— Нищо!

— А сърцето?

— Сърцето, белите дробове и големите кръвоносни съдове бяха напълно нормални.

— Бих се обзаложил, че ще откриеш нещо със сърдечносъдовата система или може би микро емболии в мозъчния ствол. Взе ли съответните проби за токсикология? Това е второто, за което бих помислил.

— Направих го — отвърна Лори. — Освен това взех предвид, че му е приложена анестезия преди по-малко от двадесет и четири часа.

— Съжалявам, че не се е получило. При мен беше обратното. Всъщност, трябва да кажа, че моите случаи бяха забавни.

— Забавни!

— Самата истина! Двата от тях показаха напълно противоположното на онова, което всеки би си помислил.

— Как така?

— Първият случай беше на онази известната психоложка.

— Сара Кромуел.

— По общо мнение било е брутално убийство по време на сексуално нападение.

— Видях ножа, не помниш ли?

— Точно това заблуди всички. Значи си видяла, че няма друга рана и че не е била изнасилена.

— Как би могла всичката онази кръв, която беше описана, да изтече от една-единствена, несмъртоносна прободна рана?

— Не е.

Джак хвърли на Лори лека очаквателна усмивка. Тя извърна очи. Не беше в настроение за игрички.

— Е, откъде се е взела тогава?

— Някакво предположение?

— Защо ти не ми кажеш?

— Мисля, че щеше да се сетиш, ако помислеше малко. Видя колко е мършава нали?

— Джак, ако искаш да ми кажеш — кажи ми. Защото трябва да проведа телефонния си разговор.

— Кръвта беше от стомаха й. Оказа се смъртоносно задръстване от храна, причинило разкъсване на стомаха и долната част на хранопровода. Явно е страдала от булимия и е била на ръба. Можеш ли да повярваш? Всички очакваха убийство, а излезе, че е нещастен случай.

— Ами ножа, който стърчеше между бедрата й?

— Ето това беше загадката. Сама си го е причинила, но не е имала намерение. В последните си мигове, докато е повръщала кръв и е прибирала сиренето в хладилника, се е подхлъзнала в собствената си кръв и е паднала върху ножа, който е държала. Толкова ли е чудно? Ще ти кажа само, че е подходящ случай за представяне на четвъртъчната ни конференция.

Лори се вгледа в доволното му лице. Историята беше докоснала една тайна струна в душата й. Беше време, когато тя имаше проблеми след смъртта на брат си, което я бе довело до анорексия и булимия. Това беше тайна, която не бе доверила никому.

— Другите ми два случая бяха също толкова интригуващи. Двойно самоубийство. Чу ли за него?

— Нищо определено — отвърна Лори. Продължаваше да си мисли за булимията.

— Казвам ти, трябва да му се признае на стария Фонтуърт — продължи Джак. — Винаги съм го смятал за недостатъчно добросъвестен, но миналата нощ изглежда е свършил добра работа. С двойното самоубийство е открил и тежко фенерче на предната седалка на вана до жертвите, и се е сетил да го донесе с телата. Забелязал е също, че вратата откъм шофьорската седалка е открехната.

— Защо е толкова важен този фенер? — не се сдържа Лори.

— Съвсем просто. Първо: доста изненадващо беше наличието на едно-единствено предсмъртно писмо. При двойни самоубийства обикновено се намират две писма, или едно, написано от името на двамата. Направи ми впечатление, тъй като са го направили заедно. Точно тук ми светна червената лампичка. Тъй като бележката беше написана — както можеше да се предположи — от жената, избрах да започна с нейната аутопсия. След всичко това очаквах да намеря нещо токсикологично, като нокаутираща дрога или нещо подобно. Не съм очаквал да открия нещо голямо, но така стана. Тя имаше една вдлъбнатина на челото, точно над линията на косата, която беше странно извита.

Джак млъкна. Усмивката му се върна.

— Не ми казвай, че формата на фенерчето пасва на вдлъбнатината.

— Схвана! Пасна идеално! Изглежда, че работата е измислена от съпруга, който е подготвил сцената и по всяка вероятност дори е написал писмото. След като е ударил жена си, я е сложил на пасажерското място във вана и е запалил двигателя, после се е върнал вкъщи да изчака. Когато решил, че е минало достатъчно време, върнал се е да провери дали жена му вече е мъртва, но не е осъзнал колко бързо може да стане жертва на въглеродния окис, ако концентрацията е много висока. Влизайки в колата паднал в безсъзнание и последвал жена си в отвъдното.

— Ама че история!

— Не е ли ирония? Мислех, че е двойно самоубийство, а излезе убийство по отношение на жената и нещастен случай по отношение на мъжа. Съдебната патология определено може да поднася изненади.

Лори кимна. Тя отлично си спомняше, че си бе помислила същото, преди да започне аутопсията на свръхдозата.

— И за да завърша: искаш ли да слезем долу и да обядваме заедно?

— Не знам. Ужасно съм гладна, но имам много работа.

— Е, може би ще те придумам? Ако ли не, ще се видим по-късно.

Лори му махна с ръка и той изчезна по коридора. Тя отново насочи вниманието си към листчето с телефонния номер и си помисли, че наистина днес всичко става на обратно. И тя бе очаквала да открие, че смъртта на Шон е причинена от емболия или от подобна аномалия. Но тъй като не бе установила нищо такова, сега й хрумна, че причината може да е нещастен случай, като например неочаквано късно усложнение при анестезията. Което се е оказало смъртоносно.

Замисли се над тази идея. Изглеждаше й направо изсмукала от пръстите, но после се сети за Сара Кромуел и как само минути по-рано би казала същото за нейния случай. Аутопсията на Шон вече я беше изненадала с липсата на каквото и да е откритие. Можеше ли да я изненада още веднъж? Тя се поколеба, но си каза, че не трябва да го изключва напълно.