Маркер

16.

Роджър се облегна на стола и вдигна ръце нагоре. Бяха се схванали от дългите часове, прекарани над масата в конферентната зала на отдел „Човешки ресурси“ в болницата „Свети Франциск“. Около масата бяха натрупани в отделни малки купчинки безброй страници от компютърни разпечатки плюс един още пресен диск. Срещу него седеше шефката на отдела — Розалин Леонард. Беше висока жена със строго лице, индигово-черна коса и порцеланова кожа, което в началото стресна Роджър, тъй като тя изглеждаше имунизирана срещу неустоимия му чар. Но настойчивостта си каза думата и с времето усилието му бе възнаградено. Толкова хладно в началото, сърцето на тази жена изглежда започваше да се затопля. През последния час дори, като че ли се опитваше да флиртува с него. Фактът, че не носеше венчална халка, не му убягна и докато часовете се нижеха и денят преминаваше във вечер, той тактично се осведоми за семейното й положение. Когато разбра, че е сама и няма връзка, дори си помисли дали да не рискува и да я покани на вечеря, особено след като Лори му беше отказала.

Когато рано този следобяд се бе отправил към Куинс от Манхатън, имаше чувството, че се прибира вкъщи — болницата се намираше в източния край на Риго парк, което бе на хвърлей от квартала Форест Хил, където бе израсъл. Макар родителите му да бяха починали, все още имаше няколко роднини, които продължаваха да живеят в къщата от детинството му. Докато пътуваше по булевард „Куинс“ с таксито идеята да мине покрай бащиния си дом, когато приключи работата си, му се видя интересна.

Бе постигнал забележителен прогрес. Срещата му с Брус Мартин, шеф на „Личен състав“ в „Манхатън Дженерал“ беше плодотворна, макар и да не потръгна добре в началото. Когато Роджър го попита направо за архивите на служителите, Брус му беше отговорил, че според федералните закони достъпът до подобна информация е ограничен. Това накара Роджър да прояви по-голяма изобретателност и да каже, че неговата роля като шеф на медицинския персонал е да следи за взаимодействието между лекарите и целия останал персонал, особено по отношение на ново назначените, включително от нощната смяна. Съзнателно пропусна да спомене каква е истинската му цел.

Тръгна си с обещанието, че ще получи списък на работещите в „Манхатън Дженерал“ и списък с назначените от средата на ноември и по-специално на работещите от единадесет вечерта до седем сутринта. На това място Роджър се беше притеснил, че може да прозвучи доста подозрително, но отсреща не дойде никаква реакция. Така че имаше шанс да разполага с прословутия списък още в края на този следобед.

Второто нещо, което стори Брус, беше да позвъни на Розалин Леонард, колежката му в „Свети Франциск“ и да я помоли да съдейства на Роджър. Тогава не оцени колко полезно ще се окаже това обаждане, защото жената беше свършила доста работа още преди той да отиде. Оказа се, че подобни списъци се изискват от доста различни институции. Той бе изненадан, че различните отдели в болниците на „АмериКеър“ повече или по-малко функционират като отделни феодални владения с принудата на тяхната централа, диктуваща бюджета им.

Другото, което успя да направи, преди да излезе от „Манхатън Дженерал“ беше да накара Керълайн да започне изготвянето на списък на лекарите, като обърне внимание особено на тези, които са имали достъп до двете болници — „Манхатън Дженерал“ и „Свети Франциск“. Беше му отнело известно време, за да провери дали информацията е достъпна като й възложи да издири сведения за няколко души. За съжаление, удариха на камък. Керълайн му обеща, че ще направи каквото може, ако не се окажат специално кодирани. Надяваше се да успее, защото беше близка с един от компютърните гении в болницата, който често успяваше да направи невъзможното.

— Ами, ето ги. — Розалин побутна последната тънка купчинка с листи към него. Тук е целият списък на всички служители в „Свети Франциск“, както и на назначените от средата на ноември, придружен от бележка с имената на онези от нощната смяна; списък на напусналите и уволнените между средата на ноември и средата на януари; списък на персонала на пълно работно време; и най-накрая списък на персонала с разрешителни за достъп. Това ли е всичко, от което се нуждаете за изследването? Не ви ли трябват имената и на назначените от средата на ноември насам?

— Няма нужда — отвърна Роджър. — Мисля, че това тук ще свърши работа. — Той погледна листовете и поклати смаяно глава: — Представа нямах, че толкова много хора работят в една американска болница. — Искаше му се да отклони разговора от предполагаемото си изследване, макар че каквато бе подозрителна, Розалин сигурно щеше да усети някакъв капан, ако се раздрънкаше прекалено много.

— Както всички болници на „АмериКеър“, ние сме в по-ниската извивка на кривата — каза тя. — В резултат на реформите в здравеопазването едно от първите неща, което „АмериКеър“ прави е да намалява персонала във всеки отдел. Знам го, тъй като тази незавидна задача пада върху мен. Аз трябваше да връчвам заповедите за съкращения.

— Сигурно е било трудно — каза Роджър, несъзнателно понижавайки тон. Той побутна настрани пълния списък и се загледа в имената на служителите, напуснали „Свети Франциск“. Дори той бе много по-дълъг, отколкото очакваше, макар да липсваха подробности кой какво е работил, дали е напуснал или е бил уволнен и къде е отишъл. — Изненадва ме, че има такова текучество. Това представително ли е за болницата?

— Като цяло — да, но може би е малко по-високо от обикновено, тъй като периодът, който ви интересува, включва празниците. Ако някой е решил да се мести на нова работа и иска да си вземе малко почивка в промеждутъка празниците са предпочитаното време за това.

— Изглежда текучеството е най-голямо при медицинските сестри.

— За съжаление такава е истината. Има сериозен недостиг на сестри, което им позволява да се местят често. Ние постоянно набираме сестри, други болници пък назначават нашите. Дори бяхме принудени да търсим кандидати от чужбина.

— Сериозно? — Роджър знаеше, че Съединените щати назначават лекари от развиващите се страни, дошли в Америка да специализират, както и това, че голяма част от тях остават, но не знаеше, че се търсят и сестри. — От списъка не се разбира къде са се преместили всичките тези хора.

Розалин поклати глава.

— Тази информация не се вписва в главната база данни. Може да я има в индивидулната документация, ако човекът е поискал да бъде изпратена препоръка до друга институция или ако дойде запитване от другаде. Но трябва да сме много предпазливи с тези данни, както сам добре знаете. Винаги съществува заплаха от жалба, освен ако конкретният човек не е разрешил достъп до личните си данни.

Роджър кимна.

— Ами ако имам въпроси за определени хора във връзка с изследването ми? Искам да кажа въпроси, свързани с цялостната им работа в „Свети Франциск“, като например какви са били отношенията с колегите им, наказвани ли са дисциплинарно поради някаква причина…

— Трудна работа — въздъхна Розалин. — Това изследване за вътрешни цели ли е, или смятате да го публикувате?

— Определено за вътрешни цели с ограничен достъп, с изключение на най-високото административно ниво. Категорично не възнамерявам да го публикувам.

— Ако случаят е такъв, вероятно мога да ви помогна, но трябва да говоря с нашия президент и юристконсулта ни. Какво ще кажете да го направя в понеделник?

— Не, не, наистина няма нужда — произнесе той припряно. Последното нещо, което искаше, беше президентите на двете болници да си бъбрят за неговото т.нар. „изследване“. — Изчакайте да видя дали ще ми потрябва още персонална информация за тези хора.

— Просто ми се обадете двадесет и четири часа по-рано, ако трябва да го правя.

Роджър се усмихна и побърза да смени темата. Той прочисти гърлото си и накрая стигна до ключовия си въпрос.

— Значи ако някой от тези служители напусне „Свети Франциск“ и отиде в „Манхатън Дженерал“ си остава в семейството на „АмериКеър“? Тази информация достъпна ли е?

— Нямам представа. Както знаете, „АмериКеър“ управлява болниците си като отделни субекти. Ако служител от „Свети Франциск“ напусне и отиде в „Манхатън Дженерал“ за нас не е по-различно, отколкото ако отиде в болница, която не е на „АмериКеър“.

Роджър отново кимна. Съзнаваше, че го чака сериозна работа, когато се върне в офиса. Шансът, че може да изрови нещо, което да използва като оправдание, за да се отбие в апартамента на Лори, изглеждаше нищожен. Той вдигна ръка и погледна часовника си. Седем без петнайсет. Прозорецът зад Розалин беше съвсем тъмен. Нощта отдавна се бе спуснала.

— Боя се, че ви задържах прекалено много. — Той се усмихна. — Много съм ви признателен за помощта, но се чувствам виновен, защото е петък вечерта и със сигурност ви лишавам от нещо по-приятно и интересно.

— Радвам се, че успях да ви помогна, д-р Русо. Брус се изказа много ласкаво за вас, когато ми се обади. Разбрах, че идвате от „Лекари без граници“.

— Да — потвърди той скромно. — Но, моля ви, наричайте ме Роджър.

— Благодаря, докторе — каза Розалин и се усмихна. — Исках да кажа: благодаря, Роджър.

— Няма защо да ми благодарите. Аз съм този, който трябва да ви благодари.

— Четох за работата на „Лекари без граници“ и съм силно впечатлена.

— На много места в света имат крещяща нужда от медицинска помощ. — Той беше доволен, че разговорът прие по-личен обрат.

— Убедена съм. На кое място работихте?

— Южния Пасифик, Далечния Изток и най-накрая в Африка. Комбинация от непроходима джунгла и безводна пустиня. — Роджър се усмихна. Беше проиграл тази история и точно както стана с Лори, това и този път даде резултат.

— Звучи като филм. Кое ви накара да напуснете организацията и да се върнете в Ню Йорк?

Усмивката му се разшири. Той си пое дълбоко дъх, преди да продължи:

— Осъзнах, че няма да променя света. Уморих се. Освен това като мигрираща птичка чувствах инстинктивната нужда да се завърна и да свия гнездо, да създам семейство. Роден съм в Бруклин и съм израснал във Форест хил.

— Колко романтично! Открихте ли щастливката?

— Едва ли. Отне ми доста време да се устроя в цивилизования свят.

— Е, сигурна съм, че не сте имали кой знае какви трудности — каза Розалин, докато събираше листовете по бюрото. — Обзалагам се, че сте пълен с очарователни истории за пътуванията си.

— Има си хас! — отвърна той весело. Изпита облекчение. Знаеше, че е възбудил интереса й. — Ще се радвам да споделя някои от тях, ако ми позволите да ви поканя на вечеря. Това е най-малкото, с което мога да ви се отплатя, задето ви задържах толкова дълго. Стига, разбира се, да сте свободна. Ще ми окажете ли честта?

Леко смутена, тя вдигна рамене:

— Защо не?

— Страхотно! — Той се изправи. — Има един италиански ресторант в Риго парк от петдесетте години, известен като свърталище на местните бандюги. Последния път, когато бях там преди милион години, храната беше превъзходна, пък и виното си го биваше. Искате ли да отидем там, ако все още съществува?

Тя отново вдигна рамене.

— Звучи интригуващо, но не бива да закъснявам.

— Аз също. По дяволите, канех се да се връщам да работя в офиса тази вечер.

— Джасмин Ракоци! — извика един глас.

Джаз спря повторението на едно от любимите си упражнения. Беше легнала по очи и тренираше седалищните и подколенните си мускули. Обърна глава и видя, че някой стои до уреда, който тя използваше. Интересно, стъпалата и краката бяха женски, не мъжки. Тя свали слушалките от ушите си и се извърна за да погледне лицето. Не успя да види много, тъй като бе осветено от флуоресцентните крушки на тавана.

— Съжалявам, че ви безпокоя — произнесе лишеното от черти лице.

Не можеше да повярва, че някой дръзва да я безпокои по средата на работата й и това беше по-дразнещо, отколкото всичко останало, което трябваше да направи, за да освободи краката си и да седне. Тя осъзна, че стои срещу една от жените, която работеше на бюрото отпред. Беше я видяла, когато се регистрираше.

— Какъв е шибаният проблем? — попита Джаз и попи челото си с хавлиената кърпа.

— В коридора има няколко души — започна жената, — казаха, че се налага да се срещнат с вас веднага, но господин Хорнър не ги пусна да влязат в залата.

По гърба й мина неприятна студена тръпка. Сети се за неочакваното посещение на господин Боб и годподин Дейв предната вечер. Сигурно се е случило нещо. Не беше в стила на господин Боб да я търси на такова публично място.

— Ей сега излизам — каза тя и си взе бутилката с минерална вода. Първата й мисъл беше, че Глокът й е в джоба на якето в съблекалнята. Искаше да е в нея, ако станеше нещо. Но откъде накъде ще става нещо? Мълхаузън беше предал кротко богу дух, без никакви усложнения. Единственото, което й хрумна, беше, че може да е свързано с разследването на Чапман. Както всички останали от нощната смяна, и тя беше подложена на рутинни разпити от двама изтощени на вид детективи. Но всичко беше минало отлично. Разнесе се слух, че е било чисто и просто нападение. Охраната на болницата трябваше да обещае, че ще бъде по-бдителна, особено в часовете, когато застъпват смените.

Джаз тръгна бързо към вратата. Както беше замислена, дори не забеляза мъжете, които я гледаха. Без да губи време, тя се отправи към съблекалнята и си взе една кока кола на входа. Отвори гардеробчето си, облече якето над тренировъчния си костюм и бръкна в десния джоб.

С една ръка върху Глока и с друга, стискаща кутийката кока кола, тя побутна с рамо вратата към фоайето. Отвъд бюрото за регистрация имаше приятен кът за сядане, а навътре бяха ресторантът и барът. Имаше дори малък спортен магазин.

Бързо огледа хората, които щъкаха насам-натам, но като не видя нито господин Боб, нито господин Дейв, се приближи до бюрото и попита регистраторката къде са хората, които са искали да я видят. Жената посочи двамата мъже, скрити зад вестниците. Ясно, не бяха нито господин Боб, нито господин Дейв. От онова, което се виждаше от тях, можеха да минат за бездомни скитници.

— Сигурна ли сте, че те са ме търсили? — попита Джаз. Следващото й притеснение беше, че може да са агенти под прикритие, които се опитват да се докопат до нещо за Чапман. С чувство на примирение тя тръгна към тях. Ръката й продължаваше да стиска оръжието.

— Здравейте! — Беше раздразнена. — Казаха ми, че сте ме търсили.

Мъжете като по команда смъкнаха разгънатите вестници и в този момент тя усети, че лицето й пламва и пулсът й ускорява. Едва се сдържа да не извади Глока… Един от тези мъже беше баща й, Геза Ракоци. Беше с двудневна брада, както и другият, който го придружаваше.

— Джасмин, скъпа, как си? — надигна се той.

Тя усети дъха на алкохол, който се разнасяше от него, въпреки че между тях стоеше масичката със списания. Без да отговори, тя отмести очи към другия мъж. Никога не го беше виждала.

— Това е Карлос — каза Геза забелязвайки погледа й.

Очите й отново се върнаха върху баща й. Не го беше виждала от години и се надяваше, че пиянството му го е отнесло в гроба.

— Как ме откри?

— Карлос има приятел, който е страшно добър в компютрите. Той разправя, че човек можел да намери по Интернет всичко. Тогава му казах да те намери и той го направи. Каза ми, че играеш много компютърни игри и използваш чата. Не знаех нищо за тази абракадабра, но той беше сигурен, че те е открил. Дори разбра, че си член на този клуб. — Очите му се плъзнаха наоколо. — Наистина, хубавичко местенце. Браво. Добре се справяш, момиче!

— Какво търсиш тук? — попита тя грубо.

— Ами, да ти кажа истината, имам нужда от малко пари и като разбрах, че си медицинска сестра, си помислих, че мога да те помоля. Виждаш ли, майка ти умря, Бог да даде мир на душата й. Дойдох да взема някакви пари, иначе ще я погребат на някой остров в прост дървен ковчег.

За миг пред съзнанието й изникнаха тринайсетте долара, които си беше спечелила, разривайки сняг. Като си спомни какво се беше случило, побесня още повече, но бе достатъчно благоразумна да държи пръста си настрани от спусъка.

— Измитай се оттук — изсъска тя, завъртя се на пети и тръгна обратно към съблекалнята. Чу, че Геза я вика, а следващото нещо, което знаеше, беше че той я хваща за рамото и я обръща.

Тя измъкна ръката от джоба си — за щастие без Глока. По-късно се беше запитала как се е случило, тъй като инстинктът й беше да вади оръжието. Забоде пръсти в лицето му.

— Да не си посмял да ме докоснеш отново! — озъби му се тя. — И не ми досаждай повече! Знаеш ли какво ще ти кажа? Ако го направиш, ще те убия! Толкова е просто.

Тя отново се обърна и закрачи навътре. Чуваше го да се оплаква, да разправя, че й е баща, но тя не спря, а и той не се опита да я последва. Джаз влезе в съблекалнята, набра комбинацията на гардеробчето си и съблече якето. Върна се отново в залата и се опита да продължи тренировката оттам, където беше спряла въпреки, че й се искаше да приключи.

Нуждаеше се от упражненията, за да укроти беса си и успя да го постигне. След като си взе и душ, усети, че си е възвърнала хладнокръвието. Дори я досмеша на разчувстваното същество, в което се бе превърнал баща й. Тя се запита кога ли е починала майка й. Изуми се колко дълго бе изкарала, като се имаше предвид каква дебелана беше.

Тъй като бе прехвърлила разписанието заради двойната тренировка, се наложи да се облече много бързо след душа. На път към съблекалнята хвърли поглед към фоайето, за да види дали баща й и приятелят му не са още там, но явно бяха схванали правилно съвета й и се бяха омели.

Когато се приближи към колата си, си спомни предишната нощ и след отварянето на вратата първото нещо, което направи беше да провери задната седалка. Не беше доволна от начина, по който господин Боб и господин Дейв я бяха изненадали. Обичаше да мисли за себе си като за предпазлива и бдителна.

Метна се в Хамъра и закопча колана, предвкусвайки удоволствието от шофирането към болницата. Състезанието с такситата беше добър начин да се справи с остатъците от тревогата, предизвикана от изненадващото посещение на баща й. Изчака да напусне гаража и извади клетъчния си телефон. След трите имена през последните две нощи не беше голяма оптимистка, но искаше все пак да провери.

На първия червен светофар погледна за съобщения и за свое удоволствие, откри, че има едно от господин Боб. Нетърпеливо го отвори.

— Да! — извика силно. — На екранчето се появи поредното име. Патриша Пруит.

По лицето й се разля усмивка. Всичко се нареждаше прекрасно. След идната нощ балансът по сметката й щеше да е над шестдесет хиляди долара.

Когато светофарът се смени, Джаз се понесе напред между колите и такситата. Явно никой нямаше желание да я предизвиква. Тя се облегна назад в седалката и се замисли как я беше открил баща й. Беше малко изненадана. Макар да прекарваше доста време в чата, смяташе, че е достатъчно предпазлива по отношение на идентичността си и мястото, на което се намира с изключение на няколко пъти, когато „се сближи“. Реши, че трябва да е по-внимателна защото обичаше чата и нямаше намерение да се отказва от удоволствието. Мрежата беше единственото място, където намираше хора, които да мислят като нея, с които може да има връзка, да уважава и дори да обича.

Вечерята на Роджър с Розалин излезе неочаквано успешна. Фактът, че бе резервирана, когато се срещнаха за първи път, неусетно бе заличен от поведението й по време на вечерята, особено след като изпи няколко чаши вино. После я заведе с такси до дома й и тя настоя той да се качи в апартамента й за едно питие.

В края на краищата устоя, дори след страстната целувка на тротоара. Макар да бе изкушен да се възползва от гостоприемството й и намеците, той си напомни за работата, която трябваше да свърши в офиса си. Дори ако не можеше да представи на Лори нищо тази вечер, уикендът едва започваше.

Като обеща да държат връзка, Роджър се качи в таксито и й помаха през задното стъкло. Розалин остана неподвижна в осветения кръг под уличната лампа, чак докато той изчезна от поглед. Беше доволен. Рискът, който бе поел, отивайки в Куинс, бе възнаграден. Не само, че бе получил повече информация, отколкото искаше, но бе срещнал интересна жена, с която би могъл да се среща в бъдеще.

Наближаваше единадесет, когато стигна в „Манхатън Дженерал“. Първото нещо, което направи, беше да отиде до кафенето и да си вземе едно истинско кафе, след което се зае с работата си. В два след полунощ беше напреднал доста в данните. Идеята на Лори, в съчетание с хрумването му как да я развие, беше излязла дяволски плодоносна. В началото се питаше дали ще стигне до някой заподозрян. Сега такива имаше доста.

Той се облегна в стола и взе първия лист, който бе принтирал — списък с петима лекари с разрешителни както за „Манхатън Дженерал“, така и за „Свети Франциск“, които ги бяха използвали в двете институции през изминалите месеци. Първоначалният списък от лекари с двойни разрешителни бе твърде дълъг, за да е използваем. Затова реши да го съкрати.

Като началник на медицинския персонал имаше неограничен достъп до документацията за самоличност и данни на всичките лекари, работещи с „Манхатън Дженерал“. Трима от петимата в списъка му имаха дисциплинарни проблеми. Двама бяха наречени евфемистично „развалени“ заради пристрастяване, към което Роджър със сигурност би могъл да бъде отнесен. Бяха в пробация, след като бяха минали през шестмесечна рехабилитация за изчистване от наркотични вещества. От останалите д-р Пакт Там се оказа забъркан в многократни дела за злоупотреби, които все още се влачеха някои от тях свързани с преждевременна смърт, макар никой да не спадаше към серията на Лори. Болницата се беше опитала да анулира разрешителните му, но той ги бе осъдил и правата му бяха възстановени по съдебен ред.

Случаят на д-р Там амбицира Роджър да потърси всички лекари, на които разрешителните са били отнети през изминалото полугодие с идеята, че те може да са ядосани, отмъстителни или разстроени. Тази справка го доведе до девет имена. Проблемът беше, че нямаше как да разбере дали някой от тях е работил със „Свети Франциск“. Записа си на едно листче да не забрави да звънне на Розалин и да я попита в понеделник. Прикрепи бележката към списъка с деветимата доктори и го сложи настрана.

Кой друг вечно недоволен и кисел имаше достъп до пациентите? Някой служител или може би медицинска сестра? Да, не трябваше да мисли само за лекарите, но и за всички в болницата. Отбеляза си да вземе от Брус списък на по-низшия персонал. Остави бележката на края на бюрото си до лампата, така че да бъде сигурен, че ще я види.

Следващата група бяха анестезиолозите. Интуицията му подсказваше, че те трябва да са първите заподозрени и скоро се оказа, че съществуват няколко интересни възможности. Двама от тях му се набиха на очи веднага. И двамата работеха предимно нощна смяна и то по собствен избор. Единият беше д-р Хосе Кабрео, за когото се знаеше, че е злоупотребявал с оксиконтин, както и че има няколко дела за неправилно лечение. Другият беше д-р Мотилал Наджах, влял се наскоро в личния състав на „Свети Франциск“. Роджър беше принтирал данните на двамата лекари и си беше отбелязал имената им. Документите бяха изтеглени от централния регистър. Засега те бяха главните му заподозрени. Макар досието на Наджах да беше чисто, времето на преместването му съвпадаше точно.

Последната група, която разгледа, бяха останалите болнични служители. Сравнявайки списъка на хората, напуснали „Свети Франциск“ след средата на ноември със списъка на новоназначените в „Манхатън Дженерал“ по време на същия период, Роджър стигна до група, наброяваща повече от двайсет човека. В първия момент този брой го шокира, но след като помисли, реши, че е в реда на нещата. „Манхатън Дженерал“ беше флагманът във флотилията на „АмериКеър“ и ако там продължаваха да назначават нови хора, както Розалин предполагаше, би било съвсем естествено както за специалистите, така и за низшия персонал да искат да работят в точно в тази институция.

И все пак двайсет и трима души бяха твърде много. За да намали групата беше използвал предложението на Лори да проучва главно онези, които са работили нощем в „Свети Франциск“ и след преместването си в „Манхатън Дженерал“ са продължили да работят нощна смяна. Нямаше представа дали ще се получи нещо, но за своя изненада успя. Бяха останали седем човека. Херман Ъпстейн — от аптечното снабдяване, Дейвид Джеферсън от охраната, Джасмин Ракоци от сестринския състав, Катлийн Чодри и Джо Линтън от лабораторията, Бренда Хо — домакинка и Уорън Уилямс от поддръжката.

Препречете ги отново и не можеше да не забележи колко много от фамилиите не са американски. Можеше да предположи произхода на почти всички, с изключение на Ракоци, макар да смяташе, че е от Източна Европа. Хвърли поглед към отделите, в които работеха тези хора и си помисли, че всички те имат достъп до пациентите по един или друг начин, особено по време на нощна смяна, когато надзорът е минимален. През съзнанието му мина неясната мисъл дали да не се опита да говори с Розалин и да я помоли да му даде архивите на „Свети Франциск“. Сега, след като бе влязъл в по-лични отношения с нея, може би щеше да е по-благосклонна, макар да нямаше гаранции. Какво друго можеше да направи?

Той сложи разпечатката близо до списъка с анестезиолозите и погледна часовника си. Беше два и петнайсет след полунощ. Поклати глава. Не можеше да си спомни кога за последен път бе стоял до толкова късно на работа. Сигурно по време на студентския си стаж. Беше малко депресиращо като си помислиш, че по-голямата част от града спи, но кой знае защо, той не се чувстваше уморен. Кофеинът от кафето, което бе погълнал малко по-рано, продължаваше да циркулира в кръвта му и да го кара да чувства възбуда. Искаше му се в момента да е десет преди полунощ, за да може да звънне на Лори и дори да се отбие в апартамента й. За съжаление, сега не можеше да става и дума за това. Не можеше да я буди по никое време, особено както бе разтревожена напоследък.

В този момент му хрумна, че за първи път, откакто е на работа в „Манхатън Дженерал“ му се случва да е в болницата по време на нощна смяна, когато се бяха случили всички тези странни смъртни случаи. Изпаднал в настроение за шпиониране и разсънен от кафето, можеше да провери хирургическото отделение, откъдето бяха повечето случаи и където работеха неговите т.нар. „заподозрени“. Той взе данните на двамата анестезиолози и листа със седемте души, които се бяха преместили от „Свети Франциск“ в „Дженерал Манхатън“ нощна смяна. Прочете имената им отново, за да ги запомни.

Тъкмо се канеше да излезе, когато го споходи друга мисъл. Щеше да е буден през по-голямата част на нощта. И тъй като все пак по някое време щеше да му се доспи, нямаше да се върне в офиса си сигурно до обяд на другия ден. С тази мисъл на ум той позвъни на служебния телефон на Лори, за да й остави съобщение.

— Аз съм Роджър. Сега е два след полунощ, но взех под внимание предложението ти за „Свети Франциск“. Излязоха доста потенциални заподозрени, много повече, отколкото очаквах, така че ти се оказа права. Ще ти разкажа по-късно всичко, може дори утре вечер да излезем заедно на вечеря. Сега смятам да свърша малко детективска работа, ще проверя хирургическото отделение, за да се срещна с някои от хората от списъка ми, докато са на смяна. И понеже съм заядлив, ще ти кажа за един от анестезиолозите, Мотилал Наджах. Интервюирах го, когато кандидатства тук за работа. Както и да е, бях забравил, че е дошъл от „Свети Франциск“ непосредствено след празниците. Дали е било случайност? Сега може да се каже, че е върхът на айсберга. Ще прекарам тук следващите няколко часа, така че няма да бъда в офиса си до ранния следобяд. Ще ти звънна веднага щом мога. Чао!

Той остави слушалката и погледна списъка с имената на седемте от по-низшия персонал, които се бяха преместили в „Дженерал“ през въпросния период и се запита дали да не го изпрати на Лори. Повече от всичко на света му се искаше да възбуди интереса й, с надеждата да приеме идеята му да излязат заедно. Поколеба се дали да не добави още нещо към съобщението си, но се отказа.

След като надяна дългата бяла престилка, която обличаше при обиколките си из болницата той прекоси административното крило. Беше му се случвало да идва тук няколко пъти вечер, но никога след полунощ. В този час то приличаше на мавзолей.

Главният болничен коридор беше празен с изключение на един чистач, който лъскаше пода в дъното. Когато се качи в асансьора осъзна колко бодър и енергичен се чувства. Усети и някакво чувство на еуфория, което за съжаление му напомни за хероина. Тръсна глава. Не искаше да попада в този капан отново. За лекарите беше особено трудно да се борят с този порок, като се има предвид, че наркотиците им бяха под ръка.

Слезе на третия етаж, мина през летящите врати и влезе в операционния комплекс. Коридорът бе пуст. Отдясно се чуваше звук от телевизор, който идваше от дъговидната ниша, водеща към хирургическото отделение. Като се надяваше да срещне някого от персонала, той влезе вътре.

Помещението беше широко, с прозорци, гледащи към същия двор, към който и служебното кафене. Две срещуположни врати води към гардеробните. Обзавеждането се състоеше от два сиви пластмасови дивана, охлузени столове и няколко бюра. Стоящата в средата масичка за кафе бе отрупана с вестници, остарели списания и отворена кутия от пица. В ъгъла се виждаше телевизор, включен на канала на CNN, но никой не го гледаше. В другия ъгъл стоеше малък хладилник с кана кафе върху него.

В помещението имаше десет души, всички облечени в хирургически одежди. По-голямата част четяха и похапваха сандвичи, докато сръбваха кафе, другите разговаряха.

Роджър се приближи до кафе машината. Помисли си дали да не пийне още едно не за да бъде бодър, а по-скоро, за да прави нещо, както и да има привидна причина да остане вътре. Не познаваше никого от присъстващите. След кратко колебание отвори хладилника и си избра малка кутийка портокалов сок.

С напитката в ръка той обходи с очи стаята и се вгледа в лицата. Никой не му бе обърнал внимание, когато влезе, но сега една жена срещна очите си с неговите и му се усмихна. Роджър отиде при нея и й се представи.

— Познавам ви — каза жената. — Срещнахме се на Коледното парти. Името ми е Синди Делгада. Сестра съм. Административните шефове не ни посещават много често. Какво ви води тук в този час?

Той вдигна рамене.

— Работих до късно и си помислих: защо да не се разходя и да поговоря с някого, да видя болницата в действие.

По лицето на Синди премина слаба усмивка.

— Не сте извадил късмет с тази сънлива група тук. Ако търсите някакво забавление, по-добре идете в спешното.

Роджър се засмя, опитвайки се да бъде любезен:

— Няма ли никакви случаи тази вечер?

— Има, разбира се — отвърна Синди. — Имахме два, следва още един в шеста стая, а след него друг, който трябва да дойде от спешното.

— Познавате ли д-р Хосе Кабрео?

— Разбира се. — Тя посочи към блед, набит мъж в стола до прозореца. — Ето го д-р Кабрео.

При звука на името си Хосе смъкна вестника, който четеше и погледна към тях. Имаше гъсти мустаци, които скриваха по-голямата част от устата му. Веждите му се вдигнаха очаквателно под ръба на хирургическата шапка.

Нямаше как и Роджър се насочи към него. Не бе планирал да разговаря с двамата анестезиолози директно; смяташе да завърже с тях неофициален разговор и да разбере повече що за характери са. Той не се колеба дълго. Не беше психиатър, но бе сигурен, че може да разпознае сериен убиец, ако поговори с него, особено пък ако е потенциален заподозрян.

— Здравейте! — произнесе неловко, не знаейки как да започне. Той се смъмри наум, че не бе предвидил подобен сценарий.

— Какво мога да направя за вас? — погледна го мъжът.

— Ами… — Роджър се опита да не звучи объркано. — Аз съм шеф на медицинския персонал.

— Знам кой сте — прекъсна го Хосе. — В гласа му прозвуча остра, подозрителна нотка.

— Наистина ли? — Хосе беше един от многото, които не бе срещал, както и почти всички от нощната смяна.

Мрачният мъж посочи към табелката с името му.

— О, разбира се! — Настъпи неловка пауза. Останалите в помещението мълчаха, с изключение на телевизора, чийто звук бе намален. Роджър имаше чувството, че всички са наострили уши в разговора им.

— Какво искате?

— Просто исках да се уверя, че няма проблеми.

— Какво разбирате под „проблеми“? Не схващам намека ви.

— Не се тревожете — отвърна меко Роджър. — Намерението ми беше по-скоро да се срещна с персонала. Не сме имали удоволствието да се запознаем… — и той подаде ръка на Хосе, чието лице бе станало мораво-червено.

Мъжът погледна подадената му ръка, но не направи опит да се здрависа. Дори не се изправи. Само вдигна бавно очи и ги впери в очите на Роджър.

— Имате дързостта да идвате тук и да ми говорите за проблеми — разгорещено рече той. — По-добре не разравяйте старата история за болкоуспокоителните и за прекратените дела срещу мен, защото ако това стане, вие и останалата част от администрацията ще трябва да говорите с адвоката ми.

— Успокойте се. Нямах никакво намерение да повдигам този въпрос. — Беше объркан от войнствеността му, но се насили да запази хладнокръвие. Ако този човек можеше да бъде провокиран от толкова малко, може би бе и в състояние да извърши немислимото. За да намали напрежението, той добави: — Истинската ми цел беше да ви попитам как се справя тук д-р Мотилал Наджах. Вие сте отдавна, а д-р Наджах е относително нов. Интересувах се какво е вашето мнение.

Враждебността и напрежението изчезнаха от лицето на Хосе и той посочи на Роджър мястото до себе си. Роджър седна, а мъжът се наведе и сниши глас: — Защо не казахте направо? Мотилал е онзи, с когото трябва да говорите, ако се интересувате от проблеми.

— Защо? — изгледа го изненадано Роджър. Очите на Хосе светеха заговорнически. Роджър си помисли, че дори Хосе да не е сериен убиец, може би ще е последният човек, при когото ще отиде за упойка.

— Абсолютен темерут. Ние тук от нощната сме сплотен отбор. А той не се включва в нищо, гледа само работата си. Храни се отделно и никога не общува с никого. И като ви казвам „никога“, имам предвид наистина никога!

— Видя ми се приятен, когато го интервюирах — каза Роджър. Той наистина беше с добри впечатления от Мотилал. Но от чутото сега излизаше, че мъжът има антисоциални прояви и ако бе истина, можеше да попадне в списъка със заподозрените.

— Заблудил ви е — каза Хосе, облегна се отново в стола си и направи жест към стаята. — Питайте някого другиго, ако не ми вярвате.

Роджър огледа помещението. Хората се бяха върнали към вестниците и разговорите си. Той отново погледна Хосе. Усети песимизъм заради начина, по който отсяваше потенциалните заподозрени от списъка след чутото за Мотилал.

— А какво ще кажете за професионалните му умения? — попита Роджър. — Добър анестезиолог ли е?

— Предполагам — кимна Хосе. — Но някоя от сестрите анестезиоложки ще ви каже по-точно, тъй като те работят непосредствено с този нехранимайко. Проблемът е, че никога не съм с него. Все се мотае някъде из болницата.

— Какво прави през това време?

— Откъде да знам? Знам само, че аз върша цялата работа. Ето, преди десет минути пак трябваше да го търся, за да си довлече задника тук, защото беше негов ред да поеме следващия случай. По дяволите, тази вечер съм направил вече два!

— Къде го открихте?

— Долу, в гинекологичното. Или поне така каза, когато го попитах. Но може да е бил и в местния бар, знам ли?

— Занимава ли се с нещо в момента?

— Дано да го прави, защото иначе шефът ни, Роналд Хавърмайер, ще бъде уведомен. Уморих се да го покривам този лентяй!

— Кажете ми нещо — каза Роджър и се намести в стола. — Знаете ли, че през последните няколко месеца тук имаше седем неочаквани и необясними смъртни случая на здрави, относително млади хора в рамките на денонощие след прекарана операция?

— Не — поклати глава мъжът малко прибързано и вдигна ръце нагоре. В този момент високоговорителят на стената пропука.

— Код червено в 703 — произнесе безплътен глас. — Код червено в 703.

Хосе се изправи тежко и хвърли вестника настрана.

— Естествено. В мига, в който успея да подвия крак, веднага обявяват сърдечен код. Съжалявам, че прекъсваме така рязко разговора, но когато не работим по някакъв случай, все се появява нещо такова. Съветвам ви да говорите с Мотилал. Ако искате да разрешите проблемите, обърнете се към него — той е човекът, който ви трябва.

Хосе излетя от стаята, стиснал стетоскопа в ръка. Отвън се чу хлопването на външната врата, която водеше към асансьора. Роджър се огледа. Никой не бе реагирал на странния им разговор, на съобщението за тревога, както и на внезапното излизане на Хосе. Очите му отново срещнаха погледа на Синди Делгада. Тя се усмихна и вдигна въпросително рамене. Той се изправи и тръгна към нея.

— Не се ядосвайте на д-р Кабрео — усмихна се тя. — Той е безнадежден песимист, даже малко мизантроп, но знаете ли, ние му прощаваме, защото е дяволски добър анестезиолог, знам го със сигурност, тъй като работя с него почти всяка нощ.

— Това е успокояващо — каза Роджър, въпреки че не бе напълно убеден. — Чухте ли нещо от това, което каза за д-р Наджах?

— В общи линии.

— Такова ли е общото мнение в хирургията?

— Мисля, че да — вдигна рамене Синди. — Истина е, че д-р Наджах не общува и се мотае наоколо, но никой не се възмущава освен Хосе. Искам да кажа — това е нощната смяна все пак, нали?

— И какво трябва да значи това?

— Всички си имаме нашите малки номера нали затова работим нощна смяна. Може би всички си падаме малко мизантропи по един или друг начин. На мен например ми харесва, че надзорът по това време е по-слаб. Но виж, защо Мотилал е избрал да работи нощна смяна, това не знам. Може пък да е, защото е малко стеснителен? Трудно е да се разбере, тъй като е толкова свит, но нека ви кажа: той е определено добър анестезиолог. Не тълкувайте думите ми погрешно за Хосе, тъй като не го казвам за всекиго.

— Значи не бихте казали, че д-р Наджах е антисоциален?

— Не и в психиатричния смисъл. Поне така мисля, но честно казано, не мога да съм сигурна. Едва ли съм разменила повече от десет думи с него.

— Хосе се оплака, че все се мотаел из болницата. Имате ли представа къде ходи?

— Предполагам. Мисля, че посещава пациентите, които ще бъдат оперирани на следващата сутрин. Така смятам, защото вечно разнася графика за предстоящите операции.

Роджър кимна докато се убеждаваше, че не го бива за детектив. След като разговаря с Хосе, чу за темерута Мотилал и понаучи това-онова за нощната смяна и не бе елиминирал никого като заподозрян, той се разбърза.

— Чухте ли, когато попитах Хосе дали е разбрал за седемте смъртни случая в последно време?

— Да чух — отвърна тя с усмивка и махна с ръка. — Не знам какво имаше наум, защото той знае за тях. Всички знаем, особено анестезиолозите. Не съм подробно запозната, но напоследък всички за това говорят.

— А вие какво точно знаете?

— Хванахте ме! Може би трябва да питате Хосе, когато се върне. Анестезиолозите никога не се бавят дълго в подобни случаи. Само се отбиват, ако се наложи да интубират пациента, а ако той е вече интубиран, се уверяват, че е направено както трябва.

— Благодаря, че си побъбрихте с мен — усмихна се Роджър и за последен път огледа стаята. — Трябва да кажа, че никой друг не изглежда особено дружелюбен.

— Както вече казах, всички сме малко особняци, но ако идвате редовно, ще видите, че не сме чак толкова лоши.

Той й махна с ръка и излезе. Вдигна пръст да натисне копчето на асансьора, но се спря. Посещението му в операционното не бе особено успешно. Преди да дойде разполагаше с двама анестезиолози, които бяха потенциални заподозрени и сега — когато си тръгваше, си оставаха двама.

Изборът беше прост. Можеше да остане на третия етаж, да отиде в аптеката и да се опита да разбере нещо за Херман Ъпстейн, който бе дошъл тук от „Свети Франциск“. Можеше да слезе на втория етаж, да посети лабораторията и да поразпита за двамата лаборанти от списъка. Или пък да се спусне до долу и да се запознае с охраната и с хората от поддръжката. Но нещо му подсказваше, че поради липсата на опит няма да научи нищо. Не можеше да се изправи пред човека и да го попита: „Извинете, вие ли сте серийният убиец, който ликвидира пациентите в нощната смяна?“ Идеята на Лори бе добра на теория, но в действителност се оказваха твърде много потенциални заподозрени.

Той въздъхна и си погледна часовника. Наближаваше три. Макар еуфорията от кафето да се бе стопила, чувството за енергичност не го напускаше. Дори да се прибереше вкъщи, нямаше да успее да заспи.

Натисна бутона на асансьора. Реши да отиде на етажа на хирургическото отделение — там шефката на сестрите беше нападната и убита, там бяха и четири от седемте смъртни случая. Щеше да мине през петия етаж, на който се помещаваха ортопедията и неврохирургията. Два от случаите бяха станали точно там, пък и нещо можеше да подтикне мислите му.

Атмосферата тук наистина беше много по-различна отколкото през деня. Вместо контролиран хаос — неочаквано и измамно спокойствие. Дори осветлението бе различно, мътно и призрачно. Когато излезе от асансьора във фоайето срещу сестринския пункт, не видя никого. Сякаш бе пламнал пожар и всички бяха напуснали бързешком сградата.

Когато наближи бюрата на сестрите, видя купчина монитори, които показваха ЕКГ-то и пулса на всичките пациенти. С модерна безжична технология такава телеметрия сега бе лесно достъпна. Проблемът, разбира се беше, че никой не я следи.

Роджър огледа дългия коридор в двете посоки. Бетонният под блестеше мътно. В този момент се чу издайническо скърцане на стол. Като се питаше откъде идва звукът, той заобиколи и отиде до отворената насреща врата. Тя водеше към хранилището с вградени рафтове и чекмеджета и един хладилник. С вдигнати на бюрото крака, вътре седеше сестра с изумителен външен вид и четеше списание. В чертите й имаше някаква тайнствена азиатска екзотика. Очите й бяха тъмни, както и късо отрязаната коса. Под престилката й личеше добре оформено атлетично тяло.

— Добър вечер — каза Роджър, преди да се представи. Забеляза, че сестрата чете списание за огнестрелни оръжия, което му се видя странно.

— Какво има? — Тя не си даде труд да свали краката си от бюрото.

Той се усмихна неловко. Спомни си недалечното време, когато сестрите се държаха почтително с лекарите. Тази не беше от тях.

— Просто проверявам как вървят нещата. Знам, че вчера сутринта е била убита ваша колежка. Съжалявам.

— Няма проблем. Всъщност тя не беше най-добрата завеждаща.

— Сериозно? — вдигна вежди той. Отговорът му се видя любопитно неприятен. Подобна прямота към непознат едва ли бе нещо нормално, независимо дали тя казваше истината или не. Прочете името й: Джасмин Ракоци. Спомни си, че го бе видял в списъка с трансфери.

— Не се шегувам. Беше странна и никой не я харесваше особено.

— Съжалявам да го чуя, госпожице Ракоци. — Той се наведе към рафтовете и скръсти ръце. — Кларис Хамилтън назначила ли е друга на мястото й?

— Още не. Всъщност може да се каже, че аз поех смяната и разпределям пациентите. Някой трябва да го прави, а другите седят със скръстени ръце. Както и да е, всичко ще се оправи.

— Радвам се да го чуя — каза Роджър. — Госпожице Ракоци, искам да ви попитам нещо.

— Наричайте ме Джаз. Не обичам да ме наричат госпожица Ракоци.

— Предполагам, че знаете за четирите смъртни случая на сравнително млади и безспорно здрави постоперативни пациенти на този етаж през изминалите шест-седем седмици.

— Разбира се. Няма начин да не се разчуе.

— Така е — съгласи се той. — Това разтревожи ли ви?

— Какво искате да кажете?

Роджър вдигна рамене. Въпросът беше очевиден.

— Разстроиха ли ви психически?

— Не, всъщност не. Това е голяма натоварена болница. Умират непрекъснато хора. Не се връзвате, защото ако го правите, ще се побъркате и ще пострадат другите ви пациенти. И знаете ли какво ще ви кажа? Вие, шефовете, си седите в лъскавите си офиси и не помните какво е да си тук долу.

— Предполагам — каза Роджър. — Намираше поведението на сестрата за не особено изискано. Беше започнала сърдечно, но сега изглеждаше подозрителна и напрегната почти разгневена.

— Да не би да ме питате защото е станало на моя етаж?

— Очевидно е.

— Имаше такива и на други етажи.

— Знам.

— Всъщност, в гинекологичното отделение имаше още един случай преди половин час. Защо не се качите и не подгоните тях?

Неприятна възбуда обхвана цялото му тяло, което той отдаде на кофеина. След като усещането премина, се почувства така, сякаш бяха оголени всичките му нерви. Новината, че е имало пореден смъртен случай, докато обикаля из болницата и търси заподозрени, го накара да се почувства почти съучастник, сякаш би трябвало да е в състояние да го предотврати.

— Казват, че била трийсетгодишна жена, постъпила за хистеректомия. Наистина, защо не отидете и не попитате сестрите там дали това не ги безпокои?

За миг Роджър се взря в тази сестра с екзотичен външен вид, за която първоначално си бе помислил, че е атрактивна и доста секси, докато тя нагло отвърна на погледа му. Сега през ума му мина, че е почти зловеща, напомняща до известна степен реакцията на д-р Кабрео и историята за д-р Наджах. Не можеше да не си спомни коментара на Синди, че хората от нощната до един са особняци, въпреки че особняци бе твърде меко казано. Може би невротици бе по-близо до истината. Запита се дали щеше да намери за странни всички от списъка със заподозрени. Беше ясно, че въпреки риска трябва да поиска от Розалин личните данни за трансфериралите се медицински работници.

— Какво е това? — подигравателно попита тя. — Мълчание с възпитателна цел, или някаква пубертетска игра на „индиански поглед“?

— Извинявайте. — Той отмести очи. — Бях шокиран от новината. Това е толкова обезпокоително и тревожно. Изненадан съм, че сте в състояние да го приемете така леко.

— Нарича се професионална дистанция — отвърна Джаз. — Тези от нас, които всъщност лекуват хора трябва да могат да го понасят. — Тя спусна краката си на пода хвърли настрана списанието и се изправи. — Трябва да нагледам пациентите си. А вие си прекарайте добре горе в гинекологичното.

— Само секунда. — Той хвана ръката й, докато тя се опита да се изниже покрай него. Беше изненадан от мускулите й. — Имам още няколко въпроса.

Джаз погледна към пръстите му, които я стискаха. Моментът беше напрегнат, но тя успя да се контролира. Вдигна очи към него.

— Пуснете ме или много ще съжалявате. Чувате ли какво ви казвам?

Той я пусна и скръсти ръце пред гърдите си, за да не я докосва. Нямаше желание да й се извинява заради физическо насилие. В действителност тя го бе одраскала.

— Разбрах, че сте се преместили от „Свети Франциск“ наскоро. Бихте ли ми казали защо?

Сега бе неин ред да се вторачи в него, преди да му отговори.

— Какво е това, разпит ли?

— Както вече ви казах, аз съм началник на медицинския персонал. Имаше безобидно оплакване от вашето отношение към един от лекарите и аз се отбих. Откровено казано, този човек има име на вечен недоволник, но все пак съм длъжен да проверя твърдението му. — Роджър лъжеше, но бе почувствал, че трябва да й даде някакво обяснение за въпросите си. Сестринският състав не бе под неговата юрисдикция.

— Как се казва този шибан доктор?

— Не съм упълномощен да разкривам идентичността му.

Тя отмести поглед. Очите й обиколиха стаята. Роджър виждаше трептящите й ноздри, чуваше дълбокото й дишане. Вече не се владееше. Беше бясна.

— Нека ви обясня — каза Роджър. — Интересувам се дали сте напуснали „Свети Франциск“ поради подобна причина. Имали ли сте неприятности с някой лекар от „Свети Франциск“? Ние трябва да попитаме.

— По дяволите, не! — сопна му се тя. — Може и да съм разменила някоя по-остра дума със завеждащата, но никога с доктор. На пръстите на едната си ръка мога да преброя случаите, когато изобщо съм видяла доктор тук по време на нощната смяна. Те всички нощем са си вкъщи, чукат жените си.

— Разбирам — кимна Роджър. Той не направи коментар на думите й, а побърза да се върне към началото на разговора. — Значи завеждащата в „Свети Франциск“ не е била толкова компетентна, колкото би ви се искало?

По лицето й премина тънка усмивка.

— Познахте, но то не е изненадващо. Нощните смени привличат особняци.

Той кимна.

— Не че съм любопитен, но никога ли не сте помисляли да споделите обвиненията си, щом не сте се разбирали кой знае колко със завеждащите?

От лицето й изчезна всяка следа от усмивка.

— О, да! Аз съм виновна, че тези две дебелани бяха толкова тъпи! Я стига!

— Тогава защо се преместихте?

— Исках промяна, освен това исках да се преместя в града.

— А защо избрахте нощната смяна?

— Тъй като има по-малко глупости. Е, и тук ги има, но са много по-малко, отколкото в дневната или вечерната. Когато бях в армията, бях назначена на независима служба. Предпочитам да работя сама.

— Значи сте била при военните?

— Дяволски сте прав. Бях във военноморските сили по време на първата война в Залива.

— Интересно — промърмори Роджър. — Кажете ми, какъв е произходът на фамилията ви — Ракоци?

— Унгарски. Дядо ми е бил борец за свобода.

— Само още един въпрос, ако не възразявате. — Той се опита да прозвучи безгрижно. — Знаете ли, че когато сте били в „Свети Франциск“ там е имало серия от подобни смъртни случаи?

— Трудно е човек да не научи такова нещо.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си. Мисля да последвам съвета ви и да отида в гинекологичното, но може би ще се наложи да ви попитам още нещо. Ще имате ли нещо против, ако се върна след това?

— Не, разбира се.

Той се опита да се усмихне успокоително, преди да излезе от стаята и да се насочи към асансьорите. Поклати глава. Не можеше да повярва. Беше говорил с двама души от списъка и бе чул за трети, а му се струваше, че за всекиго от тях можеше да каже, че е достатъчно безскрупулен, за да направи немислимото.

Джаз се измъкна от хранилището и видя как Роджър се насочва към асансьорите. Не можеше да повярва! Бедите валяха една след друга. „Наказването“ вървеше гладко до Люис, после всичко се обърка. И точно когато бе елиминирала една потенциална заплаха, се бе появила друга. Ама че гадняр, промърмори тя. Беше разбрала от начина, по който е облечен и по който говори, че е от онези копелета от Айви-лигата.

Когато Роджър стигна до асансьорите и натисна бутона, се обърна и погледна към сестринския пункт. Джаз побърза да се изтегли навътре. Не искаше да я вижда, че гледа след него, сякаш е разтревожена. Тя тръсна глава, после удари силно с длан по плота. Няколко листа се разлетяха и паднаха на пода.

Какво да правя, по дяволите, промърмори тя и отново тръсна глава. Мина й през ума да звънне на господин Боб, но бързо отхвърли тази идея. Имаше чувството, че ако се оплаче от нещо, може да не получи повече имена. Щяха да я отстранят от операцията. Беше съвсем просто.

Тя сви рамене. Не можеше да мисли за нищо друго. Макар да я измъчваха тревоги, не знаеше какво да прави, освен че трябва да е внимателна, тъй като този скапаняк от администрацията можеше да предизвика нещо много по силно от вълнички, ако се съдеше по думите му.

Вратата на асансьора се отвори и Роджър слезе на седмия етаж. Отляво, зад двойните врати, беше медицинската администрация, а отдясно зад подобни врати се намираше гинекологичното отделение. Той тръгна натам. За разлика от етажа на хирургическото долу, тук имаше много хора както в сестринския пункт, така и по коридора. Видя един санитар, който буташе към асансьорите количка с пациент, покрит с чаршаф и предположи, че точно това е пациентът, за когото бе дошъл да се поинтересува.

Приближи се до сестринския пункт и няколко минути стоя и гледа. Количката с дефибрилатора бе паркирана срещу стената. Хората разговаряха на малки групички, повечето изглежда обсъждаха напразните усилия на екипа за реанимация.

— Извинете — обърна се Роджър към жената, която стоеше срещу него. Тя пишеше нещо забързано, но вдигна глава и го погледна. Както и Джаз, бе облечена в бяла престилка, но излъчваше учтивост и уважение. Бе пълничка, с пръснати по носа лунички. — Бихте ли ми казали коя е завеждащата сестра?

— Аз съм. Казвам се Мерил Ланиган. Какво мога да направя за вас?

Той се представи и каза, че се интересува от последния смъртен случай.

— Пациентката се казваше Патриша Пруит — каза Мерил. — Това е картонът й. Искате ли да го видите?

— Да, бих хвърлил един поглед. Благодаря. — Той го взе и набързо го прелисти. Беше онова, от което се страхуваше. Патриша Пруит бе здрава, трийсет и седемгодишна майка на три деца. Предишната сутрин бе постъпила за безобидна хистеректомия за фиброма. Постоперативното й лечение вървеше спокойно и тя вече бе започнала да приема течности през устата. Точно тогава я бе сполетяло нещастието.

Роджър погледна отново към Мерил.

— Истинска трагедия — поклати глава той. — И толкова неочаквана, като се има предвид, че е била млада и практически здрава.

— Съкрушително е — съгласи се жената. Взе картона от него и го отвори на страницата с бележките на сестрите.

— Но е имало подобни и на другите етажи през последния месец — подхвърли Роджър.

— Да, чух такова нещо. За щастие, при нас това е първият случай. Може би го приемаме по-тежко от другите, защото сме свикнали на по-щастливи развръзки.

— Искам да ви попитам нещо, ако не възразявате. Да сте виждали д-р Наджах на етажи тази вечер?

— Да, както винаги.

— А д-р Кабрео?

— Видях и него, но чак след обявената тревога.

— А какво ще кажете за една сестра казва се Джасмин Ракоци, наричат я Джаз?

— Интересно е, че питате.

— Защо?

— Срещаме твърде често госпожица Ракоци, почти всяка нощ. Дори се оплаках на шефката й — Сюзан Чапман, казах й, че не искам да се мотае тук. Възнамерявам да се обърна по-нагоре сега, не искам да се появява изобщо тук.

— Какво прави, когато дойде?

— Опитва се да бъде мила със санитарите. Освен това все рови и надзърта в картоните, което не й е работа.

— Спомняте ли си дали е идвала тази вечер?

— Спомням си много добре, защото всеки път, когато я срещна, я предупреждавам. Направих го и тази вечер, както винаги.

— Тя какво ви отговори?

— Каза, че в момента тя е завеждаща и се нуждае от някакви препарати. Не си спомням какво точно беше. Изпратих я в нашето хранилище да си вземе каквото й трябва и бързо да си върви. Казах й освен това да възстанови онова което взема назаем и тя обеща.

— И отиде в хранилището?

— Да.

— После какво стана?

— Предполагам, че е взела каквото й е било нужно и е слязла на етажа си. Наистина не знам, защото имах проблем с една от пациентките. А после, разбира се, се случи това…

— В коя стая беше Патриша Пруит?

— В 703-а. Защо питате?

— Бих искал да надникна.

— Моля. — Тя посочи надолу по коридора.

В главата на Роджър се въртяха стотици мисли, докато крачеше натам. Джасмин Ракоци се превръщаше във все по-голяма загадка. Продължаваше да се пита защо й е постоянно да се качва на етажа на гинекологичното и да се опитва да се сближи със санитарите, след като е толкова затворена и защо трябва да рови из картоните. Това просто нямаше никакъв смисъл. Това обаче, което имаше смисъл бе, че и тя, и д-р Наджах бяха идвали в отделението преди обявената тревога в стая 703. Колко ли още души от списъка му бяха идвали? От онова което знаеше, можеше да бъде всеки.

В стаята на Патриша цареше пълен хаос. Следите от усилията на реанимиращия екип се търкаляха по пода — опаковки, спринцовки, шишенца от лекарства. По измачканите бели чаршафи на леглото се виждаха няколко капки кръв.

Тръбичките на системата се намираха на обичайното си място, но без бутилката или пластмасовия контейнер с течност, който трябваше да виси тук. След като и без това бе дошъл, на Роджър му хрумна да провери съдържанието на системата. Може би изследването на разтвора щеше да покаже нещо?

Той се обърна и се насочи отново към сестринския пункт. Попита Мерил къде е в момента липсващата бутилка.

Жената сви рамене.

— Представа нямам къде може да е. — Тя отиде до един от стажантите от реанимиращия екип и го попита дали не знае нещо. Той завъртя глава отрицателно. Оказа се, че никой не може да каже нищо. Разговорите скоро се върнаха към обичайните теми.

Роджър стоеше и гледаше.

— Предполагам, че е долу с пациентката — каза му Мерил. — Макар че винаги оставяме системата на място, както и всичко останало.

— Въпросът ми може да ви се стори малко глупав, но къде точно закараха пациентката?

— В моргата или по-точно в онова, което използваме като морга. Старата аутопсионна в мазето.

— Благодаря — усмихна й се Роджър и с бързи крачки се отправи към асансьора. Натисна бутона, но внезапно му хрумна да попита Ракоци защо ходи толкова често в гинекологичното отделение и какво й е трябвало тази нощ. Не изчака асансьора, а тръгна по стълбите надолу. Явно кофеинът вече не действаше, защото усещаше краката си тежки, а и главата го болеше. Реши обаче да проведе още един разговор с екзотичната сестра и едва след това да се прибере вкъщи.

Хирургическото продължаваше да е все така тихо, както и преди. Роджър предположи, че сестрите се занимават с пациентите си, защото видя някои от тях, докато минаваше покрай отворените врати на болничните стаи. Щеше да изчака в сестринския пункт госпожица Ракоци да се върне. За своя изненада я откри на същото място, където я бе оставил, в същата поза, продължаваше да чете същото списание.

— Доколкото си спомням казахте, че имате работа при пациенти — подзе той. Знаеше, че не е желателно да се държи провокативно с човек с подобен темперамент, но не се сдържа. Тази жена явно кръшкаше от задълженията си.

— Свърших я. Някакъв проблем?

— Имате късмет, че това не е мой район — изгледа я той остро. — Но имам още няколко въпроса. Последвах съвета ви и отидох до гинекологичното, където говорих с Мерил Ланиган. От нея разбрах, че сте чест посетител на етажа. Всъщност, каза ми, че по-рано тази вечер пак сте била там. Бих искал да знам защо.

— За да се уча — отвърна тя. — Гинекологията ме интересува, но нямах голяма възможност във военноморските сили по очевидни причини. Затова често се качвам горе през почивките.

— Значи за да се учите се качихте горе тази нощ?

— Толкова ли е невероятно? Вместо да ходя в кафенето и да дрънкам глупости с останалите от хирургията, се качвам на седмия етаж да науча нещо. Не знам какво толкова му е на мястото. Правиш някакво допълнително усилие, за да се усъвършенстваш, и в резултат си навличаш неприятности.

— Не искам да ви огорчавам — каза Роджър, като се опитваше да потисне сарказма в гласа си, — но явно има някакво несъответствие. Госпожица Ланиган ми каза, че когато сте се видели тази вечер, вие сте й обяснили, че искате да вземете нещо назаем от хранилището им.

— Така ли каза? — засмя се Джаз презрително. — Е, в известен смисъл е права. Трябваше ми система за преливане, благодарение на това, че централното снабдяване не ни зарежда, но това ми хрумна после. Онова, което наистина правех, е че измъквах информация, четейки бележките на сестрите. Тя сигурно не иска да признае, защото може би се притеснява за работата си.

— Е, това не ме интересува. Благодаря, че ми отделихте от времето си, госпожице Ракоци. Ще ви потърся, ако възникнат още въпроси.

Той излезе и заобиколи сестринския пункт. Наистина се чувстваше уморен. Малко по-рано смяташе, че е добре да поговори и с д-р Наджах, да го пита каква работа е имал той на седмия етаж, но тази идея вече не му допадаше. Беше изтощен. Наближаваше четири часа сутринта.

Реши, че първото нещо, което ще направи, когато се върне по-късно в офиса си, е да се обади на Розалин и да помоли за сведения за Джасмин Ракоци. Не го интересуваха последствията. Запита се колко ли голям трябва да е недостигът на сестри, че да назначат Джасмин Ракоци. Объркващата мисъл беше, че не е възможно тя да е сериен убиец. Би било твърде просто. Но фактът, че бе назначена за сестра с това нейно поведение беше карикатура според него и той възнамеряваше да направи нещо по въпроса.

Докато чакаше асансьора хвърли поглед към сестринския пункт. За миг му се стори, че вижда в процепа на вратата блестящия поглед на Джасмин. Но не беше сигурен, а и при тази умора можеше да му се привиди какво ли не. Тази жена го беше накарала да се разтревожи. Не му се мислеше какво ли е да си неин пациент.

Асансьорът пристигна и той побърза да се качи. Преди вратите да се затворят, погледна към вратата на хранилището, но не знаеше дали очите му играят някакви шеги, или наистина я видя отново.

Слезе до мазето, където никога не беше ходил. За разлика от останалата болница, тук всичко беше грубо. Бетонните стени бяха мръсни и безброй голи тръби — някои от които изолирани, други не — минаваха по тавана. Светлината идваше от прости порцеланови крушки в телени клетки. Точно зад асансьора един изтъркан знак от боя върху стената сочеше към залата за аутопсии, придружен от червена стрелка.

Тук бе същински лабиринт, но като следваше стрелката в края на краищата стигна до две кожени врати с овални прозорци на равнището на очите. Стъклата бяха покрити с мръсен слой прах. Макар осветлението да бе включено, не се различаваха никакви подробности. Той натисна старата месингова брава.

Вътре обстановката бе старомодна — двуетажен медицински амфитеатър с редици от малки седалки, които тънеха в сянката. Предположи, че това тук сигурно бе строено преди сто години, когато анатомията и патологията са заемали централно място в медицинската академична програма. Дървото бе старо, изстъргано, с потъмнял лак, а светлината идваше от една голяма, окачена лампа висяща на дълъг кабел от тавана. Осветлението бе центрирано над металната маса за аутопсии, която се намираше в средата. На отсрещната стена стоеше шкаф със стъклена витрина пълен със стоманени инструменти за извършване на аутопсии. Роджър се запита кога ли за последен път са били използвани.

Имаше няколко покрити болнични колички, очевидно с мъртъвци. В някоя от тях беше Патриша Пруит. Той се приближи към първата и се запита за пореден път защо Лори бе избрала съдебната патология за своя кариера. Изглеждаше толкова неподходящо за характера й. Въздъхна и вдигна края на чаршафа.

Лицето му се смръщи в гримаса. От онова което бе останало, разбра че човекът явно е претърпял катастрофа. Побърза да спусне чаршафа. Още като студент не харесваше патологията особено съдебната и това тук му го напомни грубо.

Пое си дълбоко дъх няколко пъти, преди да тръгне към втората количка. Протегна ръка да открие тялото, но ръката му остана във въздуха. Вместо това се люшна напред от удар в средата на гърба, който не му се стори силен. Осъзна, че пада и инстинктивно разпери ръце, но преди да рухне върху керамичния под, втори удар изкара дъха от дробовете му.

Плъзна се по плочките, главата му се блъсна в стената разделяща аутопсионната маса от редиците седалки. Той се опита да стане, но тъмнината се спусна над него като тежко, задушаващо одеяло.