Маркер

24.

Беше напрегната нощ, може би една от най-напрегнатите, които Джаз си спомняше от постъпването си тук. Бяха наводнени от ранени пациенти, които изпращаха от постанестезиологичното и за нула време се запълниха всички легла. Като временно изпълняваща длъжността завеждащ сестринското отделение, статус, който скоро щеше да се промени според слуховете след назначаването на новия шеф на нощната смяна, на Джаз се бе паднало да прави графика и да определя коя сестра кой пациент ще поеме. Нямаше недоволни, тъй като се бе постарала да не предизвиква с поведението си ропот и да поеме своя дял от работата. И което бе по-важно — беше добавила Лори Монтгомъри към пациентите в своя списък. След като уреди това, тя най-после си отдъхна. Знаеше, че е в състояние да проведе операция „Пресяване“ както си бе решила.

Тя протегна ръце нагоре и завъртя главата си, за да отпусне шийните мускули. Беше напрегната. Тъкмо бе свършила писмената работа и си мислеше за заслужената почивка, която възнамеряваше добре да използва. Бяха съкратили „обедната“ почивка заради пациентите и тя се принуди да се откаже да яде. Вместо това използва времето да изчезне в дамската тоалетна извън кафенето и да зареди спринцовката с калиевия хлорид, която бе задигнала от хранилището на спешното и да се освободи от празната ампула. Беше съвсем рутинна операция.

Часовникът показваше четири и четиридесет сутринта и всичко бе готово. Беше изчакала правилния момент и той бе дошъл. Елизабет, която седеше тук до преди две секунди и пишеше, бе извикана да помогне на пациент от 637 стая и не се виждаше. В същото време всички останали сестри и санитари сякаш се бяха продънили вдън земя, обслужвайки поверените им пациенти. Мъждиво осветеният коридор бе изпълнен с онова мирно спокойствие, от което се нуждаеше. Беше идеалната възможност.

Тя се оттласна от бюрото и се изправи. Ръката й се отпусна в десния джоб на сакото за успокоителната милувка на пълната спринцовка. Джаз си пое дълбоко дъх, за да разсее възбудата и тръгна. С бързи стъпки тя леко се придвижи до стая 609. Спря пред вратата и хвърли по един поглед в двете посоки на дългия коридор. При започване на мисия предпочиташе да не вижда никого, за да не се налага да избягва разговори след това.

Слава богу, нямаше никого. Единственият звук беше тихото ритмично бибипкане на монитора в една близка стая. Джаз се усмихна. „Наказването“ на Лори Монтгомъри се очертаваше да бъде най-леката задача, която бе изпълнявала — защото бе уцелила най-подходящото време и защото „целта“ беше упоена и в белезници. Какво по-лесно от това, запита се тя безмълвно.

Прекрачи прага и влезе. Половин час по-рано, когато крачеше обратно към сестринския пункт, след като се бе погрижила за друг пациент, се отби да провери за ефекта от успокоителното. Ефект имаше. Беше спуснала леглото на Лори, така че да е в хоризонтално положение и бе изгасила флуоресцентното осветление. Сега стаята, както и коридорът, се осветяваше от слабата светлина на лампичките в бордюра.

Тя безшумно се приближи до леглото. Лори спеше дълбок сън. Устата й бе леко отворена и се виждаха сухите й, напукани устни.

— О, бедничката! — прошепна Джаз презрително. Всъщност й беше приятно. От всички пациенти, които бе „наказала“, тази тук си го заслужаваше най-много заради всичките си претенции и изисквания. За Джаз Лори беше една богата кучка, мъжкият еквивалент на онзи „Господин Айви лига“ от фитнеса, когото не можеше да търпи. А отгоре на всичко тази беше и лекар и продължаваше да й дава нареждания, макар че в случая беше просто пациент като всички останали. И сега Джаз щеше да й натрие носа!

Тя погледна белезниците около китките на Лори и усети тръпка на задоволство. Нямаше съмнение, че тези прекрасни халки щяха да улеснят мисията и можеше да бъде сигурна, че Лори няма да я одере, както го беше направил онзи кучи син Стивън Люис.

Тя внимателно измъкна възглавницата и я мушна под мишницата си. Искаше да й е под ръка, за да я стовари върху лицето на Лори в случай, че кучката издаде някакъв звук, както се беше случило със Собчак. Не че очакваше да се повтори; системата беше централна, което означаваше, че концентрираният калиев хлорид ще бъде вкаран в главната вена и ще е по-малко болезнено, отколкото ако е някоя повърхностна, но Джаз искаше да е подготвена. Тя се гордееше със себе си, че бързо се учи и колкото по-малко бяха изненадите — толкова по-добре.

Протегна се, хвана тръбичката на системата и я отвори, така че да се излива свободно. Изчака няколко минути, за да е сигурна, че тече добре. Когато се убеди, че функционира идеално, извади спринцовката. Издърпа със зъби предпазната капачка и вкара иглата дълбоко във входа на системата.

След като погледна назад вратата към коридора и се заслуша за миг за някакви подозрителни шумове, Джаз направи инжекцията със силен, уверен натиск. Отне само пет секунди. Издърпа иглата затвори спринцовката с капачето и измъкна възглавницата изпод мишницата си. В този миг Лори се раздвижи, промърмори нещо и отвори очи.

— Приятно пътуване! — прошепна Джаз. С възглавницата в дясната си ръка и спринцовка в лявата тя се наведе над леглото, защото й се стори, че Лори бе промърморила нещо. В следващия миг в стаята влетя някакъв маниак. Джаз бе слисана от внезапното нахлуване в спокойната до преди миг стая, отчасти защото бе напрегната и погълната от онова, което правеше, отчасти защото така старателно се опитваше да избягва изненадите. Тя инстинктивно направи крачка назад и в същия миг се парализира.

— Как е тя? — извика мъжът и се приближи с два скока до леглото на Лори, дишайки задъхано. От косата му се стичаха капки и обливаха челото му. Изглеждаше странно с небръснатото си лице, зачервени очи, мокри дрехи и прогизнали обувки. Облегна се с две ръце на металните перила на леглото, сякаш изтощен, но бързо се съвзе. Изглежда онова, което видя, не му хареса. Очите му се преместиха върху Джаз, която не му беше отговорила. Забеляза спринцовката и възглавницата в ръката й. Вниманието му отново се върна към Лори, която леко простена и направи слаб опит да освободи ръцете си от белезниците.

— Какво става тук? — попита Джак. Той мина от дясната страна на леглото. — Лори! — извика той и бързо улови китките й, но след това посегна към челото, за да спре неспокойното въртене на главата й. — За какво, по дяволите, са тези белезници? — От по-близо ясно се виждаше, че Лори е зле, в отчаяно състояние и вероятно агонизира. Лицето й изразяваше смесица от ужас, объркване и болка.

— Запалете осветлението! — нареди Джак. — И натиснете паник-бутона.

Джаз не каза нищо, само отстъпи още една крачка назад, смразена от неочаквания развой на събитията.

— По дяволите! — извика той като я видя, че не реагира. Гласът му отекна в спящите стени на болничната стая. Нуждаеше се от бърза помощ, но не искаше да оставя Лори сама дори за няколко секунди.

С неистов поглед и отчаян, Джак издърпа леглото от стената освободи с крак заключалките на колелата и тласна леглото напред към вратата с все сила. То получи ускорение и след малко той го забута по коридора към ярко осветения сестрински пункт.

— Помощ, помощ! — извика той. По пътя му се изпречи една злополучна санитарна количка, която бе пометена с трясък и по плочките се посипаха калъпчета сапуни и кърпи за ръце. В коридора се появиха сестри, санитари и зяпачи, привлечени от виковете и необичайния шум.

Джак се опита да намали, когато приближи сестринския пункт, но постигна само частичен успех. Леглото се блъсна в гишето и отскочи. Сега на яркото осветление можеше да види колко зле е Лори. Беше смъртно бледа и неподвижна. Очите й с разширени зеници объркано се взираха в тавана.

Джак се наведе над нея. След като установи, че не диша и няма пулс, той приближи уста към устните й. Направи й дишане „Чета в уста“ и се зае със сърдечен масаж. Няколко секунди по-късно се присъединиха и някои от сестрите. Една от тях започна да обдишва Лори, друга донесе кислородна бутилка и я прикрепи към амбулаторната чанта.

— Извикана ли е помощ? — попита Джак.

— Да, не се тревожете.

— Тогава къде са по дяволите?

— Обадихме се преди по-малко от минута, имайте търпение.

— Мътните да ги вземат! — изръмжа той през зъби. Беше задъхан от тичането, от бутането на количката и масажа. Мълчаливо се ругаеше, че е оставил Лори. Укори се, че е можел да остане и да чака пред вратата й, както се беше заканил.

Той поклати глава отчаяно.

— Колко време е нужно на хората от реанимацията за да дойдат? — Ако на Лори й се бе случило онова, което той подозираше, животът й висеше на косъм и не се знаеше какви шансове има. Беше обаче сигурен за едно: само сърдечният масаж нямаше да помогне. Тя трябваше да бъде лекувана.

Сякаш в отговор на молитвите му вратата на асансьора се отвори и количката на реанимационния екип изтрополя по бетонния под. Съпровождаха я четирима стажанти, двама мъже и две жени. Водеше ги Кейтлин Бъроус, която изглеждаше така, сякаш е учила в същото медицинско училище за надарени деца, което е посещавала и Шърли Мейранд. Ако я срещнеше на улицата Джак не би допуснал, че е завършила и гимназия, още по-малко пък, че е лекар-стажант. Мъжете също изглеждаха млади, но не бяха от лигата на Шърли или Кейтлин.

— Каква е историята? — попита Кейтлин, докато проверяваше пулса.

— Хиперкалемия — изстреля Джак.

— Доста специфична диагноза — изгледа го невярващо тя. Говореше рязко и отсечено. Може и да му изглеждаше млада, но излъчваше увереност, която се постигаше само с практика. — Откъде сте сигурни, че нивото на калия е толкова високо? Бъбречно болна ли е?

— Не, не е бъбречно болна — озъби се Джак. Наистина не беше сто процента сигурен, че Лори има калиево отравяне, но знаеше, че ако не действат мигновено, със сигурност щяха да я изпуснат и тя щеше да влезе в собствената си „черна серия“. — Много време ще отнеме, ако започна да ви обяснявам откъде знам, но го знам — продължи той натъртено. — Трябва да я лекуваме за висок калиев серум и то веднага! На мига!

— Как може да сте толкова сигурен? А, между другото, кой сте вие?

— Аз съм д-р Джак Степълтън — избърбори той. — Медицински следовател. Слушайте! Имахме серия необясними смъртни случаи в тази болница от януари насам. Става въпрос за сравнително млади хора, при които реанимацията е била неуспешна. В един момент се усъмнихме. Смятаме, че е умишлена отравяне с калиев хлорид.

— Нямаме почти нищо на ЕКГ-то — отбеляза единият от стажантите.

Кейтлин й хвърли бърз поглед. Онова което видя, я накара да започне да дава едно след друго нареждания на сестрите. Калциев глюконат; двайсет единици редовен инсулин заедно с петдесетграмова доза глюкоза; сода бикарбонат… Тя продължаваше да нарежда, но Джак престана да слуша в мига, в който я чу, че иска да потърсят хирург за спешна перитониална диализа. Ако нещо можеше да помогне — това беше.

Докато сестрите търчаха и изпълняваха нарежданията един от стажантите се приближи до Джак и го смени на сърдечния масаж.

Беше изминал на бегом почти десет пресечки по Първо авеню, без да види свободно такси. Една след друга колите го отминаваха и го пръскаха с кал, но нито една не спря. Най-после щастието му се усмихна. Една полицейска патрулка се зададе срещу него, очевидно смятайки, че бяга от престъпление. Когато им показа служебната си карта и на пресекулки обясни, че трябва спешно да стигне до „Манхатън Дженерал“, те го взеха. Включиха сирената и без да спират на светофарите се понесоха по мокрите улици. Ако само си бяха задали въпроса защо му е на един патолог, за когото се предполага, че работи с трупове, да тича посред нощ по спешност към някаква болница нямаше да го качат.

Перитониалната диализа беше стартирана подкожно без засечки, като използваха дълга сонда. Джак извърна очи, когато сондата мина през коремната стена, но се намираше достатъчно близо, за да чуе пукащия звук от преминаването през фасцията. Потрепера. Миг по-късно видя как изотонична течност без калий се влива в корема й. Тайно стисна палци и се помоли процедурата да помогне. Знаеше, че предвид широката площ в корема, образувана от гънките на червата наред с лабиринта на кръвоносните съдове, перитониалната диализа беше най-ефикасният — макар и пасивен — начин да се понижи концентрацията на калий или на друг електролит в кръвта.

За съжаление, след десет минути агресивна терапия бяха постигнали твърде малък успех. Кейтлин нареди още калциев глюконат и сама го инжектира. Джак видя това отдалеч, тъй като бе започнал да крачи напред-назад между леглото на Лори и коридора с асансьорите. Не кофеинът го движеше сега, а страхът и вината. Не го напускаше досадната мисъл, че този епизод за пореден път доказва, че той носи само нещастие за онези, които обича. За една нощ бе загубил едно неродено дете; сега бе на ръба да загуби и жената, която обича. И за да станат нещата още по-зле, знаеше, че има дял в това.

Когато приключиха, Кейтлин се обърна към Джак:

— Бяхте абсолютно прав — каза тя и посочи към неестествено високото ниво на калия. — Не съм виждала подобно нещо. След като всичко това свърши, бих искала да чуя онова, което знаете.

— Ще се радвам, само госпожица Монтгомъри да се оправи.

— Направихме всичко, което можахме. Цветът на лицето й вече е друг, а и зениците започват да се свиват.

Той кимна. Лори лежеше върху бялото легло, около нея се суетяха чужди хора, един й правеше сърдечен масаж, друг се занимаваше с кислородния апарат. Пациентите от съседните стаи, които бяха излезли преди малко, привлечени от развилата се драма, започнаха да се връщат в леглата си. Повечето от сестрите също се върнаха при своите пациенти.

Беше шест без двайсет, когато се появи наистина оптимистичен знак.

— Хей! Група! — извика Кейтлин. — Имаме електрическа активност в сърцето!

Стажантите се втурнаха към електрокардиографа.

— Второ изследване за нивото на калия — извика тя на сестрата, която им асистираше.

— О! Числата започват да изглеждат доста нормално — обърна се стажантът към Кейтлин. — Става все по-добре.

— Задръж компресията! — нареди тя на мъжа, който се бе надвесил над леглото и правеше сърдечния масаж. — Да видим дали има пулс.

— Има пулс! И, боже мой, започва да диша самостоятелно! — Той свали маската от края на ендотрахиалната тръба и усети с длан въздуха, който Лори издишваше. — По дяволите, наистина диша нормално.

— Свали я! — нареди Кейтлин. — ЕКГ-то й също изглежда напълно нормално.

Стажантът махна тръбата от устата на Лори и тя се закашля няколко пъти.

Джак се приближи до сестринския пункт. Лори бе свързана към един от мониторите над бюрото, но за да го види, той трябваше да мине от отсрещната страна. Преди половин час, когато го бе погледнал, записът за кръвно налягане и пулс показваше права линия. Сега бе различно. Лори имаше пулс и кръвното й налягане се бе нормализирало.

— Прекрати перитониалната диализа — продължи да нарежда Кейтлин. — Не бива да прекаляваме и после да се тревожим за това, че нивото на калия е ниско.

— Слава Богу! — засмя се след малко един от стажантите. — Изглежда се събужда!

Без да мисли, Джак се вряза в тълпата и се приближи още. Беше станало чудо! Лори бе отворила очи и ги местеше от едно лице върху друго. Изглеждаше объркана и изплашена. Неочаквано за самия себе си Джак усети, че очите му започват да парят. Той преглътна мъчително буцата в гърлото си и тръсна глава.

— Освободете китките. — Лекарката се наведе и стисна окуражително рамото на Лори. — Всичко е наред, успокойте се. Вие сте в „Манхатън Дженерал“. Спомняте ли си името си и коя година сме? — попита тя, напрегна слух за миг, след което се изправи. Погледна към Джак, който се опитваше все още да се съвземе от емоциите и се усмихна: — Всъщност изглежда много добре. Ориентирана е. Трябва да кажа, че бързата ви диагноза без всякакво съмнение я спаси. С такова високо ниво на калия, каквото открихме, със сигурност нямаше да може да бъде реанимирана.

Джак кимна. Все още не можеше да говори. Вместо това се наведе и допря чело до челото на Лори. Сега, когато ръцете й бяха свободни, тя ги вдигна, обхвана лицето му и прошепна дрезгаво:

— Защо си толкова разстроен? Какво се е случило?

Въпросът й го накара да потрепери. Успя само да стисне ръката й.

В този момент една от сестрите извика:

— Д-р Бъроус, нивото на калия в момента е почти перфектно!

Кейтлин се усмихна и се обърна към екипа си:

— Е, свършихме с това, за което бяхме дошли. Докато се обадя на лекарката й и я уведомя за случилото се, вие тримата смъкнете пациентката долу в кардиологичното и я включете към монитор. И искам нова проверка на нивото на калия веднага след настаняването.

Джак най-сетне успя да проговори:

— Не съм разстроен — прошепна той в ухото на Лори. — Щастлив съм, че си добре. Уплаши ни.

— Уплашила съм ви! — вдигна вежди тя.

— Беше известно време в безсъзнание. Какво е последното, което си спомняш?

— Спомням си, че ме преместиха в хирургията, но нищо друго. Какво се е случило?

— Ще ти обясня всичко при първа възможност — обеща той, когато започнаха да бутат леглото й по коридора.

— Идваш ли? — Тя продължаваше да държи ръката му.

Използваха асансьора и я свалиха на третия етаж. Пред вратата на кардиологичното отделение ги спряха. Завеждащата сестра не искаше да пусне Джак вътре, докато не настанят Лори. Отначало идеята го уплаши. Искаше да е при нея, непрекъснато прехвърляше през ума си какво би могло да се случи отново, но накрая се предаде, убеден, че я е оставил в сигурни ръце.

— Ще съм тук — увери той Лори и посочи малката чакалня срещу вратата.

Часовникът на стената показваше шест и петнайсет. Имаше няколко диванчета и редица празни столове. По ниската масичка бяха разхвърляни голям брой стари списания. В дъното имаше безплатно кафе. Джак хвърли якето и сакото си върху облегалката на единия диван и седна с тежка въздишка. Облегна се назад и затвори очи. Никога не му се бе случвало да преживее подобен стрес, комбиниран с такова физическо напрежение и такава палитра от емоции.

Лори се бе отървала като по чудо. До този момент не бе мислил за това, но в съзнанието му изникна загорялата сестра, на която бе връхлетял в стаята на Лори. На мъждивата светлина тя изглеждаше почти зловеща с тъмната си къса коса, дълбоко разположени очи и удивително бели зъби. Това, което най-ясно си спомняше, бяха възглавницата и дългата спринцовка в ръката й. Знаеше, че за това може да има много обяснения, точно както и за вцепенението й при нахлуването му. Беше виждал подобно нещо по време на стажа си. Всъщност, самият той бе реагирал по подобен начин по време на първия сърдечен пристъп, на който присъства непосредствено след завършване на медицинското училище. И все пак реакцията й бе изненадваща. Беше видял същата жена по време на инфарктната реанимация, но само за кратък миг, когато се бе появила в сестринския пункт, за да отиде в хранилището. Не бе взела участие в реанимирането. Джак бе попитал една от сестрите за името й. Когато го разбра стана още по-подозрителен. То също фигурираше в списъците на Роджър.

Той въздъхна и отвори очи. Бръкна в джоба на сакото си и извади клетъчния си телефон. Знаеше домашния телефон на Лу Солдано и въпреки ранния час реши да му се обади. Телефонът иззвъня шест пъти, преди отсреща да вдигнат. Гласът на Лу беше дрезгав.

— Още ли си жив? — попита го Джак.

— Спести си хумора — изръмжа лейтенантът и започна да кашля. — И дано да ме търсиш за нещо наистина важно.

— Повече от важно е. Лори трябваше да претърпи спешна операция миналата нощ в „Манхатън Дженерал“. Преди няколко часа някой я докара до бездната на ада и се опита да я бутне вътре. Беше толкова близо до смъртта, че не можеш да си представиш. Всъщност само няколко секунди или може би минути я деляха от това.

— Мили боже! — закашля се отново Лу.

— Всяка сутрин ли кашляш така?

— Къде е тя в момента? — не му обърна внимание Лу.

— В кардиологичното отделение на третия етаж. Аз съм в чакалнята точно срещу вратата.

— Според теб в опасност ли е?

— Медицинска или…?

— И двете.

— В медицинско отношение мисля, че нещата са под контрол. А що се отнася до човека, който се опита да я убие, не мисля, че в момента е заплаха. Във всеки случай — не и в кардиологията; тук има прекалено много хора пък и аз съм седнал отвън пред самата врата.

— Имаш ли представа кой може да е?

— Има една сестра, на която бих заложил, но това е нещо странично. Ще ти разкажа подробностите, когато дойдеш. Разполагаме също така със списъците на Роджър.

— Знаеш ли името на онази сестра?

— Ракоци.

— Що за фамилия е това?

— Е, тук ме хвана на тясно.

— Дали тази Ракоци знае, че я подозираш?

— Предполагам — каза Джак. — Беше в стаята, когато влязох и заварих Лори умираща.

— Е, тя ще е първата, с която ще говоря — каза Лу. — Ще дойда колкото се може по-бързо, което ще е най-рано след половин час. Междувременно ще се обадя в местното полицейско управление, имам няколко познати там, които ще дойдат да пазят пред кардиологичното, в случай, че ти се наложи да отидеш някъде.

— Планът ми се вижда добър.

— През цялата нощ ли си будувал?

— Така се получи — призна Джак.

— Добре, не се плаши, скоро идвам.

Джак тъкмо се канеше да затваря, когато чу Лу да добавя:

— И не се прави на герой, разбра ли? Просто стой там.

— Не се безпокой. След всичко, което преживях, едва дишам. Просто ще те изчакам.

Линията прекъсна, той мушна телефона в джоба си и затвори очи. Усети облекчение след разговора с Лу Солдано. След случилото се с Лори и останалите жертви в нейната „серия“ най-после се виждаше светлина в тунела. Напомни му за предаване на щафетата в истинско състезание, което означаваше, че неговото участие беше свършило. Това, обаче, което не знаеше, бе колко много ще съжалява, че не е последвал собствения си съвет.