Маркер

9.

Алармата на древния будилник на Лори издрънча в сутрешната дрезгавина и тя се протегна да я изключи без да отваря очи. Връщайки се в топлината на леглото тя потръпна, но не от студ, а от чувство за гадене. Примига и отвори клепачи. Предишната сутрин също й се повръщаше, но го бе приписала на мидите, които беше яла вечерта с Роджър. Обичаше миди, но на няколко пъти и преди й се беше случвало да се чувства неразположена на следващия ден. Слава богу, вчерашните позиви за повръщане не траяха дълго. След като се раздвижи всичко премина.

Тя седна. Отпи глътка вода от чашата на нощното шкафче и се почувства малко по-добре. Проблемът беше, че този път не беше вечеряла миди. Бе хапнала малко пиле, споменът за който отново накара стомаха й да се свие.

Когато отметна чаршафа от себе си, забеляза нов симптом освен гаденето: лек дискомфорт вдясно долу. Не беше толкова силно, че да го нарече болка. Натисна с пръсти корема си в областта на бедрената кост. Не можеше да каже дали е по-зле, тъй като натискането на стомаха недвусмислено напомни за пълния й пикочен мехур.

Обърна се, взе халата си и нахлузи чехлите. С влизането в банята почувства още по-ясно неразположение. Сега повече приличаше на болка, но все твърде слаба.

Първото, което й хрумна като лекар, беше, че става дума за апендицит. Знаеше, че в долната дясна част на тялото има много неща, които могат да не са наред и че диагнозата не можеше да е точна. Но знаеше също, че сигурно прибързва. Имаше нещо като хипохондрия още като студентка по медицина Усмихна се като си спомни едно най-обикновено главоболие, което получи като първокурсничка, и което я накара да си помисли, че се е разболяла от злокачествена хипертензия, само защото бе учила синдромите предишната вечер. Разбира се, че нямаше хипертензия и дискомфортът и гаденето почти напълно бяха изчезнали, когато излезе изпод душа.

Не беше гладна, но се насили да изяде една препечена филийка. След известно време изяде и една ябълка. Беше убедена, че стомахът й не е наред, и ето че така излезе. Но когато вече бе готова да тръгне към Патологическия център, старото неприятно чувство се бе върнало.

Махна с ръка на госпожа Енглър, когато вратата й изскърца и се отвори. Този път харпията със сълзливите очи дори й заговори, като я предупреди да си вземе чадър, тъй като можело да завали.

Сутринта бе мека и макар да бе облачно, все още не валеше. Лори се насочи на север по Първо авеню, забравила за безумния трафик, като се питаше дали гаденето й можеше да е психосоматично и да се дължи на стреса. Какво друго може да е, помисли си тя мрачно, тъй като социалният й живот никога досега не бе вървял така гладко, както професионалният.

Вихрената й петседмична връзка с Роджър напоследък преживяваше неочаквано сътресение. Виждаха се по два-три пъти седмично, както и всеки уикенд. Лори не смяташе сегашния сблъсък за непреодолима пречка, но той я беше разтърсил достатъчно и я накара да си спомни началото на тяхното запознанство, когато се предупреждаваше сама, че първоначалната страст често не издържа изпитанията на времето. Проблемът се състоеше в това, че Лори бе научила само преди две нощи, че Роджър е бил женен. Съществуваха безброй възможности да й го каже, но беше избрал обратното по причини, които Лори не проумяваше. И то стана едва след като го попита директно. Оказа се, че е бил женен за тайландка преди десет години, когато е работил в Тайланд и нямаше развод, макар че сега искаше да го получи. Повече я разстрои фактът, че имаше няколко деца.

Жената произхождаше от богато, привилегировано семейство, при което се бе върнала. Особено безотговорно според Роджър беше, че е отвела децата, когато го прехвърлили на работа в Африка. Задържането на подобна информация създаваше лош прецедент и караше Лори да се пита дали Роджър бе човекът, за когото го е смятала. Скоростта, с която се развиваха отношенията им, съчетана с натиска му за интимност само увеличаваше безпокойството й. И към всичко това се прибавяха неясните й чувства към Джак.

Предишната нощ, докато седеше в апартамента си и се самосъжаляваше за откритията, които бе направила я споходи внезапно озарение. За пръв път й хрумна, че тя активно и съзнателно потиска нещата, за които не иска не само да говори, но и да мисли. Бе разпознала тази черта у родителите си, особено у майка й, откакто се помнеше, и начина на майка й да се справя с появата на болестта си беше чиста илюстрация за това. Никога не се беше възприемала като дете на своите родители. Това което я наведе на тази догадка беше, че семейният статус на Роджър не бе изненадата, която обичаше да си представя. Имаше намеци и подмятания, но Лори старателно се пазеше да не научи нещо повече. Просто не й се е искало да повярва, че е бил женен.

На ъгъла на Трийста улица изчака светофара за да пресече Първо авеню. Мислеше си за това какво ли отношение има тази й току-що открита черта към боледуващите й отношения с Джак. Внезапно й се стори, че всичко е съвсем ясно. Беше поискала да стовари цялата вина върху него, че не желае да поема ангажимент за бъдещето им и че не повдига въпрос за сватба и деца. Сега осъзна, че и тя е виновна, че предложението му всичко да си остане такова, каквото е, представлява всъщност отстъпване, може би не тотално, но така или иначе отстъпване. Нямаше представа как щеше да каже това на Джак. Последния път, когато бяха говорили, беше преди пет седмици!

Светофарът светна зелено и тя забърза. Докато пресичаше Първо авеню и се изкачваше после по стъпалата на Патологическия, си помисли, че откак бе срещнала Роджър, нещата се бяха усложнили. Вместо да има проблеми с един, сега имаше проблеми с двама мъже. Макар и двамата да я интересуваха, знаеше че този, когото обича е Джак, и че копнее за безкомпромисната му откровеност. Част от причината да излезе с Роджър първия път, беше да накара Джак да ревнува — една необмислена интрига, която се усложни от два фактора: първо — не беше очаквала, че ще бъде привлечена от Роджър толкова силно, и второ — не очакваше, че тази закачка с ревнуването ще проработи толкова добре. Беше убедена, че не е способен на ревност.

Лори се насили да се усмихне на Мерлин, дежурната на рецепцията, докато минаваше покрай нея. Цялата ситуация приличаше на сапунена опера и тя си каза, че трябва да изгони от ума си всички мисли за тези двама мъже. Естествено, да промени поведението си, или това на някой друг, нямаше да е лесна задача.

Тя метна сакото си на облегалката на стола в офиса, сложи отгоре чадъра и се отправи към кафе-машината. Беше ред на Чет да определя кои случаи трябва да бъдат аутопсирани и той работеше с пълна пара, приведен над купчина папки.

Лори отпи от кафето си и погледна часовника. Още нямаше осем. Вини не се виждаше никъде с прословутия си вестник и тя предположи, че е слязъл с Джак за аутопсия. Единственият шум, който се чуваше, бяха гласовете на операторите, които се приготвяха за днешния ден. Лори се зарадва на уединението, знаеше че само след час тук ще е пълна лудница.

— Лори! Трябваше да ти предам съобщение, ако дойдеш преди осем. Джанис няма търпение да говори с теб. Вече два пъти се отбива.

— За последния пациент от „Манхатън Дженерал“ ли става дума? — попита Лори и очите й светнаха. Беше помолила Джанис да й се обади, ако изникне някой друг подобен случай.

— Не, не беше пациент от „Дженерал“ — отвърна Чет с дразнеща усмивка, карайки я да гадае. Тя вдигна рамене разочаровано. — Не беше един, двама бяха! — Той се протегна и потупа двете папки, отделени настрана, след това ги побутна към нея. — И двамата очевидно подлежат на аутопсия.

Лори погледна имената: Роуена Собчак и Стивън Люис. Провери бързо годините: съответно тридесет и шест и тридесет и две.

— И двамата ли пристигнаха от „Манхатън Дженерал“? — Не можеше да повярва.

Чет кимна.

— Бих искала да поема двата случая — каза тя припряно.

Без да говори повече, грабна сакото и чадъра си. С папки под мишница и балансирайки с чашата кафе, се отправи към офиса на съдебните следователи. Не можеше да сдържи любопитството си. Тържествуваше вътрешно, тъй като през последните пет седмици предполагаемият сценарий за сериен убиец така и не се бе материализирал като обещаваща възможност и беше отхвърлен от всички, с изключение на Роджър. Джак бе използвал случая да я подразни на няколко пъти. Дори Сю Пасеро беше отхвърлила идеята, след като направи по нейна молба едно предпазливо разследване в болницата. За щастие, Калвин не беше повдигал въпроса. Нито пък Рива.

Болничните картони на първоначалните четири случая най-накрая бяха изпратени в офиса на Лори и тя бе попълнила изцяло диаграмата, но никъде не забеляза нещо нередно. Всъщност, нямаше начин случаите да са свързани. Хирурзите бяха различни, анестезиолозите и препаратите за упойка в по-голямата си част също бяха различни, различаваха се значително и предоперативните и следоперативните медикаменти, а и местонахождението на пациентите в болницата бе различно. Най-лошо от всичко беше, че токсикологичните резултати бяха отрицателни, макар Питър да изпълни какви ли не номера с газхроматографа и масспектроскопа. Беше направил чудеса, за да открие дори най-незначителната следа от някой неправилно използван агент. А без такова доказателство никой не искаше да приеме идеята за сериен убиец, особено като не последва нищо подир Дарлин Морган. Всички запращаха четирите случая към кошчето за отпадъци на статистическите чудатости, които се случваха в присъщата за болница несигурна среда.

Когато Лори влезе в офиса на съдебните следователи, Барт вдигна глава от бюрото си.

— Идваш точно навреме — каза той и посочи към дъното на стаята. — Джанис тъкмо се обличаше.

— Д-р Монтгомъри — оживи се жената, — страхувах се да не те изпусна. Изцедена съм до капка и леглото ме зове. — Тя остави палтото си и като придърпа стола си, се отпусна тежко на него.

— Съжалявам, че сега те задържам.

— Няма проблеми. Ще отнеме няколко минутки. Папките на Люис и Собчак ли са?

— Да.

Джанис ги взе, отвори ги, измъкна оттам рапортите си и ги върна на Лори.

— И двата случая ми напомнят за останалите четири, от които се интересувахте — каза тя, докато Лори четеше написаното. Джанис обхвана умореното си лице с длани и опря лакти на бюрото. Изминаха няколко минути. Тя пое дълбоко дъх и продължи: — Казано с две думи: и двамата са млади, здрави, и двамата изглеждат сякаш са починали от неочакван сърдечен проблем, и двамата са претърпели незначителни операции двадесет и четири часа преди това и двамата не са могли да бъдат съживени.

— Звучи ми твърде познато — съгласи се Лори. — Благодаря ти за подкрепата. Има ли нещо специално, което искаш да ми кажеш, а не е в папките?

— Всичко е вътре. Но има нещо, което искам да подчертая. Макар повечето параметри при Собчак да са същите, има нещо различно. Когато е открита от сестрите, вече е умирала, но все още е била жива. За съжаление, това бързо се променя въпреки упоритата намеса. Люис, от друга страна не е имал никаква сърдечна и респираторна дейност, когато е бил намерен от помощник-сестрата.

— Защо смяташ, че това е важно?

— Просто защото е различно — вдигна рамене Джанет. — Не знам, но когато последния път говорихме, ти ме попита дали нямам някакво интуитивно предположение за Дарлин Морган. Нямах, но при Собчак фактът, че е била още жива, се набива на очи.

— Благодаря, че го каза — кимна Лори. — Нещо друго?

— Това е. Останалото е в рапортите.

— Не нужно да казвам, че бих искала копия от болничните картони, нали?

— Вече са изискани.

— Страхотно! Ако ти хрумне нещо интересно, знаеш къде да ме намериш.

Тя се втурна в офиса си, седна и отвори папките, зачитайки се отново в рапортите на съдебната следователка. Известно време препрочита плътно изписаните страници, след това отвори чекмеджето и извади попълнената диаграма. Беше прикрепена с гумено ластиче към папките на Морган и Макгилън заедно с копия от онези части, които се отнасяха до другите два случая. Така и не беше казала нищо определено на д-р Макгилън за смъртта на сина му, както му беше обещала и това я караше да се чувства виновна. Дори не бе разговаряла с човека от седмици. Остави папката при другите и се запита какво би казал той на идеята й за сериен убиец.

Без да се колебае в преценката на Джанис, тя добави Люис и Собчак към матрицата, макар още да не бе правила аутопсиите. Не се нуждаеше от болничните картони, за да попълни в колонките възрастта на пациентите, час на смъртта, лекарите, които са ги лекували, претърпените хирургични процедури, както и къде в болницата са се намирали. През това време пристигна Рива.

— Попълваш матрицата? — надникна тя през рамото на Лори.

— Има още два предполагаеми случая. Което прави общо шест. Още не съм направила аутопсиите, но всичко изглежда съвсем еднакво. Дали ще промениш мнението си за причината за смъртта? Наближават вече петдесет процента.

Рива се засмя:

— Не мисля така. Токсикологичните проби са отрицателни, а аз лично знам колко много се стара Питър. Между другото, как е майка ти? Все забравям да те питам.

— Справя се изненадващо добре — отвърна Лори. — Разбира се, не знам много, тъй като тя се държи все едно нищо не се е случило.

— Радвам се, че се оправя. Предай й моите поздрави! Ей, как вървят нещата с новия ти любовник? Неестествено мълчалива си за него.

— Всичко е наред — каза Лори неопределено. Рива беше права, тя наистина не споделяше много за Роджър. Вдигна телефонната слушалка, преди да е получила следващия въпрос и звънна в офиса на моргата. Беше доволна, че се обади Марвин. Каза му за двата случая и това, че иска да започнат със Собчак. — Значи ще се видим долу — обърна се Лори към Рива, докато вземаше папките на Собчак и Люис. Опита се да се подготви психически за случаите. Не се надяваше да открие много. Не след дълго беше в скафандъра и натисна вратата на залата за аутопсии, където я очакваше Марвин. По пътя към масата трябваше да мине покрай Джак.

В момента, в който я разпозна, той погледна стенния часовник и се изправи. Работеше над тялото на едра възрастна жена. Част от гъстата й посивяла коса бе обръсната, за да разкрие хлътнала фрактура на черепа й.

— Д-р Монтгомъри, явно сте възприели работното време на банкерите в последно време. Нека отгатна! Бас ловя — обяснението е, че сте излизали с гаджето си да боядисвате града с червена боя.

— Много смешно — каза Лори като се бореше с раздразнението си и желанието си да продължи. — И за двете бъркаш. Бях си вкъщи последната нощ, а Роджър е американец какъвто си и ти.

— Странно — поклати глава Джак. — Русо ми звучи толкова френски. Ти как мислиш, Вини?

— Да-а, но моето име е италианско, без това да означава, че не съм американец.

— Мили боже, прав си! — произнесе Джак с фалшиво разкаяние. — Май трябва вече да приключвам тук. Съжалявам.

Лори беше объркана от поведението му и хапливите намеци, които той очевидно не можеше да възпре. Но тъй като и Вини бе там, тя се опита да смени темата и посочи към възрастната жена:

— Виждам, че при вас начинът, по който е предизвикана смъртта е ясен.

— Причината — може би, но не и начинът. — Специализирал съм се в подобни случаи.

— Какво имаш предвид?

— Ами, жертвата е била свалена от кораб за пътешествия посред нощ. Туристическата компания докладва, че пияна възрастна жена е паднала фатално в банята на самостоятелната си каюта. Твърдят, че никой не се е държал подозрително и не е проявявано насилие. Но аз не се хващам на тия, въпреки, че може и да е била пияна.

— И защо не се хващаш?

— Първо, хлътналата фрактура е в горната част на главата — каза Джак, омеквайки. — Това трудно ще стане, ако човек падне в баня, освен ако не е акробат. Второ, виж тези следи от натъртвания върху вътрешната част на ръката! Забележи светлите резки върху китката и безименния пръст. Прекарала е доста време на слънце по време на пътешествието с цяла канара върху пръста си и с часовник. И познай! — в каютата няма нито пръстен, нито часовник. Трябва да предам това на дежурния лекар. — Въпреки късния час той мислеше на пълни обороти. Изчистили са каютата и банята, но ми задаваше правилните въпроси.

— И какво, мислиш, че е убийство?

— Без съмнение, въпреки коментарите на туристическата компания. Разбира се, ще докладвам за онова, което съм открил, но ако ме питат за мнението ми, ще им кажа, че тази жена е била ударена в главата с нещо като чук, грубо влачена за ръцете до каютата си, докато все още е била жива, ограбена и оставена да умре.

— Звучи като добър пример да се изтъкне, че смъртта сред възрастните в някакво отношение е подобна на смъртта вследствие на малтретиране на деца.

— Именно — кимна Джак. — Тъй като възрастните се очаква да умрат, смята се, че е по-малко нечестно, отколкото ако човекът е млад.

Макар да разменяха по някое изречение — даваше си сметка тя, — това бе само доказателство колко трудно щеше да е да водят сериозни разговори с Джак за отношенията им, дори и да беше склонен за това. Но тя изгони тези мисли от главата си в мига, в който погледна тялото на Роуена Собчак.

— Подозираш ли нещо необичайно за този случай? — попита Марвин.

— Не. Смятам, че ще бъде съвсем прост и ясен — отвърна Лори, когато тренираните й очи започнаха външния оглед. Първото й впечатление беше, че жената изглежда значително по-млада отколкото предполагаемите двадесет и шест години. Беше слаба с изящни, почти девически черти, с гъсти черни къдрици. Кожата й беше лишена от всякакви недостатъци, бяла като слонова кост, с изключение на синините. Двата крака бяха превързани заради прекараната операция. Превръзките бяха чисти и сухи.

Както при Макгилън и Морган, и тук остатъците от усилията за реанимиране още стояха включително ендотрахиалната тръба и системата. Лори ги огледа внимателно, преди да ги свали. Потърси следи от злоупотреба с дрога и не откри такива. Свали превръзката. Хирургическите разрези не показваха възпаление, само минимален дренаж.

Резултатът от вътрешната аутопсия беше същият, както от външната: отрицателен за всякаква явна патология. И сърцето, и белите дробове бяха напълно нормални. Бяха открити само няколко бразди от одраскване, следствие от усилията за реанимиране. Както при останалите случаи, така и тук Лори бе убедена, че ще получи нещо повече след токсикологичния анализ. Продължаваше да се надява, че Питър ще успее да открие нещо.

— Веднага ли започваме втория случай? — попита я Марвин, след като зашиха тялото.

— Веднага — каза Лори и за да ускори работата се включи в довършителните процедури. Когато на излизане и на връщане от залата минаха покрай Джак, той с нищо не показа, че я е забелязал. Междувременно помещението вече беше пълно с хора в скафандри, трудно различими един от друг.

Още щом преместиха Стивън Люис върху масата Лори се зае с външния оглед. Марвин отиде да донесе нужните препарати и останалите материали. Лори се застави да следва обичайната последователност, за да не пропусне нещо. Въпреки високите й очаквания, че Стивън Люис няма да се различава от останалите случаи, в смисъл, че няма да се открие видима патология, искаше да бъде абсолютно сигурна и методичността й почти веднага бе възнаградена. Едва видими, но все пак съществуващи, под ноктите на десния показалец и безименния му пръст тя различи малко количество засъхнала кръв. Ако не бе гледала внимателно, можеше да не го забележи. Беше нещо, което не видя при Собчак, Морган или Макгилън.

Остави ръката на Люис върху масата и се зае да търси някакви драскотини по тялото му, които да обяснят засъхналата кръв. Но такива нямаше. Не се виждаше кръв и по системата. Тя свали превръзката, която покриваше дясното рамо. Хирургическият разрез беше затворен и не показваше белези за възпаление, макар да имаше някакви доказателства за постоперативно кървене, малко засъхнала кръв по протежение на шева. Лори си помисли, че оттук може да се е появила засъхналата кръв под ноктите на пациента, макар да изглеждаше странно, тъй като бе на дясната ръка.

Когато Марвин се върна, тя поиска стерилна проба и два контейнера за проби. Искаше да направи ДНК-анализ на кръвта от двете места за да е сигурна, че са от жертвата. Щом взе пробите, разбра, че има и малко количество тъкан. Някъде в дъното на съзнанието й мина мисълта, че ако идеята й за сериен убиец е основателна и ако Люис е разбрал за намеренията на този убиец, може би точно тогава го е издрал. Имаше много „ако“, но бе горда, че е проявила добросъвестност и дори педантичност.

Останалата част от работата й мина бързо. Лори и Марвин бяха свикнали един с друг и функционираха като добре смазан механизъм. Всеки разбираше движенията на другия, както при танцуване на танго. Да не се откри никаква патология. Само незначително атеросклеротично отлагане в коремната аорта и един доброкачествен полип в дългото черво. Нямаше никакво обяснение за внезапната смърт на мъжа.

— Това последният ти случай ли е? — попита Марвин, след като свършиха.

— Така изглежда — въздъхна тя. Обърна се и огледа стаята да види Чет, но не го забеляза — Предполагам, че свършихме, все някой трябваше да ми е казал до това време.

— Двата случая тази сутрин ми напомнят задругите два, които работихме преди месец — каза санитарят, когато започна да мие инструментите и да събира контейнерите с проби. — Помниш ли онези двамата, при които не открихме нищо? Не мога да си спомня имената им…

— Макгилън и Морган — помогна му Лори.

— Помня ги, защото ти се раздразни, че не откриваш нищо. Хей, ще вземеш ли тези проби със себе си или да ги кача горе с останалото?

— Ще взема токсикологията и ДНК-пробите — каза Лори. — Микроскопията заедно с останалото може да отиде горе. Благодаря ти, че ми напомни.

— Иска ми се всички лекари да приличаха на теб.

— Е, ще бъде скучно — засмя се тя, докато вземаше шишенцата. Мина покрай Джак, без да спре. Заедно с Вини се смееха на поредната му мрачна шега.

Без да губи време, Лори съблече предпазното облекло, преоблече се и се насочи към задния асансьор. Носеше купчината проби, опрени в гърдите си, за да не ги изпусне. Двете папки бяха под мишницата й. Аутопсиите бяха потвърдили преценката на Джанис. Лори беше убедена, че серията й вече е стигнала до шест.

Вратите на кабинката се отвориха и тя слезе на четвъртия етаж, опитвайки се да избегне срещата с темпераментния директор на токсикологичната лаборатория. За щастие, той не беше вътре, прекарваше повечето време в общата лаборатория долу. Тя прекоси стаята и влезе в малкия кабинет на Питър. Беше доволна, че никой още не я е спрял, и още по-доволна, че Питър седи пред бюрото си и не се налага да го търси.

— О, не! — извика той измъчено, когато вдигна глава и забеляза пробите в ръцете й.

— Знам, че не се радваш да ме видиш — ухили се Лори. — Но ти си човекът! Нужен си ми повече от всякога. Току-що аутопсирах още двама, които са огледално изображение на предишните. Станаха шестима!

— Не знам как можеш да кажеш, че аз съм човекът, след като дотук все удрям на камък.

— Не съм загубила надежда, както и ти — продължи тя и остави пробите на бюрото му. Случаите вече са шест, вероятността за нещо нередно се покачва. Питър, трябва да намериш нещо! То трябва да е тук!

— Скъпа ми Лори, направих всичко, което можах да измисля за предишните четирима търсих да открия всеки познат до момента агент, който влияе върху сърдечния ритъм.

— Трябва да има нещо, за което не си се сетил — настояваше тя.

— Е, има няколко неща.

— Чудесно, какви са те?

Той направи физиономия:

— Искам да кажа, че е твърде необичайно.

— Прекрасно! Нуждаем се от творчески подход. Какво точно имаш предвид?

— Спомних си, че съм чел като студент за една отровна жаба от Колумбия, наречена Phillobates terhbilis.

Лори завъртя очи.

— Май отиваш твърде далеч. Но добре, добре. Какво за тази жаба?

— Съдържа токсин, който е една от най-отровните субстанции, познати на човека. Ако си спомням точно, тя е в състояние да причини спиране на сърцето.

— Звучи интересно. Тества ли ги за това?

— Всъщност — не. Необходимо е съвсем малко количество — милионна част от грама. Не знам дали нашата апаратура ще може да го регистрира. Трябва да помисля къде мога да направя анализа.

— Ето така трябва да се работи! Просто съм сигурна, че ще намериш нещо, особено при тези два последни случая.

— Ще погледна какво мога да измъкна от Интернет.

— Страхотно. Съобщи ми после какво си открил. — Тя взе ДНК-пробите и тръгна да излиза, но внезапно спря. — О, между другото, тук има нещо малко по-различно в единия случай. Чакай да видя кой беше. — Тя отвори папката на Собчак и провери номера за достъп срещу шишенцата с пробите. Намери онова, което й трябваше, взе го и го сложи пред Питър. — Това е. Единственият пациент измежду шестимата, който отчасти е имал някаква сърдечна и респираторна дейност, когато е бил намерен. Не знам съвсем какво трябва да означава това, но си помислих, че ти сигурно знаеш. Ако става въпрос за неустойчив токсин, може би трябва да е във високи концентрации във всичките случаи.

Питър сви рамене.

— Ще го имам предвид.

Лори се приближи до вратата и надникна. Когато се увери, че теренът е чист, тя махна с ръка на Питър и бързо се измъкна в коридора. Тръгна нагоре по стълбите към шестия етаж, но на половината път спря. За пълна нейна изненада, дискомфортът в дясната долна половина на тялото й се беше появил отново. Натисна с пръсти мястото, колкото да установи, че това само влошава нещата, предизвиквайки почти болка, но след това чувството изчезна пак така внезапно, както се беше появило. Тя попипа челото си да провери дали не е вдигнала температура, но кожата й бе суха и хладна.

На шестия етаж се помещаваше ДНК-лабораторията. В контраст с останалата част на сградата, това място беше истинско произведение на изкуството. Лабораторията бе построена преди по-малко от шест години и блестеше с боядисаните в искрящо бяло стени, белите си шкафове с етажерки, белите настилки по подовете и инструментариум последна дума на техниката Директорът, Тед Линч, беше бивш футболист в Айви лигата. Що се отнася до габарити, не беше в лигата на Калвин, макар и да го гонеше; като характери обаче двамата бяха напълно различни. Тед беше сдържан, умерен, настроен приятелски. Лори го завари да се занимава с любимата си машина за определяне на азотните бази.

Обясни му накратко предисторията на случаите и го попита дали е готов да направи един бърз анализ. Заедно с пробата засъхнала кръв под ноктите на Люис тя му даде и тъканна проба.

— Да, да, да! — извика Тед и се засмя. — Ти и Джак нямате равни. Всеки път ми носите неща, които не търпят отлагане, сякаш небето ще падне, ако не получите резултат веднага. Защо двамата не сте като останалата ленива тайфа? По дяволите, даже гледат да ме избягват всячески, да не би да им се отвори повече работа.

Двамата с Джак си бяха създали репутация на работохолици. Лори помоли Тед да направи каквото може и се спусна бързо към офиса си. Нямаше търпение да се добере до телефона. Бързаше да сподели вълнението си от последните новини с Роджър.

Отпусна се тежко на стола и набра бързо номера му. Барабанеше с пръсти, докато чакаше да я свържат с „Манхатън Дженерал“. Сърцето й биеше до пръсване. Знаеше, че Роджър ще иска да знае подробностите, ако вече не ги бе научил. За съжаление, включи се телефонният му секретар. Тя изруга тихо. Напоследък май единственото, до което стигаше, бяха не реалните хора, а гласовите им пощи.

Остави му съобщение, че ще се обади по-късно и затвори. Помисли си, че сигурно Роджър е единственият, който споделяше тревогите й за възможността някакъв сериен убиец да вилнее между стените на общинската болница; това щеше да е най-страхотният начин да привлече вниманието на Сю и да натрие носа й.

Тя подскочи, когато телефонът иззвъня под ръката й.

— Търся Лори Монтгомъри — произнесе приятен женски глас.

— На телефона.

— Казвам се Ан Диксън. Социален работник съм в „Манхатън Дженерал“ и бих искала да се срещнем.

— Да се срещнем? — повтори Лори. — Бихте ли ми казали за какво се отнася?

— За вашия случай, разбира се. — Жената прозвуча леко объркана.

— Моя случай? Не съм сигурна, че разбирам.

— Работя в лабораторията по генетика и съм сигурна, че идвахте при нас преди малко повече от месец за генетично изследване. Обаждам ви се, за да се уговорим и да ви запишем час.

Цял рояк от мисли нахлу в съзнанието й. Тестът за гена на BRCA1 беше пореден пример за това как изхвърля неприятните мисли от главата си. Напълно бе забравила, че е давала кръв. Това телефонно обаждане върна отново цялата тревога като събудена лавина.

— Ало? Още ли сте там? — попита Ан.

— Да, да — отвърна Лори, докато се опитваше да се съвземе. — Предполагам това означава, че тестът е положителен?

— Означава, че е по-добре да се срещнем лично — каза Ан уклончиво. — Такава е нормалната процедура за всички наши клиенти. Бих искала също да се извиня. Папката ви е стояла на бюрото ми повече от седмица, но погрешно е била сложена в друго кошче. Грешката е изцяло моя, така че бих искала да се видим колкото е възможно по-скоро.

Лори усети раздразнение. Пое си дълбоко дъх и си напомни, че социалния работник просто се опитва да си върши работата. Макар да предпочиташе да й каже резултатите веднага, вместо да я подлага на мъчителната процедура по протокола.

— Имам отменена среща в един днес — продължи Ан. — Надявах се, че може да се видим тогава. Ако не е удобно, следващият ми прозорец е точно след една седмица.

Лори затвори очи и си пое отново дълбоко дъх. Нямаше намерение да прекара цяла седмица в ада. Макар да предполагаше, че телефонното обаждане означава, че тестът е положителен, искаше да го знае със сигурност. Тя погледна часовника си. Стрелката показваше единадесет и четиридесет и пет. Нямаше причина да не прескочи до „Манхатън Дженерал“. Може би щеше да успее да обядва с Роджър или Сю.

— В един е добре — каза тя хладно.

— Чудесно — дойде отсреща. — Офисът ми е в същото крило, където идвахте, за да ви бъде взета кръв.

Лори остави телефонната слушалка. Затвори очи и се наведе над бюрото, прокарвайки пръсти през косата си. Всичките ужасни последици от това да носи гена на BRCA1 нахлуха в съзнанието й заедно с една тръпчива нотка на тъга. Онова, което я тревожеше бе потвърждаването на предстоящата нужда да вземе тъй нареченото крайно решение, решение, което елиминираше опциите, точно както и възможностите да има деца.

— Чук, чук — произнесе един глас.

Тя вдигна глава и очите й срещнаха усмихнатото лице на детектив лейтенант Лу Солдано. Изглеждаше особено спретнат с чистата си изгладена риза и нова вратовръзка.

— Здрасти, Лор — поздрави я той мило. Лор я наричаше синът на Лу, Джо, когато преди години се срещаха. По онова време момчето беше петгодишно. Сега бе седемнайсетгодишен младеж.

Лори и Лу не се бяха карали, просто и двамата бяха разбрали, че романтичните отношения не са най-подходящите. Вместо любовен роман, през годините помежду им се бе развило близко приятелство.

— Какво става? — попита Лу. Тя понечи да отговори, но вместо това очите й се напълниха със сълзи.

— Хей, стига! Кажи ми какво става тук?

Лори поклати глава. Очите й още бяха пълни с влага, но се бе овладяла. Тя изтри бузите си и се усмихна слабо.

— Съжалявам.

— Съжаляваш? За какво говориш? Няма нищо, за което да съжаляваш. Хайде! Кажи ми какви си ги надробила? Чакай, чакай, мисля, че се сещам.

— Сещаш се? — вдигна вежди Лори. Тя отвори едно чекмедже и измъкна салфетка за да попие очите си. След като се съвзе, вдигна поглед към Лу. — Кое те кара да мислиш, че знаеш какво ме тревожи?

— Познавам те от години: теб и Джак. Знам също така, че сте се разделили. Мисля, че това не е тайна.

Лори понечи да възрази, но той свали ръката си от рамото й и й помогна да се изправи, след което я прегърна.

— Знам, че не е моя работа, но не ми е безразлично какво става с вас двамата. Знам, че се срещаш с някакъв друг лекар, но смятам, че нещата между вас с Джак ще се оправят. И двамата означавате много един за друг.

Лори не се сдържа и се усмихна. Погледна Лу. Този мъж беше истинско съкровище. Навремето, когато тя и Джак станаха гаджета, беше убедена, че той ще ревнува, тъй като тримата се бяха сприятелили. Но той ги подкрепяше от самото начало.

— Благодаря ти за всичко — каза тя. Щом искаше да си мисли, че сълзите й са емоционален изблик в резултат на отношенията й с Джак, още по-добре. Последното, от което се нуждаеше бе да обсъжда здравословния си проблем с Лу.

— Знам със сигурност, че срещите ти с онзи доктор направо побъркват Джак.

— Наистина ли? Изненадана съм. Не съм мислила, че на Джак му пука за нещо или за някого.

— Как можа да го кажеш? Забрави ли, когато се беше сгодила за онзи дилър на оръжие, Съдерланд? Джак превъртя тогава.

— Само защото и двамата смятахте, че не е правилният мъж за мен, и бяхте прави. Не мисля, че е било ревност от страна на Джак.

— Запомни думите ми: беше си чиста ревност.

— Е, ще видим какво можем да направим. Бих искала да поговоря с Джак, стига да ми даде тази възможност.

— Да ти даде възможност? — Лу изглеждаше объркан. — Стига бе, ще го хвана за ушите и ще го домъкна тук, ако трябва.

— Не вярвам това да помогне много — усмихна се слабо Лори. — Но на какво дължа все пак това сутрешно посещение от твоя страна, особено в този официален вид? Сигурна съм, че не си дошъл като адвокат на Джак.

— По дяволите, така е. — Той се изправи в стола си. — Имам проблем и ми трябва помощ.

— Цялата съм слух.

— Причината да съм толкова объркан е, че трябваше да ходя в Джърси с Майкъл О’Рурк, моя капитан. За съжаление, сестрата на жена му е била убита тази сутрин тук в града и се наложи да отидем да съобщим на съпруга. Не е нужно да казвам, но идвам с едно подозрение. Тялото вече е долу, в хладилника. Това, което бих искал е ти или Джак да поемете аутопсията. Но както виждам, ти вече свикна с такива внезапни случаи.

— Боже! Съжалявам, Лу, но сега не мога да го направя. Ако можеш да изчакаш до следобяд, няма проблем, тогава.

— Колко време?

— И аз не знам точно. Имам една среща в „Манхатън Дженерал“.

— Сериозно? — каза той с крива усмивка. — Точно там е била нападната жената, за която ти говоря: на паркинга.

— Ужасно. В болницата ли е работела?

— Да, от години. Беше главна сестра, нощна смяна. Влязла в колата си сутринта, за да се прибере вкъщи. Тъжна картинка — има две малки деца, на десет и на единадесет години.

— Ограбена, изнасилена или и двете?

— Само ограбена, или поне така изглежда. Кредитните й карти са разхвърляни из колата. Съпругът й предполага, че е имала около петдесетачка в портмонето, заради което се е простила с живота си.

— Съжалявам.

— Не толкова, колкото аз, ако не постигна някакъв напредък. Ами Джак? Не беше в офиса си, когато минах преди малко.

— В залата е или поне беше, когато излязох оттам преди половин час.

Лу се изправи и премести стола на Рива на мястото му.

— Почакай, Лу — спря го Лори. — Тъй като и без това вече си тук, има нещо, което искам да ти кажа.

— Какво?

Лори набързо му разказа за серията си от вече шест случая. Не се впусна в подробности, но Лу побърза да придърпа отново стола до бюрото й и да седне.

— Значи ти наистина мислиш, че става въпрос за убийства? — попита той, когато Лори млъкна.

Тя се усмихна, повече на себе си.

— Знаеш ли, не съм сигурна.

— Но ти току-що каза, че според теб някой е сторил нещо на тези пациенти. Това се нарича убийство.

— Така е — кимна Лори. — Проблемът е, че не знам доколко мога да си вярвам. Нека ти обясня. Тази сутрин се опитах да съм достатъчно откровена със себе си, което ме накара да преосмисля много неща. Бях емоционално стресирана през последния месец отчасти заради Джак, отчасти заради майка ми и други неща и сигурно съм търсила с какво да си отвлека вниманието. Тази моя серия от случаи определено попада в тази категория.

Лу кимна разбиращо.

— Искаш да кажеш, че може да си търсила под вола теле?

Тя вдигна рамене.

— Споделяла ли си тази идея за серийния убиец пред някого другиго в Патологическия?

— Само пред хора, които биха се замислили, включително Калвин.

— И?

— Според тях избързвам със заключенията. Лекарят, с когото напоследък се срещам и който, между другото, се казва Роджър и работи в „Дженерал“, ме подкрепя, но тази сутрин се хванах, че се питам за мотивите му. Но това е съвсем друго нещо. Както и да е, това е цялата история на идеята ми за т.нар. серийни убийства.

— Сподели ли с Джак?

— Разбира се. Мисли, че съм превъртяла.

Лу се изправи и върна стола на Рива на мястото му.

— Ами дръж ме в течение. След разкриването на онази конспирация с роговиците преди десет години вероятно трябва да се доверявам повече на интуицията ти.

— Беше преди дванайсет години — поправи го Лори.

Лу се засмя.

— Това само иде да покаже, че времето отлита неусетно, когато човек се забавлява.