Маркер

8.

Пет седмици по-късно.

Джасмин Ракоци беше почти сигурна, че на покрива на разрушената сграда от дясната й страна се намират най-малко двама снайперисти. Право напред имаше открито пространство от не повече от петнайсетина стъпки към сграда, по-висока от позицията на снайперистите. Планът й беше прост: да се затича, да влезе в сградата и след това да тръгне към покрива. По този начин можеше да ликвидира снайперистите и после да навлезе по-дълбоко в опустошения град, за да изпълни мисията си.

Тя потри ръце, предчувствайки вълнението от дързостта да пресече откритото пространство и се приготви. Сърцето й биеше лудо, дишането й беше бързо и плитко. Като извика на помощ военната си подготовка, успя да възвърне хладнокръвието си, пое си дълбоко дъх и направи движението.

За съжаление, нещата не потръгнаха както ги беше планирала. На половината път, точно когато бе съвсем незащитена, тя се поколеба, улавяйки с периферното си зрение нещо, което привлече вниманието й. Резултатът беше предвидим. Беше улучена, което означаваше, че не може да продължи нататък.

Като пусна няколко ругатни, научени във флота, Джаз се облегна назад, дръпна ръце от клавиатурата и разтърка енергично лицето си. Беше се концентрирала вътрешно, докато играеше компютърната игра „Повелята на дълга“. Справяше се фантастично до това последно поражение, което означаваше, че трябва да започне отново. Целта беше да завършва прогресивно усложняващи се мисии и да бъде допусната да достигне до нивото командир на танк. Сега това нямаше да стане. Поне не тази нощ.

Тя отпусна ръце и погледна към екрана на лаптопа, за да види какво я беше объркало. Беше малко, мигащо прозорче, което се появяваше при получаването на съобщение. Като си представяше, че ще се ядоса още повече, ако намери някоя тъпа порно покана или реклама за виагра, тя кликна с мишката. За нейна радост се оказа съобщение от господин Боб!

Тръпка на възбуда мина по гърба й. Не беше се чувала с господин Боб повече от месец и започваше да си мисли, че операция „Пресяване“ е завършила. През последната седмица се беше депресирала до такава степен, че се изкушаваше да използва телефонния номер за извънредни случаи, който господин Боб й беше дал, макар да бе обяснил кристално ясно, че номерът е за извънредни случаи от нейна страна. И понеже случаят практически не бе такъв, тя се въздържа, но тъй като дните се точеха тягостно и тя се обезсърчаваше все повече, започна да свиква с идеята. Беше стигнала до точката, след която може би трябваше да напусне „Манхатън Дженерал“ — болницата, в която господин Боб специално я бе накарал да започне работа.

Причината да мисли за напускане беше, че отношенията й с дежурната нощна смяна сестра, Сюзан Чапман, се бяха влошили невъобразимо, както впрочем и с останалата част от персонала. Джаз бе стигнала до извода, че нощната смяна е мястото, където сестринската некомпетентност остава скрита за света. Нямаше представа как Сюзан изобщо се е добрала до позиция да отговаря за нещо, още по-малко в хирургическото отделение на „Дженерал“. Не стига, че беше кръгла нула, но можеше да бъде и гадна — непрекъснато нареждаше на Джаз да направи ту едно, ту друго и все се заяждаше с нея, особено когато влезеше в задната стаичка да опъне крака и да прочете някое списание.

Най-лошо от всичко беше, че Сюзан винаги й възлагаше подчертано неприятните случаи, оставяйки за другите сестри по-леките. Дори се беше осмелила да я нахока, че си пъхала носа където не трябва и да попита защо Джаз ходи често до акушерското отделение, когато трябва да е на обяд. Сестрата в акушерското се била оплакала.

Джаз си затрая тогава и се въздържа от изкушението да я наругае както заслужава или, още по-добре, да я проследи до вкъщи и да използва Глока, като се отърве от нея веднъж завинаги. Вместо това трябваше да измисля обяснението, че иска да продължи образованието си… Дрън-дрън. Пълни глупости, но изглежда свършиха работа, поне засега. Проблемът беше, че се налагаше Джаз да ходи до акушерското и неврохирургията почти всяка нощ, тъй като това беше единственият начин да научава какво става в тези отделения. Макар да нямаше никакви пациенти за наказване, тя продължи да съобщава за неблагоприятните резултати, каквито имаше най-често в акушерското отделение, свързани с наркоманки, които раждаха увредени бебета. За съжаление, това не беше толкова предизвикателно и забавно, пък и парите не можеха да се сравняват с плащането за наказване на пациенти.

Сдържайки дъх, Джаз отвори имейла на господин Боб.

— Да! — извика тя и разсече въздуха над главата си с две ръце като професионален колоездач, спечелил етап от голямо състезание. Имейлът съдържаше просто името, Стивън Люис, което означаваше, че Джаз получава друга мисия! Разбирателството със Сюзан Чапман и останалите некадърници нямаше да е по-лесно, но поне имаше причина.

Извън себе си от възбуда тя бързо отвори офшорната си банкова сметка. Известно време просто гледаше с удоволствие баланса. Тридесет и осем хиляди, деветстотин шестдесет и четири долара и няколко цента. А най-хубавото беше, че утре щяха да са с пет хиляди повече.

За Джаз идеята да има пари в банка означаваше власт. Дори да не правеше нищо особено с тях, знаеше, че ако иска би могла. Парите откриваха възможности. Досега никога не бе имала пари в банка, всички пари, които попадаха в ръцете й, отиваха веднага за нещо, което й се искаше в момента, в напразен опит да прикрие реалността на живота си. В прогимназията и гимназията това означаваше дрога.

Детството й премина в почти мизерни условия в малък апартамент с една спалня в Бронкс. Баща й, Геза Ракоци, единственият син на унгарски боец за независимост, който бе имигрирал в САЩ през 1957-а, бе станал баща петнайсетгодишен. Майка й, Мариана била на същата възраст и произхождала от голяма пуерториканска фамилия. По религиозни причини младите били принудени от семействата си да напуснат училище и да се оженят. Джасмин се беше родила през 1972-а.

От самото начало животът й бе борба. Двамата родители избягвали църквата, която обвинявали за годежа си. Постепенно се бяха превърнали в алкохолици, а така също и в наркомани, и се биеха постоянно, когато бяха достатъчно трезви. Баща й работеше от време на време като общ работник, изчезваше понякога със седмици и прекарваше доста време в затвора за различни углавни престъпления и лошо поведение, включително — домашно насилие. Майка й работеше на поредица странни места, но постоянно я уволняваха заради отсъствия или незадоволителна работа в резултат на пиянството й. В края на краищата се превърна в невероятна дебелана, което ограничи до голяма степен онова, което можеше да прави.

Животът на Джасмин вън от къщи съвсем не бе по-добър. Кварталът и училищата бяха хванати в мрежа от насилие от страна на банди и наркотици, която се простираше до началното училище. Дори учителките от детската градина се занимаваха през повечето време с поведението на питомците си, отколкото с преподаване.

Вкарана насила в един несигурен и опасен свят, където единственото постоянно нещо бе вечната промяна, Джасмин се научи да се справя с изпитанията и грешките. Всеки път, когато се прибираше от училище, се питаше какво ще завари. Брат й, роден когато тя беше осемгодишна и за когото си мислеше, че ще бъде нейна сродна душа, умря на четири месеца от Синдрома на внезапната детска смъртност. Тогава плака за последен път.

Докато Джаз се взираше в почти четиридесетхилядния доларов баланс на сметката си, си спомни, че само още веднъж бе мислила, че разполага с много пари. Беше на следващата година, след като брат й Янош умря, навън бе натрупало много сняг. С една стара лопата за въглища, която намери в мазето на блока им, тя тръгна из квартала и разрина пъртини. В пет часа беше събрала цяло състояние: тринайсет долара.

Изпълнена с гордост се прибра вкъщи, стиснала банкнотите в ръка. Погледнато ретроспективно, би трябвало да знае по-добре какво ще се случи, но по онова време й се искаше да се поперчи със спечеленото като доказателство за своята стойност. Резултатът беше предвидим, както Джаз сега знаеше. Геза й дръпна парите и каза, че било време и тя да прави нещо за прехраната на семейството. Всъщност, той използва парите, за да си купи цигари.

Слаба усмивка премина по лицето й, когато си спомни отмъщението си. Единственото нещо, което баща й обичаше по онова време беше един помияр с големината на плъх, с дълга козина. Докато Геза пиеше бира и гледаше телевизия, тя беше занесла кучето в банята, където прозорецът стоеше винаги отворен заради миризмата от счупената тоалетна. Спомняше си, сякаш бе вчера, изражението върху лицето на кучето, когато го хвана зад врата и протегна ръката си извън прозореца, докато то се опитваше бясно да се докопа до перваза. Когато го пусна, се чу само едно слабо изскимтяване, преди малкото му тяло да прелети четирите етажа и да се разбие на бетона долу.

По-късно Геза грубо я беше разбудил да отговаря дали знае нещо за смъртта на кучето. Джаз беше отричала яростно, но беше пребита, както и Мариана, която също отричаше да знае как проклетия пес е паднал през прозореца на банята. Но Джаз беше усетила, че това си заслужава боя, макар тогава да беше ужасена. Разбира се, изпитваше ужас винаги, когато баща й я биеше, а то ставаше непрекъснато, докато тя не порасна достатъчно, за да отвръща на ударите.

Джаз затвори страницата с баланса на сметката си и погледна часовника. Беше твърде рано за работа, но нямаше достатъчно време за гимнастика. А що се отнася до нова поредица с „Повеля на дълга“, не й стигаше търпението. Вместо това реши да слезе до местния денонощен корейски магазин. Млякото се беше свършило, а знаеше, че ще й се иска да пийне, когато се върне следващата сутрин от болницата.

Облече шлифера си, ръката й инстинктивно се спусна към десния джоб и напипа Глока. Извади го лесно, въпреки дългия заглушител и го насочи към себе си в огледалото на стената. Дупката на края на дулото приличаше на зеница на едноок маниак. Джаз се изхили, докато смъкваше оръжието и провери патронника. Беше пълен, както винаги. Тя го прибра с успокоително изщракване. След това взе платнената чанта, която използваше за пазаруване и я преметна през рамо.

Навън времето бе омекнало. Месец март в Ню Йорк си беше такъв: един ден приличаше на пролет, на следващия сякаш зимата се връщаше с пълна сила. Джаз пъхна ръце в джобовете си — в единия беше Глока в другия — клетъчният й телефон. Тези вещи й даваха чувство за сигурност.

Тъй като бе едва осем и половина вечерта по тротоара се виждаха доста пешеходци, а по улицата, която водеше към Кълъмбъс авеню, трафикът изглеждаше оживен. Минавайки покрай любимия си Хамър, тя спря за миг да се наслади на блестящата му повърхност. Беше използвала мекото време в днешния следобед като оправдание да го измие. Продължи надолу по улицата, учудвайки се, както често ставаше напоследък, какъв късмет бе извадила като се натъкна на господин Боб.

Кълъмбъс авеню беше дори още по-оживено — тълпи от забързани хора таксита и коли, които се състезаваха за пространство. Звуците от дизеловите двигатели, клаксоните и скърцането на гумите можеха да те стъписат, ако се заслушаш, но тя бе свикнала с този грохот. Небето между сградите беше мътно сиво от отразените градски светлини и по него се виждаха само няколкото най-ярки звезди.

Рафтовете на магазина бяха отрупани с плодове, зеленчуци, цветя и какви ли не други продукти. Както авенюто, така и тук беше пълно с народ, хората се тълпяха на опашка покрай единствената работеща каса. Джаз ги заобиколи и сложи в чантата си хляб, яйца и няколко „Марса“, мляко и бутилка минерална вода. След като взе каквото й бе нужно, с тръпка на възбуда се насочи към вратата и се престори, че избира плодове. Когато реши, че е настъпил най-подходящият момент — собственикът бе погълнат от работата си на касата, а жена му се занимаваше с нещо в дъното, Джаз просто се обърна и излезе от магазина. Вече на безопасно разстояние, спокойна че няма от какво да се притеснява тя се засмя вътрешно на глупостта на собствениците. Няколкото входа на магазина даваха възможност да си излезеш спокойно, без да платиш. Питаше се защо другите си дават този труд. Що се отнася до самата нея, не си спомняше последния път, когато го беше правила.

Когато се прибра в апартамента си, сложи продуктите в хладилника и погледна към часовника. Все още бе рано за работа. Точно в този момент екранът на компютъра привлече вниманието й. Беше същото онова мигащо прозорче, което показваше, че е получила имейл.

Страхувайки се да не би мисията „Стивън Люис“ да се отменя, макар такова нещо да не се бе случвало досега, Джаз бързо седна и кликна върху прозорчето. Безпокойството й се засили, когато видя, че има второ съобщение от господин Боб. Отвори го с трепет. За нейно удивление и радост на екрана се мъдреше второ име: Роуена Собчак.

Да, промърмори тя, затвори очи и стисна здраво юмруци, обхваната от възбуда. След като в продължение на месец нямаше нито едно име, сега в един и същи ден получаваше две! Не беше за вярване, такова нещо не й се беше случвало. Щеше направо да припадне от сдържането на дъха си, когато отвори клепачи и погледна отново към монитора. Искаше й се да се увери, че не й се привижда. Името си беше там, изпъкнало ясно на белия фон. Запита се що за име е това — „Собчак“, тъй като съпоставянето на звуците му някак неясно й напомняше за нейното собствено.

Джаз стана и започна да съблича дрехите, с които бе излизала докато вървеше към гардероба. Беше рано за болницата, но не я интересуваше. Щеше да излезе. Беше прекалено изнервена за да стои тук и да не прави нищо. Помисли си, че би могла поне да разузнае в болницата и да си състави общ план за действие. Извади работните си дрехи и ги облече. Следваше бялата престилка. Докато се обличаше си мислеше за офшорната си сметка. По това време утре вечер балансът щеше да е вече почти петдесет хиляди долара!

Успокои се едва със сядането в джипа. Беше чудесно, че се отдаде на мечти няколко минути, но сега бе време да стане сериозна. Разбираше, че да очисти двама пациенти щеше да е два пъти по-трудно, отколкото един. За миг си помисли дали да не го направи през някоя от следващите нощи, но отхвърли идеята. Ако господин Боб го искаше така щеше да й изпрати съобщение в някой от следващите дни. Беше й ясно, че от нея се очаква да ги ликвидира заедно.

По пътя към болницата дори не предизвикваше таксиметровите шофьори. Имаше намерение да се държи хладнокръвно и фокусирана върху целта. Паркира на обичайното си място на втория етаж и тръгна към сградата. Остави якето си и забърза към спешното отделение. Тук, както винаги, цареше хаос. Както при предишните мисии, тя се снабди с две ампули калиев хлорид без никакъв проблем. Пусна по една във всеки джоб на бялата си престилка и взе асансьора нагоре към шестия етаж.

В сравнение със спешното, хирургията изглеждаше спокойна, но Джаз би казала, че е оживена. Един поглед към таблото с регистрациите й показа, че всички стаи на етажа са заети, а празното хранилище означаваше, че всички сестри и санитари са вън от стаите на пациентите. В спокойните нощи по това време сестрите от вечерната смяна вече се бяха събрали в задната стаичка бърбореха и се приготвяха да връчат жезъла в ръцете на дежурните от нощната смяна. Единствената, която се виждаше, беше администраторката Джейн Атридж, която вписваше лабораторните рапорти в дясното табло. Джаз се увери, че Сюзан Чапман не се навърта наоколо. Тази жена винаги идваше рано.

След това седна пред един монитор и натрака името Стивън Люис. Зарадва се, когато разбра, че стаята му е 424 в крилото Голдблат. Макар никога да не бе влизала там, усети, че това е добре. В луксозната част за ВИП-персони имаше по-малко движение на сестри, отколкото по останалите коридори, което несъмнено улесняваше нещата за нея. Единственото, което трябваше да провери, беше дали този тип имаше частна сестра, за което се съмняваше, защото пациентът бе само тридесет и тригодишен и трябваше да зашият раната му след свада.

След като научи каквото й трябваше, тя написа името на Роуена Собчак и лицето й се озари веднага от усмивка Роуена се намираше точно тук, в стая 617, по протежение на коридора. Помисли си, че щеше да е ирония, ако пациентката е възложена на нея, което бе съвсем правдоподобно и ако се беше случило, мисията й щеше да е още по-лесна. Така или иначе беше сигурна, че да се справи с двамата щеше да е като детска игра.

— Дошла си отвратително рано — чу тя един заядлив глас.

Вдигна очи и през вените й премина взрив от адреналин. Очите й срещнаха топчестото лице на Сюзан Чапман със закръглени черти, разграничени от лек себореен обрив в гънките. Изражението на Сюзан бе по-скоро предизвикателно, отколкото приветливо, когато надничаше в екрана на монитора иззад раменете й. Джаз мразеше начина, по който носеше косата си, свита в старомоден стегнат кок на тила. Не можа да се сдържи да не си помисли, че прилича на своего рода сестрински анахронизъм, особено с тези старомодни кожени обувки с връзки и дебели токове.

— Какво правиш тук, ако мога да попитам? — изгледа я Сюзан.

— Просто се опитвам да се запозная с нашите случаи — отвърна Джаз. Преглътна гнева си и се насили да се усмихне. — Явно всичко е пълно до горе.

Сюзан гледа Джаз в продължение на няколко минути, преди да заговори:

— При нас почти винаги е пълно до горе. Какво търсиш за тази Роуена Собчак, да не би да я познаваш?

— Не съм я виждала никога през живота си — отвърна Джаз. Усмивката й застина, но сега изглеждаше по-реална, тъй като се бе съвзела от първоначалната си уплаха да не би да я хванат, че ровичка в документите на Роуена.

— Опитвах се да видя кои нови пациенти са пристигнали през нощта.

— Струва ми се, че това е моя работа — каза сухо Сюзан.

— Добре, прекрасно. — Тя се изправи.

— Говорили сме за това и преди — продължи да се заяжда Сюзан. — В тази болница имаме правило, което защитава поверителността на пациентите. Ще докладвам за теб, ако те заваря да правиш подобно нещо и в бъдеще. Ясна ли съм? Данните се гледат само, ако е наистина необходимо.

— Ще ми е необходимо, ако възложат на мен случая.

Сюзан издиша шумно, очевидно раздразнена. Тя сложи ръце на хълбоците си и се втренчи в Джаз като побесняла прогимназиална учителка.

— Интересно — наруши Джаз тишината. — Мислех си, че ти и останалите шефове поощрявате личната инициатива. Но виждам, че не е така затова слизам долу в кафенето. — Тя вдигна въпросително вежди и изчака малко за отговора на Сюзан. Но когато това не стана пусна още една пресилена усмивка и се насочи към асансьора. Докато крачеше можеше да почувства как очите на сестрата я пронизват. Направо се отвращаваше от тази жена.

Слезе до първия етаж, в случай, че онази гледа индикатора за етажите, после продължи по виещите се коридори покрай затворените дневни клиники и влезе във фоайето на крилото Голдблат. Можеше да слезе на четвъртия или на етажа на педиатричното отделение и да влезе оттам, но се притесняваше, че Сюзан е станала прекалено подозрителна.

Дори на първия етаж крилото Голдблат беше различно във всяко отношение от останалата болница. Стените бяха облицовани в махагон, коридорите — покрити с дебели килими. Виждаха се маслени платна. Посетителите, които излизаха от асансьорите, бяха облечени изискано, а по жените проблясваха диаманти. Отвън стояха лимузини и прислужници.

Въпреки допълнителната охрана на централния вход никой не се усъмни, че Джасмин е от персонала. Тя застана до асансьорите, изчаквайки кабинката заедно с още няколко сестри, които идваха за дежурство. Забеляза, че са облечени като Сюзан Чапман, в старомодни одежди. Някои дори бяха с шапки.

Джаз беше единствената за четвъртия етаж. Както стълбището, така и тук бе застлано с килими, стените бяха с ламперии и украсени с картини. Някои от посетителите, които си тръгваха, чакаха асансьор за надолу. Един-двама й се усмихнаха и тя отговори на усмивките им.

Това тук направо не приличаше на болница. Маратонките й не издаваха никакъв звук по дебелия килим. Като поглеждаше в стаите на пациентите можеше да види, че те са обзаведени по същия изискан начин, с тапицирани мебели и завеси. Часът за свиждане завършваше и хората се сбогуваха. Когато се изравни със стая 424, тя забави. На петдесетина крачки напред се намираше централният сестрински пункт, осветен ярко на фона на приглушеното осветление в коридора.

Вратата към 424 стая беше открехната. Джаз огледа коридора, за да е сигурна, че никой не я е забелязал. Застанала на прага, имаше пълен изглед към интериора. Както очакваше, не се виждаше никаква частна сестра. Нямаше и посетители. Пациентът беше мускулест афроамериканец, съблечен до кръста. Дълга превръзка минаваше през дясното му рамо, в дясната му ръка влизаше система. Той седеше в болничното легло, вдигнал облегалката, и гледаше телевизия. Джаз не можеше да види екрана, но по звука се ориентира, че става въпрос за спортно събитие.

Очите на мъжа се отклониха от телевизора и се обърнаха към нея.

— Мога ли да ви помогна?

— Само проверявам, за да се уверя, че всичко е наред — каза тя, което си беше истина. Беше доволна. Приличаше на разходка в парка.

— Щеше да е по-добре, ако тези смотаняци играеха заедно — въздъхна мъжът.

Джаз кимна, махна му с ръка и се върна при асансьорите.

След като завърши разузнаването си, върна се отново на първия етаж и влезе в кафенето. Наистина беше доволна.

Първата половина на нощната смяна мина както се очакваше. Джаз отговаряше за единадесет пациенти, което беше с един повече, отколкото при останалите сестри, но тя не се оплака. Беше в екип с най-добрата санитарка, така че нещата се уравновесяваха. За съжаление, не й повериха Роуена Собчак и както беше натоварена не можеше да направи нищо за господин Боб преди почивката си, която току-що започваше.

Джаз се качи в асансьора с две други сестри и две санитарки, но бе сигурна, че се е отървала от тях още в кафенето. Не искаше да влиза в разговор с тях и после да се чуди как да се измъкне. Тя изяде лакомо сандвича и гаврътна обезмасленото мляко без да сяда. Разполагаше само с тридесет минути, а я чакаше много работа.

По време на смяната беше прибавила към ампулите с калиев хлорид в джоба си и две спринцовки. Излезе от кафенето и хлътна в дамската тоалетна. Огледа се и се увери, че е сама. За по-сигурно влезе в една от кабинките и затвори вратата. Извади една по една ампулите, отчупи връхчетата им и внимателно напълни двете спринцовки. Сложи капачетата върху иглите и ги пусна в дълбоките си джобове.

Щом излезе в общата част с мивките, уви празните ампули с хартия. Все още никой не беше влязъл. Пусна ги на керамичния под и ги натисна с пета. Чу се леко хрущене. Наведе се, взе сплесканите тампони хартия и ги хвърли в празния контейнер.

След това се погледна в огледалото. Прокара пръсти през косата си, оправи се и намести стетоскопа около врата си. Доволна се насочи към вратата, въоръжена и готова за действие. Беше проста работа. Бе започнала да оценява продуктивността да се занимава с два случая в една и съща нощ. Приличаше на производствена линия.

Взе главния асансьор нагоре за четвъртия етаж, като избегна фоайето на Голдблат, за да не събужда любопитството на охраната. Целият четвърти етаж бе зает от педиатрията и мисълта за множеството болни деца в стаите я върна към един неприятен спомен за малкия Януш. Джаз бе тази, която го откри в онази ужасна сутрин. Бедното дете лежеше неподвижно по корем, леко посиняло в намачканото одеало. Самата още дете, Джаз се ужаси и се развика за помощ, втурна се към спалнята на родителите си, за да ги събуди. Но колкото и да се опитваше, не успя да ги изтръгне от пиянския сън. Наложи се сама да се обади на 911 и да отвори вратата на парамедиците.

Тежка метална врата отделяше крилото Голдблат от същинската болница. Изглежда рядко се отваряше и след едно неуспешно дръпване се наложи да вдигне крак срещу вертикалния стълб и да използва мускулите на краката си, за да я помръдне. Пристъпвайки в преддверието, отново си отбеляза колко различна е обстановката тук. Вместо обичайните флуоресцентни лампи се виждаха стенни свещници, а над маслените картини светеха лампи, които при предишното й посещение едва мъждукаха.

Натисна с рамо вратата, за да бъде сто процента сигурна, че ще бъде отворена, когато се връща обратно. Сега тя се помести значително по-лесно, отколкото първия път. Джаз тръгна по коридора с преднамерено уверена крачка. Беше се научила от опит да не проявява никакво колебание, тъй като подобно поведение предизвикваше подозрения. Знаеше къде отива и действаше уверено. Въпреки, че коридорът беше дълъг, не видя никого, дори на отдалечения сестрински пункт. Когато отмина стаите на пациентите, чу бибипкане на монитор и дори зърна за миг една сестра, наведена над леглото на пациента.

С наближаването на целта усети същата възбуда, която бе изпитала при сраженията в Кувейт през 1991-а. Беше усещане, което само воювал човек можеше да разбере. Понякога проблясваше искрица от нещо подобно, докато играеше на компютъра „Повелята на дълга“, но не със същата интензивност, както се случва в действителност. Напомняше бясно шофиране, само че беше по-добро, без премеждията, които може да ти се случат. Тя се усмихна вътрешно. Да й плащат за това, което прави, й доставяше дори още по-голямо удоволствие. Стигна до стая 424 и влезе направо, без изобщо да се колебае.

Стивън продължаваше да седи в леглото, но почти спеше. Телевизорът беше изключен. Помещението бе сравнително тъмно, единствената светлина идваше от мъждивата нощна лампа и лампата в банята. Вратата на банята бе леко отворена, тесният процеп пропускаше блед сноп светлина, който пресичаше пода и краката на леглото. Системата продължаваше да си стои на мястото.

Джаз погледна часовника си. Беше три часът и четиринайсет минути. С бързи, но тихи движения, тя застана отстрани на леглото и отвори системата. Капките се превърнаха в непрекъснат поток. Тя се наведе и погледна към мястото, където иглата влизаше в ръката на Стивън. Нямаше подуване. Системата работеше отлично.

Отиде до вратата и надникна в коридора. Не се виждаше никой. Всичко бе тихо. С тихи стъпки се върна до леглото и вдигна ръкавите на сакото си над лактите, за да не й пречат. След това извади едната от пълните спринцовки и измъкна капачето на иглата със зъби, докато държеше порта на системата в лявата си ръка. Въпреки възбудата тя си наложи да се успокои, преди да вкара иглата. Изправи се и се ослуша. Не долови никакъв звук.

Със силно, здраво натискане изпразни спринцовката в порта на системата. Докато го правеше, видя нивото на течността да се покачва както очакваше. Онова което не очакваше обаче, бе силният стон, който издаде Стивън, последван от рязкото отваряне на очите му. Още по-неочаквано беше това, че той протегна свободната си ръка и я хвана с невероятна сила. От устата й се откъсна глух вик, когато острите му нокти се забиха в кожата й.

Изпускайки спринцовката на пода тя отчаяно се опита да се освободи от хватката на ръката му, но не можа. В същото време стонът му премина във вик. Отказвайки се от опитите да отхлаби хватката му, Джаз затисна устата на Стивън със свободната си ръка и наведе торса си в отчаяно усилие да го накара да млъкне. Проработи, макар той да се опитваше да се измъкне.

Последва кратка борба, но силите му бързо отслабнаха. Когато хватката около ръката й омекна ноктите му се спуснаха оставяйки кървави ивици по кожата й.

Боричкането завърши така внезапно, както бе започнало. Той подбели очи и тялото му се отпусна главата клюмна на гърдите му.

Джаз се дръпна. Беше бясна.

Копеле проклето, просъска тя през зъби и погледна ръката си. Няколко от драскотините кървяха. Стори й се, че я рита, но бързо възвърна хладнокръвието си, тъй като знаеше, че мръсникът вече е мъртъв. Грабна спринцовката и застана на колене и ръце, търсейки капачето на иглата. Откри го бързо. Изви иглата под ъгъл 180 градуса преди да пусне празната спринцовка обратно в джоба на сакото си. Не можеше да повярва, че всичко това се бе случило. Откакто бе започнала да ликвидира пациенти, за първи път ставаше такава засечка.

Върна системата на предишното й място, оправи стетоскопа около врата си и се насочи бързо към вратата. Огледа коридора в двете посоки. Слава богу, никой не беше чул виковете на Стивън, коридорът продължаваше да е тих като морга. Тя внимателно смъкна ръкавите си върху драскотините, погледна още веднъж към мъжа в леглото, за да се увери, че не е забравила нещо и се измъкна от стаята.

Без да губи никакво време, тръгна по обратния път. Щом мина отвъд вратата, която отделяше крилото Голдблат, тя се облегна на нея и си пое дълбоко дъх. Беше малко изнервена от неочакваните усложнения, но бързо се съвзе. Помисли си, че би трябвало да очаква проблеми понякога, макар да планираше всичко предварително. Огледа ръката си на по-добра светлина. Върху горната част на дланта й ноктите на Стивън бяха оставили дълбоки драскотини, които стигаха чак до китката. Две от тях кървяха. Тя поклати глава и си помисли, че мръсникът си беше получил онова, което заслужаваше.

Внимателно спусна ръкава си и погледна колко е часът. Беше три и двайсет, а имаше да приключи с още един случай. Знаеше, че е подходящото време, защото сестрата, която се занимаваше с Роуена беше излязла в почивка заедно с нея и не би се върнала през следващите десет минути. Но не можеше да се разтакава дълго. Тръгна с бързи стъпки към главните асансьори и се върна на етажа си.

В сестринския пункт имаше само един човек: Шарлот Бейкър, дребничка помощник-сестра, която попълваше някакви документи.

— Къде е безстрашната ни водачка? — попита Джаз и хвърли поглед в двете посоки на коридора. Не се виждаше жива душа.

— Предполагам, че госпожица Чапман е в стая 602 — отвърна Шарлот, без да вдига глава — Но не съм напълно сигурна. Държа фронта тук сама от повече от петнайсет минути.

Джаз кимна и погледна към 602. Стаята се намираше в противоположната посока на стаята на Роуена. Усещайки, че няма да настъпи по-благоприятен момент, тя се отдалечи и след като се увери, че Шарлот не й обръща внимание, тръгна към стая 617. Сърцето й отново ускори пулса си в очакване на предстоящата акция, само че този път във възбудата имаше отсянка на тревога. Леката болка от драскотините върху ръката й й напомни, че не може да контролира всички променливи величини.

Един пациент я видя, докато преминаваше покрай вратата му и й извика, но тя не му обърна внимание. Справката с часовника показваше, че разполага с шест минути, преди някой да се върне от почивката, включително сестрата, която се занимаваше с Роуена, но тъй като никой не обичаше да подранява, знаеше, че може да разчита на още някоя минута в добавка. Шест минути бяха предостатъчно време.

Обстановката беше подобна на онази, която завари в стаята на Стивън, но без килима, изисканите завеси, тапицираните мебели и картините. Роуена Собчак спеше. Лежеше по гръб и леко похъркваше. Макар да бе трийсет и шестгодишна, изглеждаше много по-млада с фините си черти и гъстата тъмна коса, разпиляна безразборно върху възглавницата.

Джаз отвори системата да тече свободно, след това се наведе, за да провери за някакво възпаление. Такова нямаше, всичко беше наред. Тя извади пълната спринцовка и като я държеше с дясната си ръка, вдигна порта на системата с лявата. Точно както бе процедирала в стаята на Стивън, дръпна със зъби капачката върху иглата. Без да губи време пъхна иглата в порта и сложи палец върху буталото. Пое си дълбоко дъх, задържа го и започна да натиска плавно буталото.

Роуена се раздвижи. Джаз дръпна спринцовката и в момента, в който го направи, чу стъпки отвън в коридора. Инстинктът й мигновено се задейства предупредително, тъй като звукът от стъпките я накара да си помисли за смотаните обувки на Сюзан. Тя погледна към полуотворената врата, после върна очи към Роуена, която сега стисна ръката й със системата и започна да издава гъргорещи звуци.

Паникьосана, Джаз пусна спринцовката и капачето на иглата в джоба си и се дръпна. За миг си помисли дали да не се скрие в банята, в случай, че Сюзан е доловила някакви звуци отвътре, но бързо отхвърли идеята, тъй като това можеше да влоши ситуацията още повече. Вместо това тръгна към вратата, като се убеждаваше, че най-добрата защита е нападението.

Потискайки най-лошите си страхове, тя буквално връхлетя върху Сюзан, която прекрачваше прага.

Жената се дръпна назад възмутено и я погледна със същото предизвикателно изражение, както и по-рано.

— Шарлот каза, че си дошла насам. Какво правиш тук, по дяволите? Тази пациентка е на Джун.

— Минавах по коридора и тя извика.

Сюзан се шмугна покрай Джаз, която се опитваше да препречи коридора и хвърли поглед към полуосветената стая.

— Какъв беше проблемът?

— Предполагам, че е сънувала.

— Изглежда така, сякаш е мърдала. И системата е включена докрай.

— Сериозно? — вдигна вежди Джаз.

Сюзан я блъсна, принуждавайки я да отстъпи и влезе вътре. След това намали системата и се наведе над леглото.

— Господи! — възкликна тя. — Запали лампата имаме проблем!

Джаз изпълни нареждането, докато Сюзан включваше алармата. След това й помогна да спуснат перилата на леглото от отсрещната страна. Няколко секунди по-късно проблемът бе оповестен по болничната радиоуредба.

— Пулсът й отслабва — излая Сюзан и опипа каротидната артерия на шията. Дръпна се и коленичи до леглото: — Започваме сърдечен масаж. Ти обдишваш, аз правя компресиите.

С огромно отвращение Джаз стисна ноздрите на Роуена и приближи уста до устните й. Издуха въздух в тях и напълни дробовете. Имаше малко съпротивление, което й подсказваше, че пациентката беше напълно отпусната. Тя беше единствената, която знаеше, че на този етап всички опити за реанимиране са пълно губене на време.

Шарлот и една сестра на име Хариет пристигнаха, монтираха апарата за електрокардиограми и го включиха. Сюзан не спираше сърдечния масаж, а Джаз от немай къде продължаваше да обдишва.

— Имаме слаба електрическа активност — каза Хариет. — Но ми изглежда странна.

В този момент пристигна кардио-пулмоналният екип за реанимация и бързо пое случая. Изблъскаха Джаз и започнаха да интубират и да вливат чист кислород. Излаяха няколко заповеди за лекарства и за броени минути ги получиха. Взеха артериална кръв и я изпратиха в лабораторията за газов анализ. Странните криви, забелязани от Хариет в началото, бързо изчезнаха. Електрокардиограмата изписа права линия и ентусиазмът на кардиолозите започна да спада. Роуена не реагираше на нищо.

Джаз излезе от стаята. Върна се до сестринския пункт и влезе в стаята за почивка. Седна и подпря глава върху ръцете си. Имаше нужда от няколко минути насаме, за да се съвземе. Беше разстроена от онова, което се беше случило със Стивън Люис и неблагополучията с Роуена й дойдоха в повече. Не можеше да повярва. Не бе имала никакви проблеми с предишните случаи. Не можеше да не се запита дали нямаше да се страхува при следващата мисия.

С крайчеца на окото си видя Сюзан да се приближава към сестринския пункт. Не можеше да чуе, но предположи, че пита помощник-сестрата, която стоеше на бюрото, къде е отишла, тъй като жената махна с ръка в нейната посока. Когато Сюзан заграка с токове, Джаз вече знаеше, че е настъпило времето за поредната конфронтация.

Сюзан влезе и затвори вратата. Не заговори дори след като седна, само гледаше.

— Още ли се опитват да я върнат? — не издържа Джаз тишината. Искаше да приключи с това колкото се може по-бързо, ако разполагаха с доказателства.

— Да — произнесе сестрата, преди отново да потъне в мълчание. Това приличаше на игра на нерви и Джаз реши да изчака да отмине. Най-сетне Сюзан изплю камъчето:

— Искам отново да те попитам защо беше в стаята на Собчак. Каза, че пациентката е извикала. Какво точно каза?

— Не си спомням да е изричала някакви думи. Просто я чух, това е. Затова влязох да проверя.

— Говори ли с нея?

— Не. Беше заспала, така че просто се обърнах и тръгнах да излизам.

— Значи не си видяла, че системата е била отворена широко?

— Не съм поглеждала към системата.

— Пациентката добре ли ти изглеждаше?

— Разбира се! Точно затова си тръгнах, когато се сблъскахме с теб на вратата.

— Какви са тези драскотини по ръката ти?

Заради начина, по който седеше с подпрени на бюрото лакти, ръкавите й се бяха смъкнали достатъчно, за да разкрият трите драскотини и засъхналата кръв.

— О, това ли? — засмя се пресилено Джаз и смъкна ръце, прикривайки раните. — Стана в колата ми. Не е нещо сериозно.

— Текло е кръв.

— Може би малко, но няма проблем, наистина.

Тя отново усети втренчения поглед и се почувства като третокласничка. В продължение на минута Сюзан не каза нищо и почти не мигаше. На Джаз й писна. Тя отблъсна стола назад и се изправи.

— Е, време е да се връщам на работа. — Тя заобиколи Сюзан и отвори вратата.

— Изглежда ми странно стечение на обстоятелствата, че ти си била в онази стая — каза Сюзан като се завъртя и отново заби очи в нея.

— Какво, опитваш се да ме накараш да се чувствам още по-зле, отколкото вече се чувствам ли?

— Не, изобщо не — призна Сюзан и отклони очи.

— Е, свърши добра работа, независимо дали си го искала или не — изстреля тя, преди да излезе да търси помощник-сестрата, с която бе определена да работи тази нощ.

Отначало Джаз се чувстваше така, сякаш бе успяла да отърве кожата и този път, но докато се точеше смяната, тя ставаше все по-параноична. Струваше й се, че всеки път, когато се обърне, среща втренчения поглед на Сюзан. Междувременно рапортът пристигна и сестрите, пристигнали за сутрешната смяна чуха за вечерта, включително за смъртта на Роуена Собчак; проблемът беше издигнат до степен на абсурдност. От поведението на Сюзан нямаше съмнение, че Джаз е заподозряна. Единственото, за което мислеше беше как господин Боб й казва, че не бива да има вълнение. Що се отнася до Джаз, тя не смяташе, че ситуацията със Сюзан е предизвикала вълнение — какво ти вълнение, тя направо предвещаваше приливна вълна!

Най-големият й страх беше, че Сюзан след рапорта може да отиде и да изтърси подозренията си пред контрольорката на сестрите — Кларис Хамилтън, огромна афроамериканка, за която Джаз мислеше, че е по-голяма некадърница и от Сюзан. Ако това станеше, всичко отиваше по дяволите и тогава със сигурност щеше да се наложи да използва извънредния телефонен номер и да се обади на господин Боб. А онова, което можеше да направи той бе съвсем ограничено.

Рапортът свърши, но Джаз остана на мястото си и се престори, че има много работа по картоните. Следващите пет-шест минути Сюзан обсъжда със сестрите специфичните проблеми на дневната смяна. Джаз можа да дочуе по-голямата част от разговора. Слава богу, не беше споменала нищо за нея! След малко Сюзан взе палтото си и като се смееше, продължи към асансьорите с Джун. В този момент Джаз взе собственото си сако, отиде в склада и грабна един чифт латексови ръкавици.

По това време, когато нощната смяна си отиваше и идваше дневната, около асансьорите имаше тълпа от хора. Джаз застана съвсем отстрани, възможно най-далече от Сюзан и Джун. Когато асансьорът пристигна, тя отиде в дъното. Можеше да познае Сюзан по нелепия й кок.

Щом асансьорът спря на втория етаж, тя си проправи път напред и слезе заедно с пет-шест души, между които и Сюзан. Знаеше, че Сюзан, както и самата тя, идва с кола до болницата. Като кудкудякащи кокошки групата се насочи към вратата, отворена към свързващия мост, водещ към паркинга. Джаз премина и сложи латексовите ръкавици на ръцете си.

В гаража групата се разпръсна, всеки се насочи към колата си. В този момент тя ускори крачка. Беше мушнала ръце в джобовете си, дясната й ръка стискаше Глока. Скъси дистанцията между себе си и Сюзан, така че когато Сюзан мина откъм шофьорската седалка на своя Форд Експлорър, тя стори същото, но от другата страна. В мига, в който чу изключването на алармата, тя отвори вратата към пасажерското място и се плъзна на предната седалка.

Беше го преценила идеално. Изглеждаше така, сякаш си е седяла там, когато Сюзан се вмъкна. При други обстоятелства шокираното изражение на тази бездарница с отвратителен кок щеше да й се стори забавно. Бедата беше, че сега Джаз изобщо не го намираше за забавно.

— Какво става, по дяволите? — изгледа я неразбиращо Сюзан.

— Помислих си, че можем да поговорим насаме и да изгладим противоречията — каза Джаз. Двете й ръце продължаваха да стоят в джобовете, раменете й бяха свити.

— Нямам за какво да разговарям с теб — сопна се онази. Пъхна ключа и запали двигателя. — А сега излизай от колата ми. Прибирам се вкъщи.

— Аз пък мисля, че има достатъчно неща, за които да говорим. Цяла нощ ми хвърляш злобни погледи. Искам да знам защо.

— Странна птица си.

Джаз се засмя подигравателно.

— Интересното е, че ти го казваш.

— Такова е впечатлението ми — произнесе ядно Сюзан. — И за да съм честна, ще ти кажа, че никога не съм сигурна в теб. Не знам защо си станала сестра. Не се разбираш с никого. Нямаш никаква жалост. Всяка нощ се налага да ти възлагам най-лесните случаи.

— О, глупости! — не издържа Джаз. — Даваш ми най-обърканите.

За секунда Сюзан я изгледа по същия начин, както го бе правила през цялата нощ.

— Нямам намерение да споря. И ако не излезеш от колата ми, ще извикам охраната да се разправя с теб.

— Все още не си ми казала защо си се втренчила така в мен. Искам да знам дали това има нещо общо с Роуена Собчак.

— Разбира се, че има! Достатъчно странно е, че излизаше от стаята й при положение, че не е твоя пациентка. Освен това случайно си спомням, че те видях да се измъкваш и от стаята на Шон Макгилън, който също не ти беше пациент. Но не е моя работа да говоря с теб за това, а на контрольорката. Сигурна съм, че ще го направи.

— О, нима? — засмя се саркастично Джаз. — Не мисля, че трябва да си толкова сигурна, ти, побъркана загубенячко! — С леко усилие тя извади Глока от джоба си.

Сюзан едва успя да вдигне дясната си ръка, когато Джаз изстреля в гръдния й кош два куршума. Тя се отпусна на вратата, подпряла брадичка в стъклото.

Въпреки заглушителя, шумът в колата се оказа по-силен, отколкото бе очаквала. Замириса на кордит. Тя започна да маха срещу дима. Обърна се и видя задницата на джипа си. Множество коли влизаха в гаража, но всички отминаваха нагоре покрай рампата, тъй като всичките позиции на втория етаж бяха заети. Няколко коли излизаха. С целия този шум и суматоха със сигурност никой не беше чул двойното издумкване на Глока. Тя побърза да прибере оръжието в джоба си.

След това се наведе напред, хвана Сюзан за кока и я изправи до седнало положение, с отпусната върху гърдите глава. Ама че загубенячка, помисли си тя, докато слагаше безжизнените й ръце върху волана. А един загубеняк си заслужава да губи. Протегна се и изключи двигателя.

Въздъхна и без да се колебае отвори чантата й и затърси портмонето. Парите в брой прибра, а кредитните карти и портмонето хвърли на пода — да остане нещо и за полицейския архив. Погледна през прозореца на задната врата към свързващия мост. Появиха се няколко сестри, които се отправиха към колите си, махайки си една на друга докато влизаха в купетата. Джаз се приведе, докато изчезнаха от поглед, след това се надигна и потърси с очи Хамъра. Беше само през две коли. Увери се, че теренът е чист, излезе бързо и заобиколи предницата на близко стоящата кола.

След като влезе в джипа си, свали латексовите ръкавици и ги мушна в джоба. Запали двигателя, излезе на заден и подкара към изхода. Когато минаваше покрай автомобила на Сюзан, погледна вътре. Изглеждаше сякаш Сюзан е задрямала след натоварената нощ. Беше идеално.

Вля се в сутрешния трафик и едва тогава си позволи да си поеме дълбоко дъх. До този момент не беше осъзнала колко е напрегната. Беше тежка нощ, но бе убедена, че се е справила добре. Сега беше с десет хиляди долара по-богата и беше отстранила потенциалния проблем. Операция „Пресяване“ продължаваше. Животът бе хубав!