Маркер

21.

Джак хвърли „Космополитън“ на масичката в чакалнята на хирургическото. Четеше му се нещо, но точно това списание не беше подходящото. Беше прехвърлил всичко, включително старите броеве на „Таим“, „Пийпъл“, „Нешънъл Джеографик“ и „Нюзуик“. Дори известно време се опита да гледа CNN, но не можа да се съсредоточи в екрана, особено след двете чаши кафе, които бе изпил. Беше дванайсет без четвърт, а Лори не излизаше от операционната, което го правеше все по-неспокоен.

Беше се изкачил до третия етаж с Лори, д-р Райли и санитарката. С надеждата, че лекарката може да промени решението си, той остана известно време в мъжката съблекалня и облече престилка, оставяйки собствените си дрехи в отключеното празно гардеробче.

Но Лора беше непоколебима и го накара да отиде в чакалнята докато всичко свърши. Докато чакаше, дойде нощната смяна — непрекъснато влизаха и излизаха все нови и нови хора. Никой не му обърна внимание, слава богу. Не му беше до любезни разговори.

Точно преди полунощ д-р Райли се появи на входа и го потърси с поглед. Изглеждаше изтощена, но се усмихваше.

— Съжалявам, че ви държах в напрежение — каза тя. — Отне малко повече време, отколкото очаквахме, но всичко е наред.

— Слава богу — въздъхна Джак. — Какъв беше проблемът?

— Продължително кървене. Загубила е много кръв, а съсирването й не ни харесваше. Сега е в отделението за възстановяване, където исках да остане, така че да можем да наблюдаваме статуса на съсирване, както и кръвното налягане.

— Планът звучи добре.

— Виждам, че сте облекли престилка.

— Надявах се да размислите и да ми позволите да наблюдавам.

— Съжалявам — усмихна се Лора. — Знам от Лори, че връзката ви не е само професионална. При раждане бих се радвала бащата да присъства, но не и при операция като тази.

— Не е нужно да се извинявате — каза Джак. — Тя е добре и това е най-важното.

— Всъщност, добре е, че сте с престилка. Получих разрешение да влезете за кратко посещение, знаейки, че ще одобрите идеята.

— Наистина бих искал да вляза — призна той. — Но, кажете, наистина ли беше извънматочна бременност?

— Да. В стеснението на фалопиевата тръба, съвсем близо до утробната стена, заради което може да е бил кръвоизливът. Самата фалопиева тръба беше видимо абнормална и се наложи да я отстраним заедно с десния яйчник. Хубавото е, че левият яйчник и тръба изглеждат напълно нормални, така че способността й за забременяване няма да бъде съществено повлияна.

— Ще се радва да го чуе — каза Джак. Сега когато вече знаеше, че Лори е на път да се оправи, можеше да си позволи да мисли за загубата изненадан от собствената си емоция. Беше натъжен, макар да мислеше, че ще изпита облекчение, както самата Лори бе допуснала. Само преди няколко дни вярваше, че ще има дете, а сега всичко бе свършило.

Като махна с ръка да я последва Лора го въведе в канцеларията на операционната. На голямото писалище седяха няколко жени, наведени над листове. На отсрещната стена стоеше таблото с графика. Отляво се виждаха няколко операционни зали. Най-отгоре на таблото, оформено в колонки, бе оставено място за имената на пациентите, анестезиолога, хирурга, операционната сестра и назначената процедура. Джак видя, че предстоят осем случая. Забеляза зачертано името на Лори.

Отделението за възстановяване се намираше непосредствено зад писалището. Представляваше голяма бяла стая с шестнайсет легла — по осем от двете страни. Всяко бе снабдено с внушително количество анестетично оборудване, включително с редица монитори за следене на кръвното налягане и пулса проводници за ЕКГ и апарат за насищане на кръвта с кислород. Само четири от леглата бяха заети. Изглежда всичките пациенти спяха, независимо от ярката светлина и впечатлението за прекомерно движение. Към всеки пациент имаше назначена медицинска сестра, която периодически проверяваше всичко — жизнени показатели, количество отделена урина, респираторен статус, телесна температура — и записваше всичко в картона, прикрепен към съответното легло. Измежду останалите дейности, сестрите трябваше да регулират количеството подавани течности или лекарства. Една сестра с накъдрена руса коса и яко телосложение седеше зад централното бюро. Излъчваше натрапчиво полицейско чувство за контрол. Лора представи Джак. Сестрата се казваше Теа Папарис.

— Предполагам знаете, че можете да останете вътре само няколко минути — каза Теа. Гласът й беше толкова заповеднически, колкото и физическото й присъствие.

— Оценявам, че изобщо ме допускате да вляза — демонстрира той нехарактерен за него респект пред правилата. При по-нормални обстоятелства би пренебрегнал тези бюрократични изисквания, но сега, когато до голяма степен здравето на Лори зависеше от неговото поведение, се опитваше да бъде благоразумен.

— Имате чудесна съпруга, докторе — усмихна се Теа. Тя е истинска вълшебница, независимо от въздействието на упойката. — За секунда вниманието й се насочи към монитора върху бюрото. Един от пациентите бе получил учестен пулс с компенсаторно прекъсване. Джак използва възможността да погледне Лора, която се бе изчервила виновно, което означаваше, че е излъгала за семейния статус на Джак, за да го допуснат в отделението.

Теа върна вниманието си отново към тях.

— Та какво ви говорех? А, да! Съпругата ви е изключително мила. Повечето от хората, с които се срещаме тук, съвсем не са такива, голяма част не искат да ни сътрудничат и са дори доста войнствени. Но не и съпругата ви. Тя наистина е страхотна.

— Благодаря — кимна Джак. — Оценявам вниманието, което й отделяте.

— Това ни е работата — усмихна се жената.

Лора махна на Джак да я последва и двамата се насочиха към най-отдалеченото легло до стената. Един от медицинските помощници с впечатляваща татуировка на морска сирена върху левия бицепс нагласяше системата на Лори. Продължаваха да й преливат кръв.

— Как е тя, Пит? — попита Лора и погледна към таблото, преди да застане до леглото.

— Спокойна и гладка като коприна — усмихна се мъжът. — Кръвното налягане и пулсът са стабилни.

— Отлично — кимна Лора. Тя сложи ръка върху челото на Лори и я извика по име.

Лори бавно вдигна клепачи и челото й се набръчка от усилието да задържи очите си отворени. Погледна към лекарката, после към Джак и се усмихна спокойно, протягайки ръка към него.

— Спомняш ли си, че ме помоли да ти кажа, когато операцията мине? — попита Лора.

— Всъщност, не — призна Лори, без да откъсва очи от Джак.

— Е, така беше. В момента си добре. Кръвоизливът е спрян. Бих ти препоръчала да не се тревожиш, но виждам, че си спокойна.

Лори бавно обърна глава към нея.

— Благодаря за всичко, което направихте и съжалявам, че провалих съботната ви нощ.

— Не се тревожи.

— Още ли съм в постанестезиологичното?

— Да.

— И ще прекарам нощта тук?

— Със сигурност. Помолих да те оставят тук и да те наблюдават, докато дойда. Интензивното беше пълно, но така е май дори по-добре. Надявам се, че нямаш нищо против. Щеше да ти е трудно да заспиш там, с цялата суетня наоколо. А сега — добави тя — ще ви оставя за малко двамата. С теб, Лори, ще се видим сутринта в седем. Сигурна съм, че всичко ще е наред и ще можем да те преместим на етажа на гинекологията. Знам, че са претоварени през нощта, но утре ще го уредим. Окей?

Лора махна с ръка, усмихна се и излезе. Лори и Джак се спогледаха.

— Колко е часът? — попита със слаб глас Лори.

— Около полунощ.

— Господи! Кога се изниза вечерта? Времето наистина лети, когато човек се забавлява.

Джак се усмихна.

— Добре е, че се шегуваш отново. Как се чувстваш?

— Страхотно. Знам, че звучи странно, но нямам никакви неприятни усещания. Най-лошото нещо е, че устата ми пресъхва. Но когато и това премине, ще мога да кажа, че съм добре закърпена. Беше глупаво от моя страна да допусна проблемът да излезе от контрол.

— Не мисля, че трябва да се самообвиняваш.

— Но е така Да не реагирам на симптомите, да изтласквам от съзнанието си всичко, което може да е потенциално неприятно, е черта от характера ми. Зарових глава в пясъка като щраус. Истинска дъщеря на майка си! Оказва се, че приличам на нея много повече, отколкото ми се иска да призная.

— Започваш да ме плашиш с подобни прозрения. Да не би да се дължат на упойката? — пошегува се Джак. — Какво са ти дали, някакъв серум на истината? Не ми отговаряй! Нека да говорим за нещо по-важно. Казаха ли ти, че си имала извънматочна бременност?

— Сигурна съм, че са ми го казали, но краткосрочната ми памет не е в най-добрата си форма.

— Когато научих, че вече си добре, изпитах странно чувство…

— Странното е, че го казваш — каза тя с лека усмивка — Бил си разстроен, че се е наложило да мина през всичко това?

— Не точно. Това, което исках да ти кажа е, че когато вече се успокоих за теб, усетих тъга заради детето.

Лори не отговори нищо, но усмивката й помръкна.

— Ехо! — извика той. — Тук ли си все още?

Лори измъкна ръката си бавно и изтри с пръсти една предателска сълза. След това поклати глава сякаш не вярваше на онова, което й казва Джак.

— Ако правилно съм чула, предвид обстоятелствата, това е най-милото нещо, което някога си ми казвал. Разплакваш ме.

— Не плачи! — каза той разтревожено, когато забеляза на монитора зад леглото й, че пулсът й се ускорява. Не искаше да я тревожи в състоянието, в което се намираше. — Нека поговорим за нещо по-спокойно. — Той погледна към Пит, който се преструваше, че не слуша, след което към Теа за да се увери, че не е забелязала реакцията на Лори от мястото си зад бюрото. За щастие, дежурната сестра беше заета с друго. Той въздъхна с облекчение и се обърна отново към Лори. — Не мога да остана тук дълго, но и не искам да си тръгвам. Всъщност, нямаше да съм толкова примерен, ако не те държаха като заложница. Страхувам се, че ако престъпя чертата ще си го изкарат на теб по някакъв начин. Знам, че звучи абсурдно, но на това място действат като гестаповци.

— С какво се занимава цели три часа? — попита го Лори.

Той се опита да измисли нещо забавно, но с изненада установи, че чувството му за хумор го е напуснало.

— Станало ти е досадно от всичко това и си изтощен. Защо не се прибереш вкъщи и не поспиш?

— Да поспя?! — повтори той. — За това не може да става и дума. Изпил съм няколко чаши кафе в чакалнята. Сигурно няма да заспя до четвъртък.

— Не можеш просто да стоиш в болницата — каза Лори. — Ако наистина си сигурен, че не можеш да заспиш, защо не направиш онова, за което те помолих преди и не се върнеш в офиса ми? Поне ще си използваш ползотворно времето.

— Може би си права — каза Джак. Беше му минало през ума, че е могъл да занесе в чакалнята на хирургията всичките онези материали. И без това нощната смяна бе започнала. Времето щеше да мине по-бързо, ако се опиташе да поговори с някой от списъците със заподозрени, макар да трябваше да признае, че злата участ, сполетяла Роджър охлаждаше доста ентусиазма му.

— Ей, хора, съжалявам, че ви прекъсвам — каза Теа. Беше се появила, без да я забележат. — Но трябва да привършвате. Чакат ни още доста случаи.

— Само още един момент — погледна я умолително Джак.

Тя кимна и се отдалечи към централното бюро.

— Слушай. — Джак се наведе над леглото на Лори и се приближи до ухото й. — Преди да си тръгна искам да съм абсолютно сигурен, че се чувстваш наистина добре. Кажи ми честно! Иначе се паркирам отвън пред вратата и няма да мръдна оттук.

— Добре съм. Но ти се нуждаеш от малко сън.

— Казах ти, няма да мога да заспя! Заредил съм батериите, готов съм направо за триатлон!

— Добре, добре, успокой се! Върни се тогава в офиса ми и поне се занимавай с нещо. Донеси всичко тук.

— Сигурна ли си, че наистина си добре?

— Напълно.

— Предавам се — въздъхна той и я целуна по челото. — Можеш да поспиш вместо двама ни. Връщам се скоро и ще се опитам да вляза при теб, ако онази Брунхилда, която пази отвън, ме допусне.

— Ще бъда добре, не се притеснявай!

Той стисна лекичко рамото й и се насочи към централния сестрински пункт. Докато чакаше Теа да привърши телефонния си разговор, написа на едно листче името и телефона си.

— Още веднъж ви благодаря, че ме пуснахте да вляза — каза Джак, когато тя затвори и вдигна глава.

— Няма нужда — усмихна се жената, изправи се бързо, погледна някъде зад рамото на Джак и извика: — Да, Клеър! Това е системата, за която ти говорех. Мисля, че нещо не е наред. — Тя се обърна отново към Джак: — Съжалявам! Не се тревожете за съпругата си. Ще се грижим добре за нея.

— Ето тук съм написал номера на клетъчния си телефон — каза той и й подаде листчето. Тя му хвърли къса усмивка и му махна с ръка, след което се върна към работата си.

Джак хвърли последен поглед в посоката, в която се намираше Лори и се насочи към изхода.

Главното фоайе на болницата бе зловещо тихо, далеч от дневната блъсканица и суета. Когато излезе навън с радост установи, че няколко таксита търпеливо чакаха на стоянката. Прогнозираният от метеоролозите дъжд беше започнал.

Таксито остави Джак на рампата на Патологическия център и той мина покрай будката на охраната. Карл Новак, служителят от нощната смяна, скочи стреснат и книгата, която четеше, падна на пода. Той надникна от вратата и се провикна:

— Случило ли се е нещо, което трябва да знам, д-р Степълтън?

— Не — отвърна Джак през рамо.

Санитарят от нощната смяна, Майк Пасано, реагира по същия начин, когато чу гласа на Джак в облицованата с плочки морга.

— Да не би да имаме нов случай за аутопсия?

— Не, не, спокойно. Просто толкова обичам това място, че не мога да стоя далеч от него.

Петият етаж бе толкова слабо осветен, че оранжевата врата на офиса изглеждаше с мръсен зелено-кафяв цвят. Когато влезе вътре, Джак включи лампите на тавана и примига от внезапния блясък. Седна на стола на Лори и събра всички материали, свързани с нейните случаи. Имаше две спретнати купчинки болнични картони. Близо до тях лежаха списъците на Роджър и блокче с листчета. Върху блокчето стоеше лист, на който Лори бе записала как според нея са свързани отделните случаи, както и две напомнящи бележки: едната — да покаже ЕКГ-то на Собчак на кардиолог и другата — да попита що за лабораторен тест представлява MASNP. Под бюрото Джак видя смачкана бележка, върху която думите — написани с ръката на Лори — едва се четяха. Той успя да разчете MEF2A, след което се мъдреше голям въпросителен знак. Нямаше представа какво трябва да означават тези букви.

Онова, което не беше видял все още беше дискът, за който той бе напомнил на Лори да направи в офиса на Роджър. Бързо прегледа всичко по бюрото, дори отвори чекмеджето. Нямаше никакъв диск. Къде може да го е сложила? Хвърли поглед към часовника. Почти един и половина след полунощ.

Пое си дълбоко дъх и се опита да подреди мислите си. Кофеинът го беше превъзбудил и му беше трудно да се концентрира. Не му харесваше, че не е в „Манхатън Дженерал“ при Лори, но пък и не можеше да стои часове наред в чакалнята на хирургията. Както самата Лори бе предложила, на него вече му бе хрумнало да отнесе всички материали в болницата и там да се занимава с тях. Но преди да го направи, му дойде друга идея. Можеше да се опита да получи отговор на трите въпроса, стоящи на листчетата на Лори. Наблизо имаше няколко болници, в които можеше да потърси консултация.

Изправи се и се разрови из картоните, докато откри този на Собчак и извади графиката на ЕКГ-то. Разгледа я още веднъж, колкото да се увери, че не я разбира. По същество тя представляваше запис на проводимостта на клетките на сърцето в агонията на клетъчна смърт. Той внимателно отдели електрокардиограмата от картона и я взе заедно с двете листчета, след което излезе от офиса, оставяйки осветлението включено. Натисна копчето на асансьора и вратата мигновено се отвори. Това никога не можеше да се случи през деня. Сякаш той бе единственото живо същество в цялата сграда.

Когато слезе на приземния етаж, той планира стратегията си, макар мозъкът му да скачаше от едно на друго. Помисли си дали да не отиде до нюйоркския медицински център „Белвю“, да се отбие в спешното и да потърси дежурния кардиолог. Предполагаше, че няма да отнеме много време. След това му хрумна да отиде в лабораторията и да види дали не може да се срещне с шефа на нощната смяна. Ако някой можеше да отговори какво се крие под съкращението MASNP и какво означава позитивен MEF2A, това със сигурност беше завеждащият болничната лаборатория. Някъде смътно в съзнанието му проблесна догадката, че двете неща може да са свързани.

Навън продължаваше да пръска, така че Джак буквално прелетя по Първо авеню, скрил под сакото си страницата с ЕКГ-то на Собчак. Спешното изглеждаше досущ като „Манхатън Дженерал“, когато бе отишъл да види Лори. Тълпата не бе намаляла до три след полунощ. Джак се насочи към главната рецепция и привлече вниманието на един от сестринския персонал, с габарити на бодигард в дискотека. Казваше се Салвадор. Около врата му проблясваха дузина златни верижки.

— Аз съм д-р Степълтън — представи се Джак. — Случайно да знаете дали е тук кардиологът, дежурен на повикване?

— Представа нямам, но ей сега ще разбера — каза той, преди да се провикне към свой колега в манипулационната на отсрещната страна. Той доближи свитата си на фуния ръка към ухото си, за да чуе отговора. Другият субект се намираше вън от полезрението на Джак.

— Д-р Шърли Мейранд — повтори Салвадор и се обърна към Джак.

— А дали д-р Мейранд е в момента в спешното?

Мъжът вдигна рамене:

— Не знам.

— Как да я открия?

— Ей сега ще го уредим — каза Салвадор. Той вдигна телефона и набра оператора.

Джак кимна:

— Ще чакам тук. — Той се обърна и огледа наоколо. Ако не друго, поне беше забавно. Пред него, изпълнил пластмасовите столове в чакалнята, се простираше един отрязък от нюйоркския живот в своята пълнота и баналност. Плачещи бебета, залитащи старци, бездомни скитници, хора в скъпи дрехи, пияници и душевно болни, ранени и страдащи — всичкият този народ чакаше да бъде прегледан, излекуван, успокоен.

— Успокой топката — извика Теа към звънящия телефон. Тя се опитваше да попълни бланката за заявки. Най-накрая се предаде и вдигна слушалката. Беше контрольорът на ортопедията от нощната смяна, Хелън Гарви.

— Колко са ти леглата? — попита Хелън без излишни приказки.

— Заети или свободни?

— Това е най-тъпият въпрос, който съм чула тази вечер.

— Май си в лошо настроение.

— Има причина. Ако гледаш спешното, всеки момент ще бъдем наводнени от травматични и първата вълна е на път да ни помете. Блъснали са се автобус и ван. Автобусът се е преобърнал през мантинелата. Доколкото разбрах, разпределили са жертвите по различните болници, но на нас се е паднал лъвският дял. Свързах се с всички дежурни на повикване, така че да пуснем двайсет операционни. Ще бъде дълга нощ.

— Имам тринайсет пациента и само три свободни легла.

— Не звучи окуражаващо. Какъв е статусът на пациентите? Очите на Теа минаха блуждаещо по мониторите:

— Всички са в добра форма, с изключение на един абдоминален аневризъм с подновен кръвоизлив. Пациентът трябва да остане, тъй като може да се наложи да бъде отново отворен. Продължава да губи кръв.

— Значи останалите са стабилни?

— За момента.

— Е, тогава се подготви, защото ти си следващата по пътя на приливната вълна.

Теа затвори телефона. Беше наясно.

— Слушайте! — провикна се тя към тълпата. — Превключваме на режим „бедствие“ и никакъв шум!

Освобождаването на колелата разтърси Лори и тя мъчително излезе от дрямката и премина в някакво състояние на полубудност. Очите й се насочиха към яркото флуоресцентно осветление на тавана и минаха няколко минути, преди да се ориентира къде се намира. Последва ново разтърсване при тръгването на количката и бутането кратко, но ясно й напомни, че е претърпяла коремна операция. Тя изведнъж осъзна къде е, разпозна големия часовник върху вратата на стаята и видя колко е часът, когато се приближиха: беше два и двадесет и пет след полунощ.

Обърна глава по посока на оживените гласове и съзря суматохата около централното табло. Изви се леко назад към санитаря, който буташе количката. Беше слаб афроамериканец със светла кожа тънки мустаци и прошарена коса.

— Какво се е случило? — попита тя.

Мъжът не отговори, а продължи да тика количката напред. След няколко крачки се наложи да спре и се дръпна назад. Вратите на стаята зееха отворени. В момента вкарваха друго легло с пациент, току-що прекарал операция. Отстрани се движеше анестезиолог, който поддържаше маската на пациента.

Лори повтори въпроса си. Нещо бе станало. Споразумението беше да не я местят оттук до сутринта, до визитацията на Лора Рейли.

— Отиваме във вашата стая — отвърна най-сетне санитарят, докато се стараеше да направи място на влизащите.

— Казаха ми, че трябва да остана тук — каза тя с нарастваща тревога.

— Точно там отиваме — отговори санитарят, сякаш изобщо не я беше чул. Той мърмореше, докато с мъка си пробиваше път напред.

— Чакайте! — изкрещя тя. Усилието я накара да се сгърчи от болка.

Шокиран от избухването й, мъжът спря леглото за пореден път и я погледна изненадано.

— Какъв е проблемът?

— Трябваше да остана в тази стая — настоя Лори. Налагаше се да говори силно, за да надвика шума от разговорите. Тя притисна леко корема си, за да избегне раздвижването в долната му част. По-рано, когато Джак я бе посетил, усещаше съвсем лек дискомфорт от операцията. За съжаление, това се бе променило.

— Спазвам заповедта, която ми беше дадена, а тя е да ви откарам до вашата стая — каза санитарят. Лицето му изразяваше смесица от инатливост и обърканост. Той извади лист хартия от джоба си и го погледна. — Вие сте Лори Монтгомъри, нали?

Игнорирайки въпроса му, тя вдигна глава над възглавницата си и погледна централното табло, което жужеше като пчелен кошер. Отпред вратите към коридора отново се отвориха и в стаята внесоха друг пациент от операционната. За пореден път санитарят дръпна количката й, за да им освободи място за минаване.

— Искам да говоря с шефката на сестрите — обади се Лори.

С очевидно колебание санитарят огледа коридора в двете посоки и поклати глава.

— Няма да ме откарвате никъде — настояваше тя. — Трябва да остана тук. Трябва да говоря с някой от шефовете. Някой от ръководството.

Санитарят сви рамене и тръгна към гишето, оставяйки я в средата на помещението. Гледаше го как напразно се опитва да привлече вниманието на някого. Най-сетне му посочиха една жена с кубична форма и руса коса. Беше Теа. Санитарят й показа листчето, след което се обърна и посочи Лори.

Сестрата разтърка челото си с ръка, но не мисли дълго. Заобиколи таблото и тръгна право към Лори, следвана от Салватор.

— Какъв е проблемът? — попита Теа с ръце на хълбоците.

— Трябваше да остана в постанестезиологичното до идването на д-р Райли на сутринта.

Комбинираният ефект от лекарствата и упойката правеха мисълта й бавна и тя трудно намираше думите.

— Позволете ми да ви уверя, че всичко е наред. Състоянието ви е стабилно като скалата на Гибралтар. Не е нужно да оставате тук, а за съжаление имаме огромно количество пациенти, които трябва да приемем. Бихме искали да ви поглезим цяла нощ, но трябва и да работим. Така че не се тревожете! — Тя стисна окуражително ръката на Лори, върна се на бойния си пост и започна да дава поредните нареждания.

— Извинете — извика Лори след нея, но напразно. — Бихте ли се обадили на моята лекарка, или поне да ми позволите аз да й звънна?

Теа дори не се обърна. Вече бе потънала в друг проблем.

Санитарят застана отново зад главата й и побутна количката. Когато излязоха в коридора Лори забеляза няколко паркирани до стената носилки с пациенти, очакващи да бъдат вкарани за операция.

— Трябва да се обадя по телефона — каза Лори, когато минаха покрай регистратурата на хирургията.

— Ще се наложи да изчакате, докато ви настаним в стаята ви — отвърна безизразно санитарят и се насочи към вратите.

Обхвана я чувство на отчаяние, когато застанаха до асансьорите. Бе грубо преместена от обещаното й убежище и изхвърлена оттам и беше безсилна да го предотврати. Измъчвана едновременно от слабостта, причинена от загубата на кръв и от болка дори при най-лекото движение, тя се чувстваше още по-уязвима. А когато си спомни списъка със злощастните пациенти от серията си, си помисли, че пасва точно на профила. Беше на същите години, здрава сложена на системи, претърпяла хирургическа интервенция и беше относително скорошен абонат на „АмериКеър“. Единствената й утеха бе фактът, че Наджах е задържан.

— Къде ще съм? — попита тя, опитвайки се да открие лъч надежда. — В гинекологичното ли?

Санитарят погледна листчето.

— Не! То е запълнено. Ще ви настаним в стая 609 на етажа на ортопедията.

Лори затвори очи и усети как я пронизва тръпка.