Маркер

15.

Джак натисна здраво педалите и велосипедът му отговори. В момента препускаше покрай сградата на Обединените нации северно от Първо авеню. Макар трафикът в пет и трийсет да бе в пълната си сила, Джак не се спречка с нито един шофьор. Бе успял да потисне агресивността си в значителна степен, имайки предвид изпратения наскоро в моргата градски куриер — един от многото, които се придвижваха с велосипеди. Бедният колега бе влязъл в надпревара с камион от фирмите за чистота, за което бе платил прескъпо. Когато Джак го беше видял, главата му беше направо разплескана.

Напред се показа масивният, с огромни колони виадукт на моста Куинсбъроу. Джак мина на по-висока скорост, когато пътят започна да се спуска в плавен наклон. Носеше се с трафика и вятърът свиреше през каската му. Както обикновено, бодростта му даваше чувство за отделеност и за няколко минути всичките му грижи, тревоги и лоши спомени се изпариха в еуфорията от ендорфина.

По-рано следобеда Джак бе изключил светлината на микроскопа и бе минал през офиса на Лори с идеята да обсъдят как да отидат в ресторанта. Но завари бюрото й празно, както многото пъти същата сутрин. Този път Рива му обясни, че Лори се прибрала вкъщи, за да се преоблече. Дрехите й според него си бяха напълно подходящи за вечеря в ресторант и не виждаше защо й е да се преоблича.

След Куинсбъроу трафикът се сгъсти. Джак беше намалил, за да се движи на слалом между спрените автомобили, автобуси и камиони, докато бе в състояние да се провре през затворената с решетки пресечка на 63-а улица. Отделяйки се от моторизираната глутница, той настъпи здраво педалите и увеличи скоростта.

Оттук нататък вече нямаше проблеми. На ъгъла на 82-а и Второ авеню се качи на тротоара и заключи велосипеда и каската на знака „Не паркирай“. Когато влезе в „Елиъс“ беше закъснял само с три минути.

Застана до махагоновия бар и огледа помещението. Келнерите, облечени в искрящо бели униформи, разнасяха уверено препълнените с чаши и чинии подноси. Виждаха се няколко клиенти, разпръснати в тясната, но дълбока вътрешност. Отдясно, около голяма кръгла маса, седеше шумна компания, сред членовете, на която Джак разпозна няколко телевизионни звезди, макар да нямаше собствен телевизор. Не забеляза Лори, затова си помисли, че е пристигнал пръв.

Собственичката, висока елегантна жена, се приближи до него, пое коженото му яке и го подаде на един от свободните келнери, след което направи знак на Джак да я последва. След малко забеляза Лори, потънала в разговор с един мустакат сервитьор. Срещу нея на масата стоеше бутилка газирана италианска вода, но вино не се виждаше. Знаеше, че Лори обича вино и преди често пийваха по чашка вечер след работа. Защо не бе поръчала сега нямаше представа.

Той се приближи и я целуна по бузата, преди да е помислил дали да го прави или не, след което седна на стола. Келнерът се усмихна и го попита дали ще иска вино.

— Да, разбира се — отвърна той и погледна към Лори.

— Давай, давай — каза тя и посочи чашата си с вода — Аз ще се задоволя с това.

— Нима? — вдигна вежди Джак. Какво ли трябваше да очаква от тази среща? Той се замисли за миг, след което си поръча една бира. Щом Лори не искаше да пие вино, и той нямаше да пие.

— Радвам се да те видя тук здрав и читав — каза тя. — Надявах се след случая с онзи нещастен куриер да преосмислиш целесъобразността да ухажваш смъртта всеки ден.

Той кимна, но не отговори. Лори изглеждаше блестяща. Беше облякла един от костюмите, които той харесваше особено много и неволно се запита дали го бе направила нарочно. Беше измила и нагласила и косата си. В службата обикновено я носеше вдигната нагоре или на френска плитка, но тази вечер беше спусната и падаше покрай лицето и по раменете й на меки вълни.

— Изглеждаш страхотно! — не се сдържа той.

— Благодаря. Ти също.

— О, няма съмнение — усмихна се той невярващо. Погледна омачканата си риза, тъмносинята плетена вратовръзка и леко захабените дънки. Покрай блясъка, който струеше от Лори, се чувстваше като беден роднина.

Докато келнерът отиде да донесе бирата на Джак, те започнаха да си спомнят за безбройните вечери, прекарани тук. Лори му припомни как навремето бе довела в „Елиъс“ Пол Съдърленд за изненадваща среща с Джак и Лу, когато мислеше да се женят.

— Е, това не беше най-любимата ми вечер тук — призна Джак.

— Нито пък моята — съгласи се Лори. — Сетих се за това, когато вчера Лу спомена случайно, че и той, и ти сте ревнували.

— Сериозно? Какво знае Лу наистина?

— Не съм предполагала, че ти можеш да ревнуваш. Келнерът пристигна точно в този момент с бирата и панерче хляб.

— Извикайте ме, когато сте готови с избора — усмихна им се той и безшумно се отдалечи към кухнята.

— Съжалявам за следобедното си изказване, че да вечерям с теб ще е саможертва — каза Джак, когато очите им се срещнаха. — Не исках да нараня чувствата ти. Предполагах, че ще излезе смешно.

— Не се притеснявай. При нормални обстоятелства и аз не бих реагирала по начина, по който го направих. Боя се, че в последно време не понасям много хумор.

— Нямах възможност да ти кажа, че този Мълхаузън е чист, както ти предполагаше. Отново никаква патология. В разговора с Лу му споменах идеята ти за сериен убиец, както и това, че е добре да помисли над нея.

— Наистина ли? И какво каза той?

— Попита ме каква е официалната позиция на Патологическия център.

— И?

— Поради факта, че нито Патологическият, нито болницата излизат със становище, както и поради намесата на кметския офис, ръцете им са вързани.

— Имам намерение да променя всичко това с появата на един списък от заподозрени.

— Действителни заподозрени? О! Това определено ще промени пейзажа. Странното е, че ти го казваш. И аз имам новина в тази насока.

— Очертава се интересно.

— Въпреки, че смъртните случаи от серията ти изглеждат противоположни на интересите на чиновниците от управлението на здравеопазването, те могат да бъдат отнесени към феномена здравеопазване.

— Слушам те.

— Застраховането в областта на здравеопазването е агресивно, поглъща лекарски практики и болници по един често враждебен начин. Твоят сериен убиец може да е някой, който е бесен на „АмериКеър“ както аз съм им бесен. Трябва да призная, че питая към тях смъртна омраза след като ми глътнаха практиката. Ако не бяха „АмериКеър“ още щях да съм консервативен офталмолог някъде в Средния изток, да се разхождам в кариран костюм и да се боря да вкарам дъщерите си в колеж.

— Независимо, че толкова пъти си ми разказвал историята на предишния си живот, признавам, че не мога да си те представя в онзи ти образ.

— Аз самият не мога да го направя.

— Но позицията ти ми е ясна. Лекар, допуснат до „Манхатън Дженерал“ и „Свети Франциск“ е един от профилите, който трябва да се обмисли. Каква е другата ти идея?

— Състезание между фирмите в здравното застраховане. Това е свят на хищници, които се самоизяждат. Както навремето, когато двата гиганта „Нешънъл Хелт“ и „АмериКеър“ сблъскаха глави, толкова задкулисни машинации излязоха на бял свят. Знам, че „Нешънъл Хелт“ са отстъпили в по-голямата му част Ню Йорк на „АмериКеър“, но може пък да имат намерението да променят нещата. Сриването на имиджа на „АмериКеър“, което твоите серии ще направят рано или късно, несъмнено ще доведе до преимущества за „Нешънъл Хелт“. И мисля, че всеки човек или група, който иска да катурне „АмериКеър“ може да бъде замесен, тъй като гръмне ли новината за твоята серия в медиите, това веднага ще накара инвеститорите да се оттеглят.

— Изглежда логично — съгласи се Лори. — Това наистина не ми бе хрумвало.

Джак отпи дълга глътка направо от бутилката, докато тя едва-едва преглъщаше газираната си вода. Ресторантът се пробуждаше от дневната си дрямка. Още няколко от постоянните клиенти заеха близките маси. Около бара сякаш от нищото изведнъж се материализира шумна тълпа, от която се носеха подвиквалия и смях.

Забелязал прекъсването на разговора между Лори и Джак, келнерът се приближи да ги попита ще поръчат ли аперитив. Двамата размениха погледи и след миг кимнаха единодушно, което доведе до изреждането на дълъг списък от предложения, придружени от подробни обяснения. Въпреки изкусителната рецитация, Лори си поръча салата от рукола, а Джак се спря на калмари — обичайното им меню.

Лори бе навела глава, докато припряно подреждаше приборите си, макар да бяха сложени идеално. Личеше си, че е напрегната. След като отминаха още няколко минути и тишината започна да става неловка, Джак се намести на твърдия стол, огледа помещението и след като се увери, че никой не ги наблюдава, се прокашля:

— Кога имаш намерение да ми кажеш какво е онова „нещо“, което засяга само мен и теб? По време на аперитива, на основното ястие или на десерта?

Тя вдигна поглед и той се опита да надникне в синьозелените й очи, но не можа да определи дали е ядосана или разтревожена. Предположенията му варираха в пълната гама — от желанието й да оправи нещата между тях, както беше подхвърлил Лу, до намерението й да го осведоми, че се обвързва с последното си гадже. Фактът, че тя продължаваше да протака тази мистерия, започваше да му писва.

— Ако не те затруднявам прекалено, бих те помолила да се опиташ да избягваш саркастичните си шеги. Очевидно е, че ми е трудно в момента и би могъл поне да проявиш малко търпение и уважение.

Той си пое дълбоко дъх. Това за него бе прекалено високо изискване — да изостави най-могъщата си психологическа защита в ситуация, в която предполагаше, че ще си нуждае най-много от нея.

— Първо нека ти кажа, че научих вчера, че имам маркера за BRCA1.

Джак я гледаше, докато стотици мисли се въртяха в главата му. Заедно с изблика на съчувствие и безпокойство, си даде сметка, че има и друго — по-малко благородно чувство — на облекчение. Егоистично наистина, но знаеше, че може по-леко да понесе този факт, отколкото съобщението, че се омъжва.

— Ще кажеш ли нещо? — попита го тя след кратка пауза.

— Съжалявам! Новината ме сварва неподготвен. Наистина съжалявам да го чуя. Но продължавам да мисля, че е по-хубаво да го знаеш, отколкото да живееш в неведение.

— Точно в момента не съм убедена в това.

— Аз съм. И за миг дори не се съмнявам. Засега това означава, че ще трябва да бъдеш по-отговорна към мамографските и други подобни прегледи, които се правят ежегодно. Спомни си, че макар маркерът да означава, че имаш повишен риск от развитие на рак преди да навършиш осемдесет, при майка ти проблемът се появява едва сега.

— Така е — кимна тя. Джак имаше право. — И баба ми по майчина линия, която имаше рак, не го разви чак до осемдесетата си година. Както впрочем и леля ми…

— Виждаш ли? — оживи се той. — За мен е ясно, че болестта специално в твоето семейство се развива едва към осемдесетата година.

— Може би — произнесе тя с нотка на оптимизъм. — Макар да не е сигурно, и да не означава, че няма да развия рак на яйчниците.

— Има ли някой в семейството ти, който да е имал такова заболяване?

— Не знам за такъв случай.

— Това е наистина положителна информация.

Джак отново взе бутилката с бира и отпи. Беше му горещо и се питаше дали лицето му се е зачервило. Разхлаби яката си, мечтаейки да се освободи от вратовръзката си, но не посмя заради изискания тоалет на Лори. Онова, което го тревожеше бе начинът, по който тя му беше съобщила развитието на проблема с мутиралия ген. Беше започнала изречението с думата „първо“, което означаваше, че ще има и „второ“.

В този момент салатата и калмарите пристигнаха. Келнерът ги сервира, преаранжира масата и припряно събра трохите, преди отново да изчезне. Той не ги бе отегчил да чакат дълго предястието — една от причините, поради която обичаха да идват тук.

След като си взе калмари и отпи нова глътка бира, Джак се прокашля. От суеверие не му се искаше да задава въпрос, но любопитството не му даваше мира.

— Има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш тази вечер, или беше само това?

Тя остави вилицата си.

— Има и друго. Исках да ти кажа, че съм бременна.

Джак преглътна и наклони глава, сякаш нещо го бе ударило, след това остави бутилката. Погледна я. Бременна. Това бе последното нещо, което бе очаквал да чуе и в съзнанието му настъпи пълен хаос. Той отново се прокашля.

— Кой е бащата? — чу се да пита.

Лицето на Лори потъмня и тя се приведе напред толкова рязко, че столът й се удари в масата. Хората от околните маси се обърнаха. Тя вдигна салфетката от коленете си, сложи я върху чинията и си пое дъх. Джак, който в първия миг се бе ужасил, се съвзе почти веднага и хвана Лори за ръката. Тя се дръпна, но той я стискаше здраво. Очите й горяха.

— Съжалявам! — избърбори той и бързо добави: — Не бягай! Наистина трябва да поговорим и може би това не беше най-дипломатичният първи въпрос.

Тя отново се опита да освободи ръката си, но с по-малко сила отколкото преди.

— Моля те, седни! — произнесе Джак, придавайки на гласа си спокойствие, доколкото бе възможно.

Сякаш внезапно осъзнала къде се намира, Лори започна да мести очи из залата и видя, че всички погледи са вперени в нея. Тя се обърна към Джак, кимна и заобиколи масата. Келнерът се появи като по знак, нагласи стола й и отнесе двете салфетки и чинията със салата. Тя седна и разговорите в ресторанта се подновиха, сякаш нищо не се е случило. Нюйоркчани бяха свикнали с какви ли не внезапни обрати и чудатости и го приеха като нещо обичайно.

— Откога знаеш? — попита Джак.

— Вчера заподозрях, но нямах потвърждение до тази сутрин.

— Безпокоиш ли се?

— Разбира се, че се безпокоя. А ти?

Той кимна и замълча за миг. След малко въздъхна и попита:

— Какво мислиш да правиш?

— Имаш предвид дали се каня да оставя бебето? Това ли означава проклетият ти въпрос?

— Лори, просто разговаряме. Не се сърди.

— Още първият ти въпрос — както го нарече — докосна погрешната струна.

— Това е очевидно, но като се има предвид… Е, поне погледнато отстрани, изглеждаше, че имаш друга сериозна връзка… заради това въпросът ми не беше чак толкова неуместен.

— Напротив, беше повече от неуместен, тъй като не съм правила секс с Роджър Русо.

— Че откъде можех да знам? В продължение на пет седмици се опитвах безброй пъти да ти звъня вечер, но ти все не отговаряше, което ме накара да си мисля, че не си вкъщи.

— Наистина няколко пъти бях у Роджър, но нямаше никакъв секс.

Келнерът се появи с чиста салфетка и салата за Лори и бързо се оттегли.

— На колко месеца си? — погледна я Джак.

— На шест седмици. Сигурна съм, че се е случило през последната нощ, когато бяхме заедно. Каква ирония на съдбата, не мислиш ли?

— Изненадваща е прилагателното, което ми хрумва в момента. Но как е могло да се случи?

— Надявам се, че не ме обвиняваш. Ако си спомняш, предишния ден ме беше попитал кога е бил последният ми цикъл. Казах ти, но когато правихме любов всъщност вече е бил следващият ден и очевидно е трябвало да се пазим.

— Но защо не си…?

Тя го погледна.

— Пак започна да ми се ядосваш. Звучи сякаш ме обвиняваш, но знаеш ли — за тази работа са нужни двама, не един.

— Успокой се — каза Джак умиротворително. — Повярвай ми, не те обвинявам. Честно! Само се опитвам да разбера. Тази бременност ме заварва абсолютно неподготвен. Защо този път така са се объркали нещата?

Погледът на Лори омекна. Тя си пое дълбоко дъх и го изпусна шумно.

— Онази сутрин, когато предполагах, че е безопасно да правим любов, си мислех, че е възможно това да се случи и бях сигурна, че и ти го знаеш. Не беше кой знае колко вероятно според мен, като се има предвид, че беше десетият ден, но все пак съществуваше такава вероятност. И като се има предвид колко силно исках семейство с теб заради двама ни, подсъзнателно съм поела риска. И си мисля, че някъде дълбоко и в твоето съзнание е мъждукала идеята да създадеш дете, което да те изтръгне от миналото ти и да започнеш напълно нов, истински живот. Не знам, но точно така го чувствах.

Джак се замисли над думите й. Животът му беше хвърлил няколко криви топки и тази изглеждаше най-добрата от всички. Шокът от съобщаването на новината, че ще става баща на друго дете го накара напълно да свали гарда.

Но също така го ужаси, защото се страхуваше, че ще обича това дете толкова много, което ще го направи също тъй уязвим, както в миналото. Загубата на семейството бе най-голямото изпитание в живота му и той се съмняваше, че може да го понесе отново. Но съществуваше и една по-позитивна мисъл. Ако не бе научил друго през последните шест отвратителни седмици, то поне бе разбрал, че обича Лори повече, отколкото си признаваше. Той нямаше представа какво трябваше да прави при тази ситуация, както нямаше представа какво чувства Лори към настоящото си гадже.

— Притеснява ме мълчанието ти — обади се тя. — Не само, че не е характерно за теб, но и защото се нуждая от отговора ти. Двамата трябва да вземем решение и ако не искаш да участваш, просто ми го кажи. В такъв случай ще взема решението сама.

Джак кимна.

— Разбира се, че искам да участвам, но това е малко несправедливо. Трудно ми е — стоварваш изневиделица всичкото това в лаптопа ми и очакваш да ти отговоря на мига. Идва ми малко в повече. Бих предпочел да ми го кажеш в момента, когато си го разбрала за да можем да мислим двамата едновременно. И след това на тази вечеря да го обсъдим.

— Имаш право — призна Лори. — Не исках да те поставям в неудобно положение, макар да очаквах да ми отговориш по начина, по който ми се иска.

— И какъв е той?

Тя се приведе напред през масата и хвана ръката му.

— Не искам да слагам думи в устата ти и да те убеждавам, че това събитие може да е позитивно и да те измъкне от състоянието ти на перманентна скръб. Да имаш дете не е предателство към предишното ти семейство. Но наистина, по-добре се прибери и го обмисли. Дежурна съм през уикенда, така че няма да съм вкъщи, а в Патологическия. Ще чакам да ми се обадиш.

— Така ще е честно — каза Джак уморено.

— Хей, не ме депресирай — сгълча го тя.

— Не искам да те депресирам, но мога да ти кажа едно нещо: вече не съм гладен.

— Нито пък аз. Нека преспим, и двамата сме прекалено възбудени. — Лори вдигна ръка и келнерът дотърча.