Маркер

13.

Лори махна малкото пластмасово капаче и след като реши, че е достатъчно пълно го остави на края на мивката. Нямаше намерение да седи и да чака, докато изтече необходимото време. Затова побърза да влезе и пусна душа. Ароматът на пяната изпълни малкото помещение и тя вдъхна с удоволствие. Изправи се и остави водата да се стича по главата й. За нея душът нямаше терапевтичното действие, което имаше ваната, но щеше да я накара да се отпусне.

Беше прекарала неспокойна нощ, съзнанието й отказваше да се изключи от проблемите. Сънят й беше накъсан, измъчван от тревожни сънища. Когато алармата на часовника прозвуча, тя почувства облекчение, че най-после безкрайната нощ е свършила. Не се чувстваше отпочинала, но беше доволна, че най-после ще стане. Завивките и чаршафите се намираха в пълен безпорядък, сякаш е имало сражение.

Както предишните две сутрини, със ставането беше усетила пристъп на гадене, но след душа остана само лек намек за това и предполагайки, че ситуацията ще е същата, очакваше да се почувства почти нормално след като хапне нещо на закуска.

Стъпи на мокетеното килимче, избърса се, след което отново подложи косата си под душа и завъртя глава. После завъртя кранчето и тръсна гривата си като пале, излязло от водата. Чак тогава се осмели да хвърли поглед към безобидната пластмаса на ръба на мивката.

Затаи дъх. С треперещи пръсти вдигна теста сякаш, ако го приближеше към очите си, резултатът можеше да се промени. Но не беше. В малкото прозорче в опаковката се виждаха две розови линии. Тя затвори очи и остана така няколко секунди. Когато ги отвори, розовите линии продължаваха да си стоят на същото място. Беше прочела упътването отстрани и знаеше, че тестът е положителен. Беше бременна!

Коленете й се разтрепериха и тя седна върху тоалетната чиния. Почувства се напълно зашеметена. За толкова малко време се бяха случили толкова объркващи неща. Всичко тръгна от полураздялата й с Джак, последва ракът на майка й, ситуацията с мутацията на BRCA1 и вихрените отношения с Роджър. А сега се замесваше в поредната бъркотия. През по-голямата част от живота си си беше мечтала какво ще е като забременее, но ето, че сега бе станало, а тя нямаше представа как трябва да се чувства. Сякаш животът й се бе изплъзнал от контрол.

Тя остави обратно теста на мивката и погледна към опаковката сякаш тя бе виновна за състоянието й. Беше прочела, че изследването може да се направи и вечерта, но е по-надеждно и сигурно, ако е сутрин. Е, изчака. Беше й ясно, че се опитва да отложи неизбежното. Когато мисълта, че може да е бременна й хрумна докато беше в офиса на Роджър, беше сигурна. Само това можеше да обясни сутрешното гадене, което лекомислено приписваше на изядените миди.

Поклати глава невярващо. Фактът, че е бременна бе поредното доказателство за способността й да изхвърля от ума си онова, за което не иска да мисли. Тя ясно си спомни, че е пропуснала месечния си цикъл преди три седмици. Но при цялото напрежение в службата и здравословните й проблеми, бе решила да не се тревожи и явно бе успяла. В края на краищата не й се случваше за първи път да пропусне цикъл заради стрес, а в последно време не можеше да се оплаче, че й липсва такъв.

Плъзна поглед надолу по тялото си и се опита да си представи къде се намира в момента бебето. Макар винаги да бе смятала идеята за нещо съвсем естествено, това което й се случваше в момента й се струваше толкова изключително, че й беше трудно да повярва. Веднага разбра кога е станало. Трябва да беше онази нощ, когато тя и Джак се бяха събудили внезапно и понеже не можеха да заспят, бяха започнали да си говорят. Последваха милувки, прегръдки. И в резултат правиха любов. Много по-късно, когато осъзна, че продължава да лежи с отворени широко очи, Лори осъзна какво й липсваше: семейство с деца. Сега по ирония на съдбата се оказваше, че тогава са създали детето, за което тя мечтаеше.

Тя се изправи и се обърна в профил срещу огледалото. Опита се да провери дали коремът й личи, но след това се разсмя. Знаеше много добре, че на пет седмици ембрионът е не по-голям от осем милиметра и не е в състояние да предизвика видими външни промени.

Смехът й изведнъж секна и тя се вгледа отново в огледалото. Да е бременна при сегашните обстоятелства беше нещо, което едва ли заслужаваше смях. Това беше грешка със сериозни последици за живота й, както впрочем и за другите. Как се беше случило? Винаги избягваше да прави любов, когато си мислеше, че може да е фертилна, как така се беше объркала? Мислите й се върнаха отново към онази нощ и тя осъзна какво всъщност беше станало. Два след полунощ практически бе следващият ден. Предният ден й беше десети ден и тогава не би имало проблем, но определено не и на единадесетия.

— Мили боже! — произнесе тя с отчаян глас, когато реалността я връхлетя с пълна сила. Наистина беше зашеметена и дори леко депресирана. Необходимостта да говори с Джак внезапно се промени — от желание се превърна в необходимост, макар да се питаше как ще намери в себе си емоционални сили да го направи. Толкова много проблеми занимаваха съзнанието й, един от които беше, че е позитивна за маркера на BRCA1. Как щеше да се отрази това на бременността й? Представа нямаше, но най-неочаквано в ума й изникна думата „аборт“. Макар и да беше лекар, винаги свързваше тази дума по-скоро с политическото й значение за правата на жените, отколкото с нещо, което би могла да отнесе към самата себе си. Но внезапно всичко това се беше променило.

— Трябва да се стегна! — каза тя на отражението си в огледалото с по-голяма увереност, отколкото чувстваше. Извади сушоара и започна енергично да суши косата си. Единственото й убежище беше работата. Въпреки проблемите си трябваше да отиде на работа.

Както и очакваше, гаденето й премина веднага след закуската. Излезе, че корнфлейксът без мляко е изключително вкусен. Докато хрупаше, дискомфортът в лявата половина на тялото, който чувстваше понякога, се върна. Тя опипа с пръсти мястото. Чувството се усили, особено когато премести ръката си към средата на корема, макар да не можеше да го нарече болка. Запита се дати беше свързано с ранната бременност. Тъй като никога преди не беше забременявала, нямаше представа дали е нормално. Като професионалист беше наясно, че процесът е свързан с накърняване на утробната стена, така че не бе изключено. Не беше изключено дискомфортът да се дължи и на десния яйчник. Така или иначе не това беше голямата й грижа.

Когато пристигна в Патологическия център беше седем и петнайсет, но не й се вярваше, че Джак ще е в офиса си. В последно време идваше все по-рано и по-рано на работа Предположението й бе потвърдено, когато видя, че любимото място на Вини вече е празно и вестникът му е изоставен на спортната страница, което означаваше, че той вече е долу и помага на Джак. Чет беше затрупан с работа, седеше на главното бюро и прехвърляше папките на труповете, докарани през нощта. Това беше последният му ден за седмицата. Идущата седмица Лори щеше да е дежурен патолог, което означаваше, че тя трябва да решава кои случаи ще се подлагат на аутопсия и да ги разпределя между колегите си.

— Джак долу ли е? — попита тя, след като отпи първата глътка кафе. Надяваше се кофеинът да оправи меланхоличното й настроение, без да й причинява стомашни неприятности.

Чет вдигна глава.

— Знаеш го Джак. Когато дойдох, вече беше избрал най-интересните случаи и нямаше търпение да ги започне.

— Какво прави в момента? — Топлината на кафето я накара да потрепери.

— Интересното е, че ти питаш. Пое точно такъв случай, каквито бяха вчерашните ти два.

Лори остави чашата с кафето и зяпна от изненада.

— Искаш да кажеш, че е дошъл поредният случай от „Манхатън Дженерал“?

— Ъхъ! Сравнително млад мъж, прекарал рутинна операция за херния, след което внезапно…

— Защо Джак го е взел? Знае много добре, че се интересувам от тези случаи?

— Прави го като услуга.

— О, Чет, я стига! Какво разбираш под „услуга“?

— Както изглежда, Калвин се е разбрал с Джанис, ако излезе друг такъв случай, тя да му се обади. Явно го е направила, защото той дойде в същия момент, в който и Джак и веднага го възложи на Джак. Всъщност, оправда се, че днес официално имаш „писмен“ ден и ще се занимаваш с документация. Освен това си искала да получиш колкото се може по-скоро резултатите.

— Защо Калвин е казал, че не иска аз да правя тази аутопсия? — попита Лори. Приличаше на удар под кръста, тъй като работата беше единственото нещо, в което можеше да се скрие от проблемите си.

— Не го е казвал. Но беше кристално ясно, че не иска ти да се занимаваш с този случай. Каза ми, когато те видя да ти кажа, че иска да му се обадиш в офиса. Е, предадох ти. Късмет!

— Това е странно. Ядосано ли ти прозвуча?

— Не по-различно от обикновено — вдигна рамене Чет. — Съжалявам. Това е всичко, което мога да ти кажа.

Лори кимна макар да не разбираше. Метна палтото си на облегалката на стола и се насочи към приемното. Беше притеснена. Както всичко бе тръгнало надолу, нямаше да се изненада, ако и кариерата й се намираше в опасност, макар представа да нямаше какво толкова е направила, че да разгневи Калвин, освен импровизираното си изказване на вчерашната конференция. Но нали след разговора им накрая всичко изглеждаше наред?

Лори влетя покрай Марлин право в административното крило, което бе тихо като гроб. Никоя от секретарките още не бе дошла. Калвин обаче си беше в офиса преглеждаше документите върху бюрото си и припряно ги подписваше. Той продължи да го прави дори след влизането й. Махна й с ръка да седне, докато събра разпилените листовете в подредена купчинка. След това седна и я погледна над ръба на очилата си.

— Ако още не си разбрала името на потенциалния нов случай е Кларк Мълхаузън; предполагах обаче, че ще искаш да знаеш защо не правиш аутопсията ти.

— Да добре ще е да знам — каза тя и си отдъхна с облекчение. Тонът на Калвин беше леко рязък, което предполагаше, че не е бесен и не се кани да я ругае, или още по-лошо — да я уволни по административни причини.

— Казано с две думи, крайно време е вече да излезеш със становище по тази твоя тъй наречена „серия“, която се точи от месец. В този смисъл повече не можем да те чакаме заради лабораторни резултати и други подобни. За да съм честен ще ти кажа, че шефа усеща някакво раздразнение от страна на главния офис по един Господ знае каква причина. Заради каквото и да е, даде ми ясно да разбера, че иска становище по случаите, което означава, че сега пък аз съм раздразнен. Може да е нещо, свързано със застраховките и семействата. Кой знае? Каквото и да е, това трябва да се направи! Давам ти един ден да оправиш документацията. Достатъчно ясен ли съм?

— Не съм излязла със становище, защото не мога с чиста съвест да кажа дали смъртта се дължи на нещастен случай или е естествена, а знам, че не искате да кажа, че става дума за убийства, което ще означава съществуване на сериен убиец, а аз не разполагам с никакви доказателства. Поне засега.

— Лори, не ми прави живота труден — каза Калвин. Той се наведе напред заплашително, протегна огромната си глава и я прониза с тъмните си гневни очи. — Опитвам се да съм внимателен. Освен това не се опитвам да те спра да търсиш възможни връзки между тях, но засега просто се налага да избереш между двете — нещастен случай или естествена смърт. Аз поддържам становището, че се касае за естествена смърт, както и д-р Дик Катценбърг, тъй като няма доказателства за нещастен случай или убийство. Смъртните актове могат винаги да бъдат коригирани, ако получим нова информация. Не можем завинаги да оставим случаите в архива, както и да хвърлиш бомба сред медиите, като ги наречем „убийства“ или дори „нещастни случаи“, без да разполагаме с нещо определено. Бъди разумна!

— Добре, ще го направя — отвърна тя с въздишка.

— Благодаря ти! По дяволите, звучиш така, сякаш те моля да ми донесеш луната. А, и докато още говорим за това какво откри за случаите в Куинс? Същите ли са?

— Така изглежда — отвърна тя с уморен глас. Раменете й се сведоха и тя погледна към пода, отпуснала ръце върху коленете си. — Поне от това, което можеше да се разбере от рапортите. Чакам картоните.

— Дръж ме в течение! А сега се върни в офиса си и се захващай с тези прословути случаи!

Тя кимна и стана. Хвърли една крива усмивка за довиждане и се обърна да излезе.

— Лори! — извика той след нея. — Плашиш ме, държиш се сякаш не си ти! Какво се е случило? Добре ли си? Тъжно ми е да те гледам такава.

Тя се извърна към него и се стегна. Не му беше в характера да задава лични въпроси, а още по-малко да се безпокои за някого. Не очакваше подобно нещо от никого от шефовете и особено от такъв темерут като Калвин. Удивлението я накара да усети вълнение, което веднага излезе наяве. Последното нещо, което искаше, беше да рухне пред шефа си, затова пое дълбоко дъх и го задържа известно време. Веждите на Калвин се вдигнаха бавно и той се приведе още повече напред, сякаш да я окуражи да говори.

— Струва ми се, че ми се събра много напоследък — произнесе тя накрая. Страхуваше се да срещне очите му.

— Искаш ли да споделиш? — попита той с много по-благ глас от обикновено.

— Не в този момент — отговори тя и отново насилено се усмихна.

Калвин кимна.

— Ами, вратата ми е винаги отворена.

— Благодаря — успя да произнесе тя, докато излизаше. Когато се озова в главния коридор на първия етаж усети, че към хаотичните й мисли се прибавят странни чувства. От една страна беше доволна, че не е позволила да се разрази в емоции, но в същото време бе раздразнена на себе си за поредния епизод, в който проявяваше объркаността си. Беше смешно, че трябваше да се бори да не се разплаче, заради това, че шефът й бе проявил настоятелност. От друга страна беше впечатлена от проявата на подобно съучастие, каквото никога не бе виждала от негова страна. След страха, че може да я викат, за да я уволнят, изпита облекчение. Не беше сигурна, че в този момент ще може да го понесе. При сегашното си положение — беше бременна имаше здравословни проблеми и какво ли не още — можеше да потъне в работата си и да отклони всички отрицателни мисли.

Тя надникна в офиса на съдебните следователи и попита Барт Арнолд дали Джанис все още е тук. Искаше й се да разбере подробности за последния случай, за да е сигурна, че може да го отнесе към „серията“ си.

— Изпусна я за десет минути — каза Барт. — Мога ли да ти помогна?

— Всъщност — не. Къде е Черил?

— Разминахте се. Излезе от аутопсия. Да й кажа ли да ти се обади, когато се върне?

— Да — кимна Лори. — Вчера я бях помолила да изиска болнични картони от болницата „Свети Франциск“ в Куинс. Бих искала да й кажа, че е спешно. Трябват ми веднага.

— Няма проблеми — усмихна се Барт, докато си записваше. — Ще оставя бележката на бюрото й. Считай го за направено.

Лори излезе, поколеба се за миг, но си помисли, че в момента Джак аутопсира Кларк Мълхаузън и се насочи към задния асансьор. Той трябва да беше получил папката с рапорта на Джанис, която съдържаше всичките подробности. Така не само щеше да се увери, че Мълхаузън пасва демографски на серията й, а щеше да има и оправдание да говори с Джак. Сега имаше професионална причина да разбие леда между тях, да излязат заедно от Патологическия и да поговорят. Като си помисли за какво ще говорят, изтръпна. Представа нямаше дали щеше да иска да я слуша.

За да влезе в аутопсионната зала всичко, от което се нуждаеше преди, бяха халат, шапка и маска. Но нещата се бяха променили. Сега трябваше да отиде до гардеробната и да се преоблече основно, да намъкне предпазни доспехи, сякаш сама ще аутопсира. Калвин беше въвел новите правила и те се спазваха като издълбани върху камък.

— Ох! — изпъшка Лори, докато протягаше ръка за да закачи блузата си в гардероба. Внезапно я бе прерязало няколко пъти ниско долу, както предишните дни. Този път болката беше определено по-остра, което я накара да потръпне и да свали ръката си. Внимателно я сложи върху болезненото място и тя утихна и изчезна така внезапно, както се беше появила. Опипа корема си по-нагоре, но нямаше напрежение. Протегна ръка, както преди малко, но не се случи нищо. Сигурно беше нещо естествено, трябваше да попита Сю дали е имала нещо подобно по време на двете си бременности.

След малко тръгна да облече скафандъра и няколко минути по-късно влезе в залата за аутопсии. Външната врата хлопна и двете фигури, наведени над масата с тялото, вдигнаха глави и се обърнаха към нея.

— Велики боже! — извика Джак. — Самата д-р Монтгомъри в пълно снаряжение, а още няма и осем?! На какво дължим честта?

— Просто исках да разбера дали този случай наистина попада в моята „серия“ — отговори Лори колкото се може по-безгрижно. Тя се приближи към масата Джак се намираше от лявата й страна, а Вини — от дясната — Моля те, продължавай да работиш! Нямах намерението да те прекъсвам.

— Не искам да си мислиш, че съм ти отмъкнал случая. Знаеш ли защо го поех?

— Знам. Чет ми каза.

— Срещна ли се с Калвин? Не можах да го разбера тази сутрин. Държеше се странно. Всичко наред ли е между вас?

— Всичко е окей. Притесних се, когато Чет ми каза, че имам официален ден за документация и че Калвин иска да ме види в офиса си. Излезе, че всичко, което иска е да изляза колкото се може по-скоро със становище. От мен се очаква да кажа, че смъртта е била естествена.

— Каниш ли се да го направиш? Смятам, че няма начин смъртта да е била естествена.

— Нямах голям избор — призна тя. — Подчерта ми го. Мразя политическия натиск, който съществува в тази професия. Но я по-добре кажи какво мислиш за Мълхаузън. Попада ли случаят в моята „серия“?

Джак погледна към разтворения гръден кош на мъжа върху масата. Вече бе отстранил белите дробове, сърцето се разкриваше напълно.

— Дотук — да. Демографски е същият, освен това не виждам никаква патология. Ще знам със сигурност до половин час, или когато приключа със сърцето, но ще съм изненадан, ако открия нещо.

— Ще имаш ли нещо против, ако надникна в папката със съдебното разследване?

— Да имам нещо против? Защо? Но мога да ти спестя това и да ти дам направо фактите. Пациентът е бил здрав трийсет и шестгодишен борсов агент, който е претърпял операция от херния без усложнения вчера сутринта и се е чувствал добре. В четири и половина призори са го открили мъртъв в леглото му. Сестрата твърди, че е бил със стайна температура, когато е бил намерен, но независимо от всичко са се опитали да го върнат към живот. Очевидно не са успели. Дали мисля, че попада в серията ти? Да мисля го. Нещо повече, искрено смятам, че идеята ти за тази „серия“ има реални основания. При наличието на цели седем трупа…

Лори се опита да види нюансите в изражението му, но не успя под пластмасовата маска. Все пак беше окуражена. Както и Калвин, той се държеше много по-мило, отколкото бе очаквала и това я изпълваше с оптимизъм.

— А какво е положението с онези случаи, за които вчера спомена д-р Дик Катценбърг? — попита Джак. — Пасват ли на схемата?

— Да. Най-малкото така излиза от следователския рапорт. Чакам болничните картони, за да се уверя.

— Беше добро хрумване. Вчера, когато стана за кратката си презентация, ме хвана яд, че конференцията ще се проточи незнайно колко, но сега трябва да ти го призная, че си имала право. Ако излезе, че случаите на Дик съвпадат с твоите, серията ти се дублира и на „АмериКеър“ може да им запари под краката, не мислиш ли?

— Не знам какво засяга това „АмериКеър“ — каза Лори. Беше изненадана от разговорливостта на Джак. Дори това изглеждаше обнадеждаващо.

— Ами, както се казва… „има нещо гнило в Дания“: тринайсет случая, явно не е случайно. Но интересното е, че няма нищо на повърхността, което в началото ме накара да се усъмня в идеята ти, че става въпрос за убийства. Кажи ми, случайно някой от всичките тези пациенти да е бил в интензивното или в постанестезиологичното отделение?

— От моите никой. Не знам за случаите на Дик, но всичките, които аз аутопсирах, са били в редовни болнични стаи. Защо питаш? Да не би Мълхаузън…

— Не! Бил е в нормална стая. И аз не знам защо те попитах. Може би защото в интензивното и постанестезиологичното лекарствата се прилагат по-различно, отколкото в другите отделения на болницата. Всъщност, опитвам се да мисля за своего рода системна грешка като например, че са приели лекарства, които не е трябвало да приемат. Това също трябва да се обмисли.

— Благодаря за предложението — каза Лори не особено убедено. — Ще го имам предвид.

— Освен това, че трябва да понатиснеш токсиколозите. Продължавам да мисля, че точно там се крие решението на загадката.

— Хм, лесно е да се каже, но вече не знам какво друго мога да направя. Питър Летърман затъва в какви ли не подробности. Вчера например говореше, че ще проверява за наличието на някаква невероятно силна отрова от южноафриканска жаба.

— О! Не отива ли малко далече? В тази връзка ми идва наум поговорката: „Когато чуеш копита, мисли за коне, не за зебри“. Нещо е прекъснало управлението на кардиалната система при всичките тези хора. Не знам защо, но си мисля, че се дължи на медикамент, причиняващ аритмия. Как са го погълнали е друг въпрос.

— Със сигурност трябва да излезе в токсикологичните резултати.

— Да така е — съгласи се Джак. — А как стои въпросът със замърсяването на течността по системите? Били ли са на системи изобщо?

Лори се замисли за миг.

— Сега след като го спомена се сещам, че да. Но не е необичайно, тъй като повечето пациенти, прекарали операция, се слагат на системи най-малко за двадесет и четири часа. Колкото до това дали е засегната по някакъв начин системата това ми се е изплъзнало, но е малко вероятно. Ако е имало някакво замърсяване, щяхме да имаме повече случаи, отколкото са налице, а не само относително здрави и млади, и то такива, които не са прекарали спешна операция.

— Не смятам, че трябва да елиминираш нито една вероятност — посъветва я Джак. — Което ми напомня въпроса за електролитите, който повдигна вчера колегата след изказването ти. Ти му отговори, че нивата на всичките са анализирани и са нормални. Така ли е наистина?

— Абсолютно. Отбелязала си бях да попитам Питър специално и той ми каза, че всичко е в границите на нормалното.

— Ами, май си проверила всичко възможно — усмихна се Джак. — Ще приключа с Мълхаузън, за да сме напълно сигурни, че няма емболия или сърдечна патология. — Той взе скалпела и се наведе отново над масата.

— Опитвам се да обмисля всички възможности — въздъхна Лори. След това след миг колебание, додаде: — Джак, може ли да поговорим няколко минути по личен въпрос?

— О, за Бога! — изпъшка внезапно Вини. Той се местеше от крак на крака, докато траеше разговора между двамата. — Никога ли няма да свършим тази аутопсия?

Джак вдигна глава и погледна Лори.

— За какво искаш да говорим?

Тя хвърли поглед към Вини. Чувстваше се неудобно в негово присъствие, особено като го виждаше, че проявява нетърпение.

Джак забеляза реакцията й.

— Остави го Вини, не му обръщай внимание. С цялата помощ, която ми оказва като асистент, спокойно можеш да смяташ, че го няма. Аз го правя през цялото време.

— Много смешно — изсумтя Вини. — Защо ли не се смея?

— Всъщност — каза Лори, — не ми се иска да говорим в момента. Това, което бих искала е да ми отделиш малко време извън работата. Става въпрос за нещо важно, което трябва да споделя с теб.

— Нека да позная — произнесе той накрая. — Ще се омъжваш и искаш да ти бъда кум.

Вини се изхили толкова силно, че без малко да се задави.

— Хей, не е смешно — възмути се Джак, макар че и той започна да се смее.

— Джак — прекъсна го Лори хладно, — опитвам се да бъда сериозна.

— Аз също — успя да каже той. — И понеже не отричаш, че ще има сватба считам се за осведомен, но се боя, че ще се наложи да откажа предложението за кум. Има ли нещо друго?

— Джак! — повтори тя отчаяно. — Не се каня да се омъжвам. Трябва да поговорим за нещо, което засяга и двама ни.

— Окей, дадено. Целят съм слух.

— Няма да говоря тук в залата за аутопсии.

Джак направи жест с ръка.

— Че какво й е лошо на залата? Тук се чувствам като у дома си.

— Джак! Можеш ли да бъдеш сериозен поне за миг? Казах ти, че е важно.

— Добре, добре! Кое друго място ще е по-подходящо според теб? Ако ми дадеш половин час, можем да се срещнем горе в офиса и да побъбрим на чашка кафе от онова, дето Вини го прави. Единственият проблем е, че другите ще започнат да прииждат за началото на работния ден. Или може би предпочиташ да се срещнем на възхитителния втори етаж и да си вземем нещо прелестно от автоматите за продажба на храна? Кое избираш?

Тя се взря в него през маската му.

— Това, на което се надявам е да вечеряме заедно тази вечер, може би в „Елиъс“, ако успеем да си резервираме маса. — „Елиъс“ беше ресторант, който имаше специално място в техните продължили дълго отношения.

Джак я изгледа продължително. Макар предишния ден да не бе повярвал много-много на Лу, внезапно се запита дали все пак нямаше зрънце истина в думите му. В същото време си напомни, че не е в настроение да се унижава повече.

— Какъв е проблемът с твоя Ромео? Да не би да е болен днес?

Вини се изхили отново, но побърза да се наведе надолу, когато Лори го изгледа свирепо.

— Не знам — продължи Джак. — Съобщаваш ми го в последния момент, като се има предвид, че се канех тази вечер да играя боулинг извън града.

Вини не издържа и се отдалечи. Той отиде при мивката и започна да си търси работа.

— Можеш ли да бъдеш сериозен поне за малко? — попита го отново Лори. — Така не го правиш по-лесно.

— Не го правя по-лесно? — Той въпросително вдигна вежди. — Става интересно. От месеци се опитвам да прекараме вечерта заедно, но ти се оказваше винаги заета с някакво културно мероприятие.

— Първо — не са месеци, а месец, и второ — покани ме два пъти, точно когато наистина имах планове. Налага се да говоря с теб, Джак. Ще можем ли да се видим тази вечер или не?

— Звучи сякаш наистина си силно мотивирана за това рандеву?

— Силно мотивирана съм, да — съгласи се Лори.

— Добре тогава. Довечера. В колко?

— Добре ли е в „Елиъс“?

Той вдигна рамене.

— Става.

— Тогава ще се обадя да видя мога ли да направя резервация и ще ти се обадя. Трябва да го направя по-рано, тъй като днес е петък.

— Добре — каза Джак. — Ще чакам да ми се обадиш.

Лори кимна кратко и се отдалечи по посока на вратата.

Беше доволна, че успя да убеди Джак за тази среща макар да се страхуваше от реакцията му, след като чуеше новината.

След като се преоблече, тя се качи на четвъртия етаж. Имаше намерение да се отбие за малко при Питър, да му даде малко кураж в усилията му и да разбере дали не е напипал нещо интересно при Собчак или Люис. Заета със собствените си мисли, дори не й хрумна, че може да налети на директора на лабораторията, Деврис. За съжаление, той беше в офиса на Питър и в момента му четеше конско, докато Питър го гледаше с овче изражение. Лори бе пристигнала в разгара на скандала.

— Тъкмо навреме! — изрева Джон. — Самата самодива!

— Моля? — попита Лори. Усети, че раздразнението й се надига.

— Както изглежда, успяла си да придумаш Питър да ти стане личният лабораторен роб — озъби се Джон. — Говорили сме за това и преди, Д-р Монтгомъри. С ниския бюджет, който ми е определен за тази лаборатория, никой не се ползва със специални привилегии, а чака толкова, колкото се налага. Ясен ли съм или трябва да го запиша някъде, така че да го виждате? Освен това може да сте сигурна, че д-р Бингъм и д-р Уошингтън ще бъдат уведомени за тази ситуация. А сега искам да напуснете лабораторията — И за да подчертае думите си, той посочи недвусмислено към вратата.

Известно време Лори местеше поглед от него към Питър и обратно. Последното, което искаше беше да създаде неприятности на Питър, затова се въздържа да каже на Джон какво мисли за него. Вместо това си пое въздух дълбоко и се върна в офиса си. Замисли се за телефонния разговор, който трябваше да проведе. Мечтаеше за него от момента, в който бе разбрала, че е бременна. Имаше чувството, че точно той ще я убеди в истинността на този факт. Неудържимо искаше да има деца, но сега не беше моментът и тя се питаше какво й беше станало, че да е готова да поеме този риск.

Протегна се за телефона и неохотно набра централата на „Манхатън Дженерал“. След сигнала помоли да я свържат с офиса на д-р Лора Райли. Беше благодарна на Сю, че я е свързала с гинеколожката. Все пак беше добре да не отива при случаен лекар.

Когато секретарката на д-р Райли отговори, Лори помоли да я запишат за преглед.

— В кой месец сте?

— В седмата седмица.

— Значи трябва да дойдете да ви видим следващата или по-следващата седмица. — Настъпи пауза. Лори усети, че ръката й трепери.

— Какво ще кажете за следващия петък? — попита секретарката. — Точно след седмица, в един и половина.

— Чудесно — отвърна Лори. — Благодаря, че ме вмъкнахте в графика си.

— Моля ви. Как се казвате?

— Извинявайте, че не ви се представих. Аз съм д-р Лори Монтгомъри.

— Д-р Монтгомъри! Помня ви. Говорих с вас вчера.

Лори примига. Тайната й вече бе публична. Макар, че никога не бе срещала секретарката, онази жена вече знаеше ужасни, лични и най-съкровени подробности за живота й, с които тя още не бе решила как ще се справи. Трудният избор й предстоеше.

— Поздравления! — изчурулика веселият глас. — Изчакайте малко! Сигурна съм, че д-р Райли ще иска да ви поздрави.

Без никаква възможност да отговори, тя се улови, че стои, притиснала слушалката към ухото си и слуша музиката, която идваше отсреща. За един кратък миг си помисли дали да не затвори, но реши, че не бива да го прави. Погледът й отново падна върху купчината смъртни актове от Куинс. Разтревожена, тя вдигна първия и започна да чете. Пациентката се казваше Кристин Свенсън, двадесет и тригодишна, приета в „Свети Франциск“ за отстраняване на хемороиди. Лори поклати глава. Каква трагедия! Сега собствените й проблеми изглеждаха по-малки, сравнени със смъртта на една здрава млада жена, влязла в болница за общо взето безобидна операция.

— Д-р Монтгомъри! Току-що научих добрата новина. Поздравления!

— Наричайте ме Лори.

— А вие мен — Лора.

— Да ви кажа, не знам дали поздравленията са най-подходящото. За да съм напълно откровена това беше неочаквана и по-скоро ненавременна изненада за мен, така че не знам как трябва да се чувствам.

— Разбирам — каза лекарката, овладявайки възторга в гласа си. След това добави: — При всички положения трябва първо да се уверим, че вие и плодът сте напълно здрави. Има ли някакви проблеми?

— Сутрешно гадене, което по-нататък преминава от само себе си — смутолеви Лори.

— Уведомете ни, ако нещата се влошат. Има много начини да се справим с това и то е описано в хилядите издадени книги за жени във вашето положение. Съветът ми е да стоите по-надалеч от най-консервативните, защото направо ще ви побъркат и ще ви накарат да си мислите, че не можете да правите нищо друго, освен да си вземате топли бани. Е, както се разбрахме, до следващия петък!

Лори й благодари и затвори телефона. Изпита облекчение и понечи да вземе принтираните копия за случаите от Куинс и да ги подреди пред себе си върху бюрото. Движението й предизвика едно почти подсъзнателно неприятно усещане на същото място, където бе усетила болката докато беше в съблекалнята. Запита се дали не трябваше поне да спомене за това на Лора Райли. Сигурно трябваше, но сега нямаше да й звъни. Щеше да й го каже, когато отидеше на преглед или ако болката започнеше да се появява по-често или се усилеше. Не беше споменала също, че е позитивна за маркера на BRCA1, но и това щеше да почака, докато се срещнат следващата седмица.

С листовете в ръка, Лори се протегна отново към телефона, но се разколеба и ръката й остана върху слушалката. Трябваше да звънне на Роджър най-малкото за да му обясни странното си поведение, когато бе в офиса му. Но сега не знаеше какво трябва да му каже. Все още нямаше желание да му съобщи цялата истина по различни причини, но знаеше, че би трябвало да каже нещо. В крайна сметка реши да използва за оправдание проблема с BRCA1, както веднъж вече бе направила.

Тя вдигна слушалката и набра директния му номер. Това което наистина я мотивираше беше папката с документи от случаите в Куинс, за които можеше да говори с него. Въпреки хаоса в мислите й бе стигнала до идеята, че може би в тях се крие разковничето на загадката.