През последното денонощие на кораба се развихри някакъв карнавал на зверства и жестокости; те избухнаха от кърмата до бака като епидемия. Наистина не зная откъде да започна. Истинският виновник за всичко това беше Вълка Ларсен. Отношенията между хората, обтегнати поради свадите, разправиите и недоволствата, бяха в състояние на неустойчиво равновесие и злите страсти пламваха като сухата трева в прериите.
Томъс Мъгридж бе и подлец, и шпионин, и доносчик. Той се опита отново да спечели благоволението на капитана, като клеветеше матросите. Той именно, аз знаех това, бе издал на капитана нещичко от непредпазливото дрънкане на Джонсън. Оказа се, че Джонсън си бе купил непромокаеми дрехи от корабната лавка и ги намерил негодни за нищо. Той не се поколебал да изрази възмущението си. Корабни лавки има във всички тюленоловни плавателни съдове, там се продават вещи от първа необходимост за матроса. Стойността на купеното се спада впоследствие от изработеното, тъй като гребците и кормчиите, наравно с ловците, вместо заплата получават „дялове“ за всяка кожа, добита на тяхната лодка.
Но аз не знаех нищо за недоволството, изразено от Джонсън в лавката, и това, на което бях свидетел, ме порази с пълната си неочакваност. Току-що бях помел каюткомпанията и Вълка Ларсен ме въвлече в разговор за Хамлет, неговия любим Шекспиров герой, когато по стълбата се спусна Иохансен, следван от Джонсън. Джонсън свали шапка според матроския обичай, застана почтително сред каютата, като се полюляваше тежко и несръчно в такт с кораба и гледаше капитана в очите.
— Затвори вратата и спусни резето — заповяда ми Вълка Ларсен.
Изпълнявайки заповедта му, аз забелязах някакво тревожно пламъче в очите на Джонсън, но нямах представа в какво се състоеше работата. Не подозирах нищо от това, което щеше да се случи, но Джонсън знаеше от самото начало какво му предстои да изпита и очакваше своята участ, без да му мигне окото. В неговото държане съзрях пълно опровержение на грубия материализъм на Вълка Ларсен. Матросът Джонсън бе одухотворен от идеята, принципа, истината и от увереността в своята правота. Той бе прав, знаеше, че бе прав и затова не се боеше. Беше готов да умре за истината, но да остане верен на себе си и да не криви душата си. И в това именно бе отразена победата на духа над плътта, упоритостта и моралното величие на душата, което не признава никакви ограничения и в своето безсмъртие се издига над времето, над пространството и материята с такава сигурност и устойчивост, каквито могат да бъдат породени само от вечното и безсмъртното.
Но да се върнем към разказа. Аз забелязах тревожното пламъче в очите на Джонсън, но го отдадох на свойствената му срамежливост и смущение. Щурманът йохансен стоеше на няколко крачки настрана от него, а на три ярда отпреде му, върху един от въртящите се корабни столове, седеше сам Вълка Ларсен. След като затворих вратата и спуснах резето, настъпи дълбоко мълчание, което продължи може би цяла минута. Наруши го Вълка Ларсен.
— Йонсон — започна той.
— Името ми е Джонсън, сър — смело го поправи матросът.
— Добре, нека бъде Джонсън, дявол да те вземе. Досещаш ли се защо те извиках?
— И да, и не, сър — беше бавният отговор. — Аз си гледам добре работата. Щурманът знае това и вие го знаете, сър. Така че не може да има някакво оплакване.
— И това ли е всичко? — попита Вълка Ларсен с глух, кротко мърморещ глас.
— Зная, че вие ми имате зъб — все тъй бавно и тежко продължи Джонсън. — Вие не ме обичате … вие … вие …
— Продължавай — подтикна го Вълка Ларсен, — не се страхувай, че ще оскърбиш чувствата ми.
— Аз не се страхувам — отвърна матросът и слаба червенина на гняв се показа под загорялата му кожа. — Аз напуснах родината си не тъй отдавна както вас и затова още не мога да говоря по-бързо. Вие не ме обичате, защото имам човешко достойнство. Ето защо, сър!
— Искаш да кажеш, че това твое достойнство те кара да уважаваш повече себе си, отколкото корабната дисциплина, нали? Разбираш ли какво ти говоря?
— Аз зная английски и разбирам какво ми говорите, сър — отвърна Джонсън и червенината на лицето му стана още по-ярка от този намек за слабото му познаване на английски език.
— Джонсън — рече Вълка Ларсен с тон, с който сякаш искаше да сложи край на досегашния предговор и да премине към същността на въпроса, — доколкото разбрах, ти не си много доволен от непромокаемите дрехи?
— Не, не съм доволен. Лоши са, сър!
— И ти си дрънкал за това пред всички?
— Аз говоря това, което мисля, сър — смело отвърна матросът, не пропускайки да спази корабната вежливост, която изискваше прибавянето на думата сър към всяка фраза.
В този миг аз случайно погледнах Йохансен. Огромните му юмруци се свиваха и разпущаха, лицето му придоби сатаниНски вид — така свирепо гледаше той към Джонсън. Под окото на Йохансен все още се забелязваше синьото петно, останало от удара, който бе получил преди няколко вечери от матроса. И едва сега започнах да се досещам, че се готви нещо ужасно, но какво именно, не можех да си представя.
— А знаеш ли какво става с хората, които говорят за моята лавка и за мене такива неща, каквито ти си казал? — попита настойчиво Вълка Ларсен.
— Знам, сър — беше отговорът.
— Какво точно? — попита Вълка Ларсен рязко и повелително.
— Това, което вие с щурмана се готвите да ми сторите, сър.
— Погледнете го, Хъмп — обърна се Вълка Ларсен към мене, — погледнете тази купчина одушевена пръст, тази натрупана материя, която мърда, диша и ме презира и която е напълно убедена, че представлява някаква ценност. Ръководейки се от някакви фиктивни понятия за справедливост и честност, тя иска да се придържа към тях въпреки неприятностите, които ще си навлече. Какво мислите за него, Хъмп? Какво мислите за него?
— Мисля, че той е по-добър човек от вас — отговорих аз, като исках да навлека по някакъв начин върху себе си част от гнева, който чувствувах, че ще се излее върху главата на Джонсън. — Неговите фиктивни понятия, както вие ги наричате, свидетелствуват за неговото благородство и мъжество. Вие нямате нито илюзии, нито мечти, нито идеали. Вие сте просяк!
Той кимна глава със свирепо удоволствие.
— Вие сте прав, Хъмп, съвсем прав! Аз нямам илюзии, които свидетелствуват за благородство и мъжество. По-добре живо куче, отколкото мъртъв лъв — казвам аз заедно с Мъдреца. Единствената моя доктрина е целесъобразността и тя ми помага да се преживее. Когато тая частица мая, която наричаме Джонсън, престане да бъде частица мая и се превърне в прах и пепел, в нея няма да има вече никакво благородство, като във всяка прах и пепел, докато аз ще продължавам да живея и бушувам. А знаете ли какво смятам да направя сега? — попита той.
Аз поклатих глава.
— Смятам да използувам правото си да бушувам и да ви покажа колко пари струва благородството. Наблюдавайте!
Ларсен се намираше на три ярда38 от Джонсън и при това беше седнал. И ето, с един скок той отхвръкна от стола, без дори да се изправи на крака. Отхвръкна тъй, както си седеше, в същата поза, свит като див звяр, и като тигър прелетя над пространството, което го отделяше от Джонсън. Избликът на яростта му напомняше някаква лавина, която Джонсън напразно се опита да отблъсне. Той протегна едната ръка да защити корема си, а другата да предпази главата. Юмрукът на Вълка Ларсен се стовари някъде по средата, върху гърдите, с отекващ, съкрушителен удар. Дишането на Джонсън секна, от устата му се понесе хриплив звук като на човек, замахнал с брадва. Той се залюля ту на едната, ту на другата си страна и едва успя да се задържи на крака.
Не мога да ви предам по-нататъшните подробности на ужасната сцена, която последва — тя бе просто отвратителна! Дори и сега ми прилошава, като си спомня за нея. Джонсън се защищаваше твърде храбро, но как можеше да устои срещу Вълка Ларсен, а още повече срещу Вълка Ларсен и щурмана! Това беше наистина ужасно зрелище! Никога не бях допускал, че едно човешко същество може да понесе, да изтърпи толкова много и все пак да остане живо и да се бори. А Джонсън продължаваше да се бие. Разбира се, той нямаше и най-малката надежда за победа и знаеше това не по-зле от мене, но притежаваше голяма мъжественост и не можеше да се предаде без борба.
Не бях в състояние да гледам повече. Чувствувах че губя разсъдъка си и се втурнах към стълбището, за да избягам на палубата. Но Вълка Ларсен, оставяйки за миг своята жертва, с един от ужасните си скокове ме настигна и ме отхвърли в противоположния ъгъл на каюткомпанията.
— Това е едно от проявленията на живота! — подигравателно рече той. — Стойте тук и наблюдавайте! Ето ви случай да съберете данни за безсмъртието на душата. Впрочем нали ви е известно, че ние не можем да причиним никакво зло на Джонсъновата душа? Можем да разрушим само временната й опаковка.
Стори ми се, че бяха изминали векове, а в действителност боят продължи не повече от десетина минути. Вълка Ларсен и йохансен налагаха здраво нещастника. Удряха го с юмруци, ритаха го с тежките си ботуши, тръшнаха го на пода и след това го изправяха на крака само за да го повалят отново. Очите му подпухнаха — Джонсън не виждаше нищо, а кръвта, която течеше от ушите, носа и устата му, превърна каюткомпанията в касапница. И когато той вече нямаше сили да се изправи, те все още продължаваха да го блъскат и ритат с крака.
— Стига, йохансен, достатъчно! — рече най-после Вълка Ларсен.
Но събуденият в щурмана звяр отказваше да сложи край на своите изстъпления и Вълка Ларсен се принуди да го отстрани с опакото на ръката си. При все че той направи това доста внимателно, Йохансен отхвърча като тапа и главата му с трясък се удари о стената. Зашеметен, той се смъкна на пода, като дишаше тежко и мигаше глупаво с очи.
— Отвори вратата, Хъмп! — заповяда ми Вълка Ларсен.
Аз се подчиних. И тия два звяра вдигнаха безчувственото тяло на Джонсън като чувал със смет и го изнесоха по тесните стълби горе на палубата. Кръвта, която струеше от носа му като червен поток, ороси нозете на дежурния кормчия — а това беше Луис, неговият другар по лодка. Луис невъзмутимо въртеше руля, без да вдигне очи от компаса. ,
Но не така се държеше Джордж Лич, предишният юнга. На кораба, от бака до юта, нищо не би могло да ни учуди така, както неговото по-нататъшно поведение. Той именно се отправи към кърмата и без никаква заповед дотътра Джонсън на носа, дето се зае, доколкото умееше, да превързва раните му и да го свестява. Джонсън просто не можеше да бъде познат! И не само това. За няколко минути, които бяха изминали, откакто започнаха да го бият, лицето му бе така посиняло и подпухнало, че бе загубило своя човешки облик.
Но да се върнем към поведението на Лич. Когато довърших почистването на каютата, той беше направил каквото можеше за Джонсън. Излязох на палубата да подишам свеж въздух и да се поуспокоя. Вълка Ларсен пушеше пура и разглеждаше механическия лаг39, който обикновено висеше, спуснат зад кърмата, а сега, кой знае по каква причина, бе издърпан на борда. Изведнъж дочух гласа на Лич, треперещ и пресипнал от сдържана ярост. Обърнах се и видях, че Лич стои на палубата пред самия ют, вляво от кухнята. Лицето му бе бледо и изкривено от ярост, очите му святкаха, стиснатите юмруци се издигаха над главата му.
— Дано господ хвърли душата ти в ада, Вълк Ларсен! Само че и адът е предобро място за тебе! Страхливец си ти, убиец, свиня! — ругаеше го открито той.
Аз стоях като ударен от гръм. Очаквах, че Лич ще бъде убит на място. Но по това време Вълка Ларсен нямаше настроение да убива. Той тръгна бавно към края на юта и като се подпря о ъгъла на кормилната кабина, замислен и с любопитство почна да разглежда възбудения момък.
А момъкът ругаеше Вълка Ларсен така, както никой не бе го ругал дотогава. Изплашените матроси се струпаха на купчина, гледаха и слушаха. Ловците наизскачаха шумно и безредно от кубрика, но аз забелязах, че лекомислието изчезна от лицата им, когато се вслушаха във виковете на Лич. Дори и те се изплашиха — не от страшните думи на момчето, а от неговата необикновена дързост. Изглеждаше невероятно, че някой може да хвърли в лицето на Вълка Ларсен подобни оскърбления. Самият аз бях изпълнен с възхищение от постъпката на момъка и видях в нея блестящо доказателство за безсмъртието на духа, който се издига над плътта и над страха от смъртта. Тоя момък ми напомни за древните пророци, разобличаващи неправдите.
И как само умееше да изобличава! Той разголи цялата душа на Вълка Ларсен и я изложи на всеобщ позор. Той сипеше върху него проклятия от името на бога и небесата и вършеше това с жар, която напомняше сцена на отлъчване от църквата през средните векове. Той премина цялата гама на ругатни, като се издигаше в гнева си до нечувани висоти, а в безсилието си слизаше до най-гнусните и неприлични псувни.
Той сякаш се побърка от гняв. На устните му се показа лигава пяна. От време на време се задъхваше, в гърлото му нещо хриптеше и речта му ставаше нечленоразделна. И през всичкото това време, опрян на лакътя си, спокоен и безстрастен, Вълка Ларсен го гледаше отвисоко с голямо любопитство. Това диво кипене на жизнената мая, този страшен бунт и предизвикателство на движещата се материя го учуди и заинтересува.
И всички очаквахме всяка минута, че той ще скочи върху момъка и ще го изпрати на онзи свят. Но, кой знае защо, капитанът не беше в такова настроение. Пурата му изгасна, а той все още продължаваше да гледа, мълчалив и учуден.
Лич в своята безпомощност бе стигнал върха на гнева си.
— Свиня! Свиня! Свиня! — викаше той с все сила. — Защо не слезеш оттам да ме довършиш, убиецо? Ти можеш да го сториш. Аз не се страхувам! Никой няма да те спре! Хиляди пъти е по-добре да умра и да се избавя от твоята власт, отколкото да остана жив в твоите лапи! Е, хайде, страхливецо! Ела! Убий ме, убий ме, убий ме!
Точно по това време грешната душа на Томъс Мъгридж го изтласка на сцената. Застанал на кухненската врата, той беше чул всичко и сега излезе напред, уж да изхвърли някакви остатъци зад борда, но с явното намерение да се полюбува на убийството, което според него неминуемо трябваше да стане. Той се усмихна мазно на Вълка Ларсен, който очевидно не го и забеляза. Това обаче не смути готвача, той също не беше на себе си и като се обърна към Лич, рече:
— Как смееш да ругаеш така? Засрами се!
Безграничният гняв на Лич намери най-после изход. За пръв път след тяхното жестоко скарване готвачът беше излязъл от кухнята без ножа си. Той още не бе доизрекъл думите си, когато Лич го тръшна на пода. Мъгридж се опита три пъти да стане и да се добере до кухнята, но всеки път момъкът го поваляше.
— О, боже! — закрещя Мъгридж. — Помощ! Помощ! Помогнете! Защо стоите? Спрете го!
Ловците се смееха с чувство на облекчение. Трагедията бе свършила, започваше фарсът. Усмихнатите матроси се придвижиха смело напред, за да видят как пердашат омразния готвач. Дори и аз почувствувах изблик на радост в душата си. Трябва да си призная, че се наслаждавах на побоя, който Лич нанасяше на Томъс Мъгридж, макар че беше не по-малко страшен и жесток от боя, нанесен върху Джонсън по вина на същия Мъгридж. Но лицето на Вълка Ларсен си остана невъзмутимо. Той дори и не промени стойката си и продължаваше да наблюдава надолу със същото голямо любопитство. Изглежда, че въпреки своя отявлен прагматизъм, той наблюдаваше играта и движенията на живота с надеждата да открие нещо ново, да долови в неговите безумни гърчения нещо, което досега беше убягнало от вниманието му — кЛюча към тайната на живота, който би му помогнал да си обясни и разбере всичко.
И какъв побой бе това! Той почти с нищо не се различаваше от онзи, на който бях свидетел в каюткомпанията. Мъгридж напразно се опитваше да се защити от ударите на разярения момък. Напразно се опитваше да избяга и се скрие в кухнята. Той се търкаляше към нея, когато го поваляха с юмруци. Ударите следваха със светкавична бързина. Лич го подхвърляше като топка, докато най-сетне готвачът се просна безпомощен на палубата, където продължаваше да бъде удрян и ритан, както неотдавна се бе случило с Джонсън. И никой не се намеси. Лич можеше и да го убие, но очевидно неговото желание за мъст се бе изчерпало. Той се извърна и се отдалечи, оставяйки своя враг, прострян на палубата, да хленчи и квичи като кученце.
Но тия две произшествия бяха само прелюдия към понататъшните събития на деня. Следобед Смок и Хендерсън се спречкаха. От кубрика внезапно се разнесоха изстрели, докато останалите четирима ловци се втурнаха презглава нагоре към палубата. Гъст задушлив дим — какъвто черният барут всякога издава — почна да излиза през открития вход на стълбището, където се втурна и изчезна Вълка Ларсен. До нас достигнаха звукове от удари и боричкане. Смок и Хендерсън се бяха наранили един друг, а Ларсен ги налагаше и двамата, задето не бяха изпълнили заповедта му и се бяха осакатили преди почването на ловния сезон. Наистина раните им се оказаха сериозни и след като ги напердаши, Вълка Ларсен веднага се зае да ги оперира по своему и да ги превързва. Аз му помагах, когато той сондираше и промиваше направените от куршумите дупки, и видях как двамата мъже без никаква упойка понасяха неговата груба хирургическа намеса, подкрепяйки силите си само с пълни чаши уиски.
Сетне по време на първата вечерна вахта избухна разправия на бака. Повод за това бяха сплетните и доносничествата, които бяха причинили побоя над Джонсън. Шумът, който се разнасяше наоколо, както и обезобразените физиономии на матросите на следния ден ясно свидетелствуваха, че едната половина от екипажа бе набила порядъчно другата половина.
Втората вечерна вахта, както и самият ден, завършиха с нова схватка — този път между йохансен и мършавия ловец Латимер, който приличаше на янки. Тя бе предизвикана от забележките на Латимер, че щурманът хъркал, викал и говорел насън. И макар че Йохансен яде боя, той не остави матросите да спят през останалото време на нощта — в блажените си сънища той наново и наново преживяваше всички подробности на сбиването.
Що се отнася до мен, аз бях измъчван от кошмари. Този ден измина като страшен сън. Зверските грубости се нижеха една подир друга, безумни страсти и хладнокръвни жестокости бяха подбуждали хората да посягат на живота на ближния си — да раняват, да осакатяват, да унищожават. Нервите ми бяха изопнати. Умът ми се възмущаваше. Целият ми живот бе протекъл в невежество относно животинската страна на човешката природа. Всъщност досега аз познавах само фазите на интелектуалния живот. Жестокости наистина бях срещал, но това бяха жестокостите на интелекта — язвителният сарказъм на Чарли Фъръсет, безмилостните епиграми и остроти на приятелите от клуба, както и ядовитите забележки на неколцина от моите професори през студентските ми години.
Това беше всичко. Но че хората могат да изкарват яда си към ближния, като проливат кръв и се обезобразяват един друг — това беше нещо ново за мене и ме изпълни с ужас. Ненапразно са ме наричали „Сиси“ Ван УейдъН, мислех си аз, докато се въртях неспокойно върху нара, измъчван от кошмари. Учудвах се на моето пълно непознаване на действителния живот и почнах да се смея горчиво над себе си — изглежда, бях вече готов да призная, че отвратителната философия на Вълка Ларсен дава по-правилно обяснение на живота, отколкото моята.
Изплаших се, когато забелязах какво направление вземаха мислите ми. Окръжаващите ме зверства почнаха да оказват своето отрицателно влияние, заплашващо да унищожи в мене всичко, което считах за добро и светло в живота. Моят разум ми подсказваше, че побоят, нанесен на Томъс Мъгридж, бе лошо нещо и все пак аз не можех да потуша чувството на радост в дълбочината на душата си. И дори когато бивах измъчван от този тежък грях — защото подобни чувства бяха грешни, — аз се кисках от безумно злорадство. Вече не бях Хъмфри Ван Уейдън. Бях станал Хъмп, юнгата на кораба „Призрак“. Вълка Ларсен ми бе капитан, Томъс Мъгридж и другите — мои другари и печатът, с който те бяха белязани, започваше да се появява и върху моето чело.