Морският вълк

Глава XXXIX

Настъпи денят на нашето заминаване. Нищо не ни задържаше вече на Острова на усилията. Тромавите мачти на „Призрак“ стояха на местата си, грозните платна бяха закрепени. Всичко, поправено от ръцете ми, бе здраво, макар и не красиво. Знаех, че мачтите и платната ще ни послужат и ги разглеждах с безгранично съзнание за своята сила.

„Аз направих това! Сам направих това! С моите собствени ръце!“ — ми се искаше да извикам.

Често Мод бе изказвала на глас моите мисли или пък аз бях отгатвал нейните и сега, когато се готвехме да издигнем грота, тя каза:

— Помислете си, Хъмфри, че вие направихте всичко това със собствените си ръце!

— Но имаше и две Други ръце — отговорих аз. — Две малки ръчици. Само не казвайте, моля, че и това са думи на баща ви.

Тя се засмя, поклати глава и поднесе ръцете си да ги разгледам.

— Никога няма да мога да ги изчистя! — завайка се тя. — Никога няма да мога да направя отново мека загрубялата им кожа!

— В такъв случай замърсената и загрубяла кожа ще бъде и вашият почетен орден — казах аз, като взех ръцете й в своите. Не бих се сдържал и въпреки тържествените си решения бих разцелувал тия малки ръце, ако тя не ги отдръпна бързо.

Нашите приятелски отношения придобиха тревожен характер. Аз дълго и умело усмирявах любовта си, но тя отдавна бе започнала да ме побеждава. Тя сломи волята ми, накара очите ми да заговорят, подчини на себе си езикът ми и дори устните ми, защото в този миг страшно ми се искаше да разцелувам тия малки ръчици, които тъй предано и неуморно се трудеха заедно с мене. И самият аз не бях на себе си. Сякаш в мене някакви тръби надаваха силен зов, който ме тласкаше към Мод. Някакъв неудържим вихър ме залюля, прекърши тялото ми и го наклони към нея, без да мога да се противопоставя. Мод бе почувствувала това, защото бързо отдръпна ръцете си. И все пак нещо я бе заставило да ми отправи бърз поглед, преди да извърне очи. С помощта на скрипците прехвърлих насмолените въжета към лебедката и по този начин можах да издигна едновременно предния и задния ъгъл на грота. Платното се закрепи на върха доста тромаво, ала здраво и сигурно затрепери под напора на вятъра.

— В такъв малък залив ние никога няма да успеем да вдигнем котва — забелязах аз. — Преди да успеем да сторим това, ще се разбием о скалите.

— Какво мислите да правите? — попита Мод.

— Да я изхвърля съвсем — отговорих аз. — А докато правя това, вие трябва да се заемете с лебедката. Щом свърша с котвата, ще изтичам на руля, а вие издигнете кливера.

Десетина пъти бях изучил и разработил маневрата по вдигане на котвата. Знаех, че с помощта на лебедката Мод ще съумее да вдигне кливера — най-необходимото за сега платно. Над залива духаше силен вятър и при все че водата беше спокойна, трябваше да се работи бързо, за да се измъкнем навън в морето.

Избих железния болт от макарата, котвената верига загърмя в отвърстието и падна във водата. Изтичах към кърмата и завъртях руля под вятъра. „Призрак“ сякаш затрептя и щом кливерът се изпълни с вятър, носът му зави и аз трябваше бързо да завъртя руля, за да го задържа в определения курс. Бях изобретил автоматически действуващо въже за кливера, което да го обръща само, когато се налагаше, така че Мод не трябваше да се разправя с него. Това бе миг, изпълнен с тревоги, защото корабът се понесе право срещу брега, който се намираше само на хвърлей камък от нас. Но след като се наклони силно, „Призрак“ се обърна и послушно заплава срещу вятъра. Платната и опънатите въжета заудряха и заплющяха и под тази тъй позната и приятна за ухото ми музика, корабът се наклони под вятъра на другата си страна.

Мод свърши своята работа, завтече се към кърмата и застана редом с мене. Вятърът развяваше кестенявите й коси, които се показваха изпод малката шапчица. Лицето й поруменя от напрежение, очите й се разшириха и заблестяха възбудено, а ноздрите й затрептяха, когато вдишваше хладния солен въздух. Притаила дъх, тя развълнувано и втренчено гледаше напред. Кестенявите й очи бяха като на уплашен елен. В тях имаше нещо диво, метежно, което никога не бях забелязвал по-рано. Устните й се разтвориха.

„Призрак“ се понесе покрай самата отвесна скала при входа на вътрешното заливче, но в последната минута бе подхванат от вятъра и излезе на безопасно място.

Моята предишна опитност като щурман сега ми се притече на помощ: благополучно заобиколих носа на първия залив и отправих кораба покрай брега на втория. Още едно обръщане на платната и „Призрак“ заплава в открито море. Мощното дишане на океана хвана кораба и той плавно заподскача по разпенените вълни. Сутринта денят бе мрачен, но сега слънцето се показа през облаците — приятно предзнаменование в началото на нашето отплаване — и озари дългия извит бряг, където бяхме нападали господарите на харемите и избивали „ергените“. И целия Остров на усилията бе залян от слънчева светлина. Дори мрачният югозападен нос вече не изглеждаше тъй мрачен; на места, където вълните оросяваха повърхността му, светли искрици затрептяха под слънцето.

— Винаги ще си спомням с гордост за този остров! — казах аз на Мод.

Тя тръсна глава назад — имаше нещо царствено в това нейно движение.

— Скъпи, мили Остров на усилията! Аз вечно ще те обичам!

— И аз също! — бързо добавих аз.

Очите ни сякаш трябваше да се срещнат в пълно разбирателство, но уви! — след известно усилие отправихме поглед встрани.

Настъпи доста неловко мълчание, което аз най-после наруших:

— Виждате ли онези черни облаци откъм наветрената страна? Ако си спомняте, снощи ви казах, че барометърът спада.

— Слънцето се скри… — рече тя, без да откъсва очи от острова, където доказахме нашето превъзходство над материята и където бяхме изпълнени с най-приятелските чувства, които могат да съществуват между мъж и жена.

— А сега с надути платна право към Япония! — весело извиках аз. — Как беше: „С попътен вятър и развети платна“…

Като закрепих руля, изтичах напред, отпуснах въжетата на фока и грота, закрепих гиковете и подредих каквото трябваше, за да уловим попътния вятър. Вятърът беше силен, много силен, но реших да използувам всичката му сила, докато не стане опасен. За жалост при такъв попътен вятър не можех да закрепя руля, така че трябваше да стоя на вахта цяла нощ. Мод пожела да ме отмени, но скоро се убеди, че няма достатъчно сили да върти руля при силното вълнение, дори и да би се научила на това изкуство в такъв кратък срок. Това откритие я отчая, но скоро се утеши, като навиваше на кълба дебелите насмолени въжета и ги подреждаше на палубата. Освен това трябваше да готви, да оправя леглата, да наглежда Вълка Ларсен. Своя трудов ден тя завърши с основно почистване на каюткомпанията и кубрика. Стоях на руля цяла нощ, вятърът бавно, но сигурно се усилваше, вълните ставаха все по-яростни. В пет часа сутринта Мод ми донесе горещо кафе и сухари, които тя сама бе направила, а питателната и топла закуска, която ми поднесе в седем часа сутринта ми вля нови сили.

Вятърът продължаваше да се усилва през целия ден все така бавно и неизменно, като че ли бе решил да духа и духа непрекъснато, все по-силно и по-силно. А „Призрак“ летеше напред, пореше вълните и развиваше не по-малко от единадесет възли в час. Страшно ми се искаше да запазя тази скорост, но през нощта силите ме напуснаха. Въпреки че физически се чувствувах превъзходно, тридесетте и шест часа, прекарани на руля, най-после ме сломиха. Мод ме увещаваше да спра кораба, но аз знаех, че ще бъде невъзможно да сторя това през нощта, ако вятърът продължаваше да се усилва все така. Ето защо, когато започна да се мръква, без желание, но заедно с това и с чувство на огорчение, поставих „Призрак“ срещу вятъра.

Нямах никаква представа какъв гигантски труд представлява за сам човек свалянето на три платна. Докато бягахме напред под напора на вятъра, не можех да преценя всичката му сила и само когато се обърнахме срещу него,. почувствувах със страх, а донякъде и с отчаяние цялата му свирепа мощ. Вятърът парализираше всяко мое усилие, дърпаше платното из ръцете ми и за миг унищожаваше всичко, което бях постигнал с цената на отчаян десетминутен труд. Към осем часа бях успял да свия само фока от мачтата. Към единайсет часа не бях направил никакъв по-нататъшен напредък. Кръв течеше от върховете на пръстите ми, целите ми нокти бяха изпочупени. От болка и изтощение плачех в тъмнината, скришом от Мод.

Изпаднал в крайно отчаяние, аз се отказвах от опита да сваля и грота и реших да оставя „Призрак“ на едно място, само с едно свалено платно. Изминаха още три часа, докато закрепя кливера и грота, и едва в два часа през нощта, капнал от умора, едва можах да установя, че опитът ми бе успял. Закрепеният фок служеше добре и корабът застана кротко срещу вятъра, без никакво намерение да се обръща с борда към него.

Умирах от глад, но Мод напразно се мъчеше да ме накара да похапна: заспивах с храната в уста, заспивах още докато поднасях залъка до устата си и се събуждах, за да открия, че ръката ми все още виси във въздуха. Бях тъй безпомощен и умиращ за сън, че Мод трябваше да ме придържа на стола — иначе бих паднал при първия наклон на кораба.

Не помня как съм се добрал от кухнята до каютата си. Навярно съм бил като лунатик, когато Мод ме е водила за ръка. Всъщност не съзнавах нищо, докато се събудих в леглото си и забелязах, че обущата ми бяха свалени. Колко време бе изминало, не знаех. В каютата беше тъмно. Всичко ме болеше, едва можех да се помръдна, а допирът на одеялото до пръстите ми причиняваше ужасни болки.

Очевидно утрото още не бе настъпило, затворих очи и отново се унесох в сън. Без да зная, бях проспал целия ден и се събудих едва на следната нощ.

Сънят ми бе станал неспокоен и аз отново се събудих. Драснах клечка кибрит и погледнах часовника си. Той показваше полунощ. Бях напуснал палубата в три! Отначало това ме учуди, но тутакси разбрах в какво се състои работата. Нищо чудно, че сънят ми бе станал тревожен — бях проспал цели двадесет и един часа! Полежах още малко, заслушан в скърцането на „Призрак“, в глухия рев на вятъра, в ударите на вълните о борда, сетне се обърнах на другата страна и спах тихо и мирно до сутринта.

Когато се събудих в седем и не намерих Мод в каюткомпанията, реших, че е в кухнята и приготовлява закуска. Излязох на палубата и се уверих, че „Призрак“ се държи отлично с помощта на своите две платна. Но и в кухнята, където гореше буен огън и водата в чайника вреше, не намерих Мод.

Заварих я в кубрика, до леглото на Вълка Ларсен. Погледнах човека, когото съдбата бе съкрушила в разцвета на неговите сили и го бе захвърлила да лежи тук — жив погребан. По безизразното му застиващо лице сега се четеше някакъв необикновен покой. Мод ме погледна и аз разбрах.

— Животът го е напуснал през време на бурята — казах аз.

— Но той е все още жив — забеляза тя с пълна увереност.

— В него имаше твърде много сила.

— Да, но сега тя вече не го гнети. Неговият дух е свободен — добави тя.

— Наистина сега той е свободен дух — съгласих се аз и като я хванах за ръка, изведох я на палубата.

През тая нощ бурята бавно утихна — тъй бавно, както бе и започнала. На другата сутрин, след закуска, когато изнесох на палубата и приготвих за погребение тялото на Вълка Ларсен, все още духаше доста силен вятър и наоколо играеха разярени вълни. Водата непрекъснато заливаше палубата и се изтичаше през борда. Изведнъж вятърът силно изрева в платната и въжетата, корабът се наведе и зарови борда си във водата. Ние с Мод стояхме до колене във вода. Аз си свалих шапката.

— Спомням си само една част от погребалната служба — продумах аз. — а именно: „И тялото да бъде хвърлено в морето“.

Мод ме погледна учудено и същевременно някак смутено. Но възкръсналото впечатление от сцената, на която някога бях свидетел, настояваше да отдам на Вълка Ларсен същата почит, каквато той бе отдал на своя помощник. Повдигнах края на дъската и обшитото в брезент тяло се плъзна във водата с краката напред. Привързаната към него тежест го повлече надолу. То изчезна.

— Прощавай, Луцифере, горд дух! — прошепна Мод тъй тихо, че думите й замряха в рева на вятъра и аз ги отгатнах само по движението на устните й.

Когато ние, придържайки се за борда, се промъквахме към юта, случайно погледнах към хоризонта, откъм подветрената страна. В това време „Призрак“ бе издигнат от една вълна и можах ясно да видя на разстояние от две-три мили един малък параход, който препускаше право към нас. Беше боядисан в черно и от чутите разговори на ловците за техните бракониерски набези се досетих, че това е североамерикански митнически катер. Показах го на Мод и бързо я поведох към защитената от вълните част на юта.

Спуснах се долу да взема флаг, но си спомних, че при възстановяването на „Призрак“ бях забравил да поставя сигнално въже.

— Няма нужда да им даваме тревожен сигнал — забеляза Мод. — Стига им само да ни видят.

— Спасени сме! — извиках аз тържествено и важно. И в изблик на възторг добавих: — Но не зная дали да се радвам, или не.

Погледнах Мод. Очите ни сега вече не се побояха да се срещнат. Ние се наведохме един към друг и аз не усетих кога Мод се намери в ръцете ми.

— Нужно ли е да ти казвам?… — попитах аз.

Тя отговори:

— Не е нужно… Макар че да се чуе, би било тъй приятно, тъй приятно.

Устните й се сляха с моите. И не зная защо, но пред очите ми изпъкна картината в каюткомпанията, когато веднъж Мод притисна пръсти до устните ми и прошепна:

„Успокойте се, успокойте се!“

— Мила моя, моя малка женичке! — казах аз, като я милвах с едната си ръка по рамото, нещо, което всички влюбени правят, макар че никой не ги е учил на това.

— Съпруже мой! — каза тя и като закри очи с премигващите си клепки, въздъхна щастливо и отпусна глава на гърдите ми.

Погледнах към катера, който беше вече наблизо. От него се спусна лодка.

— Още една целувка, моя скъпа! — прошепнах аз. — Още една целувка, преди да дойдат.

— И ни спасят от самите нас — добави тя с пленителна усмивка, изпълнена с още непознато за мене лукавство — лукавството на любовта.

[# Стиховете в романа „Морският вълк“ са преведени от Сидер Флорин.]